Monthly Archives: May 2007

Guardian под дъжда

В този момент сигурно свирят Blind Guardian във “Фестивална” или може би по-скоро вече приключват. Съвсем скоро хората там ще се разотидат, ако вече не са започнали. Може би е раничко, но след половин-един час най-много всичко ще свърши, “Фестивална” ще стане пак тъпата кръгла сграда в “Слатина”. Или както там се казва, то е място между три квартала.

Аз съм си вкъщи и явно не съм на концерт, щом пиша това. Бях решил да си заредя доста песни на Гардиън и да компенсирам настолно, но имахме други тревоги. Явно и Светли имаше доста свои си тревоги днес, та накрая ни попритесни допълнително с редуване на рев и хълцане от рев. Не съм слушал днес още нищо, освен станалият редовен диск с Бах, така любим на бебо. И на преминаване през кухнята по някое и друго парче от радио “Ретро”. Готино радио, преди малко танцувахме тримата с мъника под звуците на “My oh my” на Слейд.

Та някъде там, в дъждовна Слатина или дъждовен Редут или както там се води, точно сега Калин мята коси и повтаря след Ханси Кюрш “don’t break the circle” и посред разказите за елфи и гоблини вдига показалци и малки пръсти и се оставя на музиките от “Damned for all time” до “The bard’s song”.

Бях казал, че и аз ще ида и както преди време из коридорите на ректората пеехме “Valhala deliverance, why’ve you ever forgotten me” така и сега, там… Калинский е обещал да разправя, аз си стоя без музика и бавно довършвам този текст и все повече се чудя какво правя с живота си в представяните, мечтаните подробности. В общите неща и в непредвиденото ежедневно живеене се справям, сигурно успявам да свърша и някои неща наистина както трябва, или поне се надявам. Но защо малките нещица, на пръв поглед незначителните подробности, които съм си ги представял някак, сега все ми се изплъзват. Не ходя на концерти, рядко се виждам с доста от важните ми хора, често липсва сякаш онова авантюристко “да правим каквото искаме, да става каквото трябва”.

Какво, остарявам? Брргх, да бе да. Може би просто продължавам да планирам, продължавам да мечтая. А трябва да отделям по някое малко местенце всеки ден и за осъществяване. На някое от тези, малките нещица. Да ходя на концерти, да свиря на “Уембли”, да обиколя с ветроходна яхта моретата, да пиша книги, да рисувам отново… Е, може би без това за “Уембли” – то е малко на шега, стига ми само да свиря. Може и да е другаде.

Велошествие в София

Във вторник, 15 май в София ще се съберат велосипедисти, скейтъри и всякакви други колесни немоторни фенове. Идеята за велосипедно шествие не е от тази година – доколкото зная, тази година ще е деветото поредно. Тайфата ще тръгне от паметника на съветската армия и най-вероятно после ще мине през Попа, алеите пред НДК, Витошка, Света Неделя и жълтите плочки по Царя. Може да не е точно това маршрутът, но кого го интересува всъщност – освен сухарите бюрократи в общината?

“Критична маса” (en/bg) става традиционна за София – това е прекрасна новина на фона на безумното моторно движение в града. Град, в който е нормално да се отнема предимство, в който таксиджиите и шофьорите на маршрутки са неуязвими за произшествията, които предизвикват и неуловими за иначе строгия контрол на автотранспорта. За който контрол е нормално по всяко време на деня отделни централни улици да се затварят заради огромния вече брой автомобили със специален режим, возещи всякакви парвенюта от парламента и министерствата. Град, в който има, в интерес на истината, велосипедни алеи – но всички те са очертани или в градинката пред НДК, или по Витошка – две места, които и без това са си забранени за автомобили.

Мисля, че не е нужно да познавате организаторите или да сте с голяма компания – просто в хубавия майски следобед нека излезем с байкове за разходка из централните улици. Пак ще има шофьори-каскадьори, пак карането на колело в центъра ще е малко геройство. Но поне на някого някъде може да му присветне, че в тоя град има и велосипедисти. И да задържи тази мисъл за по-дълго време от една предизборна кампания.

Магистър по философия

Взех дипломата си на девети май. По-точно дадоха ми я, връчиха ми я на тържество. Или може би не стана съвсем ясно, както в онзи стар студентски виц — “изпит дава ли се или се взема”. Другите от сегашния випуск 2006/2007 на Философски факултет сигурно приемат по-различно днешната абсолвентска промоция. Аз след петгодишното ми дипломиране след семестриалното завършване мисля имам резон за всякакви критични погледи. Не бях понесен от емоцията на абсолвентите, видях само двама мои колеги. Моите колеги, хората, с които по всякакви места и случаи сме обсъждали най-различни въпроси в огромната си част не бяха там. Някои се дипломираха с нашия випуск, 2001, други през следващите сесии, някои още работят върху тезите си.

Но промоцията беше готина — весела, на моменти дори малко смешна. Леко носталгично патетична в думите на изказалите се, леко дзен-ски небрежна в очите на слушащия прав край вратата на аулата Иван Камбуров, и доста, доста по студентски вихрена и нетърпелива около всички компании випусници, с техните уговорки за кафета, общи снимки, много усмивки, пожелания. Не съм остарял чак, може би и ние бяхме такива леко истерични ентусиасти до съвсем скоро — ходих на промоцията на моя випуск, после и на този на Краси. Но някак нещата бяха различни. Сега бяхме само двамата с Емо, облечени в тоги и бързащи да се върнат към работенето си. Преди пет години щяхме да се съберем цяла агитка и да идем някъде, най-малкото да пием дружно огромна компания кафе и да прехвърляме през масата всякакви леки закачки на философска тема. А сега аз даже не помня кой е последният философски текст, който съм прочел. Единствените пъти, когато участвам във философски разговор са на някои кратки срещи с някои от колегите. Не броя разни опити в мрежата — независимо дали мои тук или прочетени в друг блог — това просто не е същото.

—-

Отидохме с Краси сутринта, Светли го гледаше едната баба вкъщи. След суетене на коя опашка точно да се наредя, накрая отидох първо да се запиша, за да ми извикат името. После излязохме да изпием по кафе в остъкленото барче на двора. Дворът на СУ се оказа обновен и ремонтиран — разбирай бяха го обърнали на огромен паркинг. Избили са втора врата с бариера зад библиотеката. Да влизат и излизат колите на даскалите по-лесно и бързо. При входа, дето беше будката с философски книги са заравнили стъпалата, за да могат и оттам да минават коли, за да излизат през тунела. Голям прогрес, няма що. Поне са сменили вече всички пейки с нови здрави и са освежили боята на фасадите.

Както си отпивах първата глътка от кафето и се тормозех, че не познавам нито един от по-малките колеги, че не се уговорих с тези от курса, които можеха да дойдат — чухме се само с Дикс предната вечер, но той беше на път — изведнъж забелязвам насреща Емо на фона на библиотечните стъпала. Извиках го и размахах ръце — сигурно е било много по-различно да влезеш в добрия стар двор на университета и да те повика колега. По-различно от моето влизане като в някакво бегло познато място в друг град.

Разказах къде и какво трябва да направи в аулата и като стигнах до тогите, той каза “Ами да, искам тога — как иначе”. Отидох с него и си взехме и двамата по една академична рокля. Черно и лилаво, класика :)

После разказвах, че сме били като харипотъровци из стълбите към аулата. Или като отвеяни професори от Невидимия университет. След снимките на фона на най-различни неща — витража с Кирил и Методий, колоните пред аулата, с разтворени дипломи, със затворени дипломи, изкачвайки стълби и слизайки по стълби — предложих да се дуелираме с карамфилите, които ни подариха. En garde — и Краси и Ася ни снимаха как се фехтуваме с тоги и преметнали лилави шалове.

Та весело беше на моята официална промоция — бяхме заедно с Емо, с жените ставахме цяла компания и беше приятно. Ако бях сам, сигурно щях да възприема всичко много по-различно и някак тежко. Щях да чуя много по-буквално думите на Витан Стефанов, че в тази аула сега са се събрали идеалисти. Витан май е станал вече професор и точно на същото тържество го наградиха с почетен знак и синя лента. Ще рече — голямо признание. Откри събитието сегашният декан, доц. Димчев и присъстваше и зам-ректорът, който май беше единственият нехуманитарист. За пореден път се убедих, че специално при философите има лесно видимо разграничение по помпозност. Тези, които прекалено много си падат по тежката академична традиция, разбирана като всичко между изкуствена тишина в залата до тоги и отличия са винаги по-видими за нефилософите, но и по-смешни и досадни за нас. Други, които в аудитория са успявали да се докоснат до истинското студентско внимание, най-често просто нямат време да се занимават чак толкова с ритуални глупости. Не визирам конкретни хора — просто такива неща си мислех, докато чаках да стигнат до моята буквичка.

А самата церемония има много неуредени неща. Чудно е, че толкова години не се подобрява — само дето сега вече има смешни тоги, иначе си е същото. Първо се говори и награждава и благодари, при това доста дълго. Аз стоях прав в дъното на залата, зная че беше дълго. След това се извикват абсолвентите по азбучен ред на малките имена. Супер — качих се последен. Не това е проблемът, а объркването, което настава в залата след първите двадесетина дипломи. Всеки тръгва да се снима с колегите, да бърбори с всички и да задръства пътеките, към края хората лека-полека се изнасят в предверието, но остават достатъчно много любопитни, за да е претъпкано и вътре както навън. Едвам си чух името, някои имена изобщо не се чуха. Добре че хората чакаха на опашки и успяваха да налучкат. Трябваше или първо да ни дадат дипломите и след това да ни държат седнали да ги слушаме, или да помолят колегите да седнат на местата си и да запазят тишина. Не че щеше да подейства последното, но поне можеха да опитат.

Това е — magister dixit! :) Вече съвсем официално съм магистър по философия и смятам да не се тревожа за този етап на образованието си. Все по-интересно ми става философстването, връщат ми се позабравени интереси и може вече да мисля за следващи изпити.

Тайните числа и блоговете

Знаете за най-тайното число на света, нали? Това, дето никой няма право да си го намисли, няма право да го съобщава, нито да го има записано някъде?

09-F9-11-02-9D-74-E3-5B-D8-41-56-C5-63-56-88-C0

Сега да не каже някой, че правя нещо нередно – аз всъщност не го зная онова тайното число, а само опитах да налучкам.

Тези дни се случиха някои интересни неща около технологиите за цифрова защита на издателските права. Не говоря само за шума около “числото”, а и за различните развития в лобирането за отказ на издателите от DRM.

Обсъждаше се и директивата IPRED2. Беше приета в Европейския парламент – с малко, но достатъчно мнозинство, без предложените в кампанията на EFF поправки. Типично по парламентаристки – представителите на народа когато стане дума за нещо извън “компетенцията” им (разбирай нещо, от което не могат да извлекат пряка и бърза полза) винаги гласуват хаотично и небрежно. Директивата ще се обсъжда в Съвета, нищо чудно и там да мине. Някои смятат приетия текст за малка победа, но какво са малките победи на фона на силите на издателите на съдържание? Особено в днешния Интернет, който издига ценността на съдържанието до невиждани висоти? Друго беше преди време – някой публикува нещо, изрепчат му се, спрят му сайта и готово. А сега – има огромни сайтове за обмен, както на мултимедия, така и на най-обикновени текстови новини. Които набират все повече потребители, трафик, всякакъв вид мрежов ресурс.

Дори и да е декриминализирано използването на защитени продукти за лични нужди – кого го е грижа? Не, наистина – ако няма откъде да си купите хляб, какво ви интересува, че е без пари? Нима това е свободата – не, това е още една от ръчките, с които монополистите на съдържание “нагласят” Интернет за себе си. За мен IPRED2 е пълен провал – ако си казвате “кой си пък ти”, вижте сайта на EFF. Политиците винаги могат да направят мили очи, казвайки “Ох, този път не успяхме, защото то много сложна тематика, пък ние много малко време имахме – ама вижте, все пак нещо направихме, нали? Ще се постараем повече другия път, а вие гласувайте пак за нас! А, да – и ако искате, пращайте ни петиции и писма, ние много обичаме да ни се обръща внимание!”. Блях. Ще гласувам, да. Ама друг път.

Но да се върнем на числата. Изведнъж навсякъде прогърмя, че защитата на HD-DVD е пробита и има някакво вълшебно число, което просто я размазва тая защита. Все едно едва ли не ако отпечатам на картонче числото, всеки диск, който докосна с него, ще се разкодира. Ама на минутата, значи!

Глупости. Това число е известно не от вчера, още преди месеци са го открили, едва тези дни се е разшумяло из мрежата за него. Някой замисли ли се какво всъщност представлява това число? Ами аз ще ви кажа – нищо не представлява! Може да е всичко, така че за нас с вас то просто не значи нищо, ама нищо.

Някой знае ли как да го използва, използвал ли го е, има ли възможност да го използва? И да има такива хора, едва ли четат моя блог. Не се обиждайте – ако разбивате шифриращи алгоритми и защити на корпоративни технологии, едва ли ще искате да си признаете публично, и то точно тук.

Някои казват “да, това е просто едно число, но всъщност е голяма победа на свободата на словото и победата на здравите сили над цензурата в интернет е огромна крачка към свободното интернет-общество на бъдещето”. Наистина ли? Хм, добре звучи, вярно. Ама силно се съмнявам.

Защо се съмнявам в победата над цензурата? Защото такова нещо няма – щом съществува цензура, тя просто не може да бъде победена. Контролът над информацията е истински и съществува само когато е тотален. Казват, че Digg.com под натиска на потребителите си решили да не се предават и да се борят докрай. Както пише Кевин Роуз “If we lose, then what the hell, at least we died trying.” Ох, че патетично, да се просълзи човек. И това е същият сайт, който сваляше новина след новина за числото и изтри потребителите, които в началото публикуваха и коментираха? Същият сайт, който за няколко епизода от подкаст-проекта си Diggnation е бил спонсориран от HD DVD Promotion Group?

Нищо лошо всъщност – бизнесът си е бизнес, спонсорството е пари при условия. Но защо условието да е цензура? И защо малко след вдигането на толкова шум Digg.com застава с гърди пред куршумите? Ако HD-DVD индустрията поиска, сигурен съм че може да разкаже играта на сайт като Digg. Въпреки критичната маса потребители. Защо не стана така, защо днес Кевин е герой, след като вчера модераторите изтриха маса новини, коментари и осмеляващи се потребители?

Разберете ме правилно – харесвам Digg.com, даже много харесвам идеята за свободен новинарски сайт с разпределена отговорност. Проблемът е, че Digg доказва, че не е такъв сайт. А е просто поредният манипулиращ и манипулируем лоби-портал. Да, звучи кофти, знам. Но те просто изпуснаха шанса си да се докажат пред интернет-общността, че са нещо ново. Не става с малки новини и ежедневни ненужни “свободи” – важно е как се държиш в такъв момент. Когато те настъпят по мазола, тогава явно проличава истинската ти медийна концепция.

А ако Digg не е нищо ново под слънцето, защо тогава да не чета добрия стар Slashdot? Вярно, там има модерация и строг контрол – но кое ми гарантира, че при Digg няма да го има пак същото? Не казвам, че хората са постъпили лошо, нито че сайтът е кофти – напротив. Просто разочарованието е в това, че моделът на Digg.com привидно беше принципно нов. Привидно.

Още нещо. За числата. Знаем, че има битка между два пазарни “лагера” за налагане на новите технологии за запис. Не съм запознат дали HD-DVD или Blu-Ray е “печелела” – не е моята област точно това. А и игрите в мътното под лъскавата медийна глазура няма начин да ги видим. Но поне едно е факт днес – сега се говори за HD-DVD много повече, отколкото когато и да е било друго за всички формати на запис, взети заедно. Нима това не е някакъв вид актив? Не мога да повярвам, че някой ще позволи да се вдигне толкова много истеричен шум около едно число, без да има изгода. Ще си позволи дори да заплашва един след друг сайтове и да иска да се изтрие упоменаването на числото. Никой не е толкова наивен, че такава цел може да успее. А всъщност толкова малко устройства са продадени, че не е никакъв проблем числото да бъде сменено. И какво остава тогава? Свободата, правдата, премахването на цензурата? Не, просто шумът около HD-DVD. А, да – и геройството на Кевин Роуз от Digg.

Не че не би било добре да е другояче :)