Нов ден, ново тичане по и от децата, ново броене на стотинки, спане следобед за отърваване от главоболието (трябва да си направя нови очила, ама…). После ново къпане, укротяване, обличане, укротяване, четене на приказки, гушкане за укротяване на децата. И нова вечер, в която се залъгвам, че уж напредвам по мои проекти. А нито текстът върви, нито имам работа. Е, как да не се депресира човек?
2089
Защо всички обяви за работа завършват с “енергичен, млад и приятелски екип”, какво да правим ние 30-тина годишните? И защо всяка обява втълпява, че “адекватност при висок стрес” и “способност за работа под напрежение” са добродетели? Напишете го – “наехме неориентирани студенти и търсим някой да си трови нервите с тях, а и се натрупа бая работа”. БАН ме убива – няма пари, а нямам право на договор.
За децата, че са малки
Тази събота Светко стана рано и макар да се луташе все нещо да си играе и рисува, беше ясно, че чака “Кой е по-по-най“. Милият, когато започна предаването, каза, че не иска да го гледа и щом дойде неговият ред, изтича и се скри в кухнята. Но ние си го гледахме. Също и баба и дядо, и другата баба. И още много други хора, както лека-полека разбрахме следващите дни.
Бяхме казали, че е участвал, но интересът наоколо ни учуди приятно. Съседката го поздрави, че е бил готин, домоуправителката с майка си са седнали рано пред телевизора, специално за Светли. “Най-доброто дете”, както му казва бабата от първия етаж. Гледали са го и в неделя, когато пускат повторението. Днес отиват в магазина и каката на касата му се усмихнала и го заразпитвала “аз откъде те познавам, виждала съм те, сигурна съм”. Ходят често в близките магазини, но тя “не, някъде другаде те видях” – оказало се, че го е гледала в предаването и му се е радвала, защото е познато дете. Една от майките от съседното блокче също го познала в предаването. Децата си играят в градинката и на нея също й станало приятно, че “наше дете” е бил такъв сладур.
Изобщо, голяма звезда. :)
А ние като си го гледахме, леко се постреснахме. Милото момче изглеждаше толкова уморено, с разрошена прическа и отегчено от дългото чакане на сцената… Не го видях да се усмихва, поне не така, както той си може. Тогава се вдигнахме сутринта рано, обикаляхме с колата и двете деца, докато вземем билети и после намерим студиото. Сетих се как докато вървяхме последния път към колата, Светли, който беше под моя опека, взе да се дърпа за ръката ми и да мрънка, че е много уморен и му е студено. Леко се уплаших да не настине. И въпреки всичко, въпреки умората и въпреки че там всяко дете стои цяла вечност отстрани, за да има две-три минутки с Бате Енчо, нашият се справи. И после дни наред разправяше на всички в махалата че е “попонай”.
За друго ми беше мисълта… Друго ме стресна. На екрана го видях толкова малък, мъничък, бебешор почти. А в ежедневието се държа с него все повече и повече като с голямо дете. Откакто се роди братчето му, сякаш го натоварвам с повече отговорности и разчитам да ме разбира почти като възрастен. Е, не постоянно, но имам такава тенденция. И след това се сърдя, че не ме е послушал, че не ме е разбрал… А той е малък, много малък. Дразни се, когато му казват, че е бебе и все казва “аз не съм бебе, аз съм дете!”, но това е по-скоро за да се отделя от брат си. Иначе си е бебе – едно голямо бебе или малко дете, което има нужда повече да си играят с него, да си измислят приказки, има нужда от повече поощрение и доверие в нещата, които прави, били те и глупави за възрастните. И по-малко вменяване на външна му отговорност, разумност, вина.
Така е, децата ни растат. Но не толкова бързо, колкото си мислим. Ето ни и нас – аз, уж пораснал, пък неразбрал как по-големият син е по-голям само в сравнение с по-малкия, а иначе са си лика-прилика, калпазаните те.
Странното е, че както днес трябва да помня, че децата са ни малки, така след време може да трябва да си повтарям, че вече са пораснали. Ама такъв бил животът… може истината да е по средата – и са малки, и не са.
Другите новини в емисията – 50 години от полета на Гагарин. Колко се впечатлявахме навремето (то си е за впечатляване, де). Дали днешните деца знаят и се интересуват, дали се впечатляват? Може би е като преди – някои да, други не. Спряха ежедневните парни влакове до Правец^WБанкя. Исках да водя Светко да види кое свири на минаване край Бакърена – той обича влаковете. Но не успях, разболях се. Повече от седмица съм с 37 и нещо, кашлица, едното ухо с капки и никакви сили. Като оздравея, ще започна с планове за теснолинейката през Велинград лятото – нали и тя е парна, ще е кеф за децата.
2087
Не стига, че всеки ден се тормозя с поддръжка на “Свободна планета” – както техническа, така и по подбиране на съдържанието, ами редовно трябва да се сблъсквам с феномена “слагам СС-лиценз, само за да вляза в блогосферите, после го махам”. Аман от тия, дето не ги е еня как публикуват, а само гледат да имат повече посещения! Скоро вадя балтията в агрегатора.
“Внимание, извършва се техническа проверка!”
Не понасям системата за предупреждение и оповестяване на аварии и бедствия у нас и не вярвам, че би вършила добра работа при нужда. Не харесвам сирените. Не ги понасям още от годините, когато аз бях в училище, а те – актуално и модерно достижение на техническия прогрес. Когато бяхме в “Студена война”, Турция все се мъчеше да прегази южната ни граница, в Западна Германия имаше само деца на фашисти, а САЩ и целият империализъм бяха постоянната заплаха на свободните народни републики по света, тяхна пречка за прогресивното им развитие, електрификацията и съветската им власт. Когато “Круз” бяха ракети, при това крилати – а не като сега модел автомобили. Когато воят на сирените не беше нищо особено на фона на новините и предаванията, в които говореха за “противостоене”, “високо ниво”, “ядрена зима” и “комюнике”, особено в чувствително по-дългата и подробна “Панорама”. Когато имаше програма “Звездни войни” и всяко дете знаеше, че това е нещо различно от “Междузвездни войни”. И когато всички имахме късмета, че за нас се грижат и нас ни защитават – защото другаде по цял ден живееха в гета, имаха ракети със “среден радио-снадействие” и си нямаха нито пионери, нито НВО (начално военно, каква ти тук телевизия).
Днес сирените са глупави, ненужни и колкото и да искат да помагат, да са “нащрек” – само пречат. Защото в годините на Интернет (какво говоря, вече направо в зрелите му години) ако някой иска наистина да предупреди и да оповести, трябва да използва работещите днес средства за предупреждаване и оповестяване.
Наредба за ранното предупреждение и оповестяването при бедствия, чл. 28:
(1) Системата за ранно предупреждение и оповестяване на населението се тества всеки последен работен ден от месеца от НКВ чрез “Безшумен тест” и два пъти годишно на 1 април и на 1 октомври в 11,00 часа – чрез задействане на акустичните сигнали.
Докато вие такава сирена, не един и двама ще са пред мониторите, в мрежата и зад плътно затворените изолиращи стъклопакети и няма да чуят нищо – дори и да са без слушалки в момента.
А съвременни системи има. Е, не съм сигурен, че има, но знам, че имаше няколко и различни мащабни идеи за оповестяване през мрежата. Имаше и примерни реализации преди няколко години, през 2004-та, когато цунами заля Индонезия и погуби 230 хиляди. Сигурен съм, че по света има работещи такива системи, но не – у нас по-добре да вием със сирените.
Всъщност всичкият този шум може би не е за предупреждение, а за успокоение. Успокояват ни, че се грижат за нас, че ни защитават – както ни успокояваха навремето, като ни мъкнеха в разни катакомби да ни показват химически костюми, противогази, херметични врати и снимки на пораженията от различните видове масови оръжия. Не че ако, не дай си боже, нещо беше станало, щяха да ни приютят в такива образцови скривалища – не, даже още се сещам какъв шок съм изпитал като малък, когато след такова посещение огледах внимателно една от металните врати на мазето на блока ни. И видях, че уж е защитна метална врата, уж е херметична, а няма никакво гумено уплътнение. Някой “забравил” да го сложи. Такава е цялата ни държава, от време оно – “забравена”. С един кратък проблясък от 5-10 години точно преди 9-ти.
Та всичко е за успокоение – да сме нащрек, бодри за защита на родината, винаги готови за гласуване на избори, уплашени, но и спокойни. Спокойни, че някой се грижи за нас, някой горе (не на небето, разбира се) ни обича и ни защитава. И при опасност за живота ни, при заплаха за здравето ще ни предупреди и ще ни държи информирани, ще ни оповестява. За да знаем. Да се пазим и да си слагаме противогазите навреме, че да избегнем ядрен взрив…
Да ни предупреди… Както не ни предупредиха и в дните след 26 април 1986г. Когато аз и момчета от махалата цял следобед бяхме на джанката зад блока.
Та благодаря ви, “Гражданска защита”! Освен за всички грижи за защитата ми, дето сте полагали от чернобилско време насам, благодаря и за това, че днес стреснахте насън бебето ни, докато спеше вкъщи на отворен прозорец. И че сте събудили големия ни син в детската градина. Уж пише за 11, а сирените завиха точно в 13ч. Сирени… Връзвам се за мачтата на кораба си, за да не се изкушавам да ги намеря и потроша.
И продължавам да чакам някой ден с парите, които държавата всеки ден смуче всеки ден от данъците ни, да се направи истинска, обща, мащабна, прозрачно работеща система за ранно предупреждение за различни видове аварии и бедствия. Ползваща адекватни канали, а не звуци, сирени, телефони и димни сигнали. Но може да си остана с чакането… като си знам държавата.
За Япония, отвътре
Много се изписа за земетресението и цунамито в Япония от 11 март досега. Нарочно не исках да се включвам и аз, защото покрай ценните тук-там статии се изсипа прекалено много плява и нивото на шума понякога е на границата на търпимото. В мътната вода се събудиха за пореден път псевдо-еколозите, намериха храна и извратените ни медии, на които само дай скандали, врачки, интриги, йод и т.н.
Но все едно. Това, което ме втрещи снощи и заради което пиша сега, е една случайно видяна статия в наше онлайн-издание. Няма да цитирам сайта, защото не е важно – важното е съдържанието, което явно е дошло от външни медии, но досега ми е убягвало.
Става дума за следното:
1) От началото на трагедията досега в Япония и по-конкретно в засегнатите места няма нито един случай на мародерство. НИТО ЕДИН!
2) Освен това масово семейства от незасегнати населени места помагат на вече бездомните пострадали и ги приемат в домовете си. А засегнатите, ако помня добре, са към 1.3 милиона души. Голяма част са временно из салони на училища и подобни, но на много помагат отделни семейства.
3) Всеки път, когато спасители открият мъртво тяло, първото нещо, което правят, е да застанат до него и да се помолят. Без значение дали ги снимат репортери или не – имаше снимки отдалече, на които се вижда същото. Спират, молят се и чак тогава преместват тялото. На един кадър пък отдаваха чест.
И за всички японци това е най-нормалното нещо на света.
Сега прочетете отново тези три неща и помислете дали тези въпросни три неща са нещо нормално и за нас. Говорителят на японското правителство не беше спал почти цяла седмица, за да може през половин или един час да дава пресконференции и да информира хората за състоянието на нещата. Войниците и спасителите пък не отделят достатъчно време, за да се наядат – просто защото и говорителят, и спасителите имат по-важни задачи от спане и ядене.
Помислете и дали ние у нас имаме по-важни неща от спане и ядене. Имам предвид критично, очевидно по-важни неща, които са осъзнати като принципни приоритети. Не на един, не на двама. А на цял народ. И нито един случай на мародерство, нито един! Без да се прилага военен закон, без да има дори нужда от това. А ние – а при нас как е всеки ден, дори и без природно бедствие?
Иска ми се да можеше всички да си зададем тия въпроси и след това всекидневно да си им отговаряме, всеки сам за себе си. Защото истинските приоритети и отговорности са вътре в нас и пред нас. Истинската екология е екология отвътре. И без тези неща нищо никога няма да ни се получи.
А японците? Както вече писах няъде, и моето сърце е с тях сега, но те ще се справят и оправят. Най-малкото, защото вече са се справили и оправили отвътре, пред себе си. А ние не само не можем това, а дори и не осъзнаваме, че е нужно.
2084
Малко след като писах за откраднатия ни акумулатор, са ограбили съседна гарсониера. Посред бял ден, по обяд, в неделя. Съседите наоколо не са чули нищичко. Не знам какво да мисля вече – вземам сериозно да се ядосвам на себе си, че преди години отказвах работа в чужбина. Каквото и да е, досега да бяхме ОК вече. Ядосвам се и че бавя мои проекти (или направо офисно работене), че да се изнесем в къща.
Да ми откраднат… акумулатора
“От моята скромна кола”… Нямам думи – вече не съм бесен, не се ядосвам толкова, колкото ми е безпомощно, слабо, изтощено и отчаяно. Това дори не е държава – някакво гето, бежански лагер е. Два дни не бях палил колата, вчера ходих с рейс да видя едни приятели, за да мога да поизпия бири с тях. И днес, събота, ден слънчев и само като за разходка в парка, слизаме с децата, за да идем с колата до Северния – акумулатор няма. Светко тича напред, аз зад него натискам дистанционното – бе нещо не се отключва. Опитвам отблизо и докато цъкам, поглеждам към таблото – светодиодът на имобилайзера не свети. Веднага ми стана ясно, че няма ток, обаче защо – фаровете не са светили, няма как да е паднала батерията.
Поглеждам отпред – капакът на двигателя открехнат. Отварям го – акумулатора го няма! Нищо друго не липсва иначе. То няма и какво да се вземе – освен двете стари детски столчета на задната седалка, но това вече щеше да е грехота голяма. Акумулатори се крадат, защото най-лесно се препродават – нито има “следа” дали е краден или не, нито нищо. А се търсят много и за нула време се препродават. Но всичко това изобщо не оправдава мизерните крадци в очите ми! Да им изсъхнат ръчичките дано!
И всеки, който купува автомобилен акумулатор “на старо”, “втора ръка” и т.н. от непознати хора, да има предвид – така спонсорира краденето на акумулатори! Ако искате нова батерия – вземете си от магазина, с касова бележка! Ако искате да е на старо, за да ви е по-евтино – купете от приятел, в когото сте сигурни и за когото е ясно, че не е крадец. Знам, че с такъв призив нищо реално няма да постигна и тая мръсна търговия ще си продължи. Но поне да опитам и поне хората, които четат тук да знаят, че цялата тая практика е долна и презряна. Това е като конекрадството едно време – даже не, още по-зле. Защото не се краде цялата кола (ох, да чукам на дърво и това да не става), а само една малка, но не евтина част. И така те карат да си купиш нов акумулатор, който след това лесно могат пак да ти откраднат – и така до безкрай, доене на народонаселението.
Преди някой да пита дали съм имал застраховка, дали съм имал каско, дали съм извикал полиция… За тая кола пълно каско е много голяма част от пълната й реална цена. А някакво частично изобщо няма да включва акумулатор. За полицията пък… смешна работа, те едва ли щяха да обърнат внимание, камо ли да тръгнат да ловят крадец. Смешници. Бива ги само да висят с колите по “хранилките”, да просят почерпки и после шефовете им по телевизията само да отчитат дейност. А в същото време из кварталите кокошкарите ни скубят постоянно, да ни е страх да излизаме по тъмно и денонощно да бродят цигани. А очичките им да шарят, шарят наоколо. Не, не съм расист – не бъркайте расизъм, етноси и подобни със спазване на законите! Как така аз няма да крада, а циганите, защото видиш ли били онеправдани, могат цял живот да крадат и не само че държавата не ги контролира, ами и помощи им дават, и по медиите пищят, че нямали права.
Знам, че може “българи” да са разбили Рошко и да са тафнали батерията. Но то и тия такива “българи” са си чисти цигани за мен! Разликата не е в цвета на кожата, а в това колко ти е черна душичката.
—-
И сега – пари за нов акумулатор. Както все съм на червено, новината е “супер”. А като взема нов – какво? Каско (пак казвам, то по-скъпо от колата) или да се абонирам за някой от близките платени паркинги? 30-тина лева на месец са си бая пари за “услугата”, която предлагат. Всичко това малко на рекет ми намирисва, ама знам ли. Кой какво ще препоръча? Вие как правите? Кажете тези с по-старичките коли – ако е нова и с пълно каско при мутрите, то е ясно, че баш такива проблеми нямате. За над 10-годишните коли питам, които нощуват край блоковете.
2082
Знам – понякога доста мрънкам, но всеки има границите си. Моите се простират някъде до живеенето с тъща ми. Сигурно щеше да е пак така, ако идваха нашите. Моето семейство си е отделно, мое (наше) и в това е цялата магия. Много ще се постарая когато остарея да помагам на децата си само когато те сами искат. А не когато аз “преценя”. Междувременно се лекувам с Accept. Баси, обичам стария метъл! \m/
Да благодарим за скучния мир
Поредният трети март – някои ще се сетят за ученическите години през соц-а, други ще гледат новини с чипс и бира в ръка, трети просто ще се радват на почивните дни и на свободата да кажат “майната му” на целия работен цикъл, на цялата екипна мотивация и да си идат по родните места за няколко дни. И те ще бъдат най-прави. Точно свободата е важната – не плакатите, не рециталите и определено не новините по телевизията.
Както много други, и аз имам проблем с 3-ти март. Освобождение – ами-и-и добре, да кажем, че е освобождение донякъде. Братска признателност – ох, това е още по-трудно, но хайде, нека си признаем, че солдатът с крепостно мислене бие целият път дотук, за да освободи от потисничество народ, в много отношения по-богат и по-свободен от неговия си.
Защо и днес не можем да въстанем, защо и днес не може някой да ни освободи – така обичат да крещят някои по такива празници. О, я се вземете в ръце! Точно днес е най-свободното ни време и точно днес е най-добрият ни живот! Защо го казвам ли? Ами защото от времето след първите години на комунистите досега по тия земи се живее в мир. И да – това е добро.
Никой не воюва из българските земи, никой не убива народа и не го кара да ходи да убива другаде. Вярно – властта ни е потискала и продължава да ни потиска всеки ден и до днес. Потискани са всички различни – както на политически, така и на етнически принцип, потискана е и религията. Но не е имало кланета, не е имало гражданска война – няма и днес.
Наскоро четох за Априлското въстание, препрочитах от записките на Захари Стоянов, рових за клането в Батак, после за войната. Ако някой не си спомня за подобни неща, нека препрочете и порови. Днес не можем да възприемем мащабите, по които е мислено и преживявано насилието по онова време. Не искам да си припомням подробностите, защото са ужасяващи. Хронологически последни масово избиват хора т.нар. “комунисти” (които даже не са и истински комунисти, но все едно). Днес? Днес, за щастие, не можем да мислим такива масови зверства. Дългите години мир са ни научили да уважаваме живота. Вярно – имаме още много да учим за свободата, още много повече пък за отговорността. Но имаме основа за развитие. :)
Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.
Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.
Четох отново и за Левски. Дали това е била мечтата на Левски? Дали е предполагал, че именно провалите и неосъществената вяра в революцията ще ни накара да извървим дългия път на обществената еволюция? Защото България след Освобождението категорично не е България на Левски – чистата република, в която всички са равни и живеят заедно, макар и с различни вери, обичаи и езици. Дали днешната България има поне малък шанс да бъде тази на Левски? Не като власт, не като правителство, политическа шайка и административно управление – той Левски и без това не е говорел за такива неща – а дали като усещане и преживяване днес сме по-добри заедно? Казано просто, дали днес ежедневието е по-добро? Преживяването заедно всеки ден с конфликти, но в мир, с неправди, но и със свобода.
Аз смятам, че да. Определено да. И искам децата ми да могат да се учат на ежедневие в мир, пък бил той и скучен и незабележителен.
Честит празник, всички!