Масовото е неясно и неразбираемо, защото не е човешко. То е на масата. Масата, народът няма разбирания, няма желание и не страда от лишения. Страдат хората, те разбират и те желаят. Заедността на хората не е народ или маса. Това са думички, измислени от работещите с власт — абстракции, които по-лесно се мислят с оглед на разпределянето, агитирането и използването им.
Народът няма сила, няма и глас. Глас има човекът, имат и хората заедно. Едното го използват постоянно, защото няма нищо лично в него. А другото може да противоречи и противостои. За всеки от нас “народът” е някой друг, някъде другаде. Затова най-често народът ни е виновен, защото е друг, непознат, чужд и далечен — някаква мислена общност там далеч, която безпроблемно обвиняваме. Човекът и хората заедно, от друга страна, не могат да бъдат използвани, защото роптаят. Защото тъгуват и страдат, стремят се към щастие и удоволствие. Един народ не роптае. Не прави въстания, не превзема империи, нито пък ги гради. Правят го хората. Понякога сами, по-често заедно, но винаги лично.
Огромни армии могат да се разбият в стените на град. И също така един човек е достатъчен, за да изгради наново разбирането на цяло поколение. Защото всяка промяна не става на барикадите или пред стените на крепостите. Барикадите и крепостите са незначителни подробности. Всяка промяна започва вътре в нас, в разбирането ни за света. В подредбата на това кое е по-ценно в живота ни, кое е най-ценно и какъв е пътят ни към него. Битката за прочистване на този път е най-важната и най-трудна. А тази битка е лична. Без кръв, без крепости и армии. Лична е, защото визията на целта и на добродетелите по пътя са само наши, само ние виждаме света си като проект на това пътуване.
Цяла орда от подвластни ни неразбиращи е нещожна пред един свободен, разбиращ ни поне малко. Както и десет швейцарски гвардееца в готовност са по-голям ресурс от цяла тълпа милиция, въоръжена с мотики. Не в бройката е силата. А в разбирането.
Затова е много по-важно да се говори и да се обмисля. Събирането заедно, демонстрирането на проблема и конфронтирането му е подробност за след това. Първо трябва да знаем какво и защо ни пречи. И не просто да знаем, а да разбираме — да сме поставяли проблема под въпрос, да сме изучавали страните му и да сме видели дали наистина ни пречи или е привнесен ни “нечий чужд проблем”. И дали сме тълпа, на която са й дадени въпроси и решения или сме хора, които проблематизираме света през лична и истинска причина.
Вярно, всяка промяна завършва с подобряване на обективното, социалното, политическото ако щете извън нас. Но не може да се самозаражда в него. Трябва движението да е лично. Не само на един конкретен, но все пак лично на всеки отделен участник в това социално, в това политическо.
—-
Питат ме като ни пречи “А” и “Б” в света около нас, как да разчитаме на публицистиката, за да оправим нещата. Когато блогове и изобщо статии в Интернет четат много малко хора. А телевизия гледат почти всички. И вестници четат все още доста. Кои сме ние, кой ни чува… един вид… “къде ни е тълпата”, която да убедим и поведем?
Защо ни е тълпа? Не ни трябва. Всеки има достатъчно начини да разпространява убежденията си. Например ако не ви харесва как се постъпва с природата у нас и как се застрояват защитени територии, говорете на приятелите и близките си. Говорете днес, но говорете пак и утре. Поне на тези, които нямат нищо против да обсъждат такива теми. То хич не е малко. Даже е много, ужасно много! Ако всеки обсъждаше така, днес огромна част от хората щяха да знаят, че не е редно да се застрояват защитени паркове. Защото щяха да са осмислили проблема в разговори и накрая сами да са стигнали до правилния извод.
Или да вземем подслушването в Интернет. От толкова много места се чува възгласът “какво ви пречи, да не би нещо да криете?”, че явно хората просто не мислят върху проблема. И дори тези, които изказваме мнение и например ходим по протести — ние дали имаме убедително и подробно обяснение и изчерпателен отговор на всяко такова подмятане? Или сме против подслушването заради една-две причини, заради някои недообмислени и предпоставени ни от професията или хобито ни неща, но не можем да убедим в открит разговор нито един от “застъпниците” на подслушването? Дори и да не го застъпва по служба, а от лично негово искрено разбиране, че “няма какво да крие, затова нека го следят”?
В другата крайност — една масовка, събрана с обява във вестник или репортаж в телевизията е безмислена. Съставена от хора, които повечето не знаят съвсем точно за какво са там и не са мислили много по въпроса. И са там, защото “абе горе-долу и аз така виждам нещата” и “и аз имам неща, които ме дразнят, вярно това вашето не го бях мислил, ама верно звучи да е правилна кауза”. Жива загуба на време и енергия.
Ако проблемите са осмислени и разбрани в публичността, дори и митинги няма да са нужни. Хората просто ще подобрят живота си, живота на всички и ще поправят общите проблеми. Каквито и да са те.
—-
…there is no strength in numbers
have no such misconception…
(“Lady in black”, Uriah Heep)