Category Archives: Uncategorized

Разхвърляно 02

Обновяване на сайта

От вчера тези ми страници работят с новата версия 5.0 на Drupal. Миграцията от 4.7 е безпроблемна, но в мой си стил я направих бавно и внимателно към детайлите. Ако вчера по средата на деня сте идвали, сигурно сте видяли съобщението за “maintainance”. Използвах случая да “разчистя” отвътре и доста от старите модули видяха вратата. Предстои и външно разчистване, тогава ще трябва да пооправя и дизайна, че този нещо хич не предразполага към четене. А и доста неща май съм наблъскал в панела отстрани. Открих някои много свежи идеи в нови модули, като например възможността всички препратки в сайта да се каталогизират в табличка в базата и да могат да се обновяват централно. Незаменимо, когато ценни линкове сменят адресите си например. Друго нещо, което ме очарова са модулите за фотоблог и библиография. И двата са в недовършен вид сложени, но вече имат препратки от горната лента. Как беше, “release early, release often”. Дори и да нямаш обратна връзка. В духа на свободността и помощта някои ден скоро ще пиша нещо за “хитринки” с Друпал.

Безжични срещи

Видях се с Юнуз след доста време от предишната ни среща. Естествено в кафене с безжична връзка. В следващите месеци се надявам да имам повече възможност и желание за пътуване из града за такива лични срещи. Пък може и да започна да ползавм и аз такива кафенета, кой знае. Иначе беше интересно и приятно да обменим набързо идеи и впечатления — и двамата работим неща, които хем са близки, хем много далечни. Може би свързващото е web-а и търсенето на дефиниции. Понякога се учудвам как има толкова много хора, които работят в web и го приемат някак “митологично”. Радвам се, че познавам другата страна, граденето на концепции. Смятам се за лаик в това, но новата ми работа може да ме накара да опитам и професионално доближаване, каквото прави Юнуз.

Преводи на КДЕ

Снощи гледах невярващ монитора, но днес вече осъзнавам — позабавил съм част от работата си по превода на български. Извинявам се на всички колеги от проекта, също и на потребителите. Не е станало нарочно и ми е неудобно. Исках все пак да го кажа, струва ми се че добрият тон изисква такова извинение. Едно е ясно — ще напрегна сили да преведа още от програмите и то в близките дни и седмици, защото после може да съм натоварен и да ми е по-трудно. Напред към преводите, здравей, КДЕ! Смятам да започна откъдето спрях — графичните и фотографски програми. DigiKam трябва да се обнови, а също и приставките за ефекти Kipi. Бях писал преди доклади за преводите тук — очаквайте такъв и сега, като довърша някоя програма.

Лечение и сън

Използвам свободната си седмица за зъболечение. След малко имам час, после ще опитам да се видя с Дикс на работата му, ако е там. Всъщност исках да се видя с доста хора тази седмица, но май съм имал нужда и от доста почивка. Хубаво е да се спи, по-точно хубаво е човек да се наспива. Да спи толкова, колкото му е нужно. Вярно, че всички работим някъде, за да съберем пари и да платим сметки и купим разни неща… но не си струва изхабяването. Важно е да се наспивам — това трябва да си го сложа да ми се показва на компютъра да кажем след 11 вечерта.

Фоторазходка

Искаше ми се да снимам снегове тази зима, но тия гаври с климата май няма да ми дадат. То в най-добрия случай ще имаме две пролети. Е, аз тайничко все още се надявам да падне дълбок сняг и да не се топи до пролетта… В неделя ще се съберем да поснимаме. Не крия, че чакам вече с нетърпение. Засега сме аз, yovko, emicha, kalvera, peterst — тези сме казали сигурно, иначе най-вероятно ще се съберем повечко. Заповядай и ти — срещата е в неделя, 11ч сутринта при пилоните на НДК!

Drupal на шест години

Онзи ден проектът Drupal навърши точно шест години. Един ден след рождения ден вчера излезе официалната стабилна версия 5.0. В “петицата” има много подобрения и освен различните нови и лъскави неща е отворен и път към още и все по-гъвкави употреби в бъдещето, благодарение на новите интерфейси за уеб-форми, новата структура на приставките и какво ли още не. Интересът към новата версия беше свързан и с взимането на подразбиращата се тема на 5.х, Garland от хостинга wordpress.com. За изкушения от свободния софтуер Drupal се развива по най-правилния начин – доколкото е възможно централизирано, без да се спира участието на външни хора, но като се държи много ясно да се знае, че това е свободен проект. И става така, че централният сайт на проекта drupal.org събира огромен ресурс и никой няма полза да разкъсва тази общност в множество малки сайтове. Както е станало с Mambo/Joomla. Ако съществуват ценни drupal-сайтове, те са предимно сайтове за поддръжка, платени проекти и някои местни общности. Всичко друго се събира в drupal.org с понякога учудващо разбирателство.

Drupal се развива от Dries Buytaert, белгиец от Антверпен. В началото, през януари 2001г. сайтът на проекта се е казвал “drop.org”. Името “Друпал” идва от английското произнасяне на холандското “druppel”, което значи “капка”. По-късно след конкурс за лого е избрана именно синята капка с две стилизирани очи-капки в нея за емблема на проекта, т.нар. “druplicon”. Основните задачи, към които се придържа развитието на Друпал са: 1) модулност и разширяемост, 2) качествен програмен код, 3) съвместимост със стандартите, 4) ниски изисквания към системните ресурси, 5) отворен код (Друпал е свободен софтуер, лицензиран под GNU GPL), 6) лекота на използването и 7) сътрудничество в съвместната разработка.

Разбира се, тези неща стоят добре на хартия, но Друпал може да се похвали, че до голяма степен успява да се придържа към следването им. Разбира се, някои неща страдат от това следване на приоритетите – например новите версии се издават бавно и рядко. Версия 5.0 се очаква от доста време и е голям скок след предишната “голяма” версия, 4.6 (4.7, последната от “старата” серия е малко подобрение на фона на 4.6). Тази нова версия имаше само две предварителни издания и те не бяха пробни версии с недовършена функционалност – доста сайтове решиха да преминат на rc1 и после на rc2 и отзвуците бяха все положителни.

Дали най-накрая развитието на Drupal ще може да влезе в по-кратки срокове на изданията? Никой не знае, но важното е, че новата версия 5.0 дава много свобода пред уеб-разработчика и вече почти всякакъв сайт може да бъде направен на основата на Друпал. Е, за всичко по-различно от стандартните и често срещани страници е нужно да се правят “хакове” в кода на шаблоните на изгледа, а често и да се дописват свои модули. А и за всеки сайт трябва уебдизайн, така че една инсталация на общ CMS не решава с магическа пръчка проблемите на разработчика.

Честит рожден ден на Друпал, а на уеб-разработчиците – по-малко трудности с новите сайтове! И да не забравя – взехте ли си бисквитка за празника? :)

Лоши преводи – “Властелинът на пръстените”

Наскоро по една от ефирните национални телевизии даваха “Властелинът на пръстените” – първите два епизода на екранизацията по книгата на Толкин. “Властелинът” не е любимата ми книга, аз съм “узрял” във фентъзито по-скоро от разтърсващото очарование на “Силмарилион“. Легендите за старата епоха и епичните разкази за бляскави възходи и низки падения на валари, маяри, елфи, джуджета и хора са много по-ценни за въображението ми. Защото “Властелинът” ползва читателското въображение по много по-различен начин от “Силмарилион”. Не по-лош, разбира се, само по-малко обхватен и някак по-спокоен, поне за мен.

И все пак екранизацията е добра и също оставя достатъчно места за вмечтаване и доизмисляне. Липсват цели части от книгата, например срещата с Том Бомбадил. Но макар това да ме беше леко разочаровало преди години, когато гледах филмите за първи път, не е чак толкова зле за цялостното впечатление. Но филмът е стар и няма да говоря за него, не това ми е темата. А и който се интересува от него вече е чел доста мнения отпреди, пък за неизкушените няма да е интересно.

За преводите ми е думата. Преводите на филма. Книгата “Властелинът на пръстените” е преведена от Любомир Николов, автор на преводите също и на “Силмарилион” и “Недовършени предания”. Неговите преводи до голяма степен са оформили възприятията на читателите на тези книги за описваните в тях светове. “Хобитът” пък е преведен от Красимира Тодорова и това е внесло някои разлики, като най-отчетливата е “Бегинс – Торбинс”. Във “Властелинът” е преведено това име и “Торбинс” е много успешна измислена дума. Също така “Самознай Майтапер” е страхотен превод на “Samwise Gamgee”, както и всичките хобитски имена, фамилии и названия на местностите. Попадение е и преводът на името “Gallum” – “Ам-гъл”, като произходът му е обяснен в самата книга.

Какво имаме във филма, по-точно в превода му? Объркване на тази цялостна представа, прекъсване на смисъла в доста преводи и много често – градене на нов смисъл, където не е нужно. Защото това е легендарна книга, тя живее свой си живот в представите на цели поколения по света.

Във втората част на филма Ам-гъл е кръстен “Голъм”, а хобитското му име Смеагол е изписано “Смийгъл” (макар да има точни указания как се произнася почти всяка често срещана дума в книгите на Толкин). Ломидол е изписан с транскрибцията от английски “Ривъндейл” (Rivendell). Шлемово усое, едно от централните места в разказа на книгата е наречено “Шлемов дол”. За балрога в Мория е използвано “Балрог”, все едно е лично име и Балрог е единствен, не е име на род създания.

Но не само имената са превеждани (както казах, доста често – трансрибирани) наново. Много от емблематичните реплики са с нов превод. Текстът на превода на Любомир Николов е толкова многослоен, обмислен и преживян, че е стряскащо и чуждо да чуеш вместо познатото и близко ни:
 
“Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.”

нещо от сорта на “Един пръстен ги владее, един пръстен ще ги открие, един пръстен ще ги събере и в тъмнината ще ги скрие в страната му Мордор, където властват сенки”…

Разбирам, че има млади и талантливи преводачи. Разбирам също и че телевизията е имала пари за усвояване сигурно. Но вместо така да се развалят представите за велики произведения, усилията на преводачите могат да се насочват към нови преводи. Има много непреведени неща, много полета за развитие на преводаческия талант. Иначе оставаме с впечатлението, че новите преводачи или не са чели изобщо книгата, или не им пука за нея. Или и двете.

Sail away

Вчера беше последният ми работен ден на старата работа. Строго погледнато, в момента вече съм безработен. Но аз не гледам така строго, в моите очи съм “свободен”. И усещането е страхотно.

Цял ден обикалях канцелариите, за да събера подписи под разни документи. При условие, че единственото нещо, което ми се “водеше” беше компютърът, това обикаляне мога да го опиша само като чиста загуба на време. Бюрократщина на голяма администрация – все някой е на обяд, друг не знае при кого да ида, трети пък просто пропуска да подаде обходния лист на колегата до себе си. То защо да го прави – нали аз ще наобиколя пак след час-два. За един ден видях толкова лоша, тромаво работеща организираност, че определено не ми се работи отново на подобно място. В последния момент реших да съм поне малко откровен в изходящото интервю и вместо празния лист, който имах намерение да предам, им надрасках едно “поради по-добри предложения за работа”. Тъй де, да не съм излъгал все едно…

Поне гледах да не се нервирам – колкото и пъти да обикалях из етажите, поне знаех, че го правя за последно. Из тия кабинети ми казваха, че доста хора напускали напоследък – ами живи и здрави да са, пожелавам им успех. Когато напусках предишния път, също бях един от много. То е така, като са лоши условията. И като е държавна работата.

Цял ден си тананиках една песничка, “Sail Away” на Дейвид Грей. Около мен цял ден премигват захранвания, включват се ups-и и пищят аларми – както каза един колега “изпращаме те с дискотека”. Обаче на мен не ми става неприятно, нито нервно, само си подпявам:

 
Sail away with me honey
I put my heart in your hand
Sail away with me honey now, now, now

Преди десет години

Преди десет години един народ беше принуден да загърби политическите си пристрастия и да се обедини в недоволството си от властта. Хората в градовете блокираха кръстовищата, натрупваха гуми и ги палеха. Младежи и вързастни няколко дни не се прибираха по къщите си и пазеха барикадите на смени. Студенти се събираха да измислят стратегии и тактики, обзети целите от необясним и плашещ революционен ентусиазъм. Отиваха в други градове дори – само защото са разбрали, че в Дупница има нужда от помощ на барикадите. Без да знаят, че точно по същото време е имало атаки на барикадите в София. Беше нужно само едно “хайде” и пламък в очите. И аз бях от тези студенти.

Преди десет години хората из българските земи бяха използвани по най-лошия начин – беше им подведена вярата в промяната. Оттогава българите не вярват в революции. След като дори застанали заедно на улицата комунисти от предишните времена и репресирани от същите тези комунисти не успяха да направят промяна, кой би могъл?

Преди десет години хората се събираха из площадите и кръстовищата с вяра в бъдещето и с огромно вътрешно усещане за историчност. Тогава всичко беше важно, защото всяко нещо беше пропито с разбирането, че се твори история. Днес не е така. Днес историята и революцията могат да се изживяват само лично, само така не позволяват вярата в бъдещето да се използва и подвежда от други. Преди народът беше принуден да влезе със сила там, където е определен на хартия като върховен суверен – в своя си парламент. И беше изгонен с палки, димки и откоси във въздуха. Е, поне влязохме в централните новини по света.

Днес никой не иска революции, никой не вярва в промяната – била тя “шокова терапия” или “бавен преход”. Няма “за бога братя, не купувайте”, няма купони за захар и олио. Никой вече не се реди на опашка от ранни зори за първите броеве на вестник “Демокрация” – но то пък и такъв вестник вече не съществува, нали? Всички повече или по-малко приемат членството в ЕС като развитие, като символичен край на “прехода”. Преход, дето ни остави на едно място в калта да тъпчем толкова години. Никой не вярва, че ЕС ще промени нещо истински, но и никой не вярва в друга “перспектива”.

Ако някой недоволства днес и ако недоволството му завихря хората около него, то е или свързано с акциза върху ракията, или с “боклука” на столичните кметове. И все пак… Ако имате вяра, имате възможност, подадена ръка, шанс за по-добро и поне малко останал пламък в очите… Нима не бихте опитали да застанете до другите на улицата? Аз поне мисля че все още бих…

Сподели с групата

Дълго не се беше появявала наоколо из блоговете верижна тема – е този път не ме пропусна. След като много хора приеха присърце споделянето “пет неща, които не знаете за мен” и след като на няколко пъти вихрушката ме отминаваше, накрая ме предизвикаха от две места, почти едновременно – george и luchko.

Какво следва? Неуверено изправяне, тихичко прочистване на гърлото и с тих глас: “…здравейте, казвам се Ясен и има поне пет неща, които не знаете за мен…” “Здравееей, Ясееен!”

1. Преди да се изкуша от философията рисувах. След като разбрах, че за академията и дума не може да става и понеже 1) харесвах най-вече графика, а и най ми се удаваше и 2) цялото ми семейство е инженерно се стигна до компромис – архитект. За кратко бях вманиачен на тема капители. Но като се стигна до принудителното им рисуване, бързо се отказах. Няма да го пиша отделно, понеже някои го знаят, но аз всъщност не съм инженер, програмист или нещо подобно. Нямам техническо, а хуманитарно образование. /me е философ. Та с рисуването се разминах, но сега пък снимам. Приемам фотографията за някакъв изчистен технически вид живопис.

2. Свирил съм на сцена. Два пъти. Йес! Първия път ни слушаха много приятели, че даже и Краси имаше рожден ден, изобщо беше голям купон, но свиренето беше отчайващо. Бяхме последна група и предишните си прибраха барабаните, пък ги бяхме уговаряли. Отнякъде Гери домъкна за Сашо соло-барабанче и изкарахме на соло и фус (бяха го забравили да си го приберат). На хората им хареса, но ние не бяхме очаровани, особено едни други от нас. Втория път имахме много малко наша публика – просто закъсняха и ни изпуснаха. Но пък всичко останало беше мания! На една от песните като ме оставят за соло, аз почвам в някакви линии да раздробявам мелодията и така съм се отнесъл, че с притворени очи чак в последния момент виждам, че нещо пуши. Ама пуши, та се къса – около мен всичко в дим. Другите поеха след уплаха ми, а аз веднага се усетих, че е сценичен пушек – пичът на пулта толкова се изкефил на песента и солото, че изтичал да пусне дим-машина и да си поиграе с цветните светлини… И публиката се беше изкефила.

О, не два – три пъти бяха! Най-първият път беше един “кастинк” (да, с “К” накрая, така пише в разписката за парите за участие…). Имаше много групи, но се знаеше, че трябва да спечели групата на сина на организаторката. Малко след това тази група стана за кратко локално известна, даже по телевизията го даваха въпросния син. Нищо. Ние си бяхме доволни, въпреки че парите от таксите явно отидоха за издаване на студиен сингъл на синчето. Като свирехме второто парче, едноименното ни, отзад предишната група, която беше останала да ни слуша нарочно, видях че тактуват и мятат коси. След това ни изчакаха навън на спирката, за да ни стиснат ръцете. Готини момчета.

3. Като малък имах коте, на село. Дойде в двора треперещо, сигурно нямаше и месец, а пък беше с лишеи по целите уши и по главата. Много красиво, рижо тигрово, с малко беличко тук-там отпред. Убедих майка ми да го приютим и тогава за първи (май и за единствен) път къпах котка. Беше много топъл летен ден и въпреки това горкото трепереше като пневматичен чук, че и ме изподра в паниката си. Излязоха ми веднага пъпки в раничките и цял ден се търках със сапуни и води, докато се махнаха и заздравяха. Котето го излекувахме с налагане на ушите с утайка от кафе – хем го изстудяваше и облекчаваше сърбежа му, хем нещо има в кафето, което лекува тия неща. Така бях чел, а тогава четях всякакви книги по биология.

4. Интересът ми към компютрите и информационните технологии се влияе и поддържа основно и предимно от идеята за свободен софтуер. Ако няма GNU/Linux или някакъв свободен софтуер изобщо, интересът ми клони към нула. Някакви си програми – че то това не е за хуманитаристи. Като малък брат ми дълго ми е обяснявал разни неща за асемблер и устройство на микрочиповете. Това беше времето на “Правец-82”, но ако не бях направил връзката с философията – през свободния софтуер и идеите за споделяне и удържане на общото… просто нямаше да се занимавам с компютри. Поне не толкова много сигурно.

5. За петото се затрудних. Един вариант вече изтрих. Нека да е, че много се увличах навремето по кораби. Всякакви, най-вече ветроходи, най-вече клипери. За кратко съм ходил и на кръжок по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Навремето беше най-нормално да се ходи на кръжоци, бил съм и на авиомоделизъм също, и на жп-моделизъм. Явно съм харесвал моделизма изобщо. :) Но корабите са нещо специално, дори повлиян от разни книги на родни и чужди самотни мореплаватели имах идея да си построя своя си малка едномачтова яхта и да обикалям моретата, а защо не и света. Вече не съм така настроен за самотното мореплаване, доста време си е това и все далече от семейството. Особено ако си е далечно плаване – разни регати, околосветски и други подобни. Но пък не е задължително да е самотно, а и Черно море хич не е малко за плаване. Ще издам още една тайна, нещо като бонус – тази идея не е избледняла, ама хич даже. Някой ден, някой ден.

Нека след мен споделят Юнуз, Калоян, Видински, Ростислав, Иван, Емил и Йовко. Вие сте! :)

Лошо време

Лошо е времето, а някои казват, че било много хубаво, страхотно чак. Не е правилно, не е “добро” в средата на зимата да пече по цял ден слънце. Това са месеците, когато хората си изваждат от рафтовете зимнте дрехи, намъкват тежките зимни обувки и ядат зимнина. Които имат от майки и баби ядат пратеното от тях, които нямат – поръчват в заведенията яденета с кисело зеле, солени мезета, сушени меса и всички ги накисват в ракия. Пак типично за зимата пиене. И на фона на всичко това “зимно” какво имаме – имаме лято посред зимата. И това ми било “хубаво”… брр.

Дори и да оставим настрана чисто човешките навици, каквито са сезонните традиции в облеклото и храната, пак не е редно. Мечките не спят зимния си сън и се будят объркани от зимния пек. Не можем да кажем, че е “нормално” да има такива топли дни, след като животните съвсем си нарушават ритуалите. Може ние “културно” да имаме къса памет и бързо да се приспособяваме, но целият останал свят мери времето и промените в еволюционни мащаби.

Но ако някой каже, че и това не е важно, защото това са само “някакви си животни” и “то ги има по много, ето зоопарка, ето сплесканото в аквариум тигърче в централен магазин”, пак няма да е прав. Не само че животните, както и всяко живо нещо в света е важно и определящо, ами и ние буквално пряко зависим от природата. Нашето оцеляване и без това е проблемно върху пренаселената планета. Нарушенията в климата не ни поставят на ръба, както го правят пренаселването и войните. Те направо ни изритват отвъд него.

Казали, че в следствие на необичайно топлите дни напоследък пшеницата се е събудила. Ако нямате представа какво е това – то значи, че житените зърна са започнали лека-полека да покълват в откритите складове. Изобщо някакъв контрол на температурата и влажността може да се осъществява само в силозите – в откритите складове и хранилища просто няма как. Житото (и другите зърнени култури) се натрупва и се покрива, за да не се разпилява от вятъра. Но няма климатици вътре. Не е имало никога и нужда да се проектират такива – през зимата е студено и вали сняг. Защо да слагаш хладилник, като така и така всяка зима е студено? А масово зърното се съхранява така. Освен ако не е в някакъв дълговременен запас – тогава е в силози. Ако е предвидено за засяване след няколко месеца, не се складира надълбоко.

И тези зрънца, след като били огрявани седмици вече наред от жаркото зимно слънце и след като “поели” няколко пъти дъжд вместо обичайния сняг, тръгнали да покълват. Не съвсем – само колкото да пренасочат енергията си към кълна. След това ще дойде все пак зимата, ще стане поне за кратко студено и това зърно ще измръзне. Защото вече не е “капсулирано”, а се е отворило и подготвило за растеж. После ще дойдат пролетните дъждове и всичкото ще тръгне да загнива. Страхотна перспектива, нали? И страхотно време…

Някакви други пък казаха, че това затопляне сега не било в резултат от климатичните промени, щото те, видите ли, ставали много, много бавно. Причината не била затоплянето на климата, а някакво локално нахлуване на топли и сухи въздушни маси в Европа. Някой трябва да обясни на големите умове из разните научни центрове, че в релационното отношение, “причина-следствие”, винаги по-общото е причината и следствието е винаги конкретното наблюдавано. Затова няма такова нещо като “локална причина” – локално е проявлението, следствието, резултатът. Причината винаги е глобална и обхваща всички нейни възможни следствия. Това, че учените не виждат връзката не значи че затоплянето се дължи на “локално нахлуване на топъл въздух”. Тоест не, на него си се дължи сигурно – но това нахлуване пък си се дължи на затоплянето на климата.

Дано успеем някак да “задържим” нещата и тези климатични бури не стават по-чести. Но, както е и в много други неща, това не зависи по никакъв начин категорично от нас поотделно…

Филмовото усещане

През седмицата ходих на работа не с пълната фото-чанта, а със старата ми черна раничка, в нея пъхнал филмовия фотоапарат и разни дребни неща, които преди нямах как да нося със себе си. Бележник, книга, папка с документи и листа. През почивните новогодишни дни за пореден път бях извадил “лентака” и си бях поиграл пак да го позачистя от прах. Все се канех да се върна към усещането да нямаш никаква представа дали кадърът се е получил и да се опираш изцяло на вярата си. Да, цифровата фотография е страхотно нещо, в определен смисъл дава повече свобода, но в друг и ограничава. Задавайки ни рамките, които иначе трябва сами да си представяме. Става дума за онзи екран на гърба на огледалката, който на всеки кадър изчислява хистограмата и показва бленда, скорост, чувствителност. Опитвал съм да снимам с изключен екран, но като знаеш, че можеш да си видиш снимката, винаги остава изкушението просто да го включиш отново. С оправданието “замалко, само за тази снимка”. И така всеки път. :)

А преди носех винаги със себе си листче, на което записвах поредният кадър с какви настройки е направен и дали има нещо технически особено в него. Липсваше ми, че в сканираните след това негативи няма никакви exif-данни и се опитвах да си записвам стойностите на бленда и скорост сам. Вярно – много бързо омръзва и след десетия филм вече отбелязваш само избрани кадри, но все пак си е ценно по някакъв начин. Не съм отделял време след това да си “разучавам” начина на снимане – по-скоро идеята е да я има информацията, ако реша да я потърся.

През седмицата само дето носех раницата, иначе нито веднъж не я свалих да снимам нещо. Отново същият проблем като преди – сутринта тъмно, вечерта тъмно. Но това не е важно, особено когато имаш само 36 кадъра в “картата”. Вчера снимах веднъж и беше много странно, това ме накара да разкажа всъщност. Че апаратът е по-лек си знам, но долепен до окото вече се усеща като по-лек. Иначе като че ли само знаеш някакви характеристики, а при вдигането към очите вече “усещаш” сухите факти някак по-лично. Глупаво сравнение, но – и автоматът в казармата тежеше повече по време на стрелби, някак ставаше по-“важен” и се забелязваше и тежестта му.

После сбърках копчетата и гледах глупаво за около секунда. После се разсмях на себе си. Апарата можех да държа с две ръце за тялото – нещо, което бях позабравил. По-малките Pentax-и няма как да се държат така – трябва лявата ръка да обхване и част от обектива. Дори и човек да е с малки ръце, пак е така, защото обективът е по-тежък, пък и то всичко му е по-тежичко. Докато на филмовия EOS няма какво да му държиш обектива – някак по-стабилно е да се държи тялото.

Затворът изхлопа някак по-сурово, по-“дървено”. Не механично грубо, а самият звук е някак леко по-кънтящ и в същото време по-мек. Мога да кажа, че цифровият “щраква”, а този “хлопва”. Разликата е най-вече във звука. То си зависи от модела, разбира се – има апарати, които “примляскват” или “цъкат”. Повече ме стресна, че от удара на огледалото апаратът се разлюля. А точно този модел не е такъв, че да разклаща чак. Пак се разсмях – по навик точно при снимане съм отпуснал ръцете, за да не разтреперя снимката. Когато апаратът е по-тежичък, такова отпуснато придържане върши работа – той сам си “ляга на мястото” и не мърда. Но когато е лек, трябва все пак да се държи. Е, не с всички сили чак, но здраво. Ама кой да ги мисли тия неща – то аз не само дето объках копчетата в началото, ами и след това обърнах гърба към лицето и зачаках да се появи снимката с хистограмата. Наистина, за кратко си чаках снимката – то в такъв момент човек си мисли за снимката най-вече и изобщо не забелязва секунда-две, че няма къде и как да я види.

Просто различно усещане. Не зная доколко е различна фотография – някои казват, че всичко е едно и също, това са само инструменти и във фотографията всичко е до усет и виждане на светлината. Да, така изчистено е в един идеален свят. Но тук и сега инструментът е част от голямата картинка. Най-малкото носи различно усещане и така повлиява на целия този букет от настроения и впечатления, който опитваме да хванем в снимки.

Работата като предизвикателство

Сигурно има много неща, които трябва да се имат предвид при избора на работа. Дори и да съм разбрал вече някои от тях, пак не мога да ги опиша всичките с думи – много от тях се усещат лично и им казваме “настроения”, “усет” и т.н. А и не е нужно да се изброяват и описват – всеки сам решава кой път е най-добър за него и всяко буквално и постъпково упътване не помага, а винаги пречи. Защото чертае не друго, а всеки път “моя”, извървяния до момента път.

И все пак смятам, че едно от най-важните неща е там, където отива човек, да има професионална неизвестност и към нея да се пристъпя с вълнение. Дали ще е с ентусиазма на завладяването или с по-първичния адреналин на страха няма голямо значение – важното е да е интересно, да е задържащо вниманието.

Искам да кажа, че е много важно човек да не усеща работата като под нивото си. Ако ползвам бърза заемка от принципа на Питър, важно е да се вижда границата на некомпетентност. Защото това значи, че тя е по-високо, че не е достигната още. Когато се достигне границата на некомпетентност, човек просто вече е некомпетентен и така и така не може да я забележи подобаващо.

Не казвам работата да е трудна, мъчителна и да е непосилна жертва всеки път. Не, просто не трябва да е за същия човек, но отпреди четири-пет години, примерно. За такава работа има други хора, за които тя ще е предизвикателство и тръпка, ще им дава от неизвестността си.

Всичко това разбира се има съвсем други, изкривени измерения, когато става дума за държавна работа. Особено в ИТ-областта, за нея знам – макар да не ми е трудно да повярвам, че така е и в другите. Държавата изкривява много неща и ИТ определено е едно от тях. Но, както много пъти съм казвал – за държавата не трябва да се работи, така че този проблем отпада. :)

Хубав ден

Днес беше готин ден. Видях се с Ийори, поговорих в джабер с доста хора за празниците, за почивката. Не стана дума май за “европейското” в тази нова година, но то комай е само в пудрата на телевизиите. Ийори не бях виждал от доста време вече и по случай скорошното му остаряване и факта, че е напуснал работа и е на върха на професионалното щастие пихме по кафе. Не можех да се отдалечавам много на обедна почивка и докато си мислехме накъде да поемем, почти едновременно казахме “при Стоян, разбира се!”. Но за наше съжаление “Магелан” беше затворен. Жалко — и Стоянски не сме виждали от бая време.

Поговорихме за туй-онуй. За работа и за лични неща. Да ви кажа за работата. Той вече е подписал новия си договор и е радостен, че ще работи с приятели и ще има поле за развитие. Завидях благородно. Моята оставка пък от сутринта влезе в деловодството, прошнурована и пронумерована. Този факт си беше първият и най-голям ми повод за добро настроение днес. Към края на работния ден дори умората в очите ми беше съвсем лека, не като друг път. Интересно, дали ако (тъй де, “когато”) работя нещо интересно и завладяващо в среда, която стимулира и амбицира ще е така? И няма да е като предните дни доскоро — като стане три следобяд само да гледаш часовника горе вдясно и да се чудиш дали ако опреш глава на бюрото пред клавиатурата ще можеш да си отспиш малко. Та белким намалее тежестта зад очите.

Говорихме с Жоро за обективи и фотография и гледах негови снимки с филмовото тяло. Точно за днес бях оставил чантата с *istDL и взех стария ми филмов Canon. Лентата вътре “отлежава” доста време, май почти откакто взех цифровия, някъде в началото на лятото. И заради това ми беше ентусиастично днес — от толкова време само гледам филмовото тяло, само го почиствам и пак го прибирам. Не снимам много с цифровия, пак си “пазя” кадрите дори и без да искам. Но друго си е снимането на лента… да знаеш, че нищо не се знае и да нямаш хистограма да видиш веднага разпределението й. Да “затваряш” кадъра в тъмната кутия зад обектива и да я чакаш да “узрее” заедно с последния кадър. И накрая да се прибере всичко пак в малката ролка — нетрайно и ранимо, разрушимо от най-малката светлина. Преходно. И да знаеш, че всяко проявяване ще е някакъв вид компромис, винаги ще е само един възможен “поглед” на химикалите към филма. Необратимо приближение, което издърпва кадрите от крехкия им екзистенциален баланс в ролката. Хубаво си е. Жалко, че пак като си тръгнах след работа беше много тъмно. Направо да чака човек пролетта…

Намислих и едни нови неща около “Свободната планета” и блоговете в нея. През празниците много-много не четях в мрежата и се изненадах, че доста хора са писали. Някои дори са прекалявали. Дотам, че други са намерили начин да ги игнорират. Реших, че трябва да се зарадвам, задето все успявам да опазя доброто настроение и положителната си нагласа към уеб-дневниците. Може би съм много критичен към нещата, които чета. Може би когато човек следи някои сайтове, започва да се чувства по-уютно в тях и не иска да открива всеки ден нови и нови. В които в началото да не му е така уютно.

В този смисъл — добра работа върши bgit на Валери Дачев, но настръхвам всеки път, когато реша да го отворя. Толкова много съдържание… Не само че браузърът ми се бави и ако връзката е по-бавна е малък кошмар — не са само технически странностите. Просто съдържанието е наистина много и много често е определено неинтересно. Трябва да внасям ред, да си “изграждам” профил начисто и без основа. Това не може да се компенсира от няколкото планети, защото те или дават малко избор, или имат технически неуредици. (Например “Блогосфера” по неясни причини избутваше най-отгоре статията ми “Бисерите на началството“, дори и след като нарочно изчаках да излезе от RSS-а ми тя пак в тази планета “изскочи” отгоре… Досадно.) Имам някакви планове за леко развитие на идеята на планетния агрегатор, като все пак не се стига до сложни схеми на социални мрежи, форуми, групи и тем подобни. Ще видим, да има време. :)

Изобщо — хубав ден! Ще чакам да ми одобрят оставката и после ще опитам да си взема малка почивка. Поне няколко дни. Все хубави ще са, а и няма как иначе, щом няма да съм на тази работа. :)

Пожелавам на всички такива хубави дни през 2007-ма година! Може да не приличат точно на моите, важно е да са хубави по хубавия за всеки различен човек начин. Да откриват възможности, да отърсват от лутането и да носят радост и щастие от най-простите, но ценни неща. И да идват винаги със здраве, да — най-вече много, много здраве! Както казват хората — здраве и щастие да има, другите неща, материалните, се купуват. Все някак. :)