Monthly Archives: March 2009

1698

След отказа ми от Last.fm май ще мина изцяло на http://jamendo.com за свободна музика под СС-лиценз и понякога, ако много ми се дослуша комерсиална музика – локални файлове на компютъра. След време всичката музика ще е свободна, и така трябва. А е грешка да се надценява несвободното заради “традиция”, “популярност” и т.н. Както има гениални неща в Jamendo, така има и нищожни комерсиални “класики”.

1697

Направих си тук вдясно да ми стои аватарът с малко текст. Брой публикации в микроблога, брой коментари, откога и тем подобни, ала-бала. Типично по микроблогърски. :) Не знам защо не пиша, като променям така нещо. Ама сега ми допадна, има вид на изглед, дето му се вика. Е, поне на мен ми бие на по-уютно малко.

1696

Ама какво съм се впрегнал аз – каквито и да са нещата, които ме притискат, все са някакви външни подробности. Дали ще е работна среда в офис или пък както сега, четене и писане за докторантура, по-важното е да съм спокоен и щастлив. Дори и да ме “скъсат”, най-много да ме вземат за присмех тук-там. И чудо голямо. Животът не свършва с една докторантура. Не трябва да се тормозя, зле е за щастието. ;)

And then you win.

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.

1694

Искам да пиша за елекромобилите с двигатели в колелата, за ремаркетата-тласкачи и съответните плюсове и минуси при електромобилна конверсия с такива технологии. За четирите завиващи колела и докъде е стигнала тази идея днес. За много такива неща, също да започна бизнес плана за фирма за конверсии по поръчка. Но нямам сили — малкият е болен, от БАН ми искат текстове, а аз съм на ръба на изтощение.

Last.fm предаде феновете

Поредният динозавър от web2-вълната днес умира. Last.fm, който дълго време беше една от иконите на интернет-културата на споделянето и на социалните мрежи, се срива в очите на безброй потребители по целия свят. Научих днес от Nick. След като от 2002г. събира данни за музикалните вкусове и навици на огромен брой меломани и фенове от най-различни социални групи, днес купеният по-миналата година от CBS сайт се самоубива. На практика.

Обявлението гласи, че след 30-ти март 2009г. функционалностите, свързани със слушане на музика ще станат платени за всички. Безплатни остават движенията на данни в обратна посока — от потребителите към сайта. Може безплатно да продължите да scrobble-вате, тоест да слушате музика при вас и чрез плеъра си да изпращате данни за песента в Last.fm. Тоест без пари хората ще могат да продължават да се “радват” на възможността да пълнят базата от данни на сайта. Която се използва за изграждане на самата услуга.

Върху тези отдавна (и постоянно) събирани данни се гради истинската услуга на сайта, която е тематично излъчване на музикални файлове. Към всеки отделен потребител, съобразени с конкретните му музикални предпочитания. Но за това излъчване (вече) се заплаща.

Таксата не е чак голяма, става дума за 3 евро на месец. Хората плащат много повече пари и по-често за много по-големи глупости. Но не в това е въпросът.

Въпросът е, че седем години Last.fm не е платил нито цент на безбройните “доброволци”, които лека-полека запълват всеки ден сайта с данни. Не само най-подробна статистика за музикалните вкусове, а и описания на отделни изпълнители и песни, обсъждания в тематични групи, не на последно място — попълване на специалния раздел за събития с данни за концерти от цял свят.

И сега, когато някой решава, че не печели достатъчно от стандартните абонаменти (Last.fm и досега имаше платен абонамент с повече възможности за потребителя), изведнъж се решава да се направи безумно тъпата крачка към пропастта. Сайтът ще загине, защото много хора ще го напуснат и критичната му маса изведнъж рязко ще стане подвъпросна. Особено за страните, където 3 евро са си бая пари, изведнъж информацията за групи, песни и концерти ще секне. Приятелите и близките по вкус изведнъж ще намалеят или изчезнат. Всъщност този процес вече е започнал, ако се вярва на реакциите днес.

И идва втората подигравка. Не просто искат пари за нашите данни, а искат ние да плащаме, за да могат англичаните, американците и германците да слушат музиката безплатно. Сайтът ще остане безплатен, но само за три държави — Великобритания, САЩ и Германия.

Това е глупаво по две причини. 1) Интернет е обратното на държавните граници. Винаги се е заявявал като такъв и макар постоянно да се правят опити да бъде вкарана мрежата в разделението на границите, накрая винаги оцелява идеята. А тя е това да е връзка отвъд разделението на тези граници. 2) Дори и да приемем ограничаването по държави, изборът на точно тези три е обиден. Защото точно там хората могат да си позволят тези пари, а масово из другите места не могат. И така статистиките на сайта се ограничават до три страни и съответно три култури, а ценността му досега беше точно глобалността. Без нея last.fm става поредният маргинален регионален сайт.

Много хора предвиждаха сриване на Last.fm. Много хора го чакаха още когато се разбра, че CBS купува това, което беше един от най-успешните web 2.0 проекти. Лъч светлина беше обещанието “Free the Music” от екипа на сайта. Да могат абонираните потребители да слушат цели избрани песни, а не само откъси. Пускаха се откъси, иначе целите песни се чуваха само при случайно откриване в тематично радио. И това обещание потъва някъде, заедно с вездесъщото ограничение “само за жители на US, UK и Germany”.

—-

Тук някой ще каже “много ясно, няма безплатен обяд, вие какво искате, мрън”. Не е така.

В Интернет има много начини за осребряване на сайт. Още повече сайт и услуга като тези на last.fm са (бяха до днес) толкова популярни и масови, че могат да се използват още по-широк кръг от начини за печелене. Например Wikipedia остава твърдо на страната на свободната култура и без да прави гръмки изказвания (като “Free the…” на last.fm), всяка година прави кампания за дарения и всяка година успява да я проведе успешно и да има достатъчно пари не само за издръжката си, но и за развитие.

Но не са само даренията. Има всякакви начини. Всякакви, но без това да дискриминираш изведнъж огромна част от потребителите си и да останеш само с тези от трите страни, в които имаш най-много платени абонати. Мно-о-ого далновидно мислене. Браво.

Това е “нещо лошо” и аз повече не смятам да използавм last.fm. Профилът ми там е от 27 Jan 2006, но няма да просъществува още дълго. Ако наистина направят обещаното на 30-ти март, ще бъде изтрит. Вече съм го “подготвил”, като съм махнал всички записи в library-то ми, всички любими песни и всички playlist-и. Никакви данни, дори и снимка не оставям. Чувствам се обиден, както предполагам и доста други хора.

Доскоро мечтата ми за джаджа беше нещо, което да може да се свързва с last.fm и да свири музика от там. Без да има телефон, органайзер или подобно. Беше на крачка, вече има плеъри за Android, iPhone, може би някой ден щеше да излезе джаджа “само-с-ластфм”. Оказва се, че с новите промени и това ще е трудна задача, защото се ограничава изцяло мобилният API. Дори и да си платиш, пак не можеш да слушаш мобилно. Та сега вече знам, че не ми трябва. Нищо, което ме обвързва така силно към нещо толкова централизирано и затворено, не е за мен.

Странното е, че чак наскоро започнах да се свързвам с приятели там, преди социалната част на сайта не ме засягаше. Но нищо, може би поне част от хората ще намеря в друг сайт, алтернативен на този и по-добър.

—-

Всичко това има една много добра страна — крайно време е услугите в Интернет да станат разпределени, независими и свързани. Last.fm, макар да има своите алтернативи, беше един от последните кухи стожери в областта си.

Twitter получи своята Identi.ca, ICQ получи своя Jabber, време е и Last.fm да се преодолее от мрежа взаимосвързани, но независими един от друг сайтове за музикални статистики и банки с музика.

1673

Бях възмутен от нещо неправилно. Подкрепи ме само една колежка, в лично писмо. Другите? Все едно съм влязъл наистина в гнездо на оси, както някои му бяха казвали преди. Един явно много остроумен колега писа:
Знаете ли: роден съм през 1973г. и по обясними причини от 1979-1980г. насам не съм общувал с хора като Вас!
Изискано, нали? Поне се ориентирам кой какъв е.
N.B.: Да не се ядосвам.

1672

Аз съм от София, повечето ми приятели са родом от друго място. Който ме познава знае, че изобщо не боледувам от разделението “столица-провинция”. Аз не дружа с простаци, но напливът им в последните месеци се усеща вече и от някои приятели, дето не са родом оттук. Не става дума за “софиянство”. Щом в София се пълни с “временни” жители, които правят проблеми, значи има проблем и той е точно от тях.

Грешната страна

Имам чувството, че всеки ден с по нещо малко тая държава ме кара да се изнеса. Като че ли съм роден в грешна страна. Далеч назад са останали всички повече или по-малко кухи лозунги — за това, че сме си обичали родината, че сме имали дълг към нея, за това, че навън имало само носталгия и вина и тем подобни. Ако аз не отида навън, няма да е от криворазбран патриотизъм или пък от страх от пристъпите на носталгия.

Аз носталгия си имам и тук, и сега — носталгия по една по-чиста София, една по-малко населена София, носталгия по едно незастроено Черноморие, носталгия по какво ли не. Носталгия по една София без “сутрин рано в колата и бързаме всички към другия край на града, в бизнес-парка”. Една София без изобщо толкова много коли… и хора. Носталгия по детски площадки, паркове и градини. Мога дори наум да прескоча всички гадости на комунизма и да придърпам завивката на носталгията по “отпреди девети”, едвам-едвам прокраднала се до мен през булото на поколенията и на онзи постоянен страх “някой да не чуе”. Масов страх едно време.

Та ако не отида навън, ще е от страх пред неизвестното и от умора пред целия труд по приспособяването. Не от друго. Но тая държава ли е, страна ли е, родина ли е, вече ми стъпва сериозно по нервите и лека-полека и страхът, и умората може да се окажат много по-малки и лесно преодолими, отколкото са отчаянието и тихият бяс от полицейщината и безхаберието тук.

Защото се отчайвам и беснея, като се сетя, че никога няма да има чисти улици и кадърен кмет, няма да има честни или поне принципни политици и полиция, която гони престъпниците, а не обикновените хора. Че вече не възстановяването на междублоковите градинки е въпрос, а въпрос е как да се наредят колите из алеите им, че да не си пречат на излизане. Че вече толкова сме свикнали всички да ни тъпчат, че всеки започва да тъпче хората около себе си в отговор. Защото не може да влияе никак на ежедневните големи решения и тъпченията отгоре.

Домоуправителят ми иска пълни лични данни за най-обикновена декларация, за стипендията ми искат задължително да ползвам една конкретна банка, в тази конкретна банка ми искат 10 лева, за да ми открият сметка. Кърпят улиците в квартала на части веднъж на две години и където остане асфалт — натрупват го с лопати на купчинки по тротоарите. Чупят се детски колички, ама на кого му пука, бе. Стрелят поне веднъж годишно в квартала, а иначе се води “спокоен квартал”. Питам се как е в неспокойните. Ако ме няма няколко месеца, не мога да си открия блока, защото има нови ориентири — заведения, блокове, паркинги, автомобили.

За всяко нещо ме карат да се чувствам виновен, само защото претенциите ми се различават от тези на масовката. Отказвам да си давам телефона на непознати и това е подозрително странно и сякаш заплашително за системата. Отказвам да оставям лични данни и това е вече възмутително.

Навсякъде ми искат пари, а почти отникъде не ми дават. Ако си купя найлонова торбичка за 10ст. в супера, понякога благоволяват да ми редят продуктите. Ако не си купя и извадя от джоба си, никога не ги редят. Направо ги хвърлят и плъзгат със засилка. Купувам си билети за трамвая, защото когато съм пътувал без и съм протестирал за условията, са ми скачали на бой. А за условията в транспорта не ми се говори даже. Тия трамваи си ги спомням едва-едва… когато бяха нови. Старите бяха едни заоблени. Тролеите и те така. Може би като остарея, ще има модерен транспорт в града? За сегашното състояние билетите им са не просто скъпи — те са направо излишни. Трябва на мен да ми плащат, че им се возя на бракмите и че чрез мен и съгражданите ми продължават да си цоцат дотациите.

Всеки вижда, че държавата е полицейска и всеки започва да мисли и той полицейски. Ама не да следи за някакъв установен ред, а нещо малко по-друго — да следи за “спазването”. Да прилага власт. Властта се е просмукала навсякъде и тече по улиците вече. Предният път в кварталното кафене — на съседната маса едни полицаи. Разпищолили се, взели си по едно кайвенце и праскат раздумка. Не им видях заметнатите на облегалките пагонести жилетки, иначе щях да се разкарам в друго кафе. Та говорят си за всякакви далавери, кое как го правели хората. Присветна ми, че ако някой нагоре във властта изобщо реши някой ден да лови престъпници, може направо да извика малко полицаи, да им вдигне заплатите, да изпоуволни мързеливите и да каже на останалите “айде сега хванете апашите”. То не бяха разговори за схеми за крадене по магистралите, то не бяха разговори за спестяване и крадене от материалите за ремонт на пътищата в града… Сигурно самите престъпници нямат толкова широка крими обща култура, колкото имат полицаите… Донякъде е нормално, това им е работата — ама престъпността си се шири…

Всеки ден забелязвам по нещо, което ако бях по-параноичен, щях да реша, че си е пряка покана за емигриране. Ако не престъпва поне някои общоприети за престъпване правила, значи на човек работата му “нещо не е чиста”. “Какво ми се правиш на честен”, един вид. Ако всеки ден не се правят компромиси, на пръв поглед ненужни, но очевидно нужни някому, това е вредно и несоциално. Ако някой не иска да фамилиарничи с всички непознати наоколо, значи “нещо крие”.

Махам на маршрутка в пиков час, тя ми спира. Отварям вратата — вътре само мен ме няма. Ама нямам избор — качвам се, плащам си и пътувам, седнал на жабката. Наколо хората — един до друг, разни мацки се надупили и залепили бузи по прозорците. Ама никой не се оплаква, всеки гледа да се прибере след работа. Следва скандал с мен, защото съм “пречел на огледалото”. Иска ми се в такъв момент катаджия да спре маршрутката и да извади кочана с глобите. Знам, нереално е. Затова съм свален от колата и се прибирам два часа от центъра до вкъщи. Бесен на всички шофьори от пернишко, дошли да карат тук хора на жабката, да не дават билети и да държат сметка.

На всеки всички му пречат. Особено ако работи нещо с хора и най-вече ако работи държавна или общинска работа. Масово се бърка държавно с общинско, още понятията са се слели в главите на хората. И двете са нещо, дето “абе това общото, дето е некачествено”. Дето не е на никого и само за пред хората се казва, че “е на всички”.

Всеки ден ме карат да зарежа езика и културата си и да ходя някъде да говоря друг език и да уча сина си на друг език. Не зная дали това значи да си щастлив, но на мен с всеки ден ми звучи като все по-светла перспектива. Особено на фона на черния филм, който е България. Ако някъде имаше по света място, където да говорят български и животът да е поне малко по-добър, черта съм веднага натам. Езикът на детството е важен, каквото и да ми разправят. Но такива места няма. Остава дилемата българия ноар или…

Смисъл през реклами

Google и другите големи в бизнеса с уеб-търсенето Yahoo и Microsoft (Live) обявиха официалната си подкрепа за т.нар. “canonical URLs“. Това са такива адреси, които са маркирани за идентичност и позволяват до голяма степен да се намали дублираното съдържание. Да, знам — мъгляво и неточно казано е, но не искам да изпадам в подробности. Основното е, че 1) наистина един от големите проблеми на смисловата свързаност на мрежата е точно дублирането и 2) “големите” си дават вид, че си плюят на ръцете да се справят с този проблем.

Това само по себе си е голяма новина. Дали ще отреже спам-сайтовете с бръснач? Дали ще позволи най-накрая проектите за semantic web да минат в най-лявата бърза лента? Не зная. Даже се съмнявам, защото за такава промяна трябва canonical urls да са наистина масови. Нещо повече, дори да е проблем да ги нямаш в сайта си. Малко съм черноглед, защото това изобщо не е първият технически опит за удържане смисловата цялост на уеб-а. Или на Интернет изобщо, не само на уеб. Например и днес има SPF-записи в пощенските сървъри, но ползват ли се масово? Да, преди време същите тези Google включиха в пощенската си услуга Sender Policy Framework. И какво от това? Спамът си продължава, а е-пощата продължава да е едновременно най-уязвимата и най-ползваната услуга. Хората говорят за прехвърляне на тази комуникация към XMPP от години, но няма резултат, защото в XMPP спамът може да се контролира. А спамът е един от най-маститите интернет-бизнеси, включително и у нас. Нещо повече — в уеб може би това е най-сладкият и гарантиран приход.

Интересното в това е, че клиентът винаги може да премахне спама от полезрението си (поне в достатъчна степен), но продължава да има много пари в цялото това занимание… Всъщност точно тези “големи играчи” нямат голяма полза от спирането на спама. То е като с вирусите и антивирусните програми. Има начини да няма вируси, но каква печалба имат тогава антивирусните фирми? Да казваме директно, че точно те в повечето случаи провокират писането или дори пишат въпросните вируси е в обсега на недоказуемите конспиративни теории. И все пак…

Но може би за пореден път получаваме косвено доказателство, че Google се е превърнал в недосегаем монополист в основния му бизнес, рекламите. Никой не се заблуждава, че Google е услуга за поща или онлайн-календар, да речем. И търсачката, която е най-използваемият им продукт (за някои е и единственият), е в някакъв смисъл само инструмент за генериране на печалби от рекламите.

Въпросното доказателство е въвеждането на две неща — canonical urls и профилираните реклами. Два хода, случили се доста скоро един след друг, които показват, че Google може да си позволи да работи срещу “класическия” спам. Но в името на един нов вид спам, спамът, който може пък и да ни харесва, който може дори да ни е и полезен — таргетираната реклама.

Някой ще каже “и какво от това, нали не сме против рекламите, а само против спам-а”. Всъщност е въпрос на гледна точка. Спам-ът е вид реклама. Вярно, наложил се е като нежелана реклама. А и на практика всичките видове явни реклами, включително целият спам и цялата система с контекстни реклами могат да бъдат спирани, отрязвани и неполучавани от клиента.

Но не е ли малко странно, че за свързаността на масовия уеб се работи най-вече през реклами? След като дублирането на съдържание и спамът са неща, които не могат пряко да попречат на смисъла в уеб, макар и да са тежък удар върху категоризирането, не е ли странно, че точно тези проблеми се атакуват? Много по-ценно за автоматичното категоризиране на съдържанието би било, например, работа по проблема със счупените и изтекли линкове, т.нар. “link rot“. За това работят на практика само archive.org и някои от сайтовете за социални отметки (напр. Furl). Е, там няма толкова парички от реклами, колкото в търсачките. Които винаги се ползват и където лесно се смесва търсено съдържание с платени реклами. Особено ако са “таргетирани” и лека-полека ни се харесват.

Canonical URLs са хубаво нещо иначе. Да видим и дали ще се внедрят достатъчно масово в близките години, че да има ефект и някакъв смисъл от тях.