Category Archives: Uncategorized

Не в бройката е силата

Масовото е неясно и неразбираемо, защото не е човешко. То е на масата. Масата, народът няма разбирания, няма желание и не страда от лишения. Страдат хората, те разбират и те желаят. Заедността на хората не е народ или маса. Това са думички, измислени от работещите с власт — абстракции, които по-лесно се мислят с оглед на разпределянето, агитирането и използването им.

Народът няма сила, няма и глас. Глас има човекът, имат и хората заедно. Едното го използват постоянно, защото няма нищо лично в него. А другото може да противоречи и противостои. За всеки от нас “народът” е някой друг, някъде другаде. Затова най-често народът ни е виновен, защото е друг, непознат, чужд и далечен — някаква мислена общност там далеч, която безпроблемно обвиняваме. Човекът и хората заедно, от друга страна, не могат да бъдат използвани, защото роптаят. Защото тъгуват и страдат, стремят се към щастие и удоволствие. Един народ не роптае. Не прави въстания, не превзема империи, нито пък ги гради. Правят го хората. Понякога сами, по-често заедно, но винаги лично.

Огромни армии могат да се разбият в стените на град. И също така един човек е достатъчен, за да изгради наново разбирането на цяло поколение. Защото всяка промяна не става на барикадите или пред стените на крепостите. Барикадите и крепостите са незначителни подробности. Всяка промяна започва вътре в нас, в разбирането ни за света. В подредбата на това кое е по-ценно в живота ни, кое е най-ценно и какъв е пътят ни към него. Битката за прочистване на този път е най-важната и най-трудна. А тази битка е лична. Без кръв, без крепости и армии. Лична е, защото визията на целта и на добродетелите по пътя са само наши, само ние виждаме света си като проект на това пътуване.

Цяла орда от подвластни ни неразбиращи е нещожна пред един свободен, разбиращ ни поне малко. Както и десет швейцарски гвардееца в готовност са по-голям ресурс от цяла тълпа милиция, въоръжена с мотики. Не в бройката е силата. А в разбирането.

Затова е много по-важно да се говори и да се обмисля. Събирането заедно, демонстрирането на проблема и конфронтирането му е подробност за след това. Първо трябва да знаем какво и защо ни пречи. И не просто да знаем, а да разбираме — да сме поставяли проблема под въпрос, да сме изучавали страните му и да сме видели дали наистина ни пречи или е привнесен ни “нечий чужд проблем”. И дали сме тълпа, на която са й дадени въпроси и решения или сме хора, които проблематизираме света през лична и истинска причина.

Вярно, всяка промяна завършва с подобряване на обективното, социалното, политическото ако щете извън нас. Но не може да се самозаражда в него. Трябва движението да е лично. Не само на един конкретен, но все пак лично на всеки отделен участник в това социално, в това политическо.

—-

Питат ме като ни пречи “А” и “Б” в света около нас, как да разчитаме на публицистиката, за да оправим нещата. Когато блогове и изобщо статии в Интернет четат много малко хора. А телевизия гледат почти всички. И вестници четат все още доста. Кои сме ние, кой ни чува… един вид… “къде ни е тълпата”, която да убедим и поведем?

Защо ни е тълпа? Не ни трябва. Всеки има достатъчно начини да разпространява убежденията си. Например ако не ви харесва как се постъпва с природата у нас и как се застрояват защитени територии, говорете на приятелите и близките си. Говорете днес, но говорете пак и утре. Поне на тези, които нямат нищо против да обсъждат такива теми. То хич не е малко. Даже е много, ужасно много! Ако всеки обсъждаше така, днес огромна част от хората щяха да знаят, че не е редно да се застрояват защитени паркове. Защото щяха да са осмислили проблема в разговори и накрая сами да са стигнали до правилния извод.

Или да вземем подслушването в Интернет. От толкова много места се чува възгласът “какво ви пречи, да не би нещо да криете?”, че явно хората просто не мислят върху проблема. И дори тези, които изказваме мнение и например ходим по протести — ние дали имаме убедително и подробно обяснение и изчерпателен отговор на всяко такова подмятане? Или сме против подслушването заради една-две причини, заради някои недообмислени и предпоставени ни от професията или хобито ни неща, но не можем да убедим в открит разговор нито един от “застъпниците” на подслушването? Дори и да не го застъпва по служба, а от лично негово искрено разбиране, че “няма какво да крие, затова нека го следят”?

В другата крайност — една масовка, събрана с обява във вестник или репортаж в телевизията е безмислена. Съставена от хора, които повечето не знаят съвсем точно за какво са там и не са мислили много по въпроса. И са там, защото “абе горе-долу и аз така виждам нещата” и “и аз имам неща, които ме дразнят, вярно това вашето не го бях мислил, ама верно звучи да е правилна кауза”. Жива загуба на време и енергия.

Ако проблемите са осмислени и разбрани в публичността, дори и митинги няма да са нужни. Хората просто ще подобрят живота си, живота на всички и ще поправят общите проблеми. Каквито и да са те.

—-

 
…there is no strength in numbers
have no such misconception…

 
(“Lady in black”, Uriah Heep)

Да на протеста, не на пропагандата!

Отвратен съм.

Днес бях на протеста за защита на анонимността и против подслушването в Интернет под надслов “Свобода, а не страх”. Първата ми работа, след като напиша това, ще е да махна банера с линк към поканата за протест от всичките ми сайтове. Ще го направя с погнуса, защото за мен цялата идея е омърсена и дори призивът за офлайн протест вече ми докарва само нерви и киселини. Бях казал преди време на Бого Шопов, че понятието “електронна граница” трябва да бъде оправдавано и пълнено със смисъл много повече онлайн, в самата мрежа, отколкото с казионни офлайн протести. Електронната граница е там, докъдето достига опитността ни в т.нар. “електронно”. И не, не може да се “защитава” с протести по улиците, с гласуване на избори и всякакъв род подобни глупости. Без мен тия неща вече — аз съм свободен в Интернет именно защото съм в Интернет. Иначе, в тук-сега биологичния, политически и жилищен свят е пределно ясно, че съм тотално контролиран.

Затова моят протест и моят глас в това “опипване на границата” е бил и остава изцяло онлайн. Важно е какво пиша тук, например, а не дали съм бил някъде на някой площад, за да правя масовка на една или друга офлайн кауза. Която, горката, рано или късно осъзнава, че си е най-проста и загубена (“загубена” и в двата смисъла) политическа такава.

Отидох малко преди 11ч., както беше по покана. Още на първия завой на алейката към центъра на градинката видях Йовко и Хриси, бързащи към същата цел. Малко стари клавиатури, две-три мишки и групичка от двайсетина ентусиаста, оглеждащи се с ентусиазъм за познати. Там видях и Йовков, после ми се обади Влади и каза, че трябва да дойдат и Мишел и Ани. (Към края ги видях в далечината и им махах, но не знам дали ме забелязаха.) Разменихме по два лафа с Ему, после видях Комитата с една клавиатура тип “за самоотбрана” под мишница. Бобсън изскочи със снимка на табелка от сисадминска конференция, на която пишеше “Sisko Sistems” или нещо от сорта. Сашо Шопов се завъртя с типичния поглед на програмист на джава (не подлежи на определение, трябва сами да видите). Седяхме малко настрани с Милен и си говорихме общи неща за неговата “необиколка на България“, за фотографията и за наредбите за подслушване. Бого Шопов се стрелкаше навсякъде и стоеше пред едни камери да обяснява кое как и защо и тъй нататък.

Имаше десетина момчета с черни знамена. Черни и черни с вариации — анархистите, с различните им разновидности. Не зная дали защото те си бяха съвсем адекватни на протеста и прилично кротки (само един-два пъти някой да изскандира нещо), или защото аз самият съм анархист по убеждения, но мисля че хич не пречеха. Даже напротив.

Простотията почна след това.

По някое време Нели Огнянова се приближи и се разприказвахме кой ще дойде, кого тя познава и накрая все пак кога и какво ще правим. Викнах едно “Бого?” на преминаващия и след малко, като се поосвободи, дойде при нас. Каза, че още малко трябвало да изчакаме, защото пред църквата (Ал. Невски) се събирала друга групичка и като се присъединят към нас, тогава ще се тръгне на шествие пред парламента (никаква главна буква тука вече, сори) и изобщо както си беше обявено. Хм, много добре, викам аз, значи само трябва да чакаме.

И след малко… идват откъм църквата някакви образи, мятат трибагреници. Аз се зарадвах в началото, даже им щракнах два-три кадъра отдалече. Ама нещо… не ми стоят както си му е редът. Един вид… звъни ми телефонът, ама… някак… международно ми звъни. Нещо не е таман. И по едно време като почнаха да квичат на един мегафон. Някакви простотии, лозунги против подслушването в Интернет, нещо за свободата. Даже направо изреваха в мегафона слогана на цялата протестна кампания “Свобода, а не страх!”.

Изтръпнах. Много рядко виждам знамето на БНС по събития, а всъщност хич и не тръпна от очакване да го видя, де. Отпред крачи с изпъчени гърди, широка усмивка и луд блясък в очите (не че го докарва, просто това му е естественото състояние) Боян Расате. Или както там се казва въпросният. Като почнаха да крещят тяхната си простотия, лозунгът им, там за “социален и национален” и вече не бях изтръпнал.

Понеже претръпнах. Обърнахме се с Милен и си продължихме разговора в другия край на сбирката. А оня, лудият, минава през хората с армийката си, изтъпанчва се по средата и — познайте — правилно, всичкото журналар му се лепва “вие какво мислите”, “според вас това и това”. Какво да мисли бе, идиоти с идиоти? Той не мисли — набарал е малко публично внимание и идва да го снимате, толкова ли не разбирате с малките си медийни мозъчета? Идват избори, на кого му пука за някакви си интернетци, някакви си блог-активисти, даже за някакви си анархисти? Тия не са интересни — ама виж, Расатката е друга работа. Блях, помия…

—-

Помолиха ги няколко пъти да свият знамената. Никаква реакция. Бого Шопов им каза по техния мегафон, че това е социален протест, не политически и ако обичат, да бъдат така добри да свият знамената. А оня пък се дере, че “гейовете и циганите ни карат да свалим знамената, но ние няма да го направим!” Ха сега да каже кои точно гейове и кои точно цигани от протеста са това. И още нещо — и да са гейове, и да са цигани, него какво го бърка, особено на протест със съвсем различна тематика и патос?!? Още нещо… кога и къде тоя човек е виждал “интернетя” и като как би го описал?

Евала на анархистите — веднага свиха своите. То и без това бяха общо 4-5. А тия от “расаткомандата” бяха на принципа “един човек — едно знаме”. Гора от знамена на (айде да не пиша името на партията, нямат нужда от индексиране, нали). Оня взе мегафона и почна да крещи, че това бил българският трибагреник, това в центъра бил знакът на рода Дуло, че не знам си какво. Алооооу, не ми пука, дори и да е знакът на рода Вокил, ясно ли е? Първо на първо никой не те е канил и второ, ако кан Испор види за каква злостна пропаганда се ползват символите на рода му, ще стане на вентилатор.

Видях и Калоян, не успях да му се зарадвам веднага, защото бях бесен заради ситуацията. Той вика “какво, заради фашагите ли?” Викам да, заради тях. Но не е само заради тях. И заради НАС. Защо изобщо се допусна това събиране да стане поредната превзета от Расате и компания проява? Защо толкова много хора все пак продължиха с шествието, вместо или 1) да се каже на полицията да отдели натрапниците, защото не е техен митингът, или 2) просто да се разпърснем, пък тия да си ходят да си шестват където си искат?

Повървяхме на стотина-двеста метра зад шествието, видяхме как зад Двореца на крайната спирка беше пълно със знамена с “оня знак” и… просто понапсувахме три-четри пъти за оправяне на настроението и отидохме да пием бира и да си говорим за нас си, за GNU/Linux и за бизнес.

Тъпо ми е, че толкова много хора останаха. Смесени със знамената и френетичните писъци на Расате. Не зная кои са останали, но и не ми се ходеше дотам да ги навивам един по един за среща на кафе и бира. Не ми се доближаваше до “събитието”. Дано да е било ОК все пак, дано всички са доволни и дано има някаква ефективност.

Но се съмнявам. Както казах още преди да се прецака пейзажът, “Resistance is futile!” Затова — без мен на офлайн протести. Протестирал съм доволно много. Бил съм и на барикади, блокирал съм университета си, какво ли не. Ефект — нулев. Моят протест е съществуването на Arcane Lore онлайн. Ако нещо мога да променям, ако нещо мога да казвам и да се надявам да бъда чут, това е с този сайт, това е тук.

—-

Само не разбирам…

След като има разрешение за събиране и шествие, защо лицето за контакт с полицията не поиска няколкото полицая, охраняващи митинга, да ни защитят и отделят от нахлуващите със знамената националисти? Аз съм отишъл на митинг и шествие в подкрепа на анонимността в Интернет и против подслушването — не съм отишъл на политическо събрание на Расате! Отива човекът за контакт при старшия на полицаите и му казва очи в очи “така и така, брат ми, тия НЕ СА С НАС, много моля да влезете в наша защита и да ги отделите!”

Вариант две — може би всъщност тая групичка е била очаквана и предварително уговорена?!? Ако е така, то пак е лоша организацията, защото това трябваше да се знае. И ако се знаеше, аз и още много хора изобщо нямаше да си правим труда да бием път в събота сутринта, за да ходим на такъв протест. Ако е било предвидено и ако “групичката пред църквата”, за която разбрахме, е била същата въпросна, тогава всички ние бяхме яко излъгани! Не, направо бяхме подлъгани да се намешаме в политическа проява на т.нар. “националисти”. Оставяме настрана десетината момчета от анархистични организации — анархизмът не е политическа партия, те не само че не пречеха, ами тях даже не ги вълнуват изборите. За които избори Расате натрупа още малко медиен актив днес. На наш гръб. Е… мерси!

И накрая… хора, защо не се разотидохте всички? Защо изобщо продължихте — защото това е единственият протест и защото това е единственият начин да се направи нещо ли? И защото шестването под чужди знамена е ваша “малка жертва”, която можете да си позволите и после да спите спокойно? Е, аз не мога да я направя и отказах да участвам.

Не зная какво е станало с протеста по-нататък.

И не ща да зная!

Повече на офлайн протести не участвам! Няма да храня политиците, я! И разни wannabe-политици, като този днешния.

Много хора наоколо писаха предварително за протеста, някои повече от веднъж. Аз не успях — нямах време. И съжалявах, че даже банерите поставих в последния момент.

Днес вече не съжалявам, че не съм писал. Ама хич! Напротив — съжалявам, че ми се налага да пиша днес това. Ама вече ще гледам да не съжалявам за такива неща занапред.

Все го казвам, все разправям, че истинската позиция, истинският ни глас е в самия Интернет, в сайтовете ни. Не другаде, не навън, не на митинги и пред урни, където сме никои. Вече няма само да го казвам.

Парното — пропаганда и рекет

Аз съм “некоректен платец” на “Топлофикация София” АД. Здравейте, приятно ми е! Понеже всеки като пише из мрежата за проблемите на парното, все натъртва как той бил “коректен” и нямал неплатени сметки. Аре сега… Той и Вальо Топлото и той страда от сърбеж по плешките. Ангелски крилца му растат. Като тия на всичките замесени в енергийната мафия — разни министри, НЕК, комисии за регулиране, ръ-овч и какви ли още не.

Та аз съм от лошите. Всъщност бях допреди половин час. Но това не се брои, понеже изобщо не вярвах, че ще успеем най-накрая да намерим начин да си платим онлайн. Точно в това е проблемът за нас — от години вече плащаме парно и топла вода “на части” и със закъснение. Отива някой от нас двамата в каса на “Топлофикация” и на ръка брои банкноти на комплексираната незадоволена лелка. Понеже е много неудобно и като местоположение и като работно време (а и като вдигане на кръвното от видиотените заядливи служители там), лека-полека новите сметки идват по-често, отколкото ние ходим при тях и главницата се трупа.

Проблемът? Проблемът е с много лица. Едно от тях е това, с което “Топлофикация” има наглостта да заплашва хората да си плащат сметките, а самата тя не е изградила адекватна мрежа от услуги за събиране на тия пари. “Ама идете на каса, ко ми се праите” — ами иди ти, кой те пита! Как може всичко друго да можем да си плащаме онлайн, а само за парното да трябва да ходя на каса, да се редя на опашки и да търпя отвратителното и подигравателно отношение. Да, наистина е имало такова отношение един или два пъти — аз им нося пари на ръка, а те, моля ти се, да си позволяват да хапят ръката, която практически им плаща заплатите…

Сметки за парно, някой ще каже, могат да се плащат като всички други сметки през системи като ePay и eBG и също през банкомати и т.н. Да, могат. Но могат да се плащат само ако няма стари задължения. Един месец да сте пропуснали, или пък веднъж да сте пропуснали срока с един ден — вече минавате в графа “некоректен платец” и айде, чао, аста ла виста и честити лихви! Което е мега тъпо! Няма никакъв проблем да си платя така две сметки за вода, например — добавят ми лихва, казват ми какво трябва да платя общо и готово.

А парното даже не ти дава да си платиш. Не говоря за разбито плащане по месеци — не ти дава да си платиш всичките задължения накуп. Тия, дето ти ги написва в съобщението към фактурата, което пуска в пощенските кутии. Хем ти казва “ти имаш да ни даваш пари!“, хем като че ли чуваш едно “ама нищо, не ни плащай веднага, те таман ни текат лихвичките“…

Некадърници. Централното отопление е една от най-големите недомислици на миналия век и с ръка на сърцето казвам дано се продъни сега в този. Правилният, технологично по-съвършеният и икономически по-изгодният начин е отопление с електроенергия. Да, винаги се намират хора да кажат “ама то на ток е по-скъпо, аз знам, аз бях така”. Не, не е по-скъпо на ток — по-евтино е. Само че човек трябва да проучи коя точно технология ще му е най-подходяща за жилището и да си купи правилните уреди. Днес има радиатори и климатици, които са в пъти по-ефективни и съответно икономични от централното парно отопление. Просто трябва да се направи правилната преценка и избор на уред.

Но платихме им, да се задавят дано… Платихме с платежно нареждане към IBAN-а на дружеството. С абонатния номер като основание за плащането. Логично, нали? Ама не мога да се сещам за всичко, а в сайта на “Топлофикация” пише какви ли не глупости, само не и това. Никъде не им намерих IBAN-а, та добре че Краси се обади на един от безбройните телефони в сайта им, уцели на късмет точната лелка и накрая въпросната лелка се оказа изключително разбрана и мила жена.

—-

Второто отвратително нещо в цялата история е наглият начин, по който насъскват хората едни срещу други. И масово сега отделните бедни хорица взимат приятелски заеми или направо кредити от банки, за да могат да си подсигурят топлината в дома през зимата. Това ако не е рекет, аз съм трамвай!

И искат да криминализират неплащането, искат да има общи сметки на входовете (“да вздравствует красная армия! вся власть советом!”)… Имам чувството, че някой някъде е разменил поколенията и сега аз съм баща ми, който е вече завършил висше (успял някак с много надежди и усилия, въпреки родовото ни минало) млад специалист със семейство и трябва да отговаря “за общото пред всички”. Комунизъм, майка… Пардон, не комунизъм — принципно погледнато комунизмът е нещо друго и никъде не го е имало. Да кажем РСО, “Развито социалистическо общество” — туй е то. Прекалено много хора го имат като икона на стената това РСО… И то не само хора от властта — у нас съчетанието от луда вяра в правотата на собствените идеи и ламтежът за власт над другите е масово разпространен явно…

Връщам се сутринта от близкото магазинче и се разминавам с някаква мацка във входа. “О, ама то има някакви бележчици” — когато ме видя, че издърпвам от нашата кутия прясната сметка за парното. И после ме върна от асансьора “ама вие от тоя и тоя апартамент ли бяхте”. От тоя съм точно, викам. “Ами то имаше събрание”. Имаше, викам. “От вашия апартамент май нямаше представител”. Въх, осем етажа апартаменти, всичките един по един ли си ги броила? Нямаше, викам. “Да знаете, че ще правим еди-какво си и ще се събират пари” и т.н. Знам — като тръгнат да ги събират, да ми се обадят. Досега само веднъж съм участвал в кокошкарника, наречен “събрание на входа” и знам, че не искам да повтарям. Това, че не участвам в надвикването не значи, че не си плащам задълженията към входа — напротив.

“Ама”, вика, “вас ви има в един списък от Топлофикация заедно с още двама-трима от входа и да имате предвид, че може да ни спрат топлата вода на всички”… Стоя стреснат, трогнат, очарован… Опитах крайно учтиво да й обясня, че моите сметки са си моя работа и засягат единствено мен и отсрещната страна. Тъй де, ако иска да й покажа сметките си и за ток, за вода? Да й дам разпечатка от трафика ми в Интернет? Това, че “Топлофикация София” промива мозъците на хората и ги кара да следят съкооператорите си и да ги контролират неправомерно, това е отделен проблем. Гледам — млада жена, нагласена за работа в понеделник сутрин, може би дори е квалифицирана, изглежда и интелигентна. И ми се усмихва искрено “аз да ви кажа, да имате предвид”. Пак й обяснявам, че си имам предвид, но това изобщо не е нейна работа — ама съвсем културно и пак с усмивка, само дето с личаща си лека досада вече. Тя — пак… Хрумва ми, че от доста време домоуправителят ни навиваше нас да го заместваме… та може сега, като за пореден път му казахме че не щеме, тази да е решила да се заема с “управата”… Дано е оттам съседският й ентусиазъм, иначе се плаша вече.

Ако на мен, сега вече като “коректен платец” си позволят да ми спрат топлата вода и парното, ще ги съдя. Така се прави! Какви са тия заплахи беззъби, какви са тия насъсквания по медиите? Между другото bTV за пореден път се прояви като най-продажната телевизия и тя най-много е пълна със скандални инсинуации около парното. Ма нищо де, то телевизиите трябва да не се гледат така или иначе.

Така трябва и самата “Топлофикация” да постъпва — който не си изпълнява задълженията към нея и всички тия задължения ги има описани черно на бяло в договори — да го съди! Ама то видите ли много бавен бил съдебният процес… Бавен? БАВЕН? Искате бърз ли? Каквото реши императорът на момента, живот или смърт — така ли искате? Бавен е, защото и двете страни имат права. Не само едната, не само вие. Ама то в някои от блоковете нямало документи, навремето не се били подписвали договори за сградната инсталация и сега на практика самата “Топлофикация” не може да докаже легалното си право, понеже няма договори? Ами… къде сте тръгнали тогава?… Ама то и да успеят със законовите мерки да си вземат парите, няма да има време, защото “Газпром” им иска изплащане на дълговете за природен газ сега, днес, веднага… Че аз ли съм ви виновен, че сте се набутали в кофти бизнес? И че толкова години не сте си оправили бакиите?

Който не може да ръководи предприятие спира да го ръководи и фирмата му фалира. Така е по цял свят, защо у нас и конкретно за “Топлофикация” да има изключение? Който пък има проблеми с неизпълнение на договор от отсрещната страна, има много и най-различни законови начини да си потърси правата и или да накара длъжника да се издължи, или да го осъди за някакво възмездие. Така е по цял свят, защо у нас и конкретно за “Топлофикация” да има изкюлчение?

Защото са некадърници, това е ясно. И тъжното е, че всички гледат с повече или по-малко надежда към изборите, а истината е, че никакви избори не могат да помогнат. Ако се смени един голям лапач, на неговото място сядат двама по-слабички и почват да “наваксват”. Ако изборите изобщо можеха да променят това, отдавна да са ги забранили.

Трябва промяна на нагласата, силна пряка публицистика и лична, своя ангажираност на всеки от нас. Може да стане по-бързо, отколкото при разчитането на избори. Може да се поставят поне основите на такава нова нагласа за 50-тина години, да кажем. Но няма и това да стане, защото сме злобни, завистливи и простаци. Или ако не сме такива всичките, то поне тук-там се намират прекалено много такива. И ни тровят дните, убиват ни ентусиазма и така всичко си крета по един и същ начин от време оно.

Е, дано за това греша…

Един различен свят

Представете си един различен свят.

Някак познат, но всъщност съвсем далечен и чужд. Имам предвид визуална представа. За изкушенте от фантастиката може да е някой от далечните светове, в които попадаше екипажът на “Ентърпрайз” или пък ледената планета “Хот” от “Междузвездни”. Може да е градът от “Градът и звездите”, или пък “Шлемово усое”, или пък дворецът в Амбър. Ако мислите точнонаучно, може да е някакъв възможен свят в далечно място на Вселената, където най-силното взаимодействие е гравитацията и светлината е само щрих, очертващ едва забележимо битието. Или пък може да е красив залез над замръзнало зимно езеро в залечна земя, което почти сигурно няма да видите наживо дори и през лятото.

Няма значение — нещо, което си мислите, че може някой ден да видите. Че е възможно да видите и виждате между редовете, когато четете книга или след надписите в края на любимия филм. Но вътре в себе си знаете, че никога няма да го видите наистина. Никога така. Никога в точно този му вид. Никога ваше. Може би защото самото то е родено от представата за различен свят на някого другиго. Не вашата лична, с която ставате сутрин, изпълнени с ведри планове за новия ден (и ехото по навик отговаря “майката, майката…”). И с която се приспивате вечер, пак пълни с надежда. Че някой ден, някъде, по някакъв начин всичко все някак ще се нареди. Всеки има такива надежди, всеки има такива планове, всеки се приспива. Или поне би трябвало да има, защото иначе животът изглежда непредставим.

Та значи това е снимката.

Добрата снимка, истинската. Разбира се и истинската музика, истинският филм, ако щете и истинската архитектура или истинската политическа философия. Истината е може би точно това — нещо, което усещаме като близко, наше, много познато и дори някак вътрешно. Но никога сами не докосваме. Винаги най-доброто приближение е това на другите. А нашата истина е хвърлена встрани, като несполучив негатив.

И добре, че е така. Добре, че в стремежа си към усъвършенстване оставяме по пътя си храна за размисъл и съзерцание за другите. Не, не е нарцидизъм от типа “моето е най-добро, но аз великодушно го изхвърлям до контейнера за боклук, та да го намерят неуспелите в доброто”. Напротив, идеята е, че всеки прави постоянно всичко по-добро и по-добре, но очарованието в това живеене е присъщият ни отказ от възвеличаване на “нашето”.

Защото истината е нещо общо. Нещо всеобщо, нещо, което се прави от всички, навсякъде и във всяко време. Затова и живота го мислим винаги в общност с нещо извън нас. С хора, с идеи, с представи. Със снимки, филми и книги дори. Който се отказва от общото за сметка единствено на своето, краде от света на другите и е обречен. Чисто исторически, ако щете — в политическата история има безброй примери. Но не за това конкретно говоря.

Най-добрият стих е чуждият, най-добрата песен е чуждата. Най-добрата фотография е чуждата. И не просто тази, заснета от друг. А тази, която ни дава представата за един различен свят, който ни изглежда близък, но който точно такъв никога няма да видим. Никога няма да го усетим точно така, никога няма да видим нещата под точно този ъгъл, никога светлината няма да е такава, никога хората и чувствата в кадъра няма да са същите, никога човекът зад апарата и чувствата му няма да са същите.

Но снимката е красива, близка, наша. Докосва ни по онази част от вътрешния ни стремеж, която все ни дърпа към покоя на истината и красотата на съвършения свят. Със сигурност това възприемне е несподелмо, поне в цялостта си. За другите хора това ще е просто фотография на някакви странни, може би грозни, може би красиви неща. Може би интересни или пък банални. Може би ценни с нещо друго. Може, ако образът е културно общ и близък на повече хора, снимката да стане близка и истинска за повече хора. Но никога няма да е така близка, по този начин “наша”, както е за нас, за всеки един от нас.

Защото всеки има своя представа за различния свят, който му е и близък, и далечен. Всеки чува своя си музика в песните, всеки си представя свои светове в книгите.

Преследването на тази представа е целта на изкуството. И на фотографията. Обречено занимание, защото в своите снимки никой не вижда това очарование. Но без тях умира и самата представа за света. Странно нещо. Всеки прави изкуство заради себе си, но истината е винаги “някъде там”.

Блог дзен

Страхът на блогъра

“Ако пиша само вървежни простотии, ще стана телевизия”

Телевизията не е най-манипулативната медия по начало, просто е най-манипулативната днес. Защото е най-чуваната медия. Пардон, най-“гледаната”. Никой не чува какво му се говори от екрана, всеки блее и фоново смила готови послания, докато вечеря. Или докато говори по телефона. Например. Телевизия може да се гледа и с едно око и пак целта й ще е постигната. А целта на зрителя? Абе какъв зрител…

Изкушеният от блог-живота си прави най-лоша услуга като гледа много телевизия. Същият ефект се постига и с прекаляване с вестници, но за щастие точно тази форма на обезлесяваща пропаганда вече е леко демоде. Блоговете са ценни точно защото не са телевизии. Защото са не-медии, без-посредници.

Който неистиво се опитва да стане телевизионна звезда в блог-пространството, просто не е наясно нито с блоговете, нито с телевизиите. А сигурно и нито със себе си. Отстрани тези нарцистични напъни лесно се заобикалят, въпросът е как всеки сам да се предпази от изкушението да стане свръхчетена и в същото време свръхбезмислена “медия”.

Ужасът на блогъра

“Ами ако нямам какво да пиша вече?”

Е, и това е вариант. Никой не казал, че балансът си идва сам или пък че всички неща са вечни. Ако нямаш какво да пишеш, ама ако наистина нямаш — значи не пишеш. Иначе става като лоша тема по литература — личи си както ненужното излишно писане на всякакви засукани повтаряници, така и огромното усилие и мъчение на изписалия го. И за какво? За по-високо място в някаква блог-класация? Или за “поддържане на формата”? Че то това да не е фитнес… А, да, вярно — за да се спаси светът. От лоши политици, от автомобилисти, от велосипедисти, от наближаващата комета, от ядрената енергетика, от експериментите в ЦЕРН. От привържениците на легализирането на тревата, от противниците на легализирането на тревата…

Накратко — от тези, дето са “wrong on the Internet”. Ох, я спокси! Пийте вода, пийте водка, намерете си хоби, вземете си гадже, “вземете си живот” (както казват по английски) и като не ви иде да пишете, просто четете. Ако не блогове, то библиотеката зад вас — все има книги, дето не им е стигнало времето, а и никога не е вредно да се препрочете “Парижката Света Богородица” или “Силмарилион”, нали?

Истината е, че със или без вас и мен светът ще си се върти и политиците все ще са си мръсна порода и все ще се изсичат тропически гори. Да не говорим, че нито автомобилистите са ви с нещо виновни, нито пък ядрената енергетика не е екологично най-щадящото за момента производство. А и светът определено няма да свърши с експериментите в ЦЕРН, както и с пушенето на марихуана заради “пътя към себе си”.

Истината на блогъра

Както и да пишем, все е в повече и все е недостатъчно.

Бложенето е като стрелите на изкуството, за които дон Хуан казва, че все уцелват много близо около целта, но никога точно в нея. Както всяка друга литература, и поддържането на блог е силно безмислено занимание. Да, има някаква ценност и в него, но обречеността му го прави безмислено, погледнато откъм някаква по-мащабна от ежедневното скитане цел. Обречено е, защото най-добро е в заиграването с несъвършенствата си и така е несъвършено в развитие, в действие. В действителност. А като всяка литература все е обърнато към всеобщите истини — обърнато, но през рамо. И крачи към пропастта си.

Нищо лошо, всъщност. Това, че писането е несъвършено не е причина да не пишем. Той животът е несъвършен, да не би да е причина да не го живеем? Самата абсурдност на живота в писане го прави толкова специален.

Та истината е, че както и да го погледнем, цялото това занимание се крепи на усилието ни. Както и всяко друго занимание. Който е решил, че е открил някакъв самодостатъчен светлик, дето ще му осветява нощите пред екрана и ще му налива в пръстите велики и непознати на другите истини, с които ще просветли неразумните други и ще го харесат гаджетата… нещо е сбъркал приказката.

Готиното е, че всичко това не е повод за тревога. Може да е повод за дълга пиянска вечер с разговори на философска и религиозна тематика — може, вярвайте ми — но за тревога не. Виж, тревожно може да е защо ми стана повод за писане… :)

Честита ми нова година!

Последният ден от ваканцията. За мен винаги е бил и първият ден от новата ми година. Има нещо очарователно в това да отивам всеки път за първия учебен ден в училище след като предишния съм празнувал моя си личен най-най ден-ден.

През годините празнуването беше все различно. От доста време го няма онзи весел блясък на детските ми рождени дни, когато най-голямата тръпка бяха все още неполучените и неотворени подаръци, а най-голямото изкушение — лакомствата, които мама и баба бяха приготвили. Малко по-късно, в годините, когато прекарвах повече време с приятелите от компанията ми от университета, най-близката ми компания изобщо, форматът беше малко по-различен. Но настроението си оставаше.

След завършването през последните години преживявам малко по-тежко дните около рождения си ден. Неприятна, някак неизбежна и непобедима депресия ме наляга. И колкото и да си повтарям всеки път, че всички празници трябва да се празнуват, когато дойде моят май се отказвам. Така стана и днес — имах някаква идея все пак да се съберем, но болестта ме победи. Тежък грип ме налегна и дори и да искам, нямам как да издържа повече от пет минути, без да се разкихам неистово и да изплача няколко литра сълзи.

А вече и започвам сам да си карам рождения ден. Краси и Светли са още в Троян, днес трябва да пътуват за насам. Най-приятното нещо ще е да се съберем пак вкъщи. В Троян ми допадна много, но от една страна ми дойде в повече стресът от някои неизвестности с фирмата, към която работя — а както може би знаете, у нас чисто и просто няма фирма, която да може да работи отдалечено със служителите си. Хем от друга страна с минаването на тези три месеца там ми ставаше все по-“далечно” и мъчно за приятелите. А те пък живеят в София.

На практика скоро след полунощ снощи вече бях “в празник”. Първият половин ден от новата година е доста хремав и отчайващ. София ме посрещна с оловни небеса, студ и дъжд. Дойдох си от Балкана, а там беше слънчево и топло постоянно — дойдох тук, все пак в полето под планината, не в самата планина и точно тук е с по-сурово време.

Имам си и пожелания, естествено. Пожелавам си да работя за себе си и да не се притеснявам за пари и срокове. В повече ми идва да чакам и проверявам час по час дали имам заплата, а тя да се забавя. Гледането на дете отнема доста от финансите, а аз искам да си го гледам него, не баланса на сметката. Пожелавам си да си направя собствено работене и да си го работя за себе си. Другото, което си пожелавам, е да се приближим още поне мъничко към мечтата ни да си живеем в наша си къща с двор. Зная, че е мащабна цел, затова нека поне се приближим. Може да сме под наем, но поне да не сме на висок етаж в панелка, свити в гарсониера в квартал, в който няма детски площадки и всички коли карат бързо и всеки си хвърля боклуците навсякъде…

Честита ми нова година!

На Сатурна дупките

Не пак, а отново. Не ми се търси какво точно значи “сатурнова дупка”, защо е дупка и защо е сатурнова. Кофти тръпка е. На всичкото отгоре ме е подгонила силна хрема, едвам дишам и постоянно плача въпреки промишлените количества ксилометазолин, с които си поливам носната лигавица.

Казаха ми тия дни, че това са харни неща, сатурновите де, щото той виж каква гиздава планетка е. Че и с пръстенчета. Пръстени, пръстени, ама с процепи, нали? Напукана работа. А и хич не е единствената ни планета с пръстени, те повечето дето са отвъд нашия роден дом Марс са си все опръстени. То даже почти всяка има, само дето трудно се наблюдават.

А и Сатурн е комплексарска работа. Не може да бие Юпитер по размери и влияние и затова компенсира с бижута. Хем газов гигант, хем нищо особено. Само едни пръстени развява и залага капани на хората по годишнини.

Иначе поне на простотии се начетох тия дни. LHC в CERN направи по-голям фурор и от Лепа Брена на стадион “Васил Левски”. Аман! Из мрежата сноват разни идиоти, които поддържат параноята на журналята и дрънкат за края на света, за ниския морал на учЕните и за разни конспирации с мега-оръжия. И Капитан Планета и Батман, които идват да ни спасяват от лудите учени (той и Гордън Фриймън е замесен, нали сте видели вече:). Мдам. И един мармот (си) го завива в станиол… :D Понеже той станиолът екранира вредните ултравиолетови и анти-материйни лъчи от мега-излъчвателя на тъмна материя и гравитони в ЦЕРН. :D

Нямат ли с какво да се занимават всички? Откакто съм си дошъл, през деня вие сирена тук. Не се шегувам! Вие някаква сирена, която силно прилича на тази на гражданска защита! Вие като “Въздушна опасност”. Първите часове се стресирах много силно. Затворих прозорците. Пуснах телевизора, превключвах да търся извънредни новини. А те дават само сериали. Рових и в Интернет, никъде нито дума за въздушна тревога.

Може би е свързано с ТЕЦ-а? Може би защото ние не сме си плащали сметките за миналата зима на шибаната “Топлофикация”, може би затова са пуснали да вият сирените и да стряскат точно мен? ;)

А, парното… Некадърни идиоти! И всички медии са пощурели да промиват мозъците на хората и да ги настройват срещу съседите им, които не си плащат. Трябвало било който каквото си ползва, да си го плаща. Ниц бе, курорте! А Вальо Топлото за всички тия пари, дето открадна от мен и от вас плати ли нещо? Ама айде, него го окошариха момчето — ами всичките му аверчета из политиката, дето са се облажвали яко заедно с него, а после се снишиха и взеха да го сочат “дръжте крадеца”? Да, и аз не съм плащал вече една година общо. Ама тия да знаете какви лихви си слагат отгореее, не е истина направо! То затова не може да се плаща през ePay, когато имаш старо задължение. Защото смятат лихвите час по час сигурно!

Ако имаш стара сметка за вода, може да си я платиш през ePay. Без проблем — слагат ти лихва на месец и готово. Аз затова не съм плащал на топлото, защото ми е неудобно за заплащане. И ми пускат в кутията разни заплахи постоянно… Серсеми!

А даже нямат право, защото навремето не са сключили изряден договор с хората в града. И сега днес ако си отрежа радиаторите и си спра парното, таксата, която ми вземат за “сградна инсталация” е чисто незаконна. А и какви лихви си трупат върху нея, не е истинааа.

Мафиоти. Тия трябва да фалират. Ама няма как, защото са каца с мед за управляващите и всеки ден се краде от там. Искам да фалират. Ще си им платя сметката и никога няма и да помисля за централно парно пак. Ще си се топля на ток!

Още нещо… Тия идиоти знаят ли какво е “ТЕЦ”? Топло-ЕЛЕКТРИЧЕСКА централа, нали? Ами като е електрическа, за чий ми иска пари за да й изстудявам парата? Значи те си горят там въглища ли, газ ли и после с правят яко ТОК и за да си охлаждат работната пара по-лесно и бързо, я пренасочват към абонатните станции на Топлофикация.

И така АЗ и ВИЕ им изстудяваме химически чистата вода, която я ползват после обратно в процеса на производство на електроенергия. Която електроенергия ПОДАВАТ! Абе я си взимайте парата, изедници недни!

Лошо е при Сатурн. Иначе си я обичам много есента. Септември е най-якият месец. Жалко че всяка година все не мога да му се нарадвам като хората — или заради такива душевни смутове, или заради хрема.

Отглеждане на дете. Зъбни болежки.

Светко е на към една и четири месеца и чак сега му растат по-“сериозните” зъбони. Разните кътници и кучешките. Голям зор, ви казвам… От доста време е малко по-енергичен, но го отдаваме на факта, че си прекарва лятото в Троян, далеч от малката гарсониера в София и тича по цял ден из площада. “Да-да-да-да-даааа” и върви наведен напред из целия център на града. Особеното при бебетата е, че не се засилват при тичане — стига им само да се наклонят напред. Наклон напред — ускоряване на тичането. Изправяне или леко рязко накланяне назад — намаляване на скоростта или спиране. ЗИЛ-овете с междинна газ пасти да ядат :) Смешното в цялата картинка е, когато всичко се съчетае в обикаляне и игра. Напред-назад, накланяне и подскачане — полюшвания, от които сърцето на всеки родител се свива и подскача и то.

Температура

Изведнъж преди няколко дни вечерта вдигна температура. Когато след третото мерене продължаваше да е над 38 градуса, сериозно се изпопритеснихме. Краси му слагаше студени компреси с вода с оцет на челцето, но температурата не падаше. Пичът си спеше — увит в “джедая” (така казваме на зимния му бебешки спален чувал, но това е друга тема). Едно от най-спокойните му спанета напоследък. Като че ли температурата му помагаше, а може би по-скоро го успокояваха компресите на челото.

През нощта вече бяхме порядъчно разтревожени от липсата на всякакви лекарства за смъкване на температура. Все пак дойдохме в Троян само с две-три чанти, повечето бебешки дрехи и с моята раница, но тя пък натъпкана догоре с компютърни и фотографски джаджи. Аз бях решил да ходя към центъра и да обикалям всички аптеки, които знаех, с надеждата поне една да работи след полунощ. Надделя здравият разум на Краси и викнахме такси.

Какво е да стоя по бермуди и тениска пред блока в един часа след полунощ, да зъзна от студ в лекия, но бръснещ студен нощен вятър и да се тревожа как в момента е бебето, само аз си знам. Знам също и че таксито се забави доста повече от “до три минути колата е при вас”. Ама нищо — нали съм писал и преди, тук се живее бавно и спокойно, полека и без стрес.

Таксито дойде. Шмугнах се отпред. “Към аптека. Някоя денонощна.” Светкавичен и категоричен отговор от шофьора. “А, не!” Стреснах се. Как не — да кара, как не? В отговор на невярващия ми поглед човекът заобяснява. “Няма вече денонощни аптеки в Троян.” Питах го да ме закара до квартал Лъгът, там знаех че е денонощната. “Не, вече не е денонощна. Аз знам, защото аз ги карам аптекарките след работа. Нямаше достатъчно клиенти и ги затвориха всичките, не е изгодно.” Попитах дали не може да идем до болницата, каза ми че и там няма смисъл. Въздъхнах, ама много тежко, и извадих портфейла да му платя за повикването и за добрите новини 80ст.

А ни трябваше само бебешки панадол или нещо подобно.

Аптеки

Поуката за нас е, че не може да се разчита на денонощна услуга в малък град. Софийският навик ни изигра лоша шега в случая. Доброто в цялата история е, че доста от аптеките си обявяват на вратата телефони за повикване на аптекарките. Или поне по-читавите аптекарки си дават телефоните на табелката. И наистина, на следващия ден на Краси й дадоха телефон и жената й казала да се обажда винаги, когато има спешна нужда. Особено щом ставало дума за бебе — нямало проблем, тя живее наблизо и бързо ще дойде да отключи аптеката и да даде лекарство.

Така се прави.

Кашлица и хрема

А зъбките? После се оказа, че тази температура е от никненето на кътници и кучешки. Навсякъде лекарите повтарят, че от самото никнене на зъби не е възможно да се вдига температура или да се разболява детето. Но истината е, че пробиването на по-големите кътни и кучешки зъбки е съпроводено с много болки и неразположения. Засилват се локалните възпаления на венците, което си личи по зачервяването им и силната им болезненост.

Тези зъбни тормози отслабват цялостните защитни сили на детския организъм и бебето става изведнъж и за кратък период силно податливо на инфекции. Оттам идват и хремите, температурите и кашлиците при никнене на зъбки. Тоест не са пряк, но са нещо като вторичен резултат от новите зъбки.

Вчера ходиха на лекар даже и детското отделение в болницата е било пълно с мъници точно като него. Друг е въпросът, че така е тичал, подскачал, подвиквал и дивял, че по едно време някаква сестра им казала “ама вие май не сте за тук, като ви гледам”. :)

От никненето на кътници се стигна дотам, че сега е с кашлица и хрема. Спи си човекът и по някое време си се разкашля. Отхрачва си и си преглъща разни нещица. Много е як, когато през деня, както си играе и нещо започва да му хърхори в гърлото. Спира се много учуден, поема си рязко въздух и това го разкашля. Кашля два-три пъти и пак си преглъща и седи и се чуди невярващ какво става с това тяло. :)

—-

Лечението на тия неща около зъбите се заключава в повече внимание и пазене да не настине и да не се разболее истински бебето. Ако температурата е висока и не може да се свали с компреси, трябва лекар и съответно някакво лекарство за смъкване на горещината. Ако има хрема и кашлица — капки или спрей за нос и сироп за откъртване съответно.

Бабешките методи са много и различни. Има ги описани в мрежата, но ние не можем да ги изпробваме качествено, най-малкото защото малкият едвам ни изтърпява да му дадем сиропчето и спрея, камо ли нещо друго. Опитахме да го прилъжем с небет шекер — не му хареса. И някакво чайче билково от аптеката, пак за отхрачване му даваме. Всъщност всичко му се дава силно разредено и смесено с водата му за пиене. Наш Светлин е водопиец от класа. Както всеки ден се убеждавам и му го казвам — това неговото двигателче върви на вода. :)

Разхвърляно 10

Защо не съм писал нищо напоследък? Причината е комплексна. Вземах изпити за шофьорска книжка, тъща ми си дойде при нас в Троян, имах кратки пътувания до София и обратно. И общо взето ми се бложеше, но не ми беше до техническата част на заниманието — отваряне на лаптопа точно с тая цел, настройка и писане на текст и т.н. Конкретните причини няма да коментирам много, или поне едната от тях.

Шофирането

Шоферлъка явно си ми се отдава, и макар доста време да беше минало откакто съм карал първоначално курсовете, си се справих. През 2000-та заради недоспиване и малко студентско следпразнично (да го наречем) невнимание изгорях с минимума грешки на листовките. Сега всичко мина ок, взех си от първия път теорията и днес ме одобриха и на практическата част. Всъщност точно се връщам от изпита по кормуване в Ловеч. Имам много какво да разказвам, може да пиша по-подробно за нещо около шофирането по-нататък. Но най-забелязващото се е това, за което съм писал и преди — тук всички някак живеят “по-бавно”. Няма го нечовешкия юруш на София и не само че опреснителните часове по кормуване бяха по-спокойни, не само че и самият изпит беше далеч по-непритеснителен, а и имах много време между отделните часове. В София сигурно щяха да ме “пробутат” за два дни да взема опреснителните и да мина на изпитите. Просто там всички си прекарват ежедневието на педали и никой няма да ти каже “ела след десет дни за следващите 40 минути кормуване”. Примерно, де. ;)

Но това на мен не ми пречи. Даже като млад шофьор ще се замислям много дали изобщо да карам в София. Честно казано, като знам какво е движението, като съм го видял и като пешеходец, и като велосипедист, а и като шофьор още на курса навремето, хич не ме и влече да се бутам там. Разбира се, ако се наложи — няма проблем ;)

Пътуванията

Пътуването до София беше заради среща по работа в офиса, но така се случи, че се разминах с хората и отложиха уговорката за тази седмица. Имах евентуална уговорка с едни колеги от “Философия”, искам да обсъдя някои, да ги наречем академични въпроси — но и с тях се разминах, защото служебната работа беше с предимство. Успях да се видя с наколко колеги в ранния следобяд и преди да пътувам обратно за Троян. Открили една готина кръчма, ама на много теферич място. Няма да казвам, че хем ще вземе да почне да се пълни с хора, хем пък и то всички си имате/имаме вече такива кръчми из града. Тази е типично “бандитска”, както ги класифицират Дени и Андрей — малко дворче с асма и на проветриво място. Хич не е лъскаво, но е много спокойно място и готвят вкусно, а и къде другаде да мога да пия на истинско спокойствие и на маса с приятели джента? Пък и момчето да знае как се приготвя. ;)

Работа и сайтове

Сега имам още документи за уреждане около шофьорството, но вече трудните моменти отминаха и залягам пред лаптопа да довърша задачката, която последно ми бяха възложили от работата. Малко е сложно с работното място сега, когато сме повечко хора тук, но ще се справя. Когато има спокойствие и кодът и той си върви по-леко и бързо.

Имам и някои набързо оформени сайтове, които отдавна се каня да обновя. “Свободна планета” ще има нов интерфейс скоро, засега на адрес http://svobodnaplaneta.com е изцяло тестова постановка. Има още някакъв малък брой неща за доизглаждане и като са готови ще я обявя малко по-“официално”. Тоест да не се притеснява някой за смяна на адреси, емисии и т.н. Ако и когато има някаква промяна в сегашните, ще предупреждавам. Другото, което съм пуснал, но пак съм отложил за след служебните ми неща, е http://seo.lindeas.com. Раздел към Линдеас за уеб-оптимизация отдавна беше планиран, даже преди време бяхме говорили съвсем предварително с Калин по въпроса. Така че поне мястото вече го има. Между другото, сайта съм записал и за участие във второто българско състезание по SEO. Има много време до края на състезанието, даже може би прекалено много, за да се казва каквото и да е отсега, но когато имам/имаме време за работа там, който иска да го подкрепи — това ще е адресът.

Микросток

Смятам тази есен да започна лека-полека пак да се занимавам по-сериозно с микросток-фотография. Присетих се от Fotolia, където пак ми се бяха събрали количеството кредити за изтегляне. Други сайтове, които си заслужават, както и преди съм казвал, са IStockPhoto и Dreamstime. Но на мен най-добре ми върви точно Фотолия-та, не зная защо. Бях писал в микросток-форума на Роби за един нов сайт, YAY Micro, но там още нямам нито една продажба. Макар във форума на въпросния YAY вече доста хора да започват да се хвалят с първи продажби, тоест сайтът прави добър старт. Като се има предвид, че е съвсем нов и пресен е ясно, че няма да е с нивото на продажби в утвърдените агенции. Но фактът, че се развива приемливо бързо е много радващ. Аз нямам нови кадри, а от старите не всички са ок, така че ми се ще да залегна там.

Бебе и коте

Котаракът се радва (тъй де, не се радва хич, ама…) на рядко допускане вътре. Преди си го пускахме когато поиска да си похапне или да си поспинка, а сега почти през цялото време е низвергнат навън. Но и това ще се оправи, а и той го понася по котарашки гордо. Дано всичко е наред с него, а пък сега таман да си походи на чист въздух и спокойствие. Бебо расте с всеки изминал ден и всичко разбира. “Говори” с възгласи и подвиквания, но повечето от нещата, които му казваме си личи, че ги разбира. И или се подхилква дяволито, или ни отговаря с бърборене, че не, не иска да се прибира, а иска на люлчиците. Или пък сутрин направо ни носи чехли и обувки — да ставаме и да го извеждаме на разходка, какво се размотаваме, а-ма-ха! Детската кухня в Троян отново заработи след едномесечна почивка и така малко готвенето и храненето се пооблекчи. Добре, че тукашните манджички ги яде — тези в София и аз се отвращавах като ги опитвах, а той изобщо отказваше и да ги вкусва.

Следващата голяма патардия предполагам ще е около избора на автомобил. Надявам се всичко друго да е наред около нас и това да ни е грижата за есента.

Да крадеш от бебе

Тази сутрин излизаме на разходка с малкия и какво да видим — някой е тършувал в количката му. Силно учудени и леко възмутени разбираме, че набързо някой е бръкнал в джоба на количката и е измъкнал пакетчето му с обикновени бисквитки. Количката е бутната малко настрани и долу е паднал и полупразен пакет носни кърпички.

Опитам се да разбера какъв тъпанар трябва да си, за да крадеш бисквитите на бебе. Даже не са някакви примамливи лакомства — всъщност лакомства са си само за него, той обича бисквитки. Най-обикновени, даже и името им е такова, “обикновени”.

Колко трябва да си жалък, за да влезеш в жилищен вход, да претарашиш бебешка количка, която очевидно се ползва в момента и да откраднеш бисквитите на бебето? Съвсем честно, не мога да си го представя…

Тия дни, както бях писал наскоро, в Троян е малко по-оживено от обичайното. Прииждат разни туристи заради скорошния празник на манастира, заради летните разпускания в многобройните курортни селца наоколо. И заради всеизвестния Априлци, разбира се. До много късно нощем по улицата фучат форсирани разни “спортни” автомобили, младежи вдигат шум по до късно. Няма лошо — нека почиват хората, нека се веселят. Но да вземат бисквитите на малко дете от количката му…

Вечерта до малките часове под прозорците някакви младежи си бърбореха и се задяваха. Пак няма лошо — лято е, ваканция е и няма даскало — като си тийн и нямаш домашни, що да не се задяваш с тайфата до късно? Ама и лято да е, и пубер да си… пак си има най-нормално социално приличие, съобразяване и толерантност му се вика. И не стига, че малкият се буди вечер от тия викове и крясъци, а и количката да му тарашат…

Има и още нещо. Напоследък в града има все повече цигани. Не съм с предубеждение към тях — както не съм принципно против пиещите до късно пубери. Тъй че и братята роми не са ми пряк проблем. Но едно е истина, мисля — май градът лека-полека и почти неусетно за местните се превръща в спирка или дестинация за туризъм. С това нараства все повече и броят на привходящите “елементи”. Хей, в някакъв смисъл дори и аз самият съм такъв…

Не ми пука кой точно е тарашил количката на малкия ми син. Не ме вълнуват особено силно и емоционалните му подбуди. Само искам да стои надалече и да не си позволява да припарва. Както до нашата, така и до всички чужди колички. Абе направо до всички чужди вещи! Прошляци. Направо не ми го побира умът колко изпаднал и осакатен трябва да е човек, за да краде от бебе! Не е кражба от глад — три счупени бисквитки на дъното на пакетчето няма да го заситят. Но успяха да разтревожат Светко, а и успяха да вбесят мен.