Category Archives: Uncategorized

Да ми откраднат… акумулатора

“От моята скромна кола”… Нямам думи – вече не съм бесен, не се ядосвам толкова, колкото ми е безпомощно, слабо, изтощено и отчаяно. Това дори не е държава – някакво гето, бежански лагер е. Два дни не бях палил колата, вчера ходих с рейс да видя едни приятели, за да мога да поизпия бири с тях. И днес, събота, ден слънчев и само като за разходка в парка, слизаме с децата, за да идем с колата до Северния – акумулатор няма. Светко тича напред, аз зад него натискам дистанционното – бе нещо не се отключва. Опитвам отблизо и докато цъкам, поглеждам към таблото – светодиодът на имобилайзера не свети. Веднага ми стана ясно, че няма ток, обаче защо – фаровете не са светили, няма как да е паднала батерията.

Поглеждам отпред – капакът на двигателя открехнат. Отварям го – акумулатора го няма! Нищо друго не липсва иначе. То няма и какво да се вземе – освен двете стари детски столчета на задната седалка, но това вече щеше да е грехота голяма. Акумулатори се крадат, защото най-лесно се препродават – нито има “следа” дали е краден или не, нито нищо. А се търсят много и за нула време се препродават. Но всичко това изобщо не оправдава мизерните крадци в очите ми! Да им изсъхнат ръчичките дано!

И всеки, който купува автомобилен акумулатор “на старо”, “втора ръка” и т.н. от непознати хора, да има предвид – така спонсорира краденето на акумулатори! Ако искате нова батерия – вземете си от магазина, с касова бележка! Ако искате да е на старо, за да ви е по-евтино – купете от приятел, в когото сте сигурни и за когото е ясно, че не е крадец. Знам, че с такъв призив нищо реално няма да постигна и тая мръсна търговия ще си продължи. Но поне да опитам и поне хората, които четат тук да знаят, че цялата тая практика е долна и презряна. Това е като конекрадството едно време – даже не, още по-зле. Защото не се краде цялата кола (ох, да чукам на дърво и това да не става), а само една малка, но не евтина част. И така те карат да си купиш нов акумулатор, който след това лесно могат пак да ти откраднат – и така до безкрай, доене на народонаселението.

Преди някой да пита дали съм имал застраховка, дали съм имал каско, дали съм извикал полиция… За тая кола пълно каско е много голяма част от пълната й реална цена. А някакво частично изобщо няма да включва акумулатор. За полицията пък… смешна работа, те едва ли щяха да обърнат внимание, камо ли да тръгнат да ловят крадец. Смешници. Бива ги само да висят с колите по “хранилките”, да просят почерпки и после шефовете им по телевизията само да отчитат дейност. А в същото време из кварталите кокошкарите ни скубят постоянно, да ни е страх да излизаме по тъмно и денонощно да бродят цигани. А очичките им да шарят, шарят наоколо. Не, не съм расист – не бъркайте расизъм, етноси и подобни със спазване на законите! Как така аз няма да крада, а циганите, защото видиш ли били онеправдани, могат цял живот да крадат и не само че държавата не ги контролира, ами и помощи им дават, и по медиите пищят, че нямали права.

Знам, че може “българи” да са разбили Рошко и да са тафнали батерията. Но то и тия такива “българи” са си чисти цигани за мен! Разликата не е в цвета на кожата, а в това колко ти е черна душичката.

—-

И сега – пари за нов акумулатор. Както все съм на червено, новината е “супер”. А като взема нов – какво? Каско (пак казвам, то по-скъпо от колата) или да се абонирам за някой от близките платени паркинги? 30-тина лева на месец са си бая пари за “услугата”, която предлагат. Всичко това малко на рекет ми намирисва, ама знам ли. Кой какво ще препоръча? Вие как правите? Кажете тези с по-старичките коли – ако е нова и с пълно каско при мутрите, то е ясно, че баш такива проблеми нямате. За над 10-годишните коли питам, които нощуват край блоковете.

Да благодарим за скучния мир

Поредният трети март – някои ще се сетят за ученическите години през соц-а, други ще гледат новини с чипс и бира в ръка, трети просто ще се радват на почивните дни и на свободата да кажат “майната му” на целия работен цикъл, на цялата екипна мотивация и да си идат по родните места за няколко дни. И те ще бъдат най-прави. Точно свободата е важната – не плакатите, не рециталите и определено не новините по телевизията.

Както много други, и аз имам проблем с 3-ти март. Освобождение – ами-и-и добре, да кажем, че е освобождение донякъде. Братска признателност – ох, това е още по-трудно, но хайде, нека си признаем, че солдатът с крепостно мислене бие целият път дотук, за да освободи от потисничество народ, в много отношения по-богат и по-свободен от неговия си.

Защо и днес не можем да въстанем, защо и днес не може някой да ни освободи – така обичат да крещят някои по такива празници. О, я се вземете в ръце! Точно днес е най-свободното ни време и точно днес е най-добрият ни живот! Защо го казвам ли? Ами защото от времето след първите години на комунистите досега по тия земи се живее в мир. И да – това е добро.

Никой не воюва из българските земи, никой не убива народа и не го кара да ходи да убива другаде. Вярно – властта ни е потискала и продължава да ни потиска всеки ден и до днес. Потискани са всички различни – както на политически, така и на етнически принцип, потискана е и религията. Но не е имало кланета, не е имало гражданска война – няма и днес.

Наскоро четох за Априлското въстание, препрочитах от записките на Захари Стоянов, рових за клането в Батак, после за войната. Ако някой не си спомня за подобни неща, нека препрочете и порови. Днес не можем да възприемем мащабите, по които е мислено и преживявано насилието по онова време. Не искам да си припомням подробностите, защото са ужасяващи. Хронологически последни масово избиват хора т.нар. “комунисти” (които даже не са и истински комунисти, но все едно). Днес? Днес, за щастие, не можем да мислим такива масови зверства. Дългите години мир са ни научили да уважаваме живота. Вярно – имаме още много да учим за свободата, още много повече пък за отговорността. Но имаме основа за развитие. :)

Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.

Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.

Четох отново и за Левски. Дали това е била мечтата на Левски? Дали е предполагал, че именно провалите и неосъществената вяра в революцията ще ни накара да извървим дългия път на обществената еволюция? Защото България след Освобождението категорично не е България на Левски – чистата република, в която всички са равни и живеят заедно, макар и с различни вери, обичаи и езици. Дали днешната България има поне малък шанс да бъде тази на Левски? Не като власт, не като правителство, политическа шайка и административно управление – той Левски и без това не е говорел за такива неща – а дали като усещане и преживяване днес сме по-добри заедно? Казано просто, дали днес ежедневието е по-добро? Преживяването заедно всеки ден с конфликти, но в мир, с неправди, но и със свобода.

Аз смятам, че да. Определено да. И искам децата ми да могат да се учат на ежедневие в мир, пък бил той и скучен и незабележителен.

Честит празник, всички!

Кой е по-по-най, а?

В неделя отидохме със Светко и, както той обича да казва, “ця-а-аото семейство” на “Кой е по-по-най“. Това е предаване на bTV, което преди го водеше Къци Вапцаров, а сега му е продуцент и подбира преди записа децата, които ще се качат на сцената. Води го бате Енчо.

А, да кажа отсега и да не се отплесвам – Светли участва в предаването, беше много готино, на него му хареса, представи се страхотно, всякакви неща им обясняваше и накрая стана “мистър по-по-най”. Спечели наградите, демек. Ще се излъчва на 9-ти април. Милият, цял ден грееше, а и днес, и тази вечер все за бате Енчо, за “динозавъра” и за дечицата там разправяше. И втора нощ заспива, гушнал плюшеното мече от там.

Изобщо, добре завърши този февруари – първо си отпразнувахме тихо и кротко годишнината. Ние пийнахме винце, Светко хапна гофретки. Аз уж тръгнах да се скапвам, че никой не се сети от тайфата, освен едни приятели, които точно на сватбата ни се запознаха. Краси ме спря с довода, че чуждите годишнини не се помнят – и е така, аз все се каня да пращам поздрави за празници, пък напоследък даже и рожденните дни взех да пропускам.

В неделята се качихме в Рошко. Аз заредих малко над 8 литра, за които дадох двайсетачка. Тия цени на бензина ме побъркват, а и особено както карам с малко гориво в резервоара, са кофти. Тръгнахме в 9:30 с идея да сме на мястото в 10:30, когато започваше записът. Аз се притеснявах, че няма да имаме време – задръствания, паркиране, стълби и подлези с количката, билети и т.н. Оказа се, че пристигнахме за нула време, даже успях да изпусна кръстовище и да направя едно кръгче около НДК. Паркираме ние между НДК и Петте кьошета, привършваме с данданията около откопчаване на голямото дете, изваждане от багажника на количката на малкото и настаняването му в нея, обличане на якета и вече подтичваме към билетния център.

Стълбите на подлезите в София са голяма глупост. Досега не съм видял наистина добре направени стълби, удобни за детски колички. Винаги има нещо не наред, ако изобщо има релси. Нейсе – отказахме се и пренасяхме количката на ръце. А Светко, милият, вече позамръзва в студения утринен зимен въздух и ми подава ръце да му ги топля в ръкавите на якето ми, докато продължаваме да подтичваме напред.

Стигнахме. Билети? Има. Колко искаме – ами щом бебето е без билет, значи направо за трима ни. За възрастни билетът е 10 лв., за деца е 7 лв. Но аз се притесних и викам един за възрастен и един за дете – да влезе Краси със Светко, пък аз ще дундуркам бебето отвън, докато ги чакам. Все още, и днес (а технически вече е март) нямам преведена стипендия от БАН и караме на някакви невъзможни спестявания. Десет лева за мен са си сериозни пари – само който остава така без пари в края на месеца и има да храни две деца знае какво имам предвид. Другите – просто пропуснете това, все едно не сте го чели.

Но накрая решихме “какво пък, важно е” и се върнах да си взема билет и за мен. Един татко с дъщеря се бяха наредили да купуват билети за Стинг. Огледах се – плакати наоколо, щяло скоро да има концерт на Стинг на стадион. О-ох, откога не съм ходил на концерти… Скофтих се, ама бая. Таткото избира места, гледа някаква схема на стадиона и чувам “тези значи са по 90 лева, ами тези тук по колко са? а, ясно, значи 150 и 200 лева, ами добре”… Потиснах се още – сто-двеста камъка за концерт, а аз се двоумя дали да дам десет, за да гледам момчето си как пее? Освен това бях пратил моите хора да вървят към колата, за да не губим време и се притеснявах да не ги изпусна.

Оказа се, че те билети хубаво се продават в НДК, обаче самият запис не е там, а на “Цар Самуил” №32. Имахме 20-тина минути. Успях да взема билет, настигнах ги и се качихме в колата – няма как от НДК да стигна почти до пл. “Македония” за 20 минути. Не и с бебе в количка и дете, на което вече му беше студено и започваше да се уморява. Но Рошко и моето понякога сработващо чувство за ориентиране ни докараха точно на място и навреме. Е, повървяхме, защото макар и в почивен ден и без “синя зона”, в центъра места за паркиране няма.

Влязохме – количката остана в колата, но има рампа и за колички, та можеше и с нея. Веднага скокнаха да ни посрещнат двете каки и след като дадох билетите и взех якенцето, шала и шапката на Светко, го отведоха към групичката насядали други дечица. Нямаше чак много хора, залата не беше и пълна. Може би защото беше неделя, вторият ден на записите и освен това беше 10:30, първият час. На излизане отвън едвам си проправих път – явно повече хора идват за втория час. Ако някой ще ходи, може да има предвид. Макар че може пък и да бъркам.

Всичко стана навреме, имам предвид за нас и че го заведохме сега. Той от година или година и нещо се заглежда по бате Енчо и “динозавъра”, гледа дечицата и им се радва. Но чак сега отидохме и май стана много добре, защото ако го бяхме завели на 2 години, примерно, можеше да откаже да се отдели от нас. А сега си седна на меките цветни табуретки и гледаше с жив интерес наоколо. И без да се притеснява – после ни разказа, че то е било приятно и като на празник. Не се беше впечатлил по лош начин и от камерите, макар да знае какво представляват… или поне да сме му казвали. Освен това не е и твърде голям – например ако беше на 6 или почти 7 години, нямаше да е вече същото. Сега беше един от най-малките, обаче смея да кажа, че комай най-много се забавляваше и беше най-отпуснат и естествен. Разбира се, и другите деца бяха страхотни.

Къци и Енчо почнаха да разпитват децата и да подбират кои да участват на сцената. Бях чел из мрежата разни злословения, най-вече в bg-mamma – какъв бил Къци, пък какъв бил Енчо, ама как притеснявали децата, как неправилно ги подбирали, стряскали ги били, неадекватни били. Глупости! И двамата говорят страхотно с деца, а и с възрастните за децата им. Уравновесени някак, с вътрешен ритъм на разговора, спокойствие, такт и в същото време ентусиазъм. Според мен всичко това идва от източните бойни изкуства – тогава не знаех, но сега прочетох за силните интереси и на двамата към японската култура и изкуства и това ме впечатли пак. И аз имам такива интереси, а това, че те успяват да ги развиват, само ме радва. Така че ако някой ви каже, че Къци Вапцаров или бате Енчо (Енчо Данаилов) не могат да работят с деца, да знаете, че не е прав.

Светко го интервюираха най-последен. И го избраха. Не сме го “учили” какво да говори там, даже нарочно не сме му влияли. И той си каза каквото си искаше, видя “динозавъра” наживо и говори с бате Енчо. Кеф!

По едно време видях, че баткото на пианото го извика да си уточнят песничката. Светко пее и си тактува с ръка, баткото свири, а Светко от време на време го прекъсва “не, не така, ей-така” – и пак почва отначало. Тя песента не е сложна, но детето си знае най-добре, тъй де. Игра си при децата и каката с някаква книжка. Баткото, който после си сложи костюма на “динозавъра” (жълтозелено петнисто животинче, което наричат “По-по-найчо”, а Светко нарича просто “динозавъра”) му написа на едно листче “Светльо” и му го залепи на гърдите.

Когато се прибрахме, Светко цял ден остана с това листче и привечер го отлепи, нарисува на него бате Енчо, написа “бате Енчо” и го залепи на стената, редом с вече многобройните му други залепени рисунки. И сега е там. Готино някак.

Извикаха го на подиумчето някъде от последните, може би имаше две деца само след него. Пя “Five little monkeys”, обяснява на Енчо какво се пее в песента, брои му на ангрийски, на български, после обясняваше какъв иска да стане и как вкъщи мама не работи, защото гледа Оги, а тати само работи. “И какво работи татко ти?” “Ами работа” “А така, браво – най-накрая някой, който да си гледа работата!” Напуши ме смях, а в това време стисках здраво малкото Сони, за да го имаме на видео. Голям образ – е, вярно, че нашето гардже си е най-хубаво, ама…

Накрая знаех, че има награждавания и пак започнах да се притеснявам – да не вземе да се разстрои детето, ако не го изберат, дано да не му е неприятно и такива подобни. Обаче гледам как другата кака хваща за ръчича едно момиченце, а каката на неговата група го хваща него и ги водят двамата при бате Енчо отпред! Започнаха да им валят подаръци и подаръченца отляво, отдясно… А Светко си седи, оглежда се щастлив и пак не се притеснява, само му е много приятно и щастливо.

После ни разказваше преди заспиване как искал всеки ден да ходи на попонай и при батеенчо и другия батко и динозавъра. Ние му обясняваме, че той всъщност е получил повечко подаръци и не всички деца са имали толкова подаръци, колкото него и не всеки път може да се печелят така награди.

Той мисли, мисли малко и веднага казва – ами то няма значение, аз не искам да получавам пак награди, нека други деца да са мистър попонай, други да се женят за момиченцето, а пък аз само да ходя при бате енчо и при динозавъра и да пея песнички и да има празник!

С други думи – важно е да има празник, а не всеки път да има награди. Сега му казваме, че може пък все пак да види бате Енчо – една от наградите е посещение на парти-център “Палавници“, а той Енчо май работи там. Та ако го види детето, голям празник ще е, пък дори и само да иде и да му каже “дастии!”

П.П.: Едно нещо ще добавя – ако не харесвате предаването или водещите му, не ми пишете агресивни коментари! Тази статия е за моето дете и неговия празник, не за страсти от жълтите вестници.

Свободата всеки ден

Светът става все по-свободен. Мислите, че звучи прекалено общо и смахнато? Нека започна по-отдалеч…

Nokia обявиха наскоро, че вече ще използват Windows за смартфоните си. Донякъде неочаквана, донякъде не съвсем, но определено лоша новина. Доста хора писаха за промените в Нокия – писаха се най-различни неща, включително и у нас. Лично мен не ме интересува дали всичко това е логично пазарно развитие на стар проблем във финландската фирма, нито пък много тръпна за техническите подробности на WP7, още по-малко пък – за това как го правели Apple.

Това, което мен ме интересува(ше) в Нокия, бяха две неща. Първо Qt. Взеха ги с Trolltech и нещата вървяха повече от добре. Макар че и просто търсене на “qt open governance” показва веднага, че идеята за отделно управление на свободния софтуер Qt не е от вчера. Даже сегашната оргия на Nokia и Microsoft не е определяща за процеса на такова отделяне – Qt е зрял проект от много време, многоплатформен и с критична маса общност около себе си. Донякъде непряко, Qt ми е в полезрението и заради KDE и работата ми по i18n там. Но нито Qt, нито KDE са застрашени по някакъв начин, както се писа в първите дни след новината.

Второто, с което Нокия ме впечатли наскоро, беше освобождаването на софтуер. Не зная за Symbian, но всичко около Maemo, MeeGo и Qt върху ядро Linux звучеше… как да кажа… прекалено хубаво, за да е истина и да продължи – и такова се оказа, за съжаление. Сигурно много от хората, които просто се интересуват от смартфони и модни пазарни тенденции са пропуснали тази кампания на Нокия. Но аз не и много се радвах на видеотата, с които обявиха сливането на Maemo и Moblin в MeeGo преди около година.

Тъжното в цялата история е, че MeeGo имаше възможността да е най-свободният и най-отворен от масовите варианти пред потребителя на мобилни джаджи. Защото кои са другите играчи?

Apple с iPhone/iPad – моля ви се… Всичко друго, но не и отворени и свободни. Те с друго са известни. Някои упорито твърдят, че машинките на Епъл били красиви и удобни, но аз все още очаквам да видя Mac или подобно, който да ми хареса. Тук да не казвам голяма дума, че както и GNOME3, и KDE4.6 са се засилили към mac-оподобие… Нищо, тъкмо ще си остана щастлив потребител на Xfce и Fluxbox/Openbox.

Google с Android? По-добре от нищо, но не, благодаря! Не ми се обяснява надълго и нашироко, а и никога интересът ми към Андроид не е бил толкова голям, че да чета в подробности за него. Но ето тук можете да прочетете защо и как Android не е точно Linux (поне не какъвто очакваме и трябва да бъде). Подробно и разбираемо обяснено на приятен, леко шеговит и разбираем език.

Кой друг – Microsoft с Mobile 6, Phone 7 и т.н.? Колкото и да се напъват от време на време, няма как да влязат в едно изречение с “отворен” и “свободен”. Опитаха и лицензи да пишат и какво ли не – не ми се говори хич, но е ясно, че проблемът с Microsoft си остава bug №1. Те вече не са просто фирма, а синоним на вид мислене и поведение.

WebOS на Palm, сега вече на HP, са свеж въздух в края на тунела. Може би ако MeeGo се провали и изчезне (което е малко вероятно с твърдия ангажимент на Intel към него, но все пак), точно WebOS ще бъде интересната платформа. Вярно, не е свободен софтуер. Но има някои принципни разлики от Андроид, например езиците, на които се пишат приложенията, това, че работи върху WebKit, GStreamer и че всякакви доработки по тях директно могат да се връщат и да помагат за развитието на настолния GNU/Linux. (Андроид какво “връща”?) И най-вече това, че WebOS вече е собственост на HP. Разликата е, че HP е предимно хардуерна компания. Какво се лъжем, направо почти изцяло е – макар да има много софтуер на HP, представете си само колко пък железа правят. :) Докато Google дава лицензи за Android на производители, докато Microsoft се опитва със още и още софтуер да продава хардуер, HP прави това, което изглежда единствено правилното в момента. Произвежда и продава хардуер, като между другото на него инсталира софтуер – чуват се прогнози, че точно WebOS ще навлезе масово като система за малки мрежови устройства на HP.

И това – върху ядро Linux, работещо с WebKit, PulseAudio, GStreamer и с приложения, писани на C, C++ и дори JavaScript.

Но все пак се надявам MeeGo да продължи да се развива. Там ще е много по-интересно. Intel засега се кълнат в светлото бъдеще на проекта, не се отказват и ще правят и устройства.

—-

Дълго стана, а исках да кажа нещо по-кратичко – исках да кажа, че всичко това не е толкова важно. Важното е, че с всеки изминал месец всичко около нас, самите “неща” започват да стават все по-свободни и по-отворени. Какво имам предвид? Ами вижте – Нокия прави глупости с Майкрософт, но проектът Arduino се развива постоянно. Вижте документалното филмче, ценно е. Макар че примерите в него вече са остарели, повярвайте. Фирми ни заливат с всякакви мобилни джаджи, които не знаем как работят и като се счупят, купуваме нови, но сайтове като Make:, Instructables и iFixit всеки ден, с всяка нова статия изненадват приятно. Прочетете манифеста на iFixit.

Обществото започва да се развива, да се променя и нещата, които само се загатваха с надежда преди време в статиите за свободен софтуер, сега вече са реалност. Самият Интернет като мрежа започва да се променя, появяват се идеи като FreedomBox, Unhosted и ServalProject. Вече не става дума за продукти и за фенщина на търговски марки – става дума за свободата на хората да създават, използват, разучават и разпространяват. Не само това, а и самите хора се променят – излизат в WikiLeaks тайни телеграми за режимите в Близкия Изток и хората излизат на улицата и свалят диктаторите. Тунис, Египет, а сега в Либия умират, защото Кадафи е идиот и стреля по хората, но не се оттегля. Имаше телеграми и за България, но… тук сме бамбашка, за добро или лошо.

Така че не е важно дали Нокия ще е с Майкрософт, с Гугъл или с Епъл. Всичките тия са бита карта – това исках да кажа. Бъдещето, поне интересното бъдеще, е на свободните проекти и общностите около тях. Както софтуерни, така и все повече не-софтуерни проекти. А това е нещо хубаво.

Което, като се замисля, беше и основната идея зад движението за свободен софтуер. Просто започнахме със софтуера. :)

Търпение? Да бе, да.

Възмущавам се от безумната бюрокрация в България. Бюрокрация в администрацията от всякакъв вид. Възмущавам се отново и отново и нещата пак така си продължават, после се впечатлявам от разказите на приятели как са нещата в Европа. Минават ден-два, в които се ентусиазирам от протестите сега в Египет, преди време в Гърция и изобщо от това как има далечни земи, в които има хора, дето защитават правата си. Защитават ги с действия, с позиция, с осъзнаване на проблемите и остояване на тези позиции. Не само на думи, както ние у нас. Както ние винаги, все едно и все така…

Та моето възмущение от властта в разните й ежедневни проявления прелива в отчаяние, безсилие и примирение – както е с всеки мой съгражданин. Както стана и с протестите от 96-96г.г. У нас явно радиационният фон е по-друг. Или атмосферното налягане. Абе някакво налягане ще да е – не знам какво е, но си ни е налегнало, не ни пуща и ние си лежим.

В детската градина ми искаха всякакви документи. Висях при данъчните, висях в общината. Така е у нас – не отиваш да си вземеш документ, чиновниците не са там, за да ти го дадат, а отиваш, за да чакаш. Търпението пречиства, успокоява духа и тялото и ни прави верни поданици и толерантни избиратели. При данъчните бях, защото от градината (съответно от общината) искаха документ за платени данъци – събират парички, милите. О, имаш детенце – колко хубаво, я сега си плати данъка на колата. Не ми се говори колко несправедливо е определянето на данъка за автомобил, но е такова. После искаха всякакви молби, уверения и служебни бележки от месторабота – иди, виси, чакай и “изваждай”. Да се зачуди човек тая държава да ни би да не иска да имаме деца. Искаха и уверение от БАН, че съм редовен докторант. Хайде иди виси и в БАН – директорката си излезе пред мен, докато я чаках, счетоводителката се заключи пред мен и се правеше, че я няма. Пълен соц. Научният и шефът на секция ме поздравиха на минаване, разбраха за какво чакам и заминаха на среща с директорката. Абе с една дума – като чакаш, ми чакай си!

Събрахме документите, записахме хлапето. Връщаха ме, защото в уверението от БАН нямало булстат, а трябвало. Иди чакай пак, то полезно за здравето. Но се записахме.

В общинската наредба за такси и данъци пише, че редовните докторанти дължат 1/2 от таксата за детска градина на децата си. Значи имаме отстъпка, обаче при плащането се почесват и не им пука. И взеха пълен размер. Не знаели. Днес говорим по телефона – ами то трябвало уверение от БАН, че съм редовен докторант… Да, имало уверение, но то не било при домакинката, а било при директорката и то било не за вписването, а за записването…

Нямам думи, нямам и много сили вече за живеене в тая скапана държава.

Алоуу, ИСОДГ, или както ви е там името, толкова ви е електронно класирането и записването за детски градини, колкото аз съм трамвай!

А когато разбрах, че консумацията на хартия от администрацията била многократно по-голяма отпреди и че въпреки че навсякъде из администрациите има компютри и системи с търгове за стотици хиляди лева, пак се ползва хартия, защото всичко трябвало да се пази на двата вида носители… направо паднах от стола.

Търпението пречиства, да, пречиства. И успокоява, да.

Поне когато някой ден се спася от това прокълнато място, тая буферна зона на цивилизацията, ще съм пречистен и спокоен.

Наскоро мернах някъде във форум реплика към обмислящ заминаване, която беше в тоя дух: “не заминавай, недей да бягаш, не го прави заради нас – тези, които оставаме”. Егати лицемерието! Ако някой ще променя нещо, да го променя, а не да мрънка на хората, които ценят качеството на живота си.

С други думи – майната им(ни) на тези, които остават(-ме)! Който може, да се спасява – тук оправия няма!

Думи за borislavb

Днес ме подсетиха за един човек. Сега проверих – виждали сме се преди почти три години. Двамата с Боби пихме кафе, много кафе и говорихме за култура, медии, донякъде за философия и оттам нататък за нещата от живота. За Нигропонте, когото аз знаех комай само покрай OLPC, но за Боби беше много по-значим. Разговор, в който нарочно не участвах много като говорещ – от Борислав Борисов могат да се научат много неща, стига осветлението, околният дим и броят на чашите с кафе да са подходящи. Не мога да кажа, че тази вечер ме е променила, че е била вододел – просто недостатъчно време в приятна компания и много, много идеи. Това е ценното – идеи, които една по една и бавно осмислям и си припомням и до днес.

Това днес, в което прочетох, че е починал. Прочетох отдавна, вече трябва да спя, пък не мога. Не мога да се преструвам, а и няма смисъл – с него не сме били толкова близки, че да ми липсва като присъствие. Но макар и да сме говорили едва няколко часа, липсва ми като споделящ идеи и ентусиазиран дигитален кондуктор на проекти за бъдеще. Странно е и че не можах да го кажа по-просто. Знам, че тези, които го познаваха разбират какво имам предвид.

А borislavb не би задълбавал толкова в подробностите за присъствието. Защото води друга “война” и… дори на моменти си мисля, че за интернет-личността Борислав Борисов нищо не се е променило, а и няма как. Но спирам с това и насочвам наум подрепа на близките и приятелите му, на които съм сигурен, че вече им липсва много. Какво говоря – и на мен ми липсва. Сбогом, Боби!

Първи ден в детската

Светко днес беше за първи ден на “голямата детска градина”. Странно тревожно ми е. Иначе самата градина е супер готина, чисто нова я построиха в края на миналата година, направиха й страхотен дизайн на игрищата, площадките, алеите и градинките около нея… и изобщо всичко е супер. С Краси си говоихме, че даже вътре всичко мирише на ново. Когато ходих на родителската среща и после днес, когато чаках в двора с Оги на ръце мама да вземе бати, имах измамното чувство, че направо съм в някоя друга страна. Някоя от онези, в които не е чудо невиждано всичко да е чисто, подредено и най-вече хората, които работят там да полагат грижи да остане точно такова – чисто, подредено, красиво и приятно.

И лелките са добри, и готвят вкусни неща – даже нашият хубостник си е похапнал от почти всичко. Е, бил е като на шведска маса – опитал е от всичко през деня, но малко неща е доял. Дегустатор той, нашичкият. И учителките са супер – поне тези, които ни се “паднаха” на нас са готини. С добро отношение към децата и поне по това, което пролича на родителската, с правилни позиции по неща като гледането на филмчета, например. Правилни според нас. Никога няма да оставя детето си в детска градина, където по цял ден ги зомбират пред “дивиди”-то, защото “слушали” и защото “те много ги обичали тия филмчета”. Поне едната госпожа, по-старшата, категорично каза, че е против гледането на телевизия в групата и мама и тати грейнахме от щастие и съпричастност. Даже госпожата каза, че тя едно от нещата, които правела на децата, било куклен театър. Та една мацка се ангажира мъжът й да направи параван за куклен театър, щото работи такива неща. А за официални и национални празници пак тази госпожа им правела на децата специални презентации и разкази за събитията. Спомена за 3-ти март и че едно от нещата, които е добре да вземем, е касетофон.

Касетофон, моля ви се, не дивиди, не емпетри. Касетофон. Е, то сега няма вече такива, почти всеки е поне с компактдиск отгоре, но няма значение – жената имала от предишната градина, на която нашата е филиал, цяла колекция от касети. Приказки, какво ли не. Касети… И казва, че знае какво е човек да има и да няма пари и затова ще ни казва винаги, когато е възможно, по-евтиния вариант.

Мда, опираме до спонсориране на градината от родителите. Но явно е масова практика, а и специално нашата градина си няма почти нищо – всичко е построено, боядисано, монтирано и завинтено, но играчките са недостатъчно. Даже покривки за масичките имат малко и не ги слагат още, за да няма разлики. За наше щастие, децата в нашата група все още са малко – днес са били май 8. Цялата група е 25 и поне 20-тина вече са записани, но засега малко родители са си завели децата. Средата на годината е и е малко бавно явно набирането на пълна група. За сметка на това Светко е имал възможността сам да си избере легълцето, можел е да избира от бая налични играчки.

Лошо, че в групата му няма нито едно дете от “старата” му детска градина. Има няколко, но или са в съседната група, или в по-горната. Досега ходеше на една полудневна градина, от 8:30 до 12:30. В съседния блок (тя и новата градина е близо). Беше се сприятелил с няколко момичета и две-три момчета. А още по-якото беше, че в полудневната бяха на близка възраст, но с разлики до година-две чак. И той беше един от най-малките. Всеки ден си играеше с деца, част от които са по-големи, някои почти на 5 години. А сега ще е с връстници и това може да го вбебеши с една идея повече. И без това покрай Оги си се вбебешава достатъчно вкъщи.

—-

Притеснено ми е. Преди време, в началото, не исках въобще да си даваме детето никъде, а да си го гледаме изцяло сами. То и двамата така искахме, де. Но с годините някак надделя леката тревога, че като не ходи изобщо на градина, губи част от възможностите си за социализация и след това преходът към вече задължителното училище може да е по-труден.

Е, аз не съм ходил на детска. Пък съм оцелял. ;) Майтапя се, дано всичко е наред. Полудневната градина и тя ни беше странна, но там Светли е ходил половината от времето, ако не и по-малко. На един-два пъти беше болен, после имахме ходения до Троян, после пък имаше едно много силно и в емоционален, и в звуков смисъл “не искам да ходя на детска!!!”, заради което ние му измислихме ваканция и си го държахме вкъщи.

Тъпото на гледането сами вкъщи на деца зимата е, че площадките са празни и мразовити. Най-много едно или хайде две излизания на ден до магазина за продукти – и това е. А той толкова обича да играе навън.

—-

Мине, не мине време и започва да ме убеждава “Хайде утре да станем, да се качим на колата и да идем в Троян! Там няма детска! И има площад и детски площад!” Как да му кажа, че не е така просто? А миналата година, точно по това време някъде, когато братчето му беше на месец-два, преживяваше най-тежко невъзможността за постоянно вниамние от мама и валеше сняг, бяхме в Троян и заедно двамата тичахме през площада по дебелия снежен килим и сред валящите снежни парцали.

Обещал съм му къща. С двор, в който да навява така сняг и да се тича по него. Обещал съм я на всички. На себе си я обещавам от няколко години, но сега си позволих на глас. Дано 2011 е по-добра, защото 2010 беше кофти.

Протест на БАН, първи.

Протест на БАН

Ходих на протеста на БАН. Видях се с Ванката, с него после обсъждахме и впечатленията. Баща ми се обади сутринта и ме пита дали ще ходя, беше решил и той да иде – за научните работници няма възраст, а всяко присъствие изразява подкепа. Не се уговорихме и още не знам дали е отишъл, но само фактът, че е имал желание говори много. Аз, от друга страна, не знаех дали искам да ида или не – най-вече това, че съм се напротестирал много с нулев ефект ми спъваше ентусиазма. Един вид – то ако с протести ставаше, досега да е…

На самия площад почти се сблъсках с Гери, докато обръщах шапката с козирката назад за първия кадър. Вика “снимай, снимай” – вече не се виждаме за фоторазходки, все се намираме по протести. Предният път беше пак за образование, пак на същия площад. Ама за какво да снимам… край нас минаха някакви хора, откъм които се чуло “откак се помня, от трети клас, все съм по протести”. Е, как да имаш коментар за това…

Някакви хора говориха, повечето от тях назад изобщо не се чуваха. Но и нещата, които изслушахме не бяха толкова важни като думи. Важното беше усещането. Нямаше преливащ ентусиазъм за промяна, победа и по-добри дни. Или може би само у мен няма, не знам. Абсурдно е до такова положение да бъдат доведени учените в страна, която иначе се гордее с прогреса, цени на думи образованието си и възторжено пее “напред, науката е слънце” по пролетни чествания.

Абсурдно е и външно да се диктуват конкретни “приоритети”. Външно на самата наука. И не, науката не се свежда до прогнози за времето, “нанотехнологии” и строене на магистрали. Вече всички форумни тролове знаят наизуст оправданията за т.нар. “реформа в БАН” на нереализирани египтолози, закриватели на грузински академии и пожарникари, които по случайност днес са чиновници. И никой не се интересува наистина от основанията за протест на самите учени и изследователските нужди на самата наука.

А наука не се прави така – “трябват ни само инженери, защото (ще) строим магистрали”. Сами по себе си магистралите не са лошо нещо, разбира се. Лошо е, когато има огромна вече налична пътна мрежа, която нарочно изобщо не се поддържа. Защото е много по-лесно да се краде, спестява, “консултира” строеж на магистрали, отколкото да се запретнат ръкави и да се свърши някаква качествена работа по ремонт на пътищата. Повярвайте ми, всички нормални шофьори ще са безкрайно доволни, ако съществуващите ни пътища бяха наистина добри. Дори и без магистрали. А тировете ще намалеят много, ако се възстанови железопътният транспорт, който за целта е и по-евтин, и по-бърз. Но не става така – ако всичко е наред, няма как да крадат. “Магистрали” у нас е името на една от големите измами. Хората вярват, казват “стройте”, те крадат, крадат и когато построят нещо мъничко, вярващите стават още повече и схемата се завърта. Държавна лотария. Винаги печели само казиното.

Друга магическа думичка за “образования” и “реформиран” форумен трол е “нанотехнология”. Всичко, което звучи като излязло от Матрицата е нещо хубаво и важно. И ако имаме повечко такива неща, като си построим магистралите и ветрените електростанции, ще покажем тогава на тия отворковци от Европа и ще видят те, на-на-на и България на три морета и тем подобни.

—-

А в същото време развитието на науката изобщо не се интересува от мнението на форумните тролове. Не се интересува и от мнението на чиновниците, но това второто й коства съществуването. Не е проблем в една страна да няма учени. Големият въпрос идва след време, когато строителите не знаят какво строят, учителите не знаят какво преподават и никой от говорителите в телевизията вече не помни какви са тия антициклони и защо са толкова против циклоните.

Както казах наскоро, “Даскале, а на какво ще ги учите тия деца?”

Иначе има толкова много специалности и институти, които могат да се “реформират” и закрият – то това българска филология, то това всичките останали филологии, всичките изкуства и тем подобни подробности, история, философия и околните й… Да, сигурно ще спестят някакви пари. Но след един випуск време вече няма да имат нито инженери, нито някакви други. Е, може би спортната академия ще е най-слабо засегната.

Но каквото и да направят – да, ще са спестили едни пари. Те вече ги “пестят”. Има, разбира се, и по-лесен и правилен начин – вместо да даваш над милиард за няколко изтребителя, може с тия пари да решиш проблемите в университетите и в БАН, като в същото време безболезнено ги реформираш. С малко по-малко разходи за военни мисии, за полиция и подслушване пък може да се изправи на крака цялото образование.

Ама аз пък – кого го интересува някакво си образование и някаква си наука.

—-

Най-лесното е да се разрушат институтите и университетите. Хората ще търпят известно време да са без пари за оцеляване, защото (повечето) са в тая каша заради някакво свое увлечение по специалността си. Но всичко си има граници и накрая или ще си бием камшика към истински страни, не като нашата измислени, или ще се цаним за военни, полицаи или що пък не направо пилоти на изтребители. Мислите, че се майтапя? Те първи започнаха…

Докторантите ли? Кои бяха те?

За проблемите в БАН е писано много. Сигурно и в момента някой някъде пише. Но въпреки че имам достатъчно подробна визия за проблема на реформата, няма да пиша за това. Въпреки че тези лични наблюдения съм съпоставял с мнения на колеги, развивал съм ги в разговори с хора около мен, гледащи на въпроса от различни страни – докторанти и доктори в БАН и СУ, научни сътрудници (както е модерно да ги наричат журналистите, “млади учени”;), колеги философи и други – ИТ-та, фотографи… не това ми е болката днес.

За “реформата” в БАН и изобщо във висшето образование е лесно да се пише. Прочетеш едни двайсет-трийсет статии във вестници, ако си по-електронен даже направо поровиш ден-два в мрежата, прелистиш водещи по темата блогове, после един-два електронни вестника – и си готов с мнение. Ако си по-принципен тип, гледаш и нещо по телевизията или по “Христо Ботев”, някой “дебат” – и си готов да бориш “неправите в Интернет” с вярната си кауза. За по-мързеливите стига да се позомбират малко от еднаквите новини на някоя от еднаквите ни телевизии и вече са готови и те да обясняват как в БАН имало “консуматори”, как реформата ставала с жертви, как… не знам си какво. Е, има и ценни текстове, но се появяват много рядко.

Да, лесно е да се пише за неща, които нито разбираш съвсем, нито усещаш съвсем. А само “по малко” – щото си социално отговорен гражданин и за всичко си така – с мнение, с разбиране и с усещане “по малко”. Защото обществото ни е такова – “по малко”.

—-

Това, за което ще пиша, е личното ми разочарование. Не зная дали за всичко е виновен Симеон Дянков, ГЕРБ или цялата днешна власт с това, че тръгнаха да брулят дървото, на което е къщата на академията. Нямам идея дали и преди не е било така, особено в моята специалност, философията. Все пак точно философията и в СУ, и в БАН, не е била случайно нещо и кой знае какъв е бил идеологическият филтър и контрол там едно време. Аз не – влязох да следвам чак по виденово време.

Не зная и дали академиците са виновни, а всички надолу в администрацията са бистра вода ненапита и всеки ден лягат и стават с мисълта за науката. Не знам и откъде е дошла и защо се усилва тази неприязън между хуманитарни и точни науки, нито знам защо първото разделение, което се вижда в БАН, е “млади и стари”.

Не знам и дали ме интересуват тия неща…

Това, което ме интересуваше, беше да имам възможност да работя и развивам науката си. Тази възможност трябваше да се изразява в много неща – срещи, дискусии, семинари, всякакви обсъждания на философски идеи и текстове, свои и чужди, трябваше да се изразява и в малка, но достатъчна финансова свобода. Която да ми позволява да не ходя от 8 до 5 на работа и пак да имаме с какво да храним децата вкъщи. Можех, а и предполагам все още бих могъл да намеря такава работа и тя да ми осигурява поне няколко пъти повече от стипендията пари. Но не го направих, за две години съм отказал някъде към двайсетина добри предложения. Всеки път съм се изкушавал – не само заради парите, а и защото под “добри предложения” разбирам интересна и ценна според разбиранията и познанията ми работа. Повече или по-малко. Само един от далечните ми вътрешни доводи е бил, че формално според заповедта за назначението ми нямам право да съм на пълен работен ден и трудов договор по време на докторантурата. И все пак…

—-

В края на втората от трите ми години phd-следване съм бил на вътрешни семинари на секцията ми, които се броят на пръстите на двете ми ръце. А събрание на секцията има всяка седмица и бях длъжен да присъствам (дали още съм – не знам, новото ръководство на новия институт сигурно ще каже). Имах покана да участвам в един интересен проект заедно с математици, информатици и други на тема динамични онтологии, но трябваше да ходя по тъмно вечер на другия край на града и бързо се отказах. Пропуснах една конференция по онтология, но някои колеги споделиха, че пропускът не е голям.

И това е – за две години. Повече съм говорил на философски теми с колегите си в кафенетата, отколкото на събирания в зали. Не знам дали това е лошо – за мен май не е, даже напротив – някои сигурно завършват без такива приятелства и разговори.

—-

Парите ли? Пари няма. Вече 20-тина дни чакам стипендия и явно ще дойде следващият месец и аз все така ще си чакам. Досега стипендиите са били превеждани, въпреки че с колегите не успяхме да хванем някаква логика у счетоводителката и директора. Идваха някъде около средата на месеца.

А този месец – чакам аз, пари няма. Колеги ме питат – и те знаят, колкото и аз. Преди, без да се усетим, започнахме всеки път да си изпращаме съобщения “блага вест” – който разбере, че има вече пари, пише или мейл, или моментно съобщение на другите. Никой не ти казва кога ще ти преведат парите за месеца. Нито ти казва ДАЛИ ще ги преведат.

Тия дни писах на научния си ръководител дали има някакво административно решение, свързано със стипендиите ни. Не съм му казал, че разчитах на парите (то всеки път разчитам, но този беше наистина много), нито че вкъщи сме събирали стотинки, за да вземем пелени на бебето, нито че баткото всеки ден ни пита кога ще може да се вози на количките, пък те са по левче – не съм му писал, защото личните подробности интересуват само мен. А това, което трябва да я интересува академията, е да ми превежда навреме парите.

Отговорено ми беше, че нямало решение, а щяло да има забавяне. Брей, как така хем не е решено нищо, хем е решено парите да бъдат забавени. То и за тях нямало да има пари. Това го знам, но не е това въпросът – знам, че няма пари за тях и че три месеца до края на годината ще получават една заплата, разделена на три. Но стипендията не е по това перо – парите за стипендия са установени с наредба от министерството и нямат нищо общо с бюджетните пари за заплати. И накрая – щели да бъдат преведени стипендиите, евентуално някъде в началото на следващия месец…

После научавам, че вчера на събрание в института директорката е питала какво да прави с ведомостите, да ги разписва ли и изобщо как да си разпределят хората оставащите пари за заплата за един месец на части за трите месеца до края на годината.

Значи всички “нагоре” са знаели, че заплатите ще се забавят, че ще има разпределение на парите на “вноски” и т.н. Всички са знаели, че заради тези заплати ведомостите не се пускат и пари не се превеждат. Явно покрай заплатите горят и стипендиите, макар да са други пари.

Всички са знаели, че докторантите няма да получат навреме стипендиите си. Но никой не си е направил труда да предупреди докторантите. Никой не можа да сдъвче сливите в устата и да каже “момчета и момичета, тоя месец нещо има проблем с парите ви, така че още отсега опитайте да ги спестите или да вземете назаем, защото ще ви дадем чак другия месец”.

Никой.

Иначе всеки ден в пощата ми пристигат средно 5-6 писма, всичките с огромен списък видими адреси в “Cc”, по теми от административни съобщения за събрания и заседания, през призиви за протести, подписки и социологически проучвания, до обяви за сборници и постдок-стипендии.

Но за едно писмо, което ме касае пряко никой не намери време.

Счетоводителката не е превела две от здравните вноски – на мен и поне на няколко колеги. Когато ходих да си изваждам справка за доходите, я чаках два часа и накрая се оказа, че се заключва отвътре и отваря само като я извика някой шеф, по старата соц-практика.

Всички тия проблеми не спират да ми напомнят за нещо, което прочетох наскоро – “Не сме лоши хора, защото нямаме пари, а нямаме пари, защото сме лоши хора” (link)”. Нищо лично към никого конкретно – просто обща констатация за всичко и всички в тая страна. А каквато страната – такъв и БАН, такива и “реформите” му.

Ето и две неща по темата за БАН и за висшето образование, които четох днес. Както писах в началото, има ценни текстове из блоговете от хора, които разбират проблемите. Нищо, че тия текстове са малко и другото в ефира е шум.

БАН се надига срещу “феодалните старци” на Николай Павлов

Некрологът на едно несбъднато общество на Петър Станчев

—-

Иначе интересът ми към философията и интернет не намалява – днес открих това и съжалих, че нямам възможност да посещавам такива събития. Но поне темата продължава да набира скорост. В чужбина, не у нас.

Виртуални хостове в джабър-мрежата

Тъкмо писах тия дни за практически неизползваемия XMPP-хостинг на DreamHost и в четеца ми днес пристигнаха следните две публикации: “Control own domain on XMPP service” и “Latest hosted.IM release“. Това са две от големите имена в джабър-света, съответно Tigase (със сравнително новия, но доказал се Java-сървър Tigase, GPLv3) и ProcessOne (компанията зад проекта ejabberd, един от утвърдените проекти, писан на Erlang от един руснак в началото, а днес един от най-разпространените сървъри, GPLv2+).

Не казвам, че моето оплакване има нещо общо с това. Е, поне не повече от общото на пеперудата в Китай с ураганите. Интересното е, че най-накрая някаква разумност пропълзява на повърхността и хората започват да разбират истинските проблеми на тази мрежа. След като няколко години наред всичко беше разпокъсано – ако не толкова между отделните проекти, то със сигурност между кода, програмите и хостинга, употребата. Лоша услуга на това изтрезняване изигра Google (ех, пак ли ще ги плюя заради XMPP – ами да, пак!), защото през GTalk и сървърите на Google можеше да се преодолее това неудобство със собствените домейни, но пък гугълското предложение беше (и си остава) куцо. Един вид – “искате ли баница? а, не ви харесвала със спанак, а? ми умирайте от глад, тогава!”

Не искам да преувеличавам нищо. Може би за повечето от вас всичко това има или малко значение, или направо никакво. Нищо, за мен е важно, че след като намерих платен джабър-хостинг за 1 евро на месец (Hot-Chilli.net), сега вече намирам и съвсем безплатно, “част-от-услугата” на самите разработчици на сървъри решение. На тях нищо не им струва, умрели са те за моето едно евро на месец. Всъщност не – ще се радвам да си го получат под формата на дарение за подпомагане на проектите им за свободен софтуер. Аз ако имам такива домейни към тях, ще са максимум два-три, повечето хора ще хостват само един домейн и само един потребител – такова натоварване е нищожно. Но услугата е огромна и сървърните екипи биха могли да разчитат на голяма благодарност и лоялност на тези потребители.

Едно намигване към администраторите на сървъри – пускането на виртуални хостове не е трудно, описано е и за повечето сървъри има и уеб-панели за такава настройка. Нищо не ви струва – нито повече трафик, нито повече ресурси… нищо. Но потребителите ви получават много ;)