Category Archives: Uncategorized

Заседнаха ни в асансьора

Днес заседнахме в асансьора. Към два пъти на месец поне асансьорът не работи и трябва или Краси да ме извиква, за да качваме бая етажи нагоре с децата и с количката, или да се отказват от разходката – зависи дали е в края или в началото на излизането. Да, оправят го тоя асансьор – домоуправителят вика някаква фирма, самият той с работни дрехи и ръкавици ровичка нещо… Но те не ползват активно асансьор! И бабите от входа също – я слязат веднъж привечер да клюкарстват, я не. А ние и още две семейства с малки деца, все на горните етажи, имаме необходимост от този лукс за други!

Това е банално, изчакайте да чуете интересната част – блокиранията започнаха, когато сложиха система за контрол на достъпа до асансьора. Някаква електроника с датчици, раздадоха на всички (срещу отделни пари, разбира се) едни “тагове”. Според мен са RFID чипове с четци, но хич няма значение. Защото тая “система” не работи!

Представете си – носите в ръката си чипа и имате на разположение лампата над бутона за извикване. Там е вграден датчикът на всеки етаж, вътре в самата лампа. Доближавате чипа, чува се някакво пиукане и можете да си викнете кабинката. Като влезете вътре, можете да си я ползвате. Тук идва първото “но” – има време на изчакване и ако се забавите повечко (например о, небеса, с детска количка сте!!!), системата се самоблокира и бутоните в кабината не работят. Ако пък не се бавите, но асансьорът идва от далечен етаж (последен за първи или обратно), пак сте прецакани. Съседите се научихме профилактично да си “цъкаме” втори път с чипчето, при влизане в кабината.

Има и второ “но” – представете си, че се возите в асансьора и той блокира. Спре. Не арбайти бе, някъде между два етажа, да речем. Опитвате се да продължите пътуването си, но истината блесва неумолимо – с отключването имате достъп до само едно действие и вече сте го използвали. Един живот – това в никоя игра го няма! Няма втори шанс, стоите си заклещени в асансьора… защото… (тук идва вече гениалната част)… вътре в кабината на асансьора нямате датчик за отключване!

Това стана и с нас днес – връщаме се, децата уморени, време е за сън. Отключваме, идва асансьорът, но вътре нашето копче не работи. Често взе да се случва някое да не работи. И не можеш да си слезеш, например. А докато слизаш по стълбите, виждаш как съсед от долен етаж си влиза и си джитка с елеватора. Та влизаме, значи, и понеже не работи нашето, след няколко опита, повторни отключвания и ядосани реплики, аз решавам да натисна копчето на съседен етаж. И потегляме, но докато вървим към етажа над нас, малко преди нашия етаж кабината блокира. Спира и ни напред, ни назад.

Светко усеща, че нещо не е наред и започва да вдига шум, аз се притеснявам, опитвам да натискам копчета, опитвам да отворя капака на ключалката. Пуска се някаква аларма – гениите са сложили аларма на капака за отключване от кабината, по някакви техни си причини. Алармата побърква децата, реват, пищят, подскачат – кабината се клати и тресе цялата. А това не е първа младост асансьор и преди десетина години, когато се нанесохме, двамата с Краси даже отказвахме да го ползваме в началото. Аз опитвам въпреки тъпата аларма да отключа вратата на етажа по-горе (нашият, всъщност). Не се получава, защото съм изнервен и започвам и аз да се паникьосвам. Вадя ключовете и започвам да тропам по вратата – белким някое от бабетата на тия етажи или пък съседите от долния етаж, които също са с дете, ни чуят.

А само трябва някой да разбере и да доближи RFID-чипа си до датчика отвън, за да се активира отново тъпата система.

Отказах се, защото децата наистина се изплашиха, а и люлеят и тресат кабината вече прекалено. Какви неща са ми минали през акъла – само аз си знам. Отварям отново капака, пресягам се и все някак успявам да отключа вратата. Излязохме, издърпахме децата – не беше огромно разминаването с етажа ни, но все пак за дете беше наистина много.

—-

След това слязох на долния етаж и звънях на вратата на домоуправителката, докато майка й не се събуди и не ми отвори. Казах й да викне дъщеря си да оправи асансьора и за пореден път им казах да разкарат тая тъпа блокираща система. Понеже ми спореше, че системата била добра и тия прекъсвания не били от въпросната система (да бе да, аз ям доматите с колците и не разбирам хич от нищо), накрая й повиших доста тон. И не стига, че цял следобяд се успокоявам вкъщи, за да ми се уравновеси кръвното, а и сега се попритесних за нейното здраве, че не е първа младост бабата. Нейсе, поне семейството ми е живо и здраво!

Сега – мъничко предистория.

Още предишен домоуправител имаше инициатива да блокира асансьора. Вижте кога е било – 2006г. Сложи един секретен патрон в дупка в таблото и всеки, имащ право, си ползваше ключ за пускане на ток в таблото и ползване на асансьора.

Разковничето е в “имащ право” – всички тия опити за блокиране на асансьора не са за да се ограничат външните хора, не са за да се спрат и затруднят кражбите, не са за да се пести електроенергия. А са само и единствено за да могат някои комплексирани от входа (по стечение на нещата тия са си все мнозинство) да имат приятния гъдел, че са спрели асансьора на неплащащите го. А неплащащите асансьор са кажи-речи един апартамент. Апартамент, който е на последния етаж, баба и дъщеря й, които все нямат пари да си плащат за всички общи разходи и вече са назад с много. Не казвам, че са светици – напротив, и ние имаме лоши отношения, защото са зли и отмъстителни бабки – но да блокираш асансьор заради такова нещо… На когото от приятелите съм казвал и който е виждал поредната “инсталация” в кабината, всеки се е хващал за главата.

А като казах за кражбите – точно няколко месеца след въвеждането на тая последната система ограбиха един апартамент по-долу. Никой нищо не забеляза, а доколкото разбрах са изнесли бая вещи. Да бе, по стълбите са ги смъквали, сигурно.

И всичките тия системи да не би да са без пари? Не, плащаме си, даже сега тая електронната сто на сто си има съответна фирмичка със съответен абонамент. Никога не сме били за тия инициативи, но само да знаете колко са вървежни сред народонаселението на входа…

—-

Моята реакция? Подобрих малко звукоизолацията на външната ни стена и врата към стълбището. Така се чувствам по-спокоен вкъщи, а не като на селския мегдан. И писахме на брокера ни за едни подробности за едно място. Това са все добри неща и ни подействаха добре. Недоброто в случая е, че между мен и заем стои написване на дисертация, после защитата й, после намиране на работа и накрая минаване на изпитателния срок. Много неща, а децата растат и аз нещо губя все повече вяра в тая схема с това разстояние.

Но пък е вечер – може утре да съм по-ведър. А, да – аз няма хич да се качвам в асансьора вече. Краси и децата нямат как, голяма мъка е влачене на деца от и до горен етаж. Но поне ще имат винаги свой човек отвън, заради тая тъпа блокировка.

Ломско шосе по български

Подарете си този уикенд една разходка по Ломско шосе. Скоро може би няма да пуснат метрото отдолу и няма да свърши целият строеж наоколо, но току-виж пък пуснали вече почти готовия участък от Хан Кубрат до Христо Силянов (отсечката между Надежда 1 и 2) и вече ще може да се разхождате там само с автомобил. Всъщност не – и с колело, защото по пътните знаци личи, че ще има велосипедна алея.

Но идете сега, докато платното е горе-долу свободно за ходене. Всичко изглежда много различно – улицата не е разширявана хич, а пак сякаш е по-просторна. Имаше дълги години слухове, че нарочно се стоят новите блокове от южната страна на втора линия и пак нарочно се оставят старите къщи около шосето да се срутят сами, защото се било предвиждало голямо разширяване на пътя. За щастие това не стана. А е по-широко на вид май заради липсата на трамвайни стълбове, кабели и цялата плетеница отгоре. Трамваите са преместени по края на Надежда и Свобода – нещо като обиколен трамвай и транзитно метро. За сметка на това в целия участък май са само няколко дръвчетата, които не са се прихванали. Може и да бъркам, може всички да са се вкоренили – гледах отдалече. От центъра на платното. :)

На доста места и локалните бизнеси са взели вече да облагородяват. След като толкова дълго време заради това глупаво затваряне на основната улица на и без това изолирания квартал Надежда всички магазинчета по Ломско шосе затвориха и се свиха, за да оцелеят или направо си фалираха, сега е крайно време тук-там да се посъвземат. Вижда се краят на това безкрайно строене на метро. То пък голямата работа – метро, чудо голямо. Само блокираха и запрашиха цял квартал за няколко години.

И велоалея ще има – по посока центъра, крайната дясна лента ще е за велосипеди. Така поне казват знаците. От тази страна е забранено спирането. А от другата пък е забранено паркирането. Чакам да видя с очите си как Ломско шосе няма да е пълно с коли до бордюрите. Всъщност може и да се случи, само че познайте къде ще се дянат всички тия коли? Правилно – между блоковете из квартала, където и без тях е вече ужас и безумие. Та пак мерси – казвам го като автомобилист – не съм против автомобилите, а против липсата на безплатни обществени паркинги. В квартал без гаражи в блоковете това си е необходимост, не лукс.

—-

Та за лошите неща…

Идете сега, но идете в почивен ден. Защото в работен ден е пълно с коли. Уж улицата е затворена, но в същото време не е затворена. Затворена е с камъни и бордюри, но няма знаци за забрана на влизането. Вътре по платното няма маркировка, не минават и патрулки. Паркирани насам-натам служебни коли на бизнесчетата наоколо и малко по-скъпи коли на шефчетата от кръчметата загрозяват гледката.

Между тях карат колела семейства – мама, тати и аз с колелата на голям празен асфалт – кеф. Но сред тая тарапана от пешеходци, спрели на чорчик голфове и мерцедеси, велосипедисти и детски колички от време на време минава поредната кола. Вярно – не карат бързо хората. Поне не по светло – нямам идея какво става, след като се запалят уличните лампи над тая нова, просторна и разчистена писта. Но все пак карат. А нали уж не е за каране? Или е?

За велоалеята не вярвам също да потръгнат нещата. Да я бяха оградили с мантинела или колчета. Така, оставена отдясно като бус-лента не ми се вярва да оцелее дълго. Мен поне не може да ме амбицира всичкият тоя цирк със софийските велоалеи да се върна на колелото. Преди време бях запален колоездач, и то запален градски колоездач. Днес не мога да си представя с кой акъл съм карал колело в града. Вярно – преди 5-6 години трафикът не беше така натоварен, София с всеки ден бие рекорди по претъпканост и сигурно всеки ден идва по един рейс народ отнякъде. Стоварват ги на Горубляне, за да си изберат бричка и с нея да идат на работа следния ден. Да я паркират някъде из квартала – най-добре пред алея на вход на блок, за да не могат да излизат с детски колички тия гадове местните. Или пък на кръстовище, на самия завой – това си е класика, нещо като арт-инсталация-псувня. Ох, няма значение. :)

—-

Радвам се на дръвчетата. Иска ми се да оцелеят и да се раззелени всичко. Надежда, с малки изключения тук-там, успява да остава зелен квартал. Не зелен в смисъла на квартал с дворчета и къщички, но зелен изобщо. Чистят бая през последните две-три години. Не кърпят дупките правилно, но това си е общ синдром – даже въпросното Ломско в тоя участък го асфалтираха под дъжда веднъж… Но иначе чистят. След предишния период на унищожаване на тротоари, сега от година-две даже видях как възстановиха няколко. За ден-два “откопаха” тротоари, за които и не подозирахме. Не ми се вярва кметът да е добрата фея, но поне някой ресорен заместник или експерт в общината натиска на правилното място. Дано се задържи тенденцията. Едва ли, но дано.

Май всички най-вече затова се разхождат там – заради дръвчетата. Нищо друго не е добре уредено, особено това с постоянно влизащите коли. Те влизаха и докато имаше още валяци – заобикаляха ги и готово. Луда работа. Но дръвчетата дават някаква надежда в тая главна на Надежда.

Има начин да се пренасят по-големи дървета, защо не го ползват? Защо трябва както, например, около реката по Сливница след Опълченска, да чакаме с години да пораснат фиданките, които набоцкаха след изсичането на огромните тополи? Трябва някъде около София да има специален разсадник, точно пригоден за такива дървета и пренасянето им на място.

Не ми хареса, когато затвориха за ремонт и метро. И сега не ми харесва, че толкова грижи създадоха – с прах, шум, с объркване на транспорта, с оскъпяване на транспорта… Но пък ми харесва, че краят му се вижда. Или кой знае – ако не му се вижда краят на тоя строеж, то поне човек може да помаа краци насред пътното платно. И не той да се пази и да заобикаля колите, а колите, влезли полу-неправилно при него, да се пазят и да го заобикалят. Два вида кеф, и двата – по български.

Фокус за блогъри

Не помня кога точно започна модата блогъри да пишат хвалебствия за даден продукт на компания, уж че “случайно разбрах, включиха ме да пробвам, и леле колко ми хареса”. Сигурен съм, че не всички такива блогърски пиар-кампании през годините са превзети – някои от хората са били искрени. Давали са и лек критичен поглед дори. Но, както знаем, всичко си има граници, а границите рано или късно се прекрачват.

Мото-Пфое има кампания за рекламиране на Ford Focus mk3 чрез блогъри. Всичко хубаво, хората са седнали да покарат нови коли, пишат си както са се разбрали с компанията, керванът си върви, аз не чета рекламни статии и всички са доволни. Не, наистина – нека ги покарат. А който ще си купи нова кола заради рекламна кампания сред блогъри, е или човек, който не се интересува много-много от коли и така и така би си купил който и да е друг автомобил на почти случаен принцип, или е идиот. От тия, дето знаят наизуст рекламите по телевизията. Но все тая – да са живи и здрави и идиотите с промити от реклами мозъци.

Друго ми е чудно. Случайно ми попаднаха две-три писания на “известните блогъри” и понеже съм си запален на автомобилна тема, ги попрегледах. Никъде не видях ценно, истинско ревю на колата. Някакви “пътни бележки” от сорта на “тръгнах тук, отидох там, ей че готино беше, видях се с еди-кой си, имаше/нямаше интернет в хотела… а, и колата е хубава, забравих да кажа”.

Ако Мото-Пфое искат да подобрят недобрия си имидж сред автомобилистите (има верни фенове на Ford, но това е съвсем друго нещо), трябваше да направят друго. Вместо да се забъркват с блог-хайлайфа и да се надяват на бърза и бляскава пиар-печалба, можеха да измислят нещо по-дълготрайно от тест-драйв с обещание за SEO през блогове и микроблогове. Можеха да представят колата на блогъри, пишещи повече (или изцяло) за автомобили, да направят срещи с авто-клубове и форуми. И така да очакват истински, ценни както с похвалите, така и с критиките си ревюта. Да дадат да им се оцени гаранционната поддръжка, цените в сервизите, изобщо всичко. Можеха да опитат да завихрят общност (онлайн, но и офлайн), която без да кара непременно Форд и другите марки на концерна да се чувства участваща в живота на тия марки в България. Срещи, интервюта, отстъпки, предложения до фирмата, периодични пробни карания и съответно периодични критични ревюта на колите. А не като сега – юруш на маслините, да покараме кола с нова боя, пък после ще надраскаме нещо в блога или в статусите. За да вдигнем pagerank-а им, да стане SEO-шум.

Не, не завиждам, нищо подобно. Миналата година се бяха свързали и с мен, заради ей-този ми статус. В реплики през туитър и после в лично писмо ме канеха да взема един Фокус, да го карам и после да видя как ще си променя мнението за марката. Писах им, че мнението ми за Ford не е изградено вчера и не се базира на тест-драйв. Все пак си оставих вратичка и казах, че бих взел от тях кола за такова каране, но само ако е Focus BEV, дали имат такава на разположение в София? Естествено, не ми отговориха. Нямат.

С други думи – хора, като пишете за тая кампания, после като правите снимките и видеоклиповете пак от тая кампания, хайде моля ви се обърнете малко внимание и на колата! Подхвърляне от сорта на “приятна кола, много джаджи за натискане вътре”, “колата е с добър разход” не вършат работа за тези от нас, които поне малко разбираме от автомобили. Форд Фокус изобщо с нещо изключително направи ли ви впечатление? Какви по-точно джаджи има? Снимки, описание на действието, качество на сглобката, надеждност на софтуера? Какъв по-точно е разходът? 3, 4, 5 литра на 100км? Защото аз като чета спецификациите, 8.5l/100km градско и 6.2l/100km на магистрала при 90км/ч хич не е толкова впечатляващо. Даже си е съвсем нормално за кола от този клас… мога да кажа, че определено е леко висок разход за 2011г., но хайде да бъда добричък.

Може би просто мразя поръчковите статии от всякакъв вид. Дори и да са така небрежно и приятно представени, пак си личи, че са поръчкови. Познайте дали в конкурса ще спечели някой, който е писал лоши неща за колата или за фирмата. Не че изобщо ще има такъв, де – всеки ще пише колко е яка колата, всеки ще гледа да отиде на по-яки места, за да снима по-яки неща и накрая армията от “фенове” да гласува за него в класирането… Всичко е толкова евровизийно… Мюзик айдъл и Биг брадър в едно, на тема “колата на фирмата”.

Фокус-мокус, абракадабра. А преди време блоговете не бяха за това. В края на деня – нищо лошо, нали има бутон “изтриване” в емисиите в четеца.

Зрелище пред джамията, хляб – по изборите

Много се изписа през последните дни за боя между привърженици на “Атака” и събрали се за петъчна молитва мюсюлмани край софийската джамия Баня Баши. Описа се и се обсъди всичко достатъчно обилно. Аз ще се опитам да бъда кратък. Защото се изписа повече от нужното.

Ясно е, че сблъсъкът е политическа провокация и е ясно, че някои политици (Сидеров, Доган, Борисов) имат огромна полза от вдигане на шум по въпроса точно сега. От едната им страна идват избори, от другата – евентуални въпроси за кризата, обедняването, все по-ниския стандарт на живот, разкритията на Уикилийкс… Особено последното май им е най-належащо за заглушаване, но пък сигурно не са го очаквали. Все едно – каквато и да е причината, журналистите не трябва да бъдат оставяни без жълти политически скандали, защото имат професионалния навик да задават въпроси. А това явно е неудобно.

Тоест боят пред джамията беше зрелището. Спокойно – като наближат още изборите, ще ни дадат и хляба.

Друго е по-важно. Сблъсъкът не е на християни с мюсюлмани, а е на маргинални фанатици с всички нас. Все се повтаря, че София бил град на религиозна търпимост, град на толерантност. Че изобщо българите и България били толерантни и всички религии имали място. Да, толерантни сме и да, София е свикнала да вижда всякакви храмове.

Но не религиозната търпимост е в основата, а нерелигиозността. София е светски град. България е светска държава. Толерантността и търпимостта идват след това, върху тази основа. Защото насилие и нетърпимост няма там, където няма силно изявени религии.

Аз искам София да си остане такава. Вярно – всички имат право да се молят на публичните места, но това е така, заради толерантния нерелигиозен град. Никой няма онтологичното право да изисква повече, да налага религия и в същия момент да се позовава на толерантност. По същия начин, както християнските попове нямат никакво морално право да задават основания на светското ни общество. Както и не може едни обидени и нахъсани вярващи да се бият с други такива. Или да веят националния флаг, докато говорят за Христос, Мохамед, Тангра или каквото и да е там. Имайте уважението и си познавайте границите!

Накратко – и едните, и другите, и кибиците – гледайте си това, в което вярвате. Но не ни карайте да излизаме да се бием за вас. Защото просто номерът няма да мине. Стига с религиозното театро, стегнете се всички и си живейте живота! Светския, нерелигиозен, нормален здравословен живот.

За новите лични карти

Преди няколко дни ходих да си подам документите за прословутите “нови лични документи”. Личната ми карта изтече в края на миналата година и се възползвах от 6-месечния гратисен период, затова не си давах много зор да се редя на опашките около нова година. Защо съм бил чакал почти до последния момент? Ами защото така искам – имам право и така съм решил, точка. Издивявам, когато вместо да се поправи обслужването на гражданите, веднага се повдига контравъпрос “ама вие защо в последния ден, трябваше по-рано, то защо такъв ни е манталитетът на българите, мрън-мрън”. И в последната секунда на срока да съм, пак трябва да бъда обслужен като по всяко друго време. Е, да – знам, в България съм…

Друга причина, която ми убиваше ентусиазма да ходя до полицията беше, че така и не бях разбрал ще ми взимат ли отпечатъци от пръстите или не. Четох из мрежата, разпитвах приятели, заслушвах се, когато малоумни журналисти правеха “репортажи” по темата – никаква информация. Повечето от хората около мен си вадеха цял набор документи, включително паспорт за навън и там е ясно, че са решили да взимат отпечатъци. Но аз искам само лична карта, нищо друго.

Сега за обикалянето, нервите и бюрократичния тормоз.

Ако някой ви каже пак, че новите документи се издавали лесно, бързо, едва ли не служителите с усмивки и песен на уста за нула време обработват и подготвят всичко – не му вярвайте. Ако някой вратовързан чичка с наднормено тегло и червени от алкохолизма бузи ви убеждава, че всичко ставало за половин-един час и можете в обедната почивка да минете и да доставите това удоволствие на държавната милиция – не му вярвайте. Защото не е така – на мен ми отне четири часа, при условие, че полиция, паспортно, община и данъчно са в непосредствена близост. Не ми се мисли какво е в други общини, където трябва да се снове между сгради на няколко пресечки. А, и два SMS-а дарение на “синята зона”, да им изсъхнат паяците и на тях…

1) Търсене на място за паркиране. Това си го знаете, но аз се поизнервих, та няма как да не го спомена. По тоя повод, искрени “благопожелания” отиват по адрес на тия, дето ходят на работа с колите си и нито фирмата им има паркинг, нито пък има свободни места в квартала. Разбирам да ходиш в другия край на града (примерно до “бизнес-парка” в Младост) и да не искаш да се вреш в отвратителния градски транспорт. Е, вече има метро и то е по-добре, но хайде – разбирам. Обаче това да работиш в нормален жилищен квартал, при това с много добра свързаност с трамваи, тролеи, рейсове, маршрутки и какво ли още не и да продължаваш да си паркираш колата там, да паркираш по тротоарите чак, да паркираш от лявата страна на еднопосочно, да паркираш по самата дъга на кръстовищата – е това си е селяния! И всички, дето го правят, са селяни! В лошия смисъл, щото иначе думата си е добра.

2) В паспортното. Добър ден, добър ден. Така и така и веднага надеждата за това обещавано по телевизията “бързо издаване” угасна. Ето ви тия документи, попълнете ги, а освен това вземете от общината удостоверение за постоянен адрес. Не посмях да питам защо ми го искат – в полиция и всичко на сто метра от нея избягвам да питам за каквото и да е.

3) В общината. Табела с информация, на която няма никаква информация за граждани. Разбивка по етажи, от която мога да разбера къде да ида, ако ми е първи ден на работа, но ако съм клиент, нищо няма да разбера. Напишете какво се прави на съответния етаж, с какво се занимава тая служба, а не ми давайте съкращения и подобни простотии! Намирам накрая мястото и чакам към 45 минути да обслужат чичката пред мен. Идилия, ви казвам. Дочувам през стъклената врата как се започва едно разпитване за роднини, ама тя дъщеря ти замина ли, а къщата на кого ще я оставяш, и там се подпиши, и тук. Е, трябваше да кажеш, че си за един подпис, да те пуснат отвън по-рано… 45 минути. Влизам – така и така, взема ми личната карта, цъка дълго на компютъра. “Вие собственик ли сте на имота?” “Какъв имот, аз не за имот…” “На имота, в който е постоянният адрес.” “Ами не, не съм…” Започвам да обяснявам, че адресът е същият като на досегашната ми карта, ама съвсем същият… Нямало значение, имало нов закон… Да им пикая на новите закони. С лек скандал си тръгвам, щото трябвало собственикът да дойде, пък с нотариално заверено копие на нотариалния акт, пък не знам си какво…

4) Чувам се с баща ми, той ме убеждава да идем заедно, за да се свърши тая работа. Междувременно аз съм забравил за това с нотариалния акт (къде ти, аз не помня всички продукти за пазаруване). Пали-гаси колата, тоя път я оставям на синя зона. Качваме се, пак чакаме, влизаме – ала-бала, а вие господине носите ли нотариален акт? Баща ми е спокоен човек и стратег в разговорите, но не издържа и той – “Вие нали сте общината?” “Ами… да” “Вие ако не знаете кой имот на кого е, кой ще знае?” Много им пука на патките там, почват веднага да се карат, да съскат… Аз вече им вдигам среден скандал и си излизам.

5) Баща ми ме убеждава да продължим и отиваме в данъчното, където той с дипломатичност казва на подходящата служителка в подходящото настроение какъв е проблемът и тя му издава данъчна справка за имота, която да послужи пред общината…

6) Пак в общината, аз попълвам като луд безкрайните бланки, на които пиша общо три или четири пъти един и същи адрес… Влизам пак при оная кокошка, праща ме да платя такса. Отгоре на бланката пише три вида услуга и аз я питам всяка услуга за колко пари е и съответно за какъв срок е. Ако експресната им услуга за удостоверение за постоянен адрес е повече от два лева, няма да я поръчвам нея – не стига, че постоянно наливаме пари в тия бюрокрации, не ща да давам залудо и бих изчакал. През зъби ми изсъсква да ида да си платя и да се върна. Пак питам, оная с треперещ глас ми “обяснява”, че няма три услуги, таксата е 2.50 и се издава веднага.

7) Плащам – там стана на минутата.

8) Връщам се, трябвало да мина през деловодството да ми заверят молбата… Отивам в деловодството, чакам и там. Влизам – три кокошки зад стъклени гишета. Абе навсякъде едни PVC-дограми, едни ламинати… Пари за ремонт са имали, но не са имали пари да си вържат компютърните системи, за да не разиграват така хората. Та чакам аз – едната чете вестник, другата цъка нещо на компютъра (на минички ли играе, на пасианс ли, програмира ли – кой я знае), а третата си говори личен разговор по телефона. Стоя пред тая третата и не вярвам на очите си – вече няколко минути съм в стаята, пред гишетата им, а никоя не само че не прекъсна “заниманията си”, а даже не се излъга да ме погледне. Накрая телефонистката приключи с “айде, муцка, ще ми се обадиш след това” и протегна ръце през гишето, почти без да ме види. Прас-прас печат и готово (тия хора гледат ли изобщо какво подпечатват?)

9) Издадоха ми удостоверение за постоянен адрес, ура! За целта трябваше да подам молба за промяна на постоянния ми адрес със същия постоянен адрес, да доведа баща ми, който напоследък има болки в коляното и като се умори се придвижва трудно по всичките тия стъпала нагоре-надолу и изобщо беше голям купон всичко! После баща ми каза, че тая с удостоверенията му е казала, че съм минал по бързия път, можело да ме накара още поне 5-6 документа да си донеса. Той ходил при нея, докато съм попълвал бланките и я “обработил” със стандартния разговор от типа “ех, тия деца, да – и аз имам син/дъщеря, знам”. Не й е цепил басма, даже я е поскастрил малко, но ми каза, че споменала, че по някакъв си още по-нов закон трябвало и документи за жена ми, пък за децата ми, пък и майка ми трябвало да иде, пък не знам си какво… Луди хора са това бюрократите ви казвам, луди!

10) Пак в паспортното – опа, грешка, идете в полицията, за да платите таксата първо. А там, нали се сещате, всъщност има гише на банка, която ви взема 2 лева комисионна за превода. Мила родна картинка, и в КАТ са такива тарикати на дребно, и навсякъде. А мога ли да си платя аз в моята си банка примерно? Абе все едно…

11) В паспортното, вече чакане на опашка. Подавам документите, връщат ми ги един-два пъти, но за дреболии, които допопълвам на място. Това е, вика лелчето – наредете се сега на “биометрията” за снимка.

12) Редя се на “биометрията”. Има две такива, работи само едната. Тоест ту едната, ту другата – не знам дали е една мацка вътре, която снове между стаите или някой много стриктно спазва ония норми за почивки при работа с монитори. Пред мен минават двама човека и отново излизат каките в почивка. 15 минути, която продължи 30 (имам часовник, толкова си беше). Накрая влязох да ме снимат – снимаха ме, дадоха ми да се подпиша на един таблет и това е. Една бележка с номерче и след 30 дни ще ида да си взема тескерето…

—-

Уморявам се, само като се сетя за цялото това обикаляне, тичане по стълби, от сграда в сграда и всичките нерви за някакъв си документ. Дето вместо те да ме гонят да ми го дадат, трябва аз да им вися 4 часа в “администрациите”.

Още нещо – в паспортното, което е нова сграда, на средата между гишетата има голяма картина на Васил Левски. Хм, нормално, ще кажете, на много места в администрацията се фукат с Апостола. Ама не е съвсем същото – картината е всъщност прерисувана снимката на Левски, същата, която се прерисува масово, само че този път имаше нещо по-различно. Загледах се и ми присветна – рисунката е на снимката от тескерето на Левски, точно както си е. С печатите, с всичко. Шапка му свалям на дизайнера, който се е сетил – не на дизайна, защото огромният портрет ми стои някак гротескно, но евала за идеята! В паспортната служба е сложена паспортната снимка на Левски – така хем е Левски, хем е паспорт. Това беше единственото, което ме развесели тоя ден.

Та добре, че личните карти са за десет години. Даже са им малко – всяка среща с държавната/общинската администрация е достатъчна за много по-дълго време. А, и още нещо – пръстови отпечатъци се взимат само за международен паспорт, само той е с чип, в който да се записват. За лична карта и шофьорска книжка – само снимка и подпис.

24-ти май в песни и игри

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!

Шефчета

За децата иде реч. Може би единствените наистина готини шефове. ;)

Давам си сметка, че за много хора около възрастта ми всякакво говорене за бебета, деца и “ама да знаеш вчера какво сглоби с лего-то” е далечно и чуждо. Не просто досадно, а направо от нещата, дето те карат да се обърнеш и вървиш. Или да стискаш зъби, докато отмине темата, защото знаеш, че колкото и да е необяснимо, на теб ти е досадно, пък иначе било “естествено”, викат. С други думи, горе-долу като да се возиш в трамвая в пиков час до стара, стара баба, била на село няколко месеца лятото и сега връщаща се при децата, некъпана и с непрана жилетка. Или три. Как беше в оня стар виц – “е, че то зимата колко е, няколко месеца само”.

Та знам, че масово темата с детските истории си е яко досадна. И аз съм такъв понякога, сто на сто. Но пък и родителите ви са били досадни, тъй де. :) Нещо повече, сещам се за не един или два пъти, когато съм успявал да се видя с някой приятел, и той/тя с поколение като моето. Най-накрая след месеци или години (край бебета годините несрещане с приятели си се търкалят като месечета), та виждаме се, сядаме някъде да пием бири, кафета, коли и цигари с някого и след няколко опипани теми си казваме с нервен смях “абе стига с тия разговори за деца, я разправяй нещо друго около тебе”. Случва се, гарантирам – но трябва срещи наживо, а ние, татковците, сме винаги много зле с времето. Оставете рекламите на бира по телевизията – всичкото това с “виждането с момчетата”, чашата бира след работа сред готини, усмихнати и трезви (едновременно) колеги е само проектиране на болните фантазии на някой рекламист. Който може би също е млад татко, също няма време за приятелите си и си има реклами, в които да го показва. Е, аз имам блог.

И колкото и да си давам сметка, че не съм се виждал с някои хора от бая време, всичко това не ме трогва чак. Пречи ми и роптая, но дотам. Явно се променям и съм заменил едно ежедневие на срещи, обсъждания, разговори за какво ли не, кроене на планове за бъдещето с друго ежедневие, в което съм татко и приятел на деца. Обяснението е просто – нямам време. И най-вече съм винаги тук, наличен и на линия. Краси ми спомена нещо за “бекъп” – готино го обясни, хем професионално точно по психоложки, хем полека и разбираемо. Но нали съм си тъпо парче – забравих.

Най-голямото ми постижение в уреждането на това ежедневие е в същото време и най-големият ми провал – това, че не ходя на работа сутрин от 10 до 6 вечерта. Май всичко, което казвам сега, ще се разбере най-лесно от такива татковци (и мами, знам ли), които като мен нямат офис, нямат пътуване до работа, нямат обяд с колеги, нямат “не мога, излизам, че закъснявам”. Опитът ми да правя сайтове в кухнята не се брои – че то това кабинет ли е – кухнята в гарсониера е втора стая, в която се идва през четвърт час да се покаже новата рисунка, но не е кабинет, не.

Сетих се за всички тия неща от няколко пръснати из последните дни случки.

Пътувахме с едно момче, горе-долу наша възраст (може би малко по-млад, но то като си с деца всички ти изглеждат по-млади, мамка му). Готин пич и поводът за краткото пътуване беше готин и важен. Друго ме впечатли – за него всичко около децата не беше толкова централно нито в разговорите, нито в пътуването. Аз все гледам да заговоря детето на приятел, ако то иска да говори (личи си и това, но как да го обясня). Понякога съм се лензил толкова с деца около Светко, че не ми е стигало времето да се видя с приятелите, родителите им. Но за хората без деца светът се подрежда по други критерии. Да си кажа, май леко завиждам. Преди, без деца, можех да управлявам това подреждане, да съм господар на деня си. Днес е по-трудно… абе не, какво се правя – не става изобщо.

Правихме пикници в парка. Пак с деца “от компанията”. На прибиране първия път Светко и едно приятелско момиче се задържаха при пейката на едни чичко и леля в Северния. Аз стоя леко встрани и чакам да се намеся, ако започнат да досаждат на хората. Но не се наложи – заговориха се нещо, чичкото се представи, запознаха се. Подхвърлиха им нещо, че “тренират за баба и дядо”. Идеята беше, че са отвикнали и е много трудно хем да свикнат с мисълта за внуци, хем да са готови. “Готови” точно за това, което ви казвам – предаване на ежедневието в детските ръчички и отказ от суверенитета на “аз съм възрастен и правя каквото си реша”. Правиш, ама не – каквото ти кажат хлапетата, това е.

Чичката изглеждаше притеснен. Ами… за притеснение си е.

И така. От няколко месеца се опитвам да сложа поне част от дневното си време в мой си ред, но не става. Това, което успях да направя, е да се чуя с няколко човека за кафета и после да се разберем “абе то не може сега, айде по-натам ще си пишем”. Е, поне си го водя като напредък.

Другите новини в емисията: “Горилата дава ли гориво?” и “От слънцето ми се е появила кожена енергия” са лафовете на деня.

За децата, че са малки

Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най“. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.

Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.

Изобщо, голяма звезда. :)

А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е “попонай”.

За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.

Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.

Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.

Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.

“Внимание, извършва се техническа проверка!”

Не понасям системата за предупреждение и оповестяване на аварии и бедствия у нас и не вярвам, че би вършила добра работа при нужда. Не харесвам сирените. Не ги понасям още от годините, когато аз бях в училище, а те – актуално и модерно достижение на техническия прогрес. Когато бяхме в “Студена война”, Турция все се мъчеше да прегази южната ни граница, в Западна Германия имаше само деца на фашисти, а САЩ и целият империализъм бяха постоянната заплаха на свободните народни републики по света, тяхна пречка за прогресивното им развитие, електрификацията и съветската им власт. Когато “Круз” бяха ракети, при това крилати – а не като сега модел автомобили. Когато воят на сирените не беше нищо особено на фона на новините и предаванията, в които говореха за “противостоене”, “високо ниво”, “ядрена зима” и “комюнике”, особено в чувствително по-дългата и подробна “Панорама”. Когато имаше програма “Звездни войни” и всяко дете знаеше, че това е нещо различно от “Междузвездни войни”. И когато всички имахме късмета, че за нас се грижат и нас ни защитават – защото другаде по цял ден живееха в гета, имаха ракети със “среден радио-снадействие” и си нямаха нито пионери, нито НВО (начално военно, каква ти тук телевизия).

Днес сирените са глупави, ненужни и колкото и да искат да помагат, да са “нащрек” – само пречат. Защото в годините на Интернет (какво говоря, вече направо в зрелите му години) ако някой иска наистина да предупреди и да оповести, трябва да използва работещите днес средства за предупреждаване и оповестяване.

Наредба за ранното предупреждение и оповестяването при бедствия, чл. 28:
(1) Системата за ранно предупреждение и оповестяване на населението се тества всеки последен работен ден от месеца от НКВ чрез “Безшумен тест” и два пъти годишно на 1 април и на 1 октомври в 11,00 часа – чрез задействане на акустичните сигнали.

Докато вие такава сирена, не един и двама ще са пред мониторите, в мрежата и зад плътно затворените изолиращи стъклопакети и няма да чуят нищо – дори и да са без слушалки в момента.

А съвременни системи има. Е, не съм сигурен, че има, но знам, че имаше няколко и различни мащабни идеи за оповестяване през мрежата. Имаше и примерни реализации преди няколко години, през 2004-та, когато цунами заля Индонезия и погуби 230 хиляди. Сигурен съм, че по света има работещи такива системи, но не – у нас по-добре да вием със сирените.

Всъщност всичкият този шум може би не е за предупреждение, а за успокоение. Успокояват ни, че се грижат за нас, че ни защитават – както ни успокояваха навремето, като ни мъкнеха в разни катакомби да ни показват химически костюми, противогази, херметични врати и снимки на пораженията от различните видове масови оръжия. Не че ако, не дай си боже, нещо беше станало, щяха да ни приютят в такива образцови скривалища – не, даже още се сещам какъв шок съм изпитал като малък, когато след такова посещение огледах внимателно една от металните врати на мазето на блока ни. И видях, че уж е защитна метална врата, уж е херметична, а няма никакво гумено уплътнение. Някой “забравил” да го сложи. Такава е цялата ни държава, от време оно – “забравена”. С един кратък проблясък от 5-10 години точно преди 9-ти.

Та всичко е за успокоение – да сме нащрек, бодри за защита на родината, винаги готови за гласуване на избори, уплашени, но и спокойни. Спокойни, че някой се грижи за нас, някой горе (не на небето, разбира се) ни обича и ни защитава. И при опасност за живота ни, при заплаха за здравето ще ни предупреди и ще ни държи информирани, ще ни оповестява. За да знаем. Да се пазим и да си слагаме противогазите навреме, че да избегнем ядрен взрив…

Да ни предупреди… Както не ни предупредиха и в дните след 26 април 1986г. Когато аз и момчета от махалата цял следобед бяхме на джанката зад блока.

Та благодаря ви, “Гражданска защита”! Освен за всички грижи за защитата ми, дето сте полагали от чернобилско време насам, благодаря и за това, че днес стреснахте насън бебето ни, докато спеше вкъщи на отворен прозорец. И че сте събудили големия ни син в детската градина. Уж пише за 11, а сирените завиха точно в 13ч. Сирени… Връзвам се за мачтата на кораба си, за да не се изкушавам да ги намеря и потроша.

И продължавам да чакам някой ден с парите, които държавата всеки ден смуче всеки ден от данъците ни, да се направи истинска, обща, мащабна, прозрачно работеща система за ранно предупреждение за различни видове аварии и бедствия. Ползваща адекватни канали, а не звуци, сирени, телефони и димни сигнали. Но може да си остана с чакането… като си знам държавата.

За Япония, отвътре

Много се изписа за земетресението и цунамито в Япония от 11 март досега. Нарочно не исках да се включвам и аз, защото покрай ценните тук-там статии се изсипа прекалено много плява и нивото на шума понякога е на границата на търпимото. В мътната вода се събудиха за пореден път псевдо-еколозите, намериха храна и извратените ни медии, на които само дай скандали, врачки, интриги, йод и т.н.

Но все едно. Това, което ме втрещи снощи и заради което пиша сега, е една случайно видяна статия в наше онлайн-издание. Няма да цитирам сайта, защото не е важно – важното е съдържанието, което явно е дошло от външни медии, но досега ми е убягвало.

Става дума за следното:

1) От началото на трагедията досега в Япония и по-конкретно в засегнатите места няма нито един случай на мародерство. НИТО ЕДИН!

2) Освен това масово семейства от незасегнати населени места помагат на вече бездомните пострадали и ги приемат в домовете си. А засегнатите, ако помня добре, са към 1.3 милиона души. Голяма част са временно из салони на училища и подобни, но на много помагат отделни семейства.

3) Всеки път, когато спасители открият мъртво тяло, първото нещо, което правят, е да застанат до него и да се помолят. Без значение дали ги снимат репортери или не – имаше снимки отдалече, на които се вижда същото. Спират, молят се и чак тогава преместват тялото. На един кадър пък отдаваха чест.

И за всички японци това е най-нормалното нещо на света.

Сега прочетете отново тези три неща и помислете дали тези въпросни три неща са нещо нормално и за нас. Говорителят на японското правителство не беше спал почти цяла седмица, за да може през половин или един час да дава пресконференции и да информира хората за състоянието на нещата. Войниците и спасителите пък не отделят достатъчно време, за да се наядат – просто защото и говорителят, и спасителите имат по-важни задачи от спане и ядене.

Помислете и дали ние у нас имаме по-важни неща от спане и ядене. Имам предвид критично, очевидно по-важни неща, които са осъзнати като принципни приоритети. Не на един, не на двама. А на цял народ. И нито един случай на мародерство, нито един! Без да се прилага военен закон, без да има дори нужда от това. А ние – а при нас как е всеки ден, дори и без природно бедствие?

Иска ми се да можеше всички да си зададем тия въпроси и след това всекидневно да си им отговаряме, всеки сам за себе си. Защото истинските приоритети и отговорности са вътре в нас и пред нас. Истинската екология е екология отвътре. И без тези неща нищо никога няма да ни се получи.

А японците? Както вече писах няъде, и моето сърце е с тях сега, но те ще се справят и оправят. Най-малкото, защото вече са се справили и оправили отвътре, пред себе си. А ние не само не можем това, а дори и не осъзнаваме, че е нужно.