“Внимание, извършва се техническа проверка!”

Не понасям системата за предупреждение и оповестяване на аварии и бедствия у нас и не вярвам, че би вършила добра работа при нужда. Не харесвам сирените. Не ги понасям още от годините, когато аз бях в училище, а те – актуално и модерно достижение на техническия прогрес. Когато бяхме в “Студена война”, Турция все се мъчеше да прегази южната ни граница, в Западна Германия имаше само деца на фашисти, а САЩ и целият империализъм бяха постоянната заплаха на свободните народни републики по света, тяхна пречка за прогресивното им развитие, електрификацията и съветската им власт. Когато “Круз” бяха ракети, при това крилати – а не като сега модел автомобили. Когато воят на сирените не беше нищо особено на фона на новините и предаванията, в които говореха за “противостоене”, “високо ниво”, “ядрена зима” и “комюнике”, особено в чувствително по-дългата и подробна “Панорама”. Когато имаше програма “Звездни войни” и всяко дете знаеше, че това е нещо различно от “Междузвездни войни”. И когато всички имахме късмета, че за нас се грижат и нас ни защитават – защото другаде по цял ден живееха в гета, имаха ракети със “среден радио-снадействие” и си нямаха нито пионери, нито НВО (начално военно, каква ти тук телевизия).

Днес сирените са глупави, ненужни и колкото и да искат да помагат, да са “нащрек” – само пречат. Защото в годините на Интернет (какво говоря, вече направо в зрелите му години) ако някой иска наистина да предупреди и да оповести, трябва да използва работещите днес средства за предупреждаване и оповестяване.

Наредба за ранното предупреждение и оповестяването при бедствия, чл. 28:
(1) Системата за ранно предупреждение и оповестяване на населението се тества всеки последен работен ден от месеца от НКВ чрез “Безшумен тест” и два пъти годишно на 1 април и на 1 октомври в 11,00 часа – чрез задействане на акустичните сигнали.

Докато вие такава сирена, не един и двама ще са пред мониторите, в мрежата и зад плътно затворените изолиращи стъклопакети и няма да чуят нищо – дори и да са без слушалки в момента.

А съвременни системи има. Е, не съм сигурен, че има, но знам, че имаше няколко и различни мащабни идеи за оповестяване през мрежата. Имаше и примерни реализации преди няколко години, през 2004-та, когато цунами заля Индонезия и погуби 230 хиляди. Сигурен съм, че по света има работещи такива системи, но не – у нас по-добре да вием със сирените.

Всъщност всичкият този шум може би не е за предупреждение, а за успокоение. Успокояват ни, че се грижат за нас, че ни защитават – както ни успокояваха навремето, като ни мъкнеха в разни катакомби да ни показват химически костюми, противогази, херметични врати и снимки на пораженията от различните видове масови оръжия. Не че ако, не дай си боже, нещо беше станало, щяха да ни приютят в такива образцови скривалища – не, даже още се сещам какъв шок съм изпитал като малък, когато след такова посещение огледах внимателно една от металните врати на мазето на блока ни. И видях, че уж е защитна метална врата, уж е херметична, а няма никакво гумено уплътнение. Някой “забравил” да го сложи. Такава е цялата ни държава, от време оно – “забравена”. С един кратък проблясък от 5-10 години точно преди 9-ти.

Та всичко е за успокоение – да сме нащрек, бодри за защита на родината, винаги готови за гласуване на избори, уплашени, но и спокойни. Спокойни, че някой се грижи за нас, някой горе (не на небето, разбира се) ни обича и ни защитава. И при опасност за живота ни, при заплаха за здравето ще ни предупреди и ще ни държи информирани, ще ни оповестява. За да знаем. Да се пазим и да си слагаме противогазите навреме, че да избегнем ядрен взрив…

Да ни предупреди… Както не ни предупредиха и в дните след 26 април 1986г. Когато аз и момчета от махалата цял следобед бяхме на джанката зад блока.

Та благодаря ви, “Гражданска защита”! Освен за всички грижи за защитата ми, дето сте полагали от чернобилско време насам, благодаря и за това, че днес стреснахте насън бебето ни, докато спеше вкъщи на отворен прозорец. И че сте събудили големия ни син в детската градина. Уж пише за 11, а сирените завиха точно в 13ч. Сирени… Връзвам се за мачтата на кораба си, за да не се изкушавам да ги намеря и потроша.

И продължавам да чакам някой ден с парите, които държавата всеки ден смуче всеки ден от данъците ни, да се направи истинска, обща, мащабна, прозрачно работеща система за ранно предупреждение за различни видове аварии и бедствия. Ползваща адекватни канали, а не звуци, сирени, телефони и димни сигнали. Но може да си остана с чакането… като си знам държавата.

За Япония, отвътре

Много се изписа за земетресението и цунамито в Япония от 11 март досега. Нарочно не исках да се включвам и аз, защото покрай ценните тук-там статии се изсипа прекалено много плява и нивото на шума понякога е на границата на търпимото. В мътната вода се събудиха за пореден път псевдо-еколозите, намериха храна и извратените ни медии, на които само дай скандали, врачки, интриги, йод и т.н.

Но все едно. Това, което ме втрещи снощи и заради което пиша сега, е една случайно видяна статия в наше онлайн-издание. Няма да цитирам сайта, защото не е важно – важното е съдържанието, което явно е дошло от външни медии, но досега ми е убягвало.

Става дума за следното:

1) От началото на трагедията досега в Япония и по-конкретно в засегнатите места няма нито един случай на мародерство. НИТО ЕДИН!

2) Освен това масово семейства от незасегнати населени места помагат на вече бездомните пострадали и ги приемат в домовете си. А засегнатите, ако помня добре, са към 1.3 милиона души. Голяма част са временно из салони на училища и подобни, но на много помагат отделни семейства.

3) Всеки път, когато спасители открият мъртво тяло, първото нещо, което правят, е да застанат до него и да се помолят. Без значение дали ги снимат репортери или не – имаше снимки отдалече, на които се вижда същото. Спират, молят се и чак тогава преместват тялото. На един кадър пък отдаваха чест.

И за всички японци това е най-нормалното нещо на света.

Сега прочетете отново тези три неща и помислете дали тези въпросни три неща са нещо нормално и за нас. Говорителят на японското правителство не беше спал почти цяла седмица, за да може през половин или един час да дава пресконференции и да информира хората за състоянието на нещата. Войниците и спасителите пък не отделят достатъчно време, за да се наядат – просто защото и говорителят, и спасителите имат по-важни задачи от спане и ядене.

Помислете и дали ние у нас имаме по-важни неща от спане и ядене. Имам предвид критично, очевидно по-важни неща, които са осъзнати като принципни приоритети. Не на един, не на двама. А на цял народ. И нито един случай на мародерство, нито един! Без да се прилага военен закон, без да има дори нужда от това. А ние – а при нас как е всеки ден, дори и без природно бедствие?

Иска ми се да можеше всички да си зададем тия въпроси и след това всекидневно да си им отговаряме, всеки сам за себе си. Защото истинските приоритети и отговорности са вътре в нас и пред нас. Истинската екология е екология отвътре. И без тези неща нищо никога няма да ни се получи.

А японците? Както вече писах няъде, и моето сърце е с тях сега, но те ще се справят и оправят. Най-малкото, защото вече са се справили и оправили отвътре, пред себе си. А ние не само не можем това, а дори и не осъзнаваме, че е нужно.

2084

Малко след като писах за откраднатия ни акумулатор, са ограбили съседна гарсониера. Посред бял ден, по обяд, в неделя. Съседите наоколо не са чули нищичко. Не знам какво да мисля вече – вземам сериозно да се ядосвам на себе си, че преди години отказвах работа в чужбина. Каквото и да е, досега да бяхме ОК вече. Ядосвам се и че бавя мои проекти (или направо офисно работене), че да се изнесем в къща.

Да ми откраднат… акумулатора

“От моята скромна кола”… Нямам думи – вече не съм бесен, не се ядосвам толкова, колкото ми е безпомощно, слабо, изтощено и отчаяно. Това дори не е държава – някакво гето, бежански лагер е. Два дни не бях палил колата, вчера ходих с рейс да видя едни приятели, за да мога да поизпия бири с тях. И днес, събота, ден слънчев и само като за разходка в парка, слизаме с децата, за да идем с колата до Северния – акумулатор няма. Светко тича напред, аз зад него натискам дистанционното – бе нещо не се отключва. Опитвам отблизо и докато цъкам, поглеждам към таблото – светодиодът на имобилайзера не свети. Веднага ми стана ясно, че няма ток, обаче защо – фаровете не са светили, няма как да е паднала батерията.

Поглеждам отпред – капакът на двигателя открехнат. Отварям го – акумулатора го няма! Нищо друго не липсва иначе. То няма и какво да се вземе – освен двете стари детски столчета на задната седалка, но това вече щеше да е грехота голяма. Акумулатори се крадат, защото най-лесно се препродават – нито има “следа” дали е краден или не, нито нищо. А се търсят много и за нула време се препродават. Но всичко това изобщо не оправдава мизерните крадци в очите ми! Да им изсъхнат ръчичките дано!

И всеки, който купува автомобилен акумулатор “на старо”, “втора ръка” и т.н. от непознати хора, да има предвид – така спонсорира краденето на акумулатори! Ако искате нова батерия – вземете си от магазина, с касова бележка! Ако искате да е на старо, за да ви е по-евтино – купете от приятел, в когото сте сигурни и за когото е ясно, че не е крадец. Знам, че с такъв призив нищо реално няма да постигна и тая мръсна търговия ще си продължи. Но поне да опитам и поне хората, които четат тук да знаят, че цялата тая практика е долна и презряна. Това е като конекрадството едно време – даже не, още по-зле. Защото не се краде цялата кола (ох, да чукам на дърво и това да не става), а само една малка, но не евтина част. И така те карат да си купиш нов акумулатор, който след това лесно могат пак да ти откраднат – и така до безкрай, доене на народонаселението.

Преди някой да пита дали съм имал застраховка, дали съм имал каско, дали съм извикал полиция… За тая кола пълно каско е много голяма част от пълната й реална цена. А някакво частично изобщо няма да включва акумулатор. За полицията пък… смешна работа, те едва ли щяха да обърнат внимание, камо ли да тръгнат да ловят крадец. Смешници. Бива ги само да висят с колите по “хранилките”, да просят почерпки и после шефовете им по телевизията само да отчитат дейност. А в същото време из кварталите кокошкарите ни скубят постоянно, да ни е страх да излизаме по тъмно и денонощно да бродят цигани. А очичките им да шарят, шарят наоколо. Не, не съм расист – не бъркайте расизъм, етноси и подобни със спазване на законите! Как така аз няма да крада, а циганите, защото видиш ли били онеправдани, могат цял живот да крадат и не само че държавата не ги контролира, ами и помощи им дават, и по медиите пищят, че нямали права.

Знам, че може “българи” да са разбили Рошко и да са тафнали батерията. Но то и тия такива “българи” са си чисти цигани за мен! Разликата не е в цвета на кожата, а в това колко ти е черна душичката.

—-

И сега – пари за нов акумулатор. Както все съм на червено, новината е “супер”. А като взема нов – какво? Каско (пак казвам, то по-скъпо от колата) или да се абонирам за някой от близките платени паркинги? 30-тина лева на месец са си бая пари за “услугата”, която предлагат. Всичко това малко на рекет ми намирисва, ама знам ли. Кой какво ще препоръча? Вие как правите? Кажете тези с по-старичките коли – ако е нова и с пълно каско при мутрите, то е ясно, че баш такива проблеми нямате. За над 10-годишните коли питам, които нощуват край блоковете.

2082

Знам – понякога доста мрънкам, но всеки има границите си. Моите се простират някъде до живеенето с тъща ми. Сигурно щеше да е пак така, ако идваха нашите. Моето семейство си е отделно, мое (наше) и в това е цялата магия. Много ще се постарая когато остарея да помагам на децата си само когато те сами искат. А не когато аз “преценя”. Междувременно се лекувам с Accept. Баси, обичам стария метъл! \m/

Да благодарим за скучния мир

Поредният трети март – някои ще се сетят за ученическите години през соц-а, други ще гледат новини с чипс и бира в ръка, трети просто ще се радват на почивните дни и на свободата да кажат “майната му” на целия работен цикъл, на цялата екипна мотивация и да си идат по родните места за няколко дни. И те ще бъдат най-прави. Точно свободата е важната – не плакатите, не рециталите и определено не новините по телевизията.

Както много други, и аз имам проблем с 3-ти март. Освобождение – ами-и-и добре, да кажем, че е освобождение донякъде. Братска признателност – ох, това е още по-трудно, но хайде, нека си признаем, че солдатът с крепостно мислене бие целият път дотук, за да освободи от потисничество народ, в много отношения по-богат и по-свободен от неговия си.

Защо и днес не можем да въстанем, защо и днес не може някой да ни освободи – така обичат да крещят някои по такива празници. О, я се вземете в ръце! Точно днес е най-свободното ни време и точно днес е най-добрият ни живот! Защо го казвам ли? Ами защото от времето след първите години на комунистите досега по тия земи се живее в мир. И да – това е добро.

Никой не воюва из българските земи, никой не убива народа и не го кара да ходи да убива другаде. Вярно – властта ни е потискала и продължава да ни потиска всеки ден и до днес. Потискани са всички различни – както на политически, така и на етнически принцип, потискана е и религията. Но не е имало кланета, не е имало гражданска война – няма и днес.

Наскоро четох за Априлското въстание, препрочитах от записките на Захари Стоянов, рових за клането в Батак, после за войната. Ако някой не си спомня за подобни неща, нека препрочете и порови. Днес не можем да възприемем мащабите, по които е мислено и преживявано насилието по онова време. Не искам да си припомням подробностите, защото са ужасяващи. Хронологически последни масово избиват хора т.нар. “комунисти” (които даже не са и истински комунисти, но все едно). Днес? Днес, за щастие, не можем да мислим такива масови зверства. Дългите години мир са ни научили да уважаваме живота. Вярно – имаме още много да учим за свободата, още много повече пък за отговорността. Но имаме основа за развитие. :)

Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.

Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.

Четох отново и за Левски. Дали това е била мечтата на Левски? Дали е предполагал, че именно провалите и неосъществената вяра в революцията ще ни накара да извървим дългия път на обществената еволюция? Защото България след Освобождението категорично не е България на Левски – чистата република, в която всички са равни и живеят заедно, макар и с различни вери, обичаи и езици. Дали днешната България има поне малък шанс да бъде тази на Левски? Не като власт, не като правителство, политическа шайка и административно управление – той Левски и без това не е говорел за такива неща – а дали като усещане и преживяване днес сме по-добри заедно? Казано просто, дали днес ежедневието е по-добро? Преживяването заедно всеки ден с конфликти, но в мир, с неправди, но и със свобода.

Аз смятам, че да. Определено да. И искам децата ми да могат да се учат на ежедневие в мир, пък бил той и скучен и незабележителен.

Честит празник, всички!

Кой е по-по-най, а?

В неделя отидохме със Светко и, както той обича да казва, “ця-а-аото семейство” на “Кой е по-по-най“. Това е предаване на bTV, което преди го водеше Къци Вапцаров, а сега му е продуцент и подбира преди записа децата, които ще се качат на сцената. Води го бате Енчо.

А, да кажа отсега и да не се отплесвам – Светли участва в предаването, беше много готино, на него му хареса, представи се страхотно, всякакви неща им обясняваше и накрая стана “мистър по-по-най”. Спечели наградите, демек. Ще се излъчва на 9-ти април. Милият, цял ден грееше, а и днес, и тази вечер все за бате Енчо, за “динозавъра” и за дечицата там разправяше. И втора нощ заспива, гушнал плюшеното мече от там.

Изобщо, добре завърши този февруари – първо си отпразнувахме тихо и кротко годишнината. Ние пийнахме винце, Светко хапна гофретки. Аз уж тръгнах да се скапвам, че никой не се сети от тайфата, освен едни приятели, които точно на сватбата ни се запознаха. Краси ме спря с довода, че чуждите годишнини не се помнят – и е така, аз все се каня да пращам поздрави за празници, пък напоследък даже и рожденните дни взех да пропускам.

В неделята се качихме в Рошко. Аз заредих малко над 8 литра, за които дадох двайсетачка. Тия цени на бензина ме побъркват, а и особено както карам с малко гориво в резервоара, са кофти. Тръгнахме в 9:30 с идея да сме на мястото в 10:30, когато започваше записът. Аз се притеснявах, че няма да имаме време – задръствания, паркиране, стълби и подлези с количката, билети и т.н. Оказа се, че пристигнахме за нула време, даже успях да изпусна кръстовище и да направя едно кръгче около НДК. Паркираме ние между НДК и Петте кьошета, привършваме с данданията около откопчаване на голямото дете, изваждане от багажника на количката на малкото и настаняването му в нея, обличане на якета и вече подтичваме към билетния център.

Стълбите на подлезите в София са голяма глупост. Досега не съм видял наистина добре направени стълби, удобни за детски колички. Винаги има нещо не наред, ако изобщо има релси. Нейсе – отказахме се и пренасяхме количката на ръце. А Светко, милият, вече позамръзва в студения утринен зимен въздух и ми подава ръце да му ги топля в ръкавите на якето ми, докато продължаваме да подтичваме напред.

Стигнахме. Билети? Има. Колко искаме – ами щом бебето е без билет, значи направо за трима ни. За възрастни билетът е 10 лв., за деца е 7 лв. Но аз се притесних и викам един за възрастен и един за дете – да влезе Краси със Светко, пък аз ще дундуркам бебето отвън, докато ги чакам. Все още, и днес (а технически вече е март) нямам преведена стипендия от БАН и караме на някакви невъзможни спестявания. Десет лева за мен са си сериозни пари – само който остава така без пари в края на месеца и има да храни две деца знае какво имам предвид. Другите – просто пропуснете това, все едно не сте го чели.

Но накрая решихме “какво пък, важно е” и се върнах да си взема билет и за мен. Един татко с дъщеря се бяха наредили да купуват билети за Стинг. Огледах се – плакати наоколо, щяло скоро да има концерт на Стинг на стадион. О-ох, откога не съм ходил на концерти… Скофтих се, ама бая. Таткото избира места, гледа някаква схема на стадиона и чувам “тези значи са по 90 лева, ами тези тук по колко са? а, ясно, значи 150 и 200 лева, ами добре”… Потиснах се още – сто-двеста камъка за концерт, а аз се двоумя дали да дам десет, за да гледам момчето си как пее? Освен това бях пратил моите хора да вървят към колата, за да не губим време и се притеснявах да не ги изпусна.

Оказа се, че те билети хубаво се продават в НДК, обаче самият запис не е там, а на “Цар Самуил” №32. Имахме 20-тина минути. Успях да взема билет, настигнах ги и се качихме в колата – няма как от НДК да стигна почти до пл. “Македония” за 20 минути. Не и с бебе в количка и дете, на което вече му беше студено и започваше да се уморява. Но Рошко и моето понякога сработващо чувство за ориентиране ни докараха точно на място и навреме. Е, повървяхме, защото макар и в почивен ден и без “синя зона”, в центъра места за паркиране няма.

Влязохме – количката остана в колата, но има рампа и за колички, та можеше и с нея. Веднага скокнаха да ни посрещнат двете каки и след като дадох билетите и взех якенцето, шала и шапката на Светко, го отведоха към групичката насядали други дечица. Нямаше чак много хора, залата не беше и пълна. Може би защото беше неделя, вторият ден на записите и освен това беше 10:30, първият час. На излизане отвън едвам си проправих път – явно повече хора идват за втория час. Ако някой ще ходи, може да има предвид. Макар че може пък и да бъркам.

Всичко стана навреме, имам предвид за нас и че го заведохме сега. Той от година или година и нещо се заглежда по бате Енчо и “динозавъра”, гледа дечицата и им се радва. Но чак сега отидохме и май стана много добре, защото ако го бяхме завели на 2 години, примерно, можеше да откаже да се отдели от нас. А сега си седна на меките цветни табуретки и гледаше с жив интерес наоколо. И без да се притеснява – после ни разказа, че то е било приятно и като на празник. Не се беше впечатлил по лош начин и от камерите, макар да знае какво представляват… или поне да сме му казвали. Освен това не е и твърде голям – например ако беше на 6 или почти 7 години, нямаше да е вече същото. Сега беше един от най-малките, обаче смея да кажа, че комай най-много се забавляваше и беше най-отпуснат и естествен. Разбира се, и другите деца бяха страхотни.

Къци и Енчо почнаха да разпитват децата и да подбират кои да участват на сцената. Бях чел из мрежата разни злословения, най-вече в bg-mamma – какъв бил Къци, пък какъв бил Енчо, ама как притеснявали децата, как неправилно ги подбирали, стряскали ги били, неадекватни били. Глупости! И двамата говорят страхотно с деца, а и с възрастните за децата им. Уравновесени някак, с вътрешен ритъм на разговора, спокойствие, такт и в същото време ентусиазъм. Според мен всичко това идва от източните бойни изкуства – тогава не знаех, но сега прочетох за силните интереси и на двамата към японската култура и изкуства и това ме впечатли пак. И аз имам такива интереси, а това, че те успяват да ги развиват, само ме радва. Така че ако някой ви каже, че Къци Вапцаров или бате Енчо (Енчо Данаилов) не могат да работят с деца, да знаете, че не е прав.

Светко го интервюираха най-последен. И го избраха. Не сме го “учили” какво да говори там, даже нарочно не сме му влияли. И той си каза каквото си искаше, видя “динозавъра” наживо и говори с бате Енчо. Кеф!

По едно време видях, че баткото на пианото го извика да си уточнят песничката. Светко пее и си тактува с ръка, баткото свири, а Светко от време на време го прекъсва “не, не така, ей-така” – и пак почва отначало. Тя песента не е сложна, но детето си знае най-добре, тъй де. Игра си при децата и каката с някаква книжка. Баткото, който после си сложи костюма на “динозавъра” (жълтозелено петнисто животинче, което наричат “По-по-найчо”, а Светко нарича просто “динозавъра”) му написа на едно листче “Светльо” и му го залепи на гърдите.

Когато се прибрахме, Светко цял ден остана с това листче и привечер го отлепи, нарисува на него бате Енчо, написа “бате Енчо” и го залепи на стената, редом с вече многобройните му други залепени рисунки. И сега е там. Готино някак.

Извикаха го на подиумчето някъде от последните, може би имаше две деца само след него. Пя “Five little monkeys”, обяснява на Енчо какво се пее в песента, брои му на ангрийски, на български, после обясняваше какъв иска да стане и как вкъщи мама не работи, защото гледа Оги, а тати само работи. “И какво работи татко ти?” “Ами работа” “А така, браво – най-накрая някой, който да си гледа работата!” Напуши ме смях, а в това време стисках здраво малкото Сони, за да го имаме на видео. Голям образ – е, вярно, че нашето гардже си е най-хубаво, ама…

Накрая знаех, че има награждавания и пак започнах да се притеснявам – да не вземе да се разстрои детето, ако не го изберат, дано да не му е неприятно и такива подобни. Обаче гледам как другата кака хваща за ръчича едно момиченце, а каката на неговата група го хваща него и ги водят двамата при бате Енчо отпред! Започнаха да им валят подаръци и подаръченца отляво, отдясно… А Светко си седи, оглежда се щастлив и пак не се притеснява, само му е много приятно и щастливо.

После ни разказваше преди заспиване как искал всеки ден да ходи на попонай и при батеенчо и другия батко и динозавъра. Ние му обясняваме, че той всъщност е получил повечко подаръци и не всички деца са имали толкова подаръци, колкото него и не всеки път може да се печелят така награди.

Той мисли, мисли малко и веднага казва – ами то няма значение, аз не искам да получавам пак награди, нека други деца да са мистър попонай, други да се женят за момиченцето, а пък аз само да ходя при бате енчо и при динозавъра и да пея песнички и да има празник!

С други думи – важно е да има празник, а не всеки път да има награди. Сега му казваме, че може пък все пак да види бате Енчо – една от наградите е посещение на парти-център “Палавници“, а той Енчо май работи там. Та ако го види детето, голям празник ще е, пък дори и само да иде и да му каже “дастии!”

П.П.: Едно нещо ще добавя – ако не харесвате предаването или водещите му, не ми пишете агресивни коментари! Тази статия е за моето дете и неговия празник, не за страсти от жълтите вестници.

2079

Firefox/Iceweasel 4.11 beta показваше адреса под мишката в десния край на адресната лента и беше толкова удобно. А сега в 4.12 го няма – адресът се показва във временна лента в долния ляв ъгъл. Трябва да си кривя очите, за да видя къде сочи дадена препратка. Толкова лесно свикнах на хубавото. Не знам как изобщо досега винаги съм ползвал браузъри с такива подсказки долу. Търся как да се върне горе.

2078

При цена на бензина вече твърдо над 2.40лв. за литър (А95, по-високооктанови няма смисъл за моята кола) вече определено пътуването върви към графата “лукс”. Вярно – бавно, но уверено натам отива. Кофти. Успявам да направя среден смесен разход около 7/100 (тоест доста нисък), което значи, че газ за мен е слабо рентабилно. Остава едно – най-накрая електро-конверсия или поне мотори на задните колела.

Свободата всеки ден

Светът става все по-свободен. Мислите, че звучи прекалено общо и смахнато? Нека започна по-отдалеч…

Nokia обявиха наскоро, че вече ще използват Windows за смартфоните си. Донякъде неочаквана, донякъде не съвсем, но определено лоша новина. Доста хора писаха за промените в Нокия – писаха се най-различни неща, включително и у нас. Лично мен не ме интересува дали всичко това е логично пазарно развитие на стар проблем във финландската фирма, нито пък много тръпна за техническите подробности на WP7, още по-малко пък – за това как го правели Apple.

Това, което мен ме интересува(ше) в Нокия, бяха две неща. Първо Qt. Взеха ги с Trolltech и нещата вървяха повече от добре. Макар че и просто търсене на “qt open governance” показва веднага, че идеята за отделно управление на свободния софтуер Qt не е от вчера. Даже сегашната оргия на Nokia и Microsoft не е определяща за процеса на такова отделяне – Qt е зрял проект от много време, многоплатформен и с критична маса общност около себе си. Донякъде непряко, Qt ми е в полезрението и заради KDE и работата ми по i18n там. Но нито Qt, нито KDE са застрашени по някакъв начин, както се писа в първите дни след новината.

Второто, с което Нокия ме впечатли наскоро, беше освобождаването на софтуер. Не зная за Symbian, но всичко около Maemo, MeeGo и Qt върху ядро Linux звучеше… как да кажа… прекалено хубаво, за да е истина и да продължи – и такова се оказа, за съжаление. Сигурно много от хората, които просто се интересуват от смартфони и модни пазарни тенденции са пропуснали тази кампания на Нокия. Но аз не и много се радвах на видеотата, с които обявиха сливането на Maemo и Moblin в MeeGo преди около година.

Тъжното в цялата история е, че MeeGo имаше възможността да е най-свободният и най-отворен от масовите варианти пред потребителя на мобилни джаджи. Защото кои са другите играчи?

Apple с iPhone/iPad – моля ви се… Всичко друго, но не и отворени и свободни. Те с друго са известни. Някои упорито твърдят, че машинките на Епъл били красиви и удобни, но аз все още очаквам да видя Mac или подобно, който да ми хареса. Тук да не казвам голяма дума, че както и GNOME3, и KDE4.6 са се засилили към mac-оподобие… Нищо, тъкмо ще си остана щастлив потребител на Xfce и Fluxbox/Openbox.

Google с Android? По-добре от нищо, но не, благодаря! Не ми се обяснява надълго и нашироко, а и никога интересът ми към Андроид не е бил толкова голям, че да чета в подробности за него. Но ето тук можете да прочетете защо и как Android не е точно Linux (поне не какъвто очакваме и трябва да бъде). Подробно и разбираемо обяснено на приятен, леко шеговит и разбираем език.

Кой друг – Microsoft с Mobile 6, Phone 7 и т.н.? Колкото и да се напъват от време на време, няма как да влязат в едно изречение с “отворен” и “свободен”. Опитаха и лицензи да пишат и какво ли не – не ми се говори хич, но е ясно, че проблемът с Microsoft си остава bug №1. Те вече не са просто фирма, а синоним на вид мислене и поведение.

WebOS на Palm, сега вече на HP, са свеж въздух в края на тунела. Може би ако MeeGo се провали и изчезне (което е малко вероятно с твърдия ангажимент на Intel към него, но все пак), точно WebOS ще бъде интересната платформа. Вярно, не е свободен софтуер. Но има някои принципни разлики от Андроид, например езиците, на които се пишат приложенията, това, че работи върху WebKit, GStreamer и че всякакви доработки по тях директно могат да се връщат и да помагат за развитието на настолния GNU/Linux. (Андроид какво “връща”?) И най-вече това, че WebOS вече е собственост на HP. Разликата е, че HP е предимно хардуерна компания. Какво се лъжем, направо почти изцяло е – макар да има много софтуер на HP, представете си само колко пък железа правят. :) Докато Google дава лицензи за Android на производители, докато Microsoft се опитва със още и още софтуер да продава хардуер, HP прави това, което изглежда единствено правилното в момента. Произвежда и продава хардуер, като между другото на него инсталира софтуер – чуват се прогнози, че точно WebOS ще навлезе масово като система за малки мрежови устройства на HP.

И това – върху ядро Linux, работещо с WebKit, PulseAudio, GStreamer и с приложения, писани на C, C++ и дори JavaScript.

Но все пак се надявам MeeGo да продължи да се развива. Там ще е много по-интересно. Intel засега се кълнат в светлото бъдеще на проекта, не се отказват и ще правят и устройства.

—-

Дълго стана, а исках да кажа нещо по-кратичко – исках да кажа, че всичко това не е толкова важно. Важното е, че с всеки изминал месец всичко около нас, самите “неща” започват да стават все по-свободни и по-отворени. Какво имам предвид? Ами вижте – Нокия прави глупости с Майкрософт, но проектът Arduino се развива постоянно. Вижте документалното филмче, ценно е. Макар че примерите в него вече са остарели, повярвайте. Фирми ни заливат с всякакви мобилни джаджи, които не знаем как работят и като се счупят, купуваме нови, но сайтове като Make:, Instructables и iFixit всеки ден, с всяка нова статия изненадват приятно. Прочетете манифеста на iFixit.

Обществото започва да се развива, да се променя и нещата, които само се загатваха с надежда преди време в статиите за свободен софтуер, сега вече са реалност. Самият Интернет като мрежа започва да се променя, появяват се идеи като FreedomBox, Unhosted и ServalProject. Вече не става дума за продукти и за фенщина на търговски марки – става дума за свободата на хората да създават, използват, разучават и разпространяват. Не само това, а и самите хора се променят – излизат в WikiLeaks тайни телеграми за режимите в Близкия Изток и хората излизат на улицата и свалят диктаторите. Тунис, Египет, а сега в Либия умират, защото Кадафи е идиот и стреля по хората, но не се оттегля. Имаше телеграми и за България, но… тук сме бамбашка, за добро или лошо.

Така че не е важно дали Нокия ще е с Майкрософт, с Гугъл или с Епъл. Всичките тия са бита карта – това исках да кажа. Бъдещето, поне интересното бъдеще, е на свободните проекти и общностите около тях. Както софтуерни, така и все повече не-софтуерни проекти. А това е нещо хубаво.

Което, като се замисля, беше и основната идея зад движението за свободен софтуер. Просто започнахме със софтуера. :)