Monthly Archives: November 2007

СимпълСтудио, сезон 1

Първият сезон на СимпълСтудио започна! От утре, 1 декември до 10 декември в екипа на проекта ще очакваме вашите идеи.

SimpleStudio е проект за развитие на свободната фотография, който се задвижва от първоначалния си замисъл през всичките си досегашни работни перипетии от yovko. Наоколо сме другите, малък екип, които засега само с ентусиазма си, свободното си време и с трезвата преценка на “още две очи” опитваме да помагаме нещата да сработват. Целта на този проект е да популяризира и подпомага свободното изкуство, разбирано като творене от лична, вътрешна принуда и в културна среда, основана са свободното споделяне.

Продуктите, които студиото в сезоните и отделните си сесии създава, се публикуват и разпространяват с отказ от някои права. Съгласно концепцията на CreativeCommons-лицензиите.

Нагласата на свободната култура е такава, че при казването “някои права запазени” се акцентира не на запазването на “поне част” от авторските права, а на споделянето и достъпността. Много по-важно в този смисъл е хората да могат да се докоснат до дадена творба, отколкото да й бъдат запазени определени авторски (издателски) права.

Разбира се, всичко това е за сметка на много по-голямата отчетливост на автора и творбата му. Защото “авторство” е нещо съвсем различно от “авторско право” и всеки автор на свободна творба си остава такъв — с подобаващото му внимание, респект и признание. На практика от свободното изкуство (и свободната фотография в случая) печелят само авторите и публиката. Може би донякъде губи издателската индустрия, но то е защото упорито си закрива очите и се прави, че такова нещо като легално свободно изкуство няма. А го има. ;)

Всеки, който има любов към фотографията и някакъв свой проект, за който има нужда от помощта на студиото, нека се чувства официално поканен да изпрати идеята си. Всяко описание на конкретен фото-проект ще бъде разглеждано внимателно и навреме. СимпълСтудио е достатъчно ентусиазиращ проект, за да ни събира за обсъждане и преценка на всеки ваш проект.

От получените проекти за фотосесии ще бъдат избрани няколко — колкото е възможно да бъдат изпълнени през сезона. А сезонът официално приключва в края на месец февруари, когато резултатът от проектите през него ще бъдат публикувани и представени.

Повече и по-подробна информация за формалната страна на пускането на проект към студиото прочетете тук.

qmail за обществено ползване

Qmail е за обществено ползване, без авторски права. От вчера, 29-ти ноември. Представяте ли си, точно qmail? Аз лично не можах да повярвам, когато видях новината за отказа от права на небезизвестния djb.

Дълги години начинът да се поддържа модерен пощенски сървър бяха горе-долу два. Ако човек идва от дистрибуциите с пакетни системи със силни зависимости, като Debian или RedHat, най-логичният избор падаше върху подразбиращия се сървър там. В по-общия случай това означава Sendmail, а в останалите — Exim или Postfix. Qmail пък като правило ползваха админите със “слакерска” нагласа. Казвам “нагласа”, защото съм виждал хора, които инсталират qmail върху Дебиан, просто защото се придържат към нагласата си от Slackware и никога не се доверяват на пакетната система, ако могат да го избегнат.

През годините в някои дистрибуции един SMTP-сървър биваше изместван от друг, някъде се появяваха съотносими поддръжки (разбирани както като ефикасност в разрешаване на доклади за грешки, така и като общност “привърженици” на дадения пакет сред разработчиците) за два или три сървъра. Ставаше все по-лесна замяната на един сървър с друг на малко натоварени системи, а и постоянно се появяваха (и се появяват и днес, в това няма нищо лошо) нови дистрибуции. Решаващи “пощенския въпрос” по свой си начин.

Само qmail си беше малко като “черна овца” за много от “пакетно възпитаните” потребители на GNU/Linux. Пък и всички сме слушали и чели приказките за това колко велик е кодът, излизащ от клавиатурата на D.J.Berstein, за така и непоисканите дълго време награди за открит и доказан бъг и т.н.

Нямам идея какво е довело до това решение за пълен отказ от права. Не съм следил qmail, а и в общото пространство не се беше появявал намек за такова решение.

Лично за мен това е страхотно, върховно! Най-свободният софтуер е точно този с пълен отказ от права.

Радвам се и чисто по дебиански, защото това ще означава, че най-накрая qmail ще може да види официалното хранилище на Дебиан отвътре. Може би дори бих го пробвал за себе си — вече са зад мен годините, когато работната системна администрация ме интересуваше. Сега администрирам себе си и за себе си.

Честито на всички! Най-вероятно дори и да не подозирате, зависите от някой qmail-сървър някъде по пътя на пощата ви.

Дай ми дата и конспект…

От един японски институт дошли да въвеждат някакъв нов модел на оценка на академичните дейности (или нещо подобно). Да, ама за целта им трябвали специалисти от дадените факултети, които да боравят с японски език, за да усвоят новите им теории и да може да се поддържа кореспонденция с японските специалисти. Или за да имат достъп до оригиналните данни от японските изследвания по въпроса — не знам, но им трябвали специалисти с японски. Не филолози японисти, а специалисти с работен японски.

Отишли първо при професора и го питали:

— Господин професор, така и така, ще се радваме да участвате в нашата програма, като за целта е добре да навлезете в японския език. Колко време ще ви трябва, за да научите японски? За да знаем и координираме проекта спрямо изискванията ви.

— Изненадващо е предложението ви за съвместна работа — казал професорът — но за две учебни години мисля че ще мога да се запозная с основите на японския език. В това ще включим и един летен семинар с мои колеги японци в университета ви. За да си изградя по-точна и подробна представа за мисленето на нещата в японския език.

Отишли после при асистента и го питали:

— Господин асистент, така и така, ако ви включим в нашата японска програма, ще е нужно да знаете японски. За колко време ще можете да се присъедините към нашия работен екип, за колко време преценявате, че ще научите японски?

— Благодаря за предложението — казал асистентът — Аз сега имам да довършвам два семинара, които много натоварват времето ми, но като приключат, смятам че за още един семестър ще мога да се запозная с изискванията ви и да навляза в японския език.

Отишли после при студента и го питали:

— Колега, така и така, трябва ни човек с японски. Вие за колко време ще го научите?

— Ами — въздъхнал студентът и леко свил рамене — дай ми дата и конспект…

Дядо Блогеда

Или Дядо Блаз — както ви приляга. Ведно с красивата Бложанка и работливите блоджета. И блодаръци ще има за всички от сърце… Ще ги разнесе Дядо Блогеда с летящата си шейна (е, не може всичко) с блелените.

Идеята е на Бого Шопов, предал е на няколко човека поканата, посочил ме е и мен. За кратко в околните блогове хората се отзоваха и препредадоха. Става дума за блогърска среща преди празниците. Да се видим, да си полафим, да изпием по няколко, да поспорим и да се поскараме и накрая двама-трима да затворим заведението… Знам аз, я със sale ще допиваме последните бири пред разсъмване, бистрейки бизнес-моделите на отворения код, я с manitu ще се чудим дали във “Фенс” или в друго “Криво” да посрещнем трамваите… Не бях ходил на сбирки отдавна и на ОпънФест успях да видя само “виждането” в “Кривото” и накрая с Цецо разреждахме с бира бавния ни разговор за обективите на Pentax. Докато сервитьорките взеха да се плашат вече дали ще си тръгнем някога.

Защо хората не общуват онлайн? По-точно защо ИТ-тата не общуват онлайн? Постоянно някой ми иска телефонния номер, защото по джабър му “било неудобно”, а по е-пощата пък било “бавно”. А на мен пък по телефон не ми е удобно, ко прайм ся? На пръсти броя познатите ИТ-та, които са по-адекватни и намираеми онлайн, отколкото по телефон или на срещи наживо. И какво — работим с компютри, работим по уеб-сайтове, познаваме технологии и стандарти и изобщо сме страшни направо, с поглед само дебъгваме. Обаче най-великото откритие на века е мобилният. Никой не уважава не-интерактивната комуникация. Е, аз пък не уважавам телефоните. Отплеснах се, това е друга тема. Да се върнем на “социалното”…

Социално, социална, социални, мрежа, мрежи… Ако някой имаше представа колко анти-“социално” ми е и как напоследък за мен повече от трима души заедно в една компания, които да участват в разговора и да могат да се обръщат към мен… си е цяла тълпа… Да се чудя на Пейо как намира толкова ентусиазъм да комуникира така активно и масово — ей преди малко чета нещо за някаква книга на Жюстин Томс, нещо за онлайн-маркетинг или подобно и на снимките веднага разпознавам нашего агента. Пейо, нищо против — просто си бърборя ;)

Какво е луднал целият видим уеб по това “социално”, ум не ми побира. Вярно, за търговията е полезно — ако ще продаваш нещо в мрежата, ако ще правиш “маркетинг” и “мениджмънт”, тогава си е густо да имаш общност, да си адекватен на уеб-тълпата, даже да ти се създава от общността и самото съдържание… абе сладко си е. Ама любителите, те какво правят в кюпа за уеб-две-онлайн-ентърпрайз-маркетинга? Било важно да си уеб-две, трябвало едва ли не да имаш профил във всяка от измислените “социални мрежи”, да си активен, да имаш контакти, да си намбаруан… Абе хора, нямате ли си с какво да се занимавате? Тези, които правят бизнес някакъв в уеб — за тях разбирам. Въпреки че за уеб-две бизнеса е по-важно човек да има работеща идея, отколкото да е “социален” и свързан с “контакти”. Ама нейсе — то в българския уеб всичко или е изкопирано от западния, или го няма.

Блогерите и те — ако преди две години някой ми беше казал, че ще се появят мета-блогове и те ще са по-“модерни” от личните блогове, не знам дали щях да му повярвам. Самата идея за мета-блог е малко сбъркана, според мен. В някакъв смисъл, разбира се, всеки истински блог е донякъде “мета”, защото пише за процеси, идеи, мисли все в някакво абстрахиране, все от мета-позиция.

Но не говоря за това. Не говоря и за блоговете, които имат различна от чисто личната или чисто вътре-фирмената тематика. Те пак пишат за нещо, обговарят и обясняват гледни точки. Но това да се появят толкова много блогове, които да пишат как се бложи, кое е правилното и да стигат до крайни блогосферни саморефлексии… е това е вече шантаво, честно. И аз съм писал статия-две за това, но цял блог са блоговете… Че даже и класации се заформиха — някои от тях на базата на автоматични рейтинги, други със свои майтапчийски, а някои — със “сериозни” свои критерии.

Но хайде, това са лични проекти на хората в техните им сайтове. Но да видим какво се роди от целия този шум около уеб-две в България — ами нищо, поне нищо ценно. Има няколко сайта, които копират я Digg.com, я Del.icio.us. Не, грешка — не са няколко, доста повече са… Или пък хостинг за видеоклипове. Браво, гениално!… Една търсачка, която не се знае как точно търси и доколко е различна, но за сметка на това пък никой не я ползва. И няколко на брой онлайн-вестника, които под претенцията, че са блогове списват жълти статии. С каквито е пълен така или иначе Интернет. Правилно — това иска да чете българинът, няма какво да се лъжем.

Но да казваме, че има изобщо някаква по-масова Web2.0 чувствителност у нас е несериозно. Някой ден ще има. Но днес — едва ли. Не го казвам, за да се заяждам — казвам го, защото не виждам смисъл да се събират web2.0-изкушените хора. Защо да се събираме? За да пием — че аз и иначе мога. За да се запознаем с нови хора, да намерим приятели — имам достатъчно, слава богу. Даже не мога да намеря време да се видя с всички приятели и познати (някои от тях — ентусиасти на Web2.0). За какво друго? За да “сверим” идеите си? Мнее, че то ако някой има истинска и работеща идея, направо да я прави, да забогатее и да живее с подобряването й. За да “откраднем” идея от друг присъстващ? Е как ще стане, като никой си няма идея? За крадене най-добре крадящите да се равняват по чуждите образци, сто на сто са в пъти по-качествени.

—-

Аз така си говоря, де. А и какъв анти-социален патос заформих — сега да не се засяга някой. Иначе ще глeдам да дойда на срещата — приятно ще ми е да видя няколко познати лица и да се запозная с нови. Може и интересни разговори да има, даже сигурно ще има — всеки има някаква визия за уеб и за ИТ изобщо и никога не е скучно. То и с футбола и политиката е така, тъй че ако вземем та сберем темите, цена няма да има срещата ;)

Транспортни изнудвачи

Хамалин да си на днешно време. Не, не хамалин чак — най-добре да си “транспорт” към магазин. Без значение какъв магазин, само ако може да има тежички или обемисти неща — всичко от климатици до хладилници и гардероби, нови или на старо. Таксиджия да си е по-досадна и по-зле платена работа, а знаем, че бакшишите хич не са зле, колкото и да се оплакват постоянно част от тях.

Вземаме си ние уред тия дни. Не нов, а на старо. В магазин “Техносвят” (или нещо подобно) дамата ни уверява, че не бил точно втора употреба, ами е от тези, дето клиентът ги е върнал след две седмици употреба. След връщането бил пряк внос от Англия, така че най-вероятно клиентът просто нещо не е харесал, сигурно във външния вид. Иначе си работи безупречно, нищо му няма — така казва.

Тук отварям малка скоба, за да кажа, че не че имам нещо против купуването на нови уреди — просто бюджетът на един freelancer в България далеч не винаги ги позволява. Отварям и скоба в скобата — когато преди съм взимал нови уреди и мебели от по-големи магазини, пак същата селяния с “транспорта” е ставала. С тази разлика, че тогава съм стисвал зъби и съм хвърлял банкнотите по “момчето с колата”. Но този път вече не са познали.

Та нещото трябва да се пренесе сравнително наблизо, в същия квартал, на общо разстояние 750 метра (мерено по картата на квартала в BGMaps). “Техносвят” имат свои си фирми за транспорт, които вземат по 20 лева. Понеже ни се видя абсурдно (каквото то си е) да трошим 20 лева за доста под километър разстояние, питахме момичето дали това е единствената възможност. Оказа се, че имало и друга фирма, с която обикновено не работели, но можело да се обади на нея. Вземали по 10 лева. Десет — десет, пак добре. “Надежда” е най-изолираният от сравнително централните квартали на града. Заради железопътната линия, която го откъсва откъм изток и юг от центъра на града. Затова като чуя “транспорт” в едно изречение с “Надежда”, свива ми се сърцето и всякаква надежда забравям.

Правилният начин в такива ситуации е човек да се обади на роднини или приятели и да си свърши работата както трябва. За съжаление не можех да притеснявам никого точно в този ден. В съседни две части на квартала живеят три семейства приятели, но по обяд в работен ден за занимаване с магазини и превози може да се сетят само специалист на свободна практика и жена му. Тоест приятелите са на работа тогава.

Накратко, идва след двайсетина минути “другата фирма” с една раздрънкана “баничарка” и чичкото ми помага да качим товара. Аз тръгвам с него, а Краси се прибира с количката. Хич не прецених да си проверя парите и по случайност имах в портфейла точно 10лв. Останалите останаха у нея. Знаех, че ще имам да платя колкото си е поискал човекът, затова и бях спокоен.

Но как да очаквам, че като ме докара през тези въпросни 750 метра и ми помогне да внеса сушилнята до асансьора, изведнъж ще каже “за карането 10 и за носенето 5 — общо 15 лева”? Уточнение — 750 метра без светофари са обидно малък разход, сметнати в похарчено гориво за колата. А сушилните пък са обидно леки — пластмасови барабани, само един двигател с вентилатор, нагревател и реле за време. Перца в сравнение с перални, хладилници и гардероби.

Не че ми е за 5-те лева. Но не е почтено да се казва “цена за транспорт” и да не се включва транспортирането до дома. Щом превозваш, тогава си сметни колко средно ти струва превозването и си искай такава цена отначало. Не може масово в София (а сигурно и навсякъде другаде) като в магазин ти кажат “транспорт”, да имат предвид превозване до входа на блока и стоварване в калта. А ако искаш нещо повече — от замъкване до входа и асансьора до по-сложните неща, като носене по етажите, тогава вече ще говорим отделно за пари.

Ако оставиш клиента насред пътя и му кажеш “дотук сме се разбрали, ако искаш докрай — кихай още пари”, това си е живо изнудване. Рекет, както беше модерно да се казва на изнудването в мутренските времена.

Моят приятел, чичкото с баничарката стигна по-далеч — изчака да прибутаме уреда в асансьора, като аз влизам навътре и дърпам. (Защо ли, като сушилнята всъщност е на колела?!? Сигурно за да изглежда по-тежко, сложно и скъпо…) И чак тогава каза “нататък ще се справите ли?” Да, няма проблем, казвам, нека ви платя — и вадя парите, а той ми казва “ами добре, значи за карането десет лева и за носенето още пет”…

Тръгнах да излизам, да изкарвам сушилнята и му казвам, че просто нямам пари в мен, затова ще изчакаме жена ми — тя скоро ще дойде, настига ни с бебето по тротоарите. “Нямате ли, ами не, не — оставете ми ги в магазина, аз ще мина и ще си ги взема” — и хукна към стъпалата на партера. Хубаво, викам, щом така го влече човека… Чак после видях, че при качването на стъпалата към партера е ударил от неговата страна вратичката на сушилнята в ръба. Изкривил я е и сега се затваря малко трудно. Ама не-нова техника, върви доказвай, върви оплаквай се…

—-

Днес на пожар ми звъни продавачката “ама как така, тука е човекът, вие не сте му платили, как може”. Вдигна ми кръвното, аз пък й вдигнах скандал. Казал съм на чичкото, че ще мина тия дни — не веднага на следващата сутрин. Да, наблизо ми е магазинът — 750 метра по картата. Да си смята той дали цената му е реална. Тя продължава да дудне, аз я питам какво иска конкретно от мен. Мълчи, и после “ама то не може така, аз не съм ви посредник, вие трябвало да сте му платил на адреса”. Да, трябваше да му платя — ама и той трябваше да си изчака и вземе парите — аз какво съм му виновен, като си е тръгнал без тях?… Накрая затворих — и без това тия седмици си имам свои си неща и дори избягвам да се занимавам с уеб-разработки и използвам всяко свободно време за четене. А тая ще ми губи времето, че и нервите ще ми вдига.

Решихме малко след това да минем и да им дадем безценните 5 лева. И както го решихме, зазвъня пак, този път шефът на “Техносвят”. Говори с Краси и тя хубаво му насоли канчето. Накрая и той се заоправдава, че “не бил за пет лева, той не е бил разбрал какъв бил проблемът всъщност”. Не бил, той… Добре, че не говорих аз с него. Като не съм прилично ядосан, мога да обърна всякакъв такъв разговор. Но когато ми е нервно като днес, ми изпускат вентилите и избеснявам. Затова не мога да работя такива идиоти като съм бесен. Външно не винаги се забелязва, понякога не съм ядосан, но се правя, понякога е обратното — тъй че не разчитайте ;) Понякога играя, даже напоследък често. От много отдавна не се бях ядосвал наистина. Но сега ми кипна.

—-

Вече всяка услуга, свързана с помощен персонал (“безпомощен персонал”, както казваха в работата на татко навремето), ще я договарям цялата предварително. Искаш да ми пренесеш мебелите за еди-колко си лева? Добре, ама дай първо да кажеш колко ще ми струва “до врата”. Не можеш да кажеш, не знаеш? Или не искаш по-скоро, защото ти се ще да ме “оскубеш” на място и пред свършен факт? Сори, следващият…

—-

П.П.: При опита преди малко да додадем парите в магазина, шефът на “Техносвят” и момичето на щанда казват “не, моля ви се, няма нужда, ние ще се разправяме с шофьора, съжаляваме за неудобството и безпокойството”. Радва това, че магазинът се грижи за доброто си реноме пред клиентите. Лошото е, че трябваше ние да изпитаме всичко това на наш гръб и трябваше да възроптаем, за да се чуе за проблема.

Така че ако някой “транспортер” ви изнудва така, вдигнете скандал и се оплачете в магазина. Най-вероятно там ще знаят за това, нищо чудно и да делят парите, но отделният клиент няма начин да е запознат. Видимият резултат почти сигурно ще е в полза на клиента, защото магазинерът трябва или да е много тъп, или да не зависи от бизнеса си, за да не уважи мнението на клиента, направил си труда да протестира.

Поздравления на “Техносвят” за коректния отговор — въпросът изобщо не е в 5-те лева, а в отношението. ;)

MoneyBookers или “юробанк”

Мънибукърс, разбира се. Масово банките са уеб-неадекватни и онлайн-услугите им са отвратителни. Нещо повече, доста от тях смучат и откъм най-нормалните им, офлайн-услуги.

Как може една съвременна банка, в която имаш пари, да си позволи да ти блокира сметките без изобщо да те предупреди заради нейни си вътрешни реорганизации? Ами може, ако банката се казва “ДЗИ банк”, “Пощенска банка” или нещо със заглавие “Юробанк Иефджи” или подобно. Сливали се били, ставали част от някакво си голямо семейство — какво ми пука на мен, щом без никакво, никакво (казах ли вече — никакво) предупреждение ми блокират IBAN-номерата и не мога да си получа парите?

Разбирам аз да им бях виновен за нещо, а то не — те си се изкупували, сливали или каквато там друга перверзия им се е прищяла. Да пратят поне един мейл. Да врътнат поне един телефон. Не, това е сложно за стресираните счетоводни умове — тогава да пуснат циркулярно до адресите на всички клиенти един пощенски плик със стандартен текст, предупреждаващ за “сливането” и за блокирането на сметките… Адреси и телефони имат, не е да нямат — те банките си умират да цоцат всякаква лична информация. Да, ама не… Ни вопъл, ни стон.

Как разбрах, че има проблем? Ами MoneyBookers ми пратиха писмо, в което в прав текст ми казваха, че моята банка се реформирала, сливала се с друга и затова явно сметката ми е блокирана. Добре било да проверя какво става, за да съм спокоен при бъдещо изтегляне на пари. Междувременно Мънибукърс ми спряха въпросния запис в акаунта ми за сметка в ДЗИ и даже май направо го изтриха. Знаят хората, че тоя IBAN е просто невалиден и ме предупреждават да ида да се разправям с банкера си, за да ми даде нов номер. Аз не съм длъжен да следя всички новини от финансовата област.

Сайт за парични преводи да ми се обади, за да ми каже, че банката ми не ме е уведомила за критична и засягаща ме промяна?!? Ами браво на MoneyBookers! И срам, срам за “ДЗИ банк”, “Пощенска банка” и “Юробанк И еф джи”! Още същия ден си открих нужната ми сметка в друга банка — не ща да имам нищо общо с тях.

Няма смисъл да уточнявам, че ще продължа да съм доволен клиент на MoneyBookers. И да ги препоръчвам с чиста съвест. А сметката ми в “Пощенска банка” (или както сега се казва — знам ли, а и не ме интересува) ще е запратена в ъгъла и при първи удобен случай просто ще я нулирам и закрия с кеф.

Отглеждане на дете. Зъбките.

Първо се започва с коликите. Който още не е минал през следващото изпитание е добре да се подготви психически, като си каже, че истински трудното тепърва предстои. Коликите са подготовка, проучване на границите. Втората вълна са зъбките. Разбира се, това е на шега — иначе всичко, казват, е различно при всяко отделно бебе. Някои дори преминават и през двете изпитания почти без никакви трудности и тормози.

Връщам се към темата за бебешките грижи с нещо, което е актуално за нас — никненето на зъбките. Актуално е от доста време, или поне доста ми се струва вече. Казват, че докъм края на първата година все има разни нервни тревоги около децата. Такива, дето не оставят без сън родителите, такива, от които родителите ходят главоболни и уморени из къщи, все по-притеснени и изтощени и по-лесно дразнещи се даже. Сигурно после идват много и различни грижи и тревоги — както все се шегувах с приятели, “първо минават коликите, после ти иска пари за костюм за абитуриентския” ;) Но да гледаш как детето ти се мъчи и вече изнемогва от болка или от някакъв стрес и вълнение и да не можеш директно да му помогнеш, а да трябва да гадаеш, да отгатваш и пробваш си е стресиращо. Питаш “какво ти е, бебче?”, но естествено получаваш само един нацупен поглед и сълзички от болка в очите.

Коликите минават докъм третия месец. Затова ги наричат и “тримесечни болки”. Различно е при различните деца — Светли май спази традицията и някъде малко преди третия месец вече съвсем му отшумяха “автомобилчетата”, както аз ги наричах. Най-силни бяха в началото, после или позатихнаха, или той се научи да си ги търпи, милият. Той трябваше да изтърпи още в разгара на коликите и доктори, болници и пътувания, така че може и самият да си е знаел някак, че и тази болка в коремчето ще премине.

Прагове на търпимост

Знам, че звучи малко странно да се нарича запазването на спокойствие у родителя “търпимост”, внася някаква пренебрежителна нотка може би. Нямам предвид пренебрежение или някакво стоическо търпене и издържане на мъчения, а способността да останем спокойни и усмихнати. За да можем да гушнем бебето и истински спокойни, да го успокоим. Бебетата са страшни екстрасенси, като се опре до успокояване. И изобщо до някакво пренасяне на настроения. След петия месец детето започва съвсем нарочно да следи лицата на мама и тати и да се заразява от всяко тяхно настроение.

Усмихваш се — то те поглежда. Засмиваш се — и то се нахилва, започва да мята ръце и крака от възбуда. Изобщо, щом мама и тати се смеят, това е най-големият кеф. Толкова много адреналин, че даже може да се стигне до плач, ако не може да се спре тази превъзбуда и бебо се умори да препуска в смеха и ръкомятането.

Същото обаче е и с тревогите, тъжното настроение или раздразнението от преумора. Съвсем лесно е да се разтревожи така бебето, че два дни да не може да бъде успокоено съвсем. А когато е нервно от някакво стряскане, от страх или е поело от родителското раздразнение и изобщо когато се чувства отчаяно и само, малкото бебе не може да направи нищо друго, освен неистово да реве и крещи.

И това е добрият вариант. Бебетата реват, когато имат доверие в родителите и знаят, че рано или късно мама или тати ще дойде и ще ги гушне. И ще заровят топло личице в реверите, ще олигавят и омажат с мъничко оригнато млекце врата, но ще бъдат успокоени. Бебета, които спят свити и избягват да реват, най-често са се стреснали от родителите и имат вече изградена някаква сигнална система, която им казва, че трябва да си мълчат. Защото иначе — по-лошо. Така че щом бебчо реве и иска гуши, значи всичко е наред и само трябва да бъде гушнат ;)

Проблемът идва обаче с праговете на търпимост на родителите. Всичко това се повтаря ден след ден и може да бъде наистина отчайващо изтощително. Особено ако детето минава през някой от периодите на болки — този с коликите или този със зъбките.

В началото като че ли този праг е доста висок. Колкото и да реве бебо, все ще се справим. Трябва да ставаме по няколко пъти през нощта, да се редуваме да го разнасяме гушнат — все ще се справим, не е чак страшно. Но с минаването на седмици и месеци прагът взема да става все по-нисък. Все повече имаме нужда да се наспим като хората, някоя сутрин например да се излежавам аз до късно, да зяпам телевизия после, да си почета книжка. На тишина. Поне един ден. Нуждата от спокойствие е изместила войнишката мобилизация от първите месеци и прагът на търпимост е изтънял.

Затова ми се струва, че зъбните болки са по-трудни за родителите от коликите. Не мога да преценя дали повече или по-малко се тормози бебето — мина време вече, за да помня в подробности коликите. Но дори и никненето на зъбките да е по-спокойно, както е при нас сега, остава факторът “внимание” — винаги трябва бебо да се успокоява, защото той е като пружинка, която сама може само да се навива.

Всъщност това е — бебетата не могат да се успокояват сами. Трябва да бъдат успокоени. Те дори се стряскат от заспиването, затова трябва да бъдат често и приспивани. Иначе игрите, усмивките, закачките и бърборенията са лесни — те и от само себе си стават. Но виж, успокояването е друго нещо. Трябва мама и тати да успокояват, иначе не става.

Зъбки

Аз всъщност още не съм видял прословутите “зъбони”. Имаме си много лигички, ръцете и всички играчки все гледаме да ги захапем и олигавим. И пръсти хапваме — не вярвах, докато веднъж Светли не ми захапа пръста. Венците всъщност са си кост отдолу и са много твърди. Едно-две по-силни дъвкателни движения са достатъчни, за да стреснат човек като мен, който си е оставил пръста да бъде взет за биберон. Тъй де, бебе е, то изобщо няма да стисне. Е, не е чак силно… ;)

Казват, че зъбите можели да се появят някъде след петия-шестия месец. Може тогава, може и няколко месеца по-късно, пак си зависи от детето. Но приблизително около шестия месец си започва зъбната грижа. И видимо има болки във венците. Те зъбите болят не като израстват после, а докато растат във венеца и пробиват. Тези болки във венеца може да се пренасочат към други части — например доста често може зъбната болка да се измести от коремна. На някои деца даже им се разстройва стомахчето и започва да ги боли. Нещо като втори колики, изместващи зъбната болка.

Ние взехме от аптеката “Калгел” — мазило за венци на кърмачета, което обезболява локално при никнене на зъбки. Не зная дали да го препоръчвам — на нас ни върши работа, но не сме пробвали друго. Може всички да са добри. Това ни го даде аптекарка — нямаха от неговото мляко в точно тази аптека, но така и така бях влязъл, та реших да питам за нещо против болки при никнене на зъби.

Другото, което се нарушава като ритъм, е храненето. След грижите около коликите се надявахме лека-полека да е влязъл в по-точен ритъм на хранене. И съответно да пропуска нощното хапване. Но с изненадалото го зъбно неудобство си поразмести отново храненето. В началото даже можеше да яде само когато вече се е унесъл да заспива — преди това с плач отказваше. Явно всички тези объркващи и нови преживявания — колики, зъби — са голям стрес за малките бебоци.

Блъфът на лан-ките

Както знаете, оставена без внимание, хорската глупост не знае граници. А когато иде реч за родни интернет-доставчици, те като че ли за книгата на рекордите се борят. Наскоро cybercrackerbg писа за абсурдното отношение към клиентите на Мегалан. Преди година и половина някъде аз се бях възмущавал от стигащото почти до обиди пренебрегване от Хоумлан на клиентите с GNU/Linux. Преди месец пък разбрах, че един приятел е имал същите премеждия със Спектър Нет — като имам повече информация ще пиша, но накратко местният “админ” на SpectrumNet е отказал да му помогне, защото “щом си с Линукс, значи сам можеш да се оправяш, а и твоята дистрибуция е от куците”.

Има обяснение за истерията на малките ISP-та в София. В момента от няколко месеца може би тече преразпределение на пазара на кварталните LAN-мрежи. Масово малките лан-ки се изкупуват от няколко (двама или трима) големи играча. Единият е “Megalan”, вторият би трябвало да е “SpectrumNet”. Изкупуват се малките мрежи, направени най-често от нищо неразбиращи пубери из кварталите. Пробил двадесетина стени, прокарал няколко километра кабели над блокове и градинки и вече е “спец” и “фирмаджия”. Не че е лошо, лошото идва после. Когато голямата лан-ка изкупува малката лан-ка и оставя същия персонал да работи с клиентите на квартално ниво.

Да, има големи специалисти в централите на доставчиците. Аз лично се изненадах съвсем искрено, когато разбрах, че е имало проблем със Спектър Нет. Познавам поне двама специалисти по *NIX и мрежи, на чието експертно мнение бих се доверил. А двама са много — на повечето ми бивши местоработи нямаше и двама ;) Проблемът идва с централизацията — в голямата фирма, в централния офис продължават да работят специалистите, но на квартално ниво “колят и бесят” разни измисльовци.

Проблемът на Селинет ли? Не зная дали ги изкупуват, дали са ги изкупили или пък се готвят да си вдигнат цената, та да се продадат на сметка. Може и да искат да конкурират пряко големите — всъщност няма значение. Проблемът на такива маргинални доставчици като Sellinet е, че не могат да издържат на темпото и в бясното търсене на критерии за равняване по “големите” започват да правят откровени глупости.

Да напишеш писмо, да ангажираш адвоката си да го пусне от свое име — писмо, което всеки здравомислещ ще види, че има опасност веднага да излезе в публичността и да гръмне в лицето на фирмата — това е да рискуваш. Браво, всъщност! Селинет рискуваха и написаха заплашително писмо до Силвина. Вярно — прецакаха се и сега ще си сърбат попарата, но колко други фирми биха заложили всичко на никакви карти, на един гол блъф?

Пазарът на ISP-тата в София се прекроява и явно всеки гледа да настъпи и заплюе по-голямо парче от баницата. Някои рискуват и пишат заплашителни писма без никаква правна стойност, разчитайки на вероятността клиентът да се поуплаши и да се скатае. Други се защитават остро, но когато разговорът с тях се публикува в четен блог, оказва се че нещата могат да бъдат разрешени. Дори и да си “Мега”, пак трябва да слушаш клиентите си. Дори и да имаш адвокат, готов да състави FUD-писмо, трябва да си готов да понесеш последствията от това за бизнеса си. Мда, настъпват и заплюват — но забравят, че така си рушат сами пазара и дори да спечелят, реномето им страда. Защото никой не иска да яде стъпкана и наплюта баница.

Аз лично чакам час по-скоро тази война на лан-ките с техните мутроподобни шефове да приключи час по-скоро. Искам конкуренция, искам избор, но да не е на квартално ниво, моля!

Още по темата от Силвина, Пейо, Йовко, Бого, Делян, Васил, Алекс, Григор, Иван Бедров, Сашо Панов, Ники Горчилов, Сашо Стоянов, Влади, Тери Няголов, Y.Blog

Два различни подхода към общото

Преди малко, докато зяпах серия от “Загубени” (аз тъй им викам) по една от телевизиите, мина рекламен блок с анонс на новините. Казаха, че в “Яйлата” при Камен бряг се строи. Дадоха и кадри на строителни материали, бетонни плочи и подобни. Отвратих се. Стана ми обидно, че някои хора могат да живеят заедно на места, за които да се грижат и които да ценят, а аз съм вързан тук.

Първо за пореден път ми стана неприятно заради управата, която позволява такива неща. Така бяха представили нещата в анонса, типично по “жълт” маниер хвърлиха разни казвания набързо, за да привлекат внимание. Пролича, че някой някъде е допуснал да се строи в резервата. После, докато пиша това, догледах самите новини и видях целия двуминутен репортаж. Оказа се, че управата не е виновна, а напротив — точно общинската управа и историците и археолозите са пуснали сигнала и са издействали бързата реакция на държавата срещу строящия.

Оказа се, че някакъв си собственик вложил едни пари в имот там преди не знам си колко години и на тоя имот, пак преди хиляда години, имало някаква си хижа. И сега, видите ли, той тръгвал да я възстановява. На практика си я строеше наново. Та второто ми възмущение беше от него и от многото, които мислят като него. Казва на репортера, че ако сме щели да започваме да нулираме нотариални (тъй де, “натурални”, нали знаете, че така им казват на село) актове и да ограничаваме граждани, дето са инвестирали в имота и честно и съвестно са си плащали таксите през годините, били сме се връщали към някакви отминали времена.

Никой ли не разбра най-накрая, че в България има резервати? Не, не е само “Сребърна”, има много други и не, не са направени, за да пречат на честните и съвестни данъкоплатци.

А, и за “Натура 2000” — никой ли не разбра най-накрая от тези “собственици на земи”, че имат по-голяма сметка да си задържат земите, земите им да влязат в “Натура 2000” и държавата и ЕС ежегодно да им плаща обезщетения за ограниченията на защитената територия? Всички ли са толкова тъпи, че се юрват веднага да строят бетонни плочи и да канят поредния измислен чуждоземен строителен инвеститор? Казвам “измислен”, защото в Иракли е пределно ясно, че инвеститорът не е точно швейцарски, а по-скоро “Русалко”-музикантски с подставени лица?

Не си продавайте земите на строителната мафия, а ако е в резерват, буферна зона или защитена територия без право на строеж, и вие не я застроявайте! Пазете си земята, за да я дадете на внуците си някой ден! Имот се събира трудно, а се продава винаги евтино! Затова му казват “недвижим”, защото е нещо стабилно, нещо, на което можете да разчитате след години.

—-

Работя (отскоро, дано продължава безпроблемно) отдалечено за един англичанин. Няма значение каква е работата точно, и без това засега е много, много малко, за да ме изхранва добре, а и е друга тема. Но друго е по-интересно — този човек живее и работи в един от големите паркове на Великобритания — долината на река Тамар. Всъщност официално се води не национален парк, а AONB (Area of Outstanding Natural Beauty) — разликата между такъв район и парковете е в начина на управление и степента на местна самостоятелност. Иначе си е национален парк практически.

Та той може да живее в селце с няколко хиляди души, пръснати из махалите наоколо. Като освен всичко си имат и център с обществени сгради и кей с лодки (навремето са били рибарски, в днешни дни са за разходки и спорт) и всичко в това селище изглежда излъскано, подстригано, излизано. А наоколо — хълмове с гори и поляни. Част от хората са заети в земеделски бизнес и произвеждат екологично чисти плодове, с които са известни в цяла югозападна Англия и Уелс.

Та моят колега излиза сутрин от вкъщи и отива в офиса си, който е през две къщи. Работи там ИТ-проекти, които сам е създал или спечелил, грижи се за бизнеса си, който сам е развил, когато е решил да започне свободната си ИТ-практика. Следобед се “прибира” при жена си и децата, през уикендите не работи, защото са за почивка и за игри с хлапетата му.

Отплеснах се. Темата за истинската свободна практика, а не тази подигравка, която се получава тук е друга и непременно ще я зачекна отделно. Ставаше дума за хората, които живеят заедно в райско кътче и това не им пречи да са технологично интегрирани, ако поискат. Но също така не застрояват резерватите и парковете си, а произвеждат екологично чисти плодове.

Сигурно е много изкушаващо и лесно за някой от тия тукашните “строителни предприемачи” като види хълмовете край долината на Тамар да се почеше по мазното теме и да предвкуси какви печалби само може да направи от застрояването там, какви инвестиции може да предложи на общините и на собствениците. Как може да им завърти главите с обещания и еднократни хилядарки, за да му продадат имотите си и да нареди край реката хотел до хотела, мила моя майно льо…

Но има една огромна разлика — там хората не страдат от глупави комплекси, че живеят на село и че единственият им доход би бил ако продадат земята си. Лондон е на няколко часа път, между другото, а в селцето има поне две-три ИТ-фирми и бърз Интернет. Но не са само физическите удобства и добрата инфраструктура — без хора, които всекидневно да се грижат за оцеляването на тази нагласа нищо не става. Без хора, които да виждат важните неща наоколо и да ги ценят, защото са си вкъщи, а не “временно на гурбет в Гърция”, да речем, не става.

У нас, имам чувството, и оптична връзка да закарат в най-красивите села, и хеликоптери да има дотам, пак няма да се събере общност с магическа пръчка. Все ще се намери някой, който като тоя “собственик” от Камен бряг да изсече, застрои, замърси. Да изхвърли боклука си в двора на съседа, да източи маслото от колата си край засадената от оня от долния етаж фиданка, да клюкарства и все да знае най-много. За всичко — за политика, жени, коли и футбол.

А ми се живее в нормално място, с мотивирана общност от ценящи общите неща хора. Но няма начин.

Мислел съм си какво ли ще е, ако ИТ-специалисти се съберат в някое село и си заформят такава истинска община. Въртели са ми се планове за фирма, която се развива и инвестира в обновяване на такова село, което да стане работно място и в същото време дом, кампус на служителите. В ИТ е лесно да стане така — няма специални суровини, нито нужда от транспорт за продукта. Трябва само спокойствие, креативна и амбицираща и в същото време не-стресова среда. А, и бърза интернет-връзка. Другото са няколко пицарии и бара, кино и други подобни, малко спортни съоръжения и, разбира се, хубаво шосе, по което хората за час-два максимум да могат да идат до големия град, ако имат нужда.

Мечти…

Изпитни конспекти

Ако знаете адрес с публикувани конспекти за докторантските конкурси в СУ, моля насочете!

Висшите ни училища страдат от огромния товар на бюрокрацията си. Така “модерна” доскоро, във времето на интернет-живеенето тя е бреме за обучаващите се. Да, най-често страдащи от тромавата университетска машина са именно студентите и докторантите, поне по мои наблюдения. Някои от преподавателите опитват по-гъвкаво представяне в Интернет, но това са все локални проявления — масовото правило е “ела в канцеларията, намери ни и ако сме на кеф, ще ти уредим въпроса”. Това е мекият вариант. Тежката форма е “Колеги, ще изпитвам по еди-коя си книга. Къде можете да я намерите ли — ами в книжарницата долу. Зная, че я има, аз съм я писал, аз я издавам.” Имах цял изпит като студент, подготовката за който се състоеше в купуване и прочитане на книжле, съдържащо “чопнати” пасажи от други, ценни и оцелели през времето книги. И това явно продължава, защото тези дни един човек ме търси със запитване за “нещо по философска антропология, каквото и да е, ама спешно”. Не е тайна изобщо, че огромна част, може би повече от половината от преподавателите по философия се издържат от свои книги, по които изпитват. Визирам най-вече по-старото поколение, което преди десети е преподавало Диа-мат, Ист-мат и история на БКП. А днес пишат книги и учебници по философска антропология и психология, да речем… Явлението е масово, но дано да е грешка на “прехода”.

Защото аз не искам да чета поредния сборник, от който най-ценното е библиографията… ако я има.

Не казвам, че не се написаха много и ценни книги — има ценни неща, както преводни, така и авторски от родните специалисти в областта. Има анализи на проблеми, има и истински сборници — такива, които представят проблем или епоха във философското мислене с основна цел насочване на вниманието и отваряне на ново поле за разработки. За разлика от изпитните книжлета-сборници, които напротив — затварят интереса на аудиторията. Хората си казват “само да мине тоя изпит, купувам тая книга, зубкам я и после тая тема ми е омразна и не ща да я зная”. И е щастие, че има и ценни сборници.

Но общият проблем на университетското у нас си остава насочеността му към администрацията, а не към ученето. Администрацията е само средство, задача в пътя към целта — която е ученето. При нас по закостенял бюрократичен образец се получава обратното — целта е структурата и нейното поддържане.

А Alma Mater всъщност не е сградата. “Наша майка” е науката, разбирана като учене и научаване, а не сградата, в която ходим, която има секретарки и паричен салон (по мое време му казвахме “каса”) и в която няколко пъти годишно учените се разхождат в роклоподобни “тоги”. Университетът е в отношението към науката и в грижата за нея като за жизнена среда на научно изкушените. Не е сграда. Не е и канцеларии. Нито тоги. Или учебници.

Моля ако някой има в удобен за мрежата формат конспектите за кандидатдокторантските конкурси по философия в СУ, да ми ги прати. Също така ако някой успее да влезе в нещото, наречено “сайт на СУ”, без да се изгуби и даже намери онлайн-ресурс с тези конспекти, нека ми прати адреса.

Конспектите вече трябва да са публикувани в периодично издавания “справочник”, но никъде в условията на конкурсите не пише, че за да знае въпросите, кандидатът трябва да е закупил въпросния. Съдържащ, между другото, безброй ненужни на отделния кандидат конспекти от най-различни далечни специалности.

Би трябвало и да пращат конспекти с дата на изпита на адреса на кандидата, но доколкото разбирам не е… сигурно че го правят.