Заседнаха ни в асансьора

Днес заседнахме в асансьора. Към два пъти на месец поне асансьорът не работи и трябва или Краси да ме извиква, за да качваме бая етажи нагоре с децата и с количката, или да се отказват от разходката – зависи дали е в края или в началото на излизането. Да, оправят го тоя асансьор – домоуправителят вика някаква фирма, самият той с работни дрехи и ръкавици ровичка нещо… Но те не ползват активно асансьор! И бабите от входа също – я слязат веднъж привечер да клюкарстват, я не. А ние и още две семейства с малки деца, все на горните етажи, имаме необходимост от този лукс за други!

Това е банално, изчакайте да чуете интересната част – блокиранията започнаха, когато сложиха система за контрол на достъпа до асансьора. Някаква електроника с датчици, раздадоха на всички (срещу отделни пари, разбира се) едни “тагове”. Според мен са RFID чипове с четци, но хич няма значение. Защото тая “система” не работи!

Представете си – носите в ръката си чипа и имате на разположение лампата над бутона за извикване. Там е вграден датчикът на всеки етаж, вътре в самата лампа. Доближавате чипа, чува се някакво пиукане и можете да си викнете кабинката. Като влезете вътре, можете да си я ползвате. Тук идва първото “но” – има време на изчакване и ако се забавите повечко (например о, небеса, с детска количка сте!!!), системата се самоблокира и бутоните в кабината не работят. Ако пък не се бавите, но асансьорът идва от далечен етаж (последен за първи или обратно), пак сте прецакани. Съседите се научихме профилактично да си “цъкаме” втори път с чипчето, при влизане в кабината.

Има и второ “но” – представете си, че се возите в асансьора и той блокира. Спре. Не арбайти бе, някъде между два етажа, да речем. Опитвате се да продължите пътуването си, но истината блесва неумолимо – с отключването имате достъп до само едно действие и вече сте го използвали. Един живот – това в никоя игра го няма! Няма втори шанс, стоите си заклещени в асансьора… защото… (тук идва вече гениалната част)… вътре в кабината на асансьора нямате датчик за отключване!

Това стана и с нас днес – връщаме се, децата уморени, време е за сън. Отключваме, идва асансьорът, но вътре нашето копче не работи. Често взе да се случва някое да не работи. И не можеш да си слезеш, например. А докато слизаш по стълбите, виждаш как съсед от долен етаж си влиза и си джитка с елеватора. Та влизаме, значи, и понеже не работи нашето, след няколко опита, повторни отключвания и ядосани реплики, аз решавам да натисна копчето на съседен етаж. И потегляме, но докато вървим към етажа над нас, малко преди нашия етаж кабината блокира. Спира и ни напред, ни назад.

Светко усеща, че нещо не е наред и започва да вдига шум, аз се притеснявам, опитвам да натискам копчета, опитвам да отворя капака на ключалката. Пуска се някаква аларма – гениите са сложили аларма на капака за отключване от кабината, по някакви техни си причини. Алармата побърква децата, реват, пищят, подскачат – кабината се клати и тресе цялата. А това не е първа младост асансьор и преди десетина години, когато се нанесохме, двамата с Краси даже отказвахме да го ползваме в началото. Аз опитвам въпреки тъпата аларма да отключа вратата на етажа по-горе (нашият, всъщност). Не се получава, защото съм изнервен и започвам и аз да се паникьосвам. Вадя ключовете и започвам да тропам по вратата – белким някое от бабетата на тия етажи или пък съседите от долния етаж, които също са с дете, ни чуят.

А само трябва някой да разбере и да доближи RFID-чипа си до датчика отвън, за да се активира отново тъпата система.

Отказах се, защото децата наистина се изплашиха, а и люлеят и тресат кабината вече прекалено. Какви неща са ми минали през акъла – само аз си знам. Отварям отново капака, пресягам се и все някак успявам да отключа вратата. Излязохме, издърпахме децата – не беше огромно разминаването с етажа ни, но все пак за дете беше наистина много.

—-

След това слязох на долния етаж и звънях на вратата на домоуправителката, докато майка й не се събуди и не ми отвори. Казах й да викне дъщеря си да оправи асансьора и за пореден път им казах да разкарат тая тъпа блокираща система. Понеже ми спореше, че системата била добра и тия прекъсвания не били от въпросната система (да бе да, аз ям доматите с колците и не разбирам хич от нищо), накрая й повиших доста тон. И не стига, че цял следобяд се успокоявам вкъщи, за да ми се уравновеси кръвното, а и сега се попритесних за нейното здраве, че не е първа младост бабата. Нейсе, поне семейството ми е живо и здраво!

Сега – мъничко предистория.

Още предишен домоуправител имаше инициатива да блокира асансьора. Вижте кога е било – 2006г. Сложи един секретен патрон в дупка в таблото и всеки, имащ право, си ползваше ключ за пускане на ток в таблото и ползване на асансьора.

Разковничето е в “имащ право” – всички тия опити за блокиране на асансьора не са за да се ограничат външните хора, не са за да се спрат и затруднят кражбите, не са за да се пести електроенергия. А са само и единствено за да могат някои комплексирани от входа (по стечение на нещата тия са си все мнозинство) да имат приятния гъдел, че са спрели асансьора на неплащащите го. А неплащащите асансьор са кажи-речи един апартамент. Апартамент, който е на последния етаж, баба и дъщеря й, които все нямат пари да си плащат за всички общи разходи и вече са назад с много. Не казвам, че са светици – напротив, и ние имаме лоши отношения, защото са зли и отмъстителни бабки – но да блокираш асансьор заради такова нещо… На когото от приятелите съм казвал и който е виждал поредната “инсталация” в кабината, всеки се е хващал за главата.

А като казах за кражбите – точно няколко месеца след въвеждането на тая последната система ограбиха един апартамент по-долу. Никой нищо не забеляза, а доколкото разбрах са изнесли бая вещи. Да бе, по стълбите са ги смъквали, сигурно.

И всичките тия системи да не би да са без пари? Не, плащаме си, даже сега тая електронната сто на сто си има съответна фирмичка със съответен абонамент. Никога не сме били за тия инициативи, но само да знаете колко са вървежни сред народонаселението на входа…

—-

Моята реакция? Подобрих малко звукоизолацията на външната ни стена и врата към стълбището. Така се чувствам по-спокоен вкъщи, а не като на селския мегдан. И писахме на брокера ни за едни подробности за едно място. Това са все добри неща и ни подействаха добре. Недоброто в случая е, че между мен и заем стои написване на дисертация, после защитата й, после намиране на работа и накрая минаване на изпитателния срок. Много неща, а децата растат и аз нещо губя все повече вяра в тая схема с това разстояние.

Но пък е вечер – може утре да съм по-ведър. А, да – аз няма хич да се качвам в асансьора вече. Краси и децата нямат как, голяма мъка е влачене на деца от и до горен етаж. Но поне ще имат винаги свой човек отвън, заради тая тъпа блокировка.

Ломско шосе по български

Подарете си този уикенд една разходка по Ломско шосе. Скоро може би няма да пуснат метрото отдолу и няма да свърши целият строеж наоколо, но току-виж пък пуснали вече почти готовия участък от Хан Кубрат до Христо Силянов (отсечката между Надежда 1 и 2) и вече ще може да се разхождате там само с автомобил. Всъщност не – и с колело, защото по пътните знаци личи, че ще има велосипедна алея.

Но идете сега, докато платното е горе-долу свободно за ходене. Всичко изглежда много различно – улицата не е разширявана хич, а пак сякаш е по-просторна. Имаше дълги години слухове, че нарочно се стоят новите блокове от южната страна на втора линия и пак нарочно се оставят старите къщи около шосето да се срутят сами, защото се било предвиждало голямо разширяване на пътя. За щастие това не стана. А е по-широко на вид май заради липсата на трамвайни стълбове, кабели и цялата плетеница отгоре. Трамваите са преместени по края на Надежда и Свобода – нещо като обиколен трамвай и транзитно метро. За сметка на това в целия участък май са само няколко дръвчетата, които не са се прихванали. Може и да бъркам, може всички да са се вкоренили – гледах отдалече. От центъра на платното. :)

На доста места и локалните бизнеси са взели вече да облагородяват. След като толкова дълго време заради това глупаво затваряне на основната улица на и без това изолирания квартал Надежда всички магазинчета по Ломско шосе затвориха и се свиха, за да оцелеят или направо си фалираха, сега е крайно време тук-там да се посъвземат. Вижда се краят на това безкрайно строене на метро. То пък голямата работа – метро, чудо голямо. Само блокираха и запрашиха цял квартал за няколко години.

И велоалея ще има – по посока центъра, крайната дясна лента ще е за велосипеди. Така поне казват знаците. От тази страна е забранено спирането. А от другата пък е забранено паркирането. Чакам да видя с очите си как Ломско шосе няма да е пълно с коли до бордюрите. Всъщност може и да се случи, само че познайте къде ще се дянат всички тия коли? Правилно – между блоковете из квартала, където и без тях е вече ужас и безумие. Та пак мерси – казвам го като автомобилист – не съм против автомобилите, а против липсата на безплатни обществени паркинги. В квартал без гаражи в блоковете това си е необходимост, не лукс.

—-

Та за лошите неща…

Идете сега, но идете в почивен ден. Защото в работен ден е пълно с коли. Уж улицата е затворена, но в същото време не е затворена. Затворена е с камъни и бордюри, но няма знаци за забрана на влизането. Вътре по платното няма маркировка, не минават и патрулки. Паркирани насам-натам служебни коли на бизнесчетата наоколо и малко по-скъпи коли на шефчетата от кръчметата загрозяват гледката.

Между тях карат колела семейства – мама, тати и аз с колелата на голям празен асфалт – кеф. Но сред тая тарапана от пешеходци, спрели на чорчик голфове и мерцедеси, велосипедисти и детски колички от време на време минава поредната кола. Вярно – не карат бързо хората. Поне не по светло – нямам идея какво става, след като се запалят уличните лампи над тая нова, просторна и разчистена писта. Но все пак карат. А нали уж не е за каране? Или е?

За велоалеята не вярвам също да потръгнат нещата. Да я бяха оградили с мантинела или колчета. Така, оставена отдясно като бус-лента не ми се вярва да оцелее дълго. Мен поне не може да ме амбицира всичкият тоя цирк със софийските велоалеи да се върна на колелото. Преди време бях запален колоездач, и то запален градски колоездач. Днес не мога да си представя с кой акъл съм карал колело в града. Вярно – преди 5-6 години трафикът не беше така натоварен, София с всеки ден бие рекорди по претъпканост и сигурно всеки ден идва по един рейс народ отнякъде. Стоварват ги на Горубляне, за да си изберат бричка и с нея да идат на работа следния ден. Да я паркират някъде из квартала – най-добре пред алея на вход на блок, за да не могат да излизат с детски колички тия гадове местните. Или пък на кръстовище, на самия завой – това си е класика, нещо като арт-инсталация-псувня. Ох, няма значение. :)

—-

Радвам се на дръвчетата. Иска ми се да оцелеят и да се раззелени всичко. Надежда, с малки изключения тук-там, успява да остава зелен квартал. Не зелен в смисъла на квартал с дворчета и къщички, но зелен изобщо. Чистят бая през последните две-три години. Не кърпят дупките правилно, но това си е общ синдром – даже въпросното Ломско в тоя участък го асфалтираха под дъжда веднъж… Но иначе чистят. След предишния период на унищожаване на тротоари, сега от година-две даже видях как възстановиха няколко. За ден-два “откопаха” тротоари, за които и не подозирахме. Не ми се вярва кметът да е добрата фея, но поне някой ресорен заместник или експерт в общината натиска на правилното място. Дано се задържи тенденцията. Едва ли, но дано.

Май всички най-вече затова се разхождат там – заради дръвчетата. Нищо друго не е добре уредено, особено това с постоянно влизащите коли. Те влизаха и докато имаше още валяци – заобикаляха ги и готово. Луда работа. Но дръвчетата дават някаква надежда в тая главна на Надежда.

Има начин да се пренасят по-големи дървета, защо не го ползват? Защо трябва както, например, около реката по Сливница след Опълченска, да чакаме с години да пораснат фиданките, които набоцкаха след изсичането на огромните тополи? Трябва някъде около София да има специален разсадник, точно пригоден за такива дървета и пренасянето им на място.

Не ми хареса, когато затвориха за ремонт и метро. И сега не ми харесва, че толкова грижи създадоха – с прах, шум, с объркване на транспорта, с оскъпяване на транспорта… Но пък ми харесва, че краят му се вижда. Или кой знае – ако не му се вижда краят на тоя строеж, то поне човек може да помаа краци насред пътното платно. И не той да се пази и да заобикаля колите, а колите, влезли полу-неправилно при него, да се пазят и да го заобикалят. Два вида кеф, и двата – по български.

Защо не гласувах на предварителните избори

…и защо няма да гласувам и на след-варителните…

Започна предизборната пропаганда и вече доста хора, които уважавам, писаха в блоговете си в подкрепа на сините и особено на тъмносините кандидати. Показателно ми е, че хората виртуално около мен подкрепят все още “сините”. Но е нормално – бил съм за СДС, в очите ми е блестяла надежда на не един митинг, студентски протест или блокада – най-логично би било и аз да съм останал “син”. Но това, което другите наивно отказват да видят е, че всички в политиката са боклуци. Дочувах лоши неща за “синята номенклатура” още през онези години, но отказвах да повярвам. Докато година след година, избори след избори всичко стана ясно само. Който вижда друго, явно се самозалъгва, че с упорство в изборите все някой ден ще дойде светло бъдеще. Без мен в това – “светло бъдеще” сме чакали достатъчно преди!

Червените кандидати и всякаквата останала измет от ГЕРБ, ДПС, Атака и разни други извънземни хич не ща да коментирам.

Прошко Прошков бил честен и добър, Светослав Малинов бил принципен политик, не знам си какво. Тези дни се видях с приятел, който беше активен политически преди години. Вече не е – напусна сам. В ранните ми 20 имах поне няколко изявяващи се така дейци наоколо, кои повече и кои по-малко “сини”. Беше нормално, беше правилно, честно, отговорно и ентусиазирано. Та видяхме се и разговорът лека-полека мина към идващите избори.

Споменахме Меглена Кунева и ни се вгорчи бирата. Не разбирам кой и с какъв акъл би гласувал за нея – особено когато знае историята й, политическата й кариера, знае кои политици през годините са я подкрепяли и кои сега я издигат. И когато знае, че като еврокомисар нищо не е направила. О, да – беше жена комисар, голям успех. Зная феминистки, но има и друг вид феминистки, едни криворазбрани такива, дето ще скачат до тавана, ако стане президент. Само защото е жена и това е “голям успех”. Да, голям успех. Нищо, че Кунева е куха, та дрънка. Лично на мен само Слави Трифонов и ония измисльовци сценаристите му са ми достатъчни като подкрепа за Кунева, за да махна с ръка и да ида да гледам друг филм.

Естествено разговорът се пренесе към сините кандидати. Ясно беше, че кандидатите на ДСБ ще минат предварителните избори. Та за тях. За Прошков нищо не знаехме, но съм сигурен, че не е чак такъв месия, както го представят из дсб-фен-блоговете. На предизборни обещания, на разговори с блогърите на хапване в кафене сигурно всеки е голям майстор. Не виждам каква по-различна пропагандна политика е това – както някои обядват с журналисти, така други викат на кафе блогъри. Пак казвам – нищо лично към участвалите хора, някои от тях познавам и уважавам, но просто това не е моята представа за “нещо различно”. Никъде не проличава нищо, което да си заслужава.

А остава винаги силуетът на Иван Костов някъде на заден план. Човекът, който беше доведен на власт с огромна подкрепа, огромна. Подкрепа, която ако беше видяла поне малко успехи, неща, които да си заслужават, щеше да се повтори на следващите избори. Но не – човекът беше зает да приватизира всичко и най-вече да създава новата “синя номенклатура”, да я пуска да пълзи навсякъде. Заради тази номенклатура, заради “сините бележки”, които определяха кариерите по-нагоре във всички сфери и които ги раздаваха най-корумпираните в СДС, заради това не мога да търпя Костов и днес. А, да – и заради това, че изгуби следващите избори. Идиот – с толкова зор почти цял народ излезе на улиците и го качи да уреди държавата, а той само уреди своите партийни хора и накрая взе, че се провали на избори.

Та като казах за Костов, се сетих и за Малинов. Питам тоя мой приятел какво мисли за Светослав Малинов и той, едва отпил от бирата си, веднага казва “тъп, но верен”. Всичко пак си идва на мястото, нали?

Преди години е участвал в една от PR-кампаниите на СДС и там шеф на пиар-а е бил Малинов. Работили са дълго заедно, в някакъв средно голям екип и има както формални, така и неформални впечатления. Тогава СДС редовно правеше запивки на екипите си из хотели и курорти. Семинар, конференция, тийм-билдинг – дрън-дрън. Само харчеха пари, но все едно – това е друга тема.

Думите му бяха точно такива – кух, тъп, но пробивен, гледа много имиджа си и най-вече следва Костов. Питах го защо тогава изобщо го издигат за кандидат за президент – нали се очаква след Гоце-то да има някаква промяна, нещо различно и качествено, някой нов политик с идеи и правилни разбирания, някой, който да противопостави разбиранията си както на властолюбието на Бойко, така и на руската продажност на комунистите. Не че Бойко не е комунист, де.

И той ми отговаря – избрали са го, защото е верен на партията. За момент се сепвам и се чудя “как, на коя партия”, защото още стоят някъде в ума ми лозунгите за “Партията” от детските години. На ДСБ, на партията, на Костов. Костов няма да търпи какъвто и да е кандидат, който не му е верен. Първо верен във всичко и чак след това евентуално може да има други лични политически качества.

Така че няма да гласувам. Нито на предварителни, нито на следварителни избори.

Не се заблуждавам и от агресивната “положителна” кампания на Георги Кадиев. И той е същият, просто използва всяка възможност и всяка пукнатина в сините за кампанията си. Нито вярвам на Куневата “отворена кампания” – глупости на търкалета, даже не ми се коментира.

Честно казано, вярвах, че Светослав Малинов е най-ценният от целия този куп въпросни кандидати за президент и кмет. Имах си някои малки причини – образование, научна работа. Но много повече вярвам на личната оценка на приятел и тя е “най-вече верен и по-скоро тъп”. Аз верни на партия хора в управлението не ща. Такива имаме.

—-

Нека не ми се сърдят искрените привърженици на ДСБ и СДС. А привържениците на други партии и партийки могат да идат да се привържат някъде на майната си и да си гледат работата. :)

—-

Аз истинския си коментар съм го написал преди години.

Не гласувам. И не съм пасивен – обяснявам всеки път разбираемо защо и как. Много от “активните” гласуващи и това не могат да направят.

2099

С това, че писах за рекламната неадекватност на Мото-Пфое си навлякох вписване в техен спам-списък. Изведнъж се сетили за мен. Канят на среща-представяне на “уникалната кампания за нестандартно предпремиерно представяне на нов модел автомобил” (или нещо подобно) в единия от офисите им. Били поканили “колеги блогъри” (?!?) и много медии. Уау, медии – вярно ли?

Фокус за блогъри

Не помня кога точно започна модата блогъри да пишат хвалебствия за даден продукт на компания, уж че “случайно разбрах, включиха ме да пробвам, и леле колко ми хареса”. Сигурен съм, че не всички такива блогърски пиар-кампании през годините са превзети – някои от хората са били искрени. Давали са и лек критичен поглед дори. Но, както знаем, всичко си има граници, а границите рано или късно се прекрачват.

Мото-Пфое има кампания за рекламиране на Ford Focus mk3 чрез блогъри. Всичко хубаво, хората са седнали да покарат нови коли, пишат си както са се разбрали с компанията, керванът си върви, аз не чета рекламни статии и всички са доволни. Не, наистина – нека ги покарат. А който ще си купи нова кола заради рекламна кампания сред блогъри, е или човек, който не се интересува много-много от коли и така и така би си купил който и да е друг автомобил на почти случаен принцип, или е идиот. От тия, дето знаят наизуст рекламите по телевизията. Но все тая – да са живи и здрави и идиотите с промити от реклами мозъци.

Друго ми е чудно. Случайно ми попаднаха две-три писания на “известните блогъри” и понеже съм си запален на автомобилна тема, ги попрегледах. Никъде не видях ценно, истинско ревю на колата. Някакви “пътни бележки” от сорта на “тръгнах тук, отидох там, ей че готино беше, видях се с еди-кой си, имаше/нямаше интернет в хотела… а, и колата е хубава, забравих да кажа”.

Ако Мото-Пфое искат да подобрят недобрия си имидж сред автомобилистите (има верни фенове на Ford, но това е съвсем друго нещо), трябваше да направят друго. Вместо да се забъркват с блог-хайлайфа и да се надяват на бърза и бляскава пиар-печалба, можеха да измислят нещо по-дълготрайно от тест-драйв с обещание за SEO през блогове и микроблогове. Можеха да представят колата на блогъри, пишещи повече (или изцяло) за автомобили, да направят срещи с авто-клубове и форуми. И така да очакват истински, ценни както с похвалите, така и с критиките си ревюта. Да дадат да им се оцени гаранционната поддръжка, цените в сервизите, изобщо всичко. Можеха да опитат да завихрят общност (онлайн, но и офлайн), която без да кара непременно Форд и другите марки на концерна да се чувства участваща в живота на тия марки в България. Срещи, интервюта, отстъпки, предложения до фирмата, периодични пробни карания и съответно периодични критични ревюта на колите. А не като сега – юруш на маслините, да покараме кола с нова боя, пък после ще надраскаме нещо в блога или в статусите. За да вдигнем pagerank-а им, да стане SEO-шум.

Не, не завиждам, нищо подобно. Миналата година се бяха свързали и с мен, заради ей-този ми статус. В реплики през туитър и после в лично писмо ме канеха да взема един Фокус, да го карам и после да видя как ще си променя мнението за марката. Писах им, че мнението ми за Ford не е изградено вчера и не се базира на тест-драйв. Все пак си оставих вратичка и казах, че бих взел от тях кола за такова каране, но само ако е Focus BEV, дали имат такава на разположение в София? Естествено, не ми отговориха. Нямат.

С други думи – хора, като пишете за тая кампания, после като правите снимките и видеоклиповете пак от тая кампания, хайде моля ви се обърнете малко внимание и на колата! Подхвърляне от сорта на “приятна кола, много джаджи за натискане вътре”, “колата е с добър разход” не вършат работа за тези от нас, които поне малко разбираме от автомобили. Форд Фокус изобщо с нещо изключително направи ли ви впечатление? Какви по-точно джаджи има? Снимки, описание на действието, качество на сглобката, надеждност на софтуера? Какъв по-точно е разходът? 3, 4, 5 литра на 100км? Защото аз като чета спецификациите, 8.5l/100km градско и 6.2l/100km на магистрала при 90км/ч хич не е толкова впечатляващо. Даже си е съвсем нормално за кола от този клас… мога да кажа, че определено е леко висок разход за 2011г., но хайде да бъда добричък.

Може би просто мразя поръчковите статии от всякакъв вид. Дори и да са така небрежно и приятно представени, пак си личи, че са поръчкови. Познайте дали в конкурса ще спечели някой, който е писал лоши неща за колата или за фирмата. Не че изобщо ще има такъв, де – всеки ще пише колко е яка колата, всеки ще гледа да отиде на по-яки места, за да снима по-яки неща и накрая армията от “фенове” да гласува за него в класирането… Всичко е толкова евровизийно… Мюзик айдъл и Биг брадър в едно, на тема “колата на фирмата”.

Фокус-мокус, абракадабра. А преди време блоговете не бяха за това. В края на деня – нищо лошо, нали има бутон “изтриване” в емисиите в четеца.

Зрелище пред джамията, хляб – по изборите

Много се изписа през последните дни за боя между привърженици на “Атака” и събрали се за петъчна молитва мюсюлмани край софийската джамия Баня Баши. Описа се и се обсъди всичко достатъчно обилно. Аз ще се опитам да бъда кратък. Защото се изписа повече от нужното.

Ясно е, че сблъсъкът е политическа провокация и е ясно, че някои политици (Сидеров, Доган, Борисов) имат огромна полза от вдигане на шум по въпроса точно сега. От едната им страна идват избори, от другата – евентуални въпроси за кризата, обедняването, все по-ниския стандарт на живот, разкритията на Уикилийкс… Особено последното май им е най-належащо за заглушаване, но пък сигурно не са го очаквали. Все едно – каквато и да е причината, журналистите не трябва да бъдат оставяни без жълти политически скандали, защото имат професионалния навик да задават въпроси. А това явно е неудобно.

Тоест боят пред джамията беше зрелището. Спокойно – като наближат още изборите, ще ни дадат и хляба.

Друго е по-важно. Сблъсъкът не е на християни с мюсюлмани, а е на маргинални фанатици с всички нас. Все се повтаря, че София бил град на религиозна търпимост, град на толерантност. Че изобщо българите и България били толерантни и всички религии имали място. Да, толерантни сме и да, София е свикнала да вижда всякакви храмове.

Но не религиозната търпимост е в основата, а нерелигиозността. София е светски град. България е светска държава. Толерантността и търпимостта идват след това, върху тази основа. Защото насилие и нетърпимост няма там, където няма силно изявени религии.

Аз искам София да си остане такава. Вярно – всички имат право да се молят на публичните места, но това е така, заради толерантния нерелигиозен град. Никой няма онтологичното право да изисква повече, да налага религия и в същия момент да се позовава на толерантност. По същия начин, както християнските попове нямат никакво морално право да задават основания на светското ни общество. Както и не може едни обидени и нахъсани вярващи да се бият с други такива. Или да веят националния флаг, докато говорят за Христос, Мохамед, Тангра или каквото и да е там. Имайте уважението и си познавайте границите!

Накратко – и едните, и другите, и кибиците – гледайте си това, в което вярвате. Но не ни карайте да излизаме да се бием за вас. Защото просто номерът няма да мине. Стига с религиозното театро, стегнете се всички и си живейте живота! Светския, нерелигиозен, нормален здравословен живот.

2096

Поработих по http://novo20.com тия дни. Махнах стария сайт (вече Drupal само за прости неща), сложих HotaruCMS и вече седмица ровя из кода и донагласям. В началото мислех да пращам на разработчиците кръпки, но няма смисъл. Повечето промени едва ли някой ще ползва, а и са мръсни хакове. Нищо, за мен са ОК. Само кирилицата в trackbacks се омазва. Извинявам се на всички засегнати! Работя по въпроса.

За новите лични карти

Преди няколко дни ходих да си подам документите за прословутите “нови лични документи”. Личната ми карта изтече в края на миналата година и се възползвах от 6-месечния гратисен период, затова не си давах много зор да се редя на опашките около нова година. Защо съм бил чакал почти до последния момент? Ами защото така искам – имам право и така съм решил, точка. Издивявам, когато вместо да се поправи обслужването на гражданите, веднага се повдига контравъпрос “ама вие защо в последния ден, трябваше по-рано, то защо такъв ни е манталитетът на българите, мрън-мрън”. И в последната секунда на срока да съм, пак трябва да бъда обслужен като по всяко друго време. Е, да – знам, в България съм…

Друга причина, която ми убиваше ентусиазма да ходя до полицията беше, че така и не бях разбрал ще ми взимат ли отпечатъци от пръстите или не. Четох из мрежата, разпитвах приятели, заслушвах се, когато малоумни журналисти правеха “репортажи” по темата – никаква информация. Повечето от хората около мен си вадеха цял набор документи, включително паспорт за навън и там е ясно, че са решили да взимат отпечатъци. Но аз искам само лична карта, нищо друго.

Сега за обикалянето, нервите и бюрократичния тормоз.

Ако някой ви каже пак, че новите документи се издавали лесно, бързо, едва ли не служителите с усмивки и песен на уста за нула време обработват и подготвят всичко – не му вярвайте. Ако някой вратовързан чичка с наднормено тегло и червени от алкохолизма бузи ви убеждава, че всичко ставало за половин-един час и можете в обедната почивка да минете и да доставите това удоволствие на държавната милиция – не му вярвайте. Защото не е така – на мен ми отне четири часа, при условие, че полиция, паспортно, община и данъчно са в непосредствена близост. Не ми се мисли какво е в други общини, където трябва да се снове между сгради на няколко пресечки. А, и два SMS-а дарение на “синята зона”, да им изсъхнат паяците и на тях…

1) Търсене на място за паркиране. Това си го знаете, но аз се поизнервих, та няма как да не го спомена. По тоя повод, искрени “благопожелания” отиват по адрес на тия, дето ходят на работа с колите си и нито фирмата им има паркинг, нито пък има свободни места в квартала. Разбирам да ходиш в другия край на града (примерно до “бизнес-парка” в Младост) и да не искаш да се вреш в отвратителния градски транспорт. Е, вече има метро и то е по-добре, но хайде – разбирам. Обаче това да работиш в нормален жилищен квартал, при това с много добра свързаност с трамваи, тролеи, рейсове, маршрутки и какво ли още не и да продължаваш да си паркираш колата там, да паркираш по тротоарите чак, да паркираш от лявата страна на еднопосочно, да паркираш по самата дъга на кръстовищата – е това си е селяния! И всички, дето го правят, са селяни! В лошия смисъл, щото иначе думата си е добра.

2) В паспортното. Добър ден, добър ден. Така и така и веднага надеждата за това обещавано по телевизията “бързо издаване” угасна. Ето ви тия документи, попълнете ги, а освен това вземете от общината удостоверение за постоянен адрес. Не посмях да питам защо ми го искат – в полиция и всичко на сто метра от нея избягвам да питам за каквото и да е.

3) В общината. Табела с информация, на която няма никаква информация за граждани. Разбивка по етажи, от която мога да разбера къде да ида, ако ми е първи ден на работа, но ако съм клиент, нищо няма да разбера. Напишете какво се прави на съответния етаж, с какво се занимава тая служба, а не ми давайте съкращения и подобни простотии! Намирам накрая мястото и чакам към 45 минути да обслужат чичката пред мен. Идилия, ви казвам. Дочувам през стъклената врата как се започва едно разпитване за роднини, ама тя дъщеря ти замина ли, а къщата на кого ще я оставяш, и там се подпиши, и тук. Е, трябваше да кажеш, че си за един подпис, да те пуснат отвън по-рано… 45 минути. Влизам – така и така, взема ми личната карта, цъка дълго на компютъра. “Вие собственик ли сте на имота?” “Какъв имот, аз не за имот…” “На имота, в който е постоянният адрес.” “Ами не, не съм…” Започвам да обяснявам, че адресът е същият като на досегашната ми карта, ама съвсем същият… Нямало значение, имало нов закон… Да им пикая на новите закони. С лек скандал си тръгвам, щото трябвало собственикът да дойде, пък с нотариално заверено копие на нотариалния акт, пък не знам си какво…

4) Чувам се с баща ми, той ме убеждава да идем заедно, за да се свърши тая работа. Междувременно аз съм забравил за това с нотариалния акт (къде ти, аз не помня всички продукти за пазаруване). Пали-гаси колата, тоя път я оставям на синя зона. Качваме се, пак чакаме, влизаме – ала-бала, а вие господине носите ли нотариален акт? Баща ми е спокоен човек и стратег в разговорите, но не издържа и той – “Вие нали сте общината?” “Ами… да” “Вие ако не знаете кой имот на кого е, кой ще знае?” Много им пука на патките там, почват веднага да се карат, да съскат… Аз вече им вдигам среден скандал и си излизам.

5) Баща ми ме убеждава да продължим и отиваме в данъчното, където той с дипломатичност казва на подходящата служителка в подходящото настроение какъв е проблемът и тя му издава данъчна справка за имота, която да послужи пред общината…

6) Пак в общината, аз попълвам като луд безкрайните бланки, на които пиша общо три или четири пъти един и същи адрес… Влизам пак при оная кокошка, праща ме да платя такса. Отгоре на бланката пише три вида услуга и аз я питам всяка услуга за колко пари е и съответно за какъв срок е. Ако експресната им услуга за удостоверение за постоянен адрес е повече от два лева, няма да я поръчвам нея – не стига, че постоянно наливаме пари в тия бюрокрации, не ща да давам залудо и бих изчакал. През зъби ми изсъсква да ида да си платя и да се върна. Пак питам, оная с треперещ глас ми “обяснява”, че няма три услуги, таксата е 2.50 и се издава веднага.

7) Плащам – там стана на минутата.

8) Връщам се, трябвало да мина през деловодството да ми заверят молбата… Отивам в деловодството, чакам и там. Влизам – три кокошки зад стъклени гишета. Абе навсякъде едни PVC-дограми, едни ламинати… Пари за ремонт са имали, но не са имали пари да си вържат компютърните системи, за да не разиграват така хората. Та чакам аз – едната чете вестник, другата цъка нещо на компютъра (на минички ли играе, на пасианс ли, програмира ли – кой я знае), а третата си говори личен разговор по телефона. Стоя пред тая третата и не вярвам на очите си – вече няколко минути съм в стаята, пред гишетата им, а никоя не само че не прекъсна “заниманията си”, а даже не се излъга да ме погледне. Накрая телефонистката приключи с “айде, муцка, ще ми се обадиш след това” и протегна ръце през гишето, почти без да ме види. Прас-прас печат и готово (тия хора гледат ли изобщо какво подпечатват?)

9) Издадоха ми удостоверение за постоянен адрес, ура! За целта трябваше да подам молба за промяна на постоянния ми адрес със същия постоянен адрес, да доведа баща ми, който напоследък има болки в коляното и като се умори се придвижва трудно по всичките тия стъпала нагоре-надолу и изобщо беше голям купон всичко! После баща ми каза, че тая с удостоверенията му е казала, че съм минал по бързия път, можело да ме накара още поне 5-6 документа да си донеса. Той ходил при нея, докато съм попълвал бланките и я “обработил” със стандартния разговор от типа “ех, тия деца, да – и аз имам син/дъщеря, знам”. Не й е цепил басма, даже я е поскастрил малко, но ми каза, че споменала, че по някакъв си още по-нов закон трябвало и документи за жена ми, пък за децата ми, пък и майка ми трябвало да иде, пък не знам си какво… Луди хора са това бюрократите ви казвам, луди!

10) Пак в паспортното – опа, грешка, идете в полицията, за да платите таксата първо. А там, нали се сещате, всъщност има гише на банка, която ви взема 2 лева комисионна за превода. Мила родна картинка, и в КАТ са такива тарикати на дребно, и навсякъде. А мога ли да си платя аз в моята си банка примерно? Абе все едно…

11) В паспортното, вече чакане на опашка. Подавам документите, връщат ми ги един-два пъти, но за дреболии, които допопълвам на място. Това е, вика лелчето – наредете се сега на “биометрията” за снимка.

12) Редя се на “биометрията”. Има две такива, работи само едната. Тоест ту едната, ту другата – не знам дали е една мацка вътре, която снове между стаите или някой много стриктно спазва ония норми за почивки при работа с монитори. Пред мен минават двама човека и отново излизат каките в почивка. 15 минути, която продължи 30 (имам часовник, толкова си беше). Накрая влязох да ме снимат – снимаха ме, дадоха ми да се подпиша на един таблет и това е. Една бележка с номерче и след 30 дни ще ида да си взема тескерето…

—-

Уморявам се, само като се сетя за цялото това обикаляне, тичане по стълби, от сграда в сграда и всичките нерви за някакъв си документ. Дето вместо те да ме гонят да ми го дадат, трябва аз да им вися 4 часа в “администрациите”.

Още нещо – в паспортното, което е нова сграда, на средата между гишетата има голяма картина на Васил Левски. Хм, нормално, ще кажете, на много места в администрацията се фукат с Апостола. Ама не е съвсем същото – картината е всъщност прерисувана снимката на Левски, същата, която се прерисува масово, само че този път имаше нещо по-различно. Загледах се и ми присветна – рисунката е на снимката от тескерето на Левски, точно както си е. С печатите, с всичко. Шапка му свалям на дизайнера, който се е сетил – не на дизайна, защото огромният портрет ми стои някак гротескно, но евала за идеята! В паспортната служба е сложена паспортната снимка на Левски – така хем е Левски, хем е паспорт. Това беше единственото, което ме развесели тоя ден.

Та добре, че личните карти са за десет години. Даже са им малко – всяка среща с държавната/общинската администрация е достатъчна за много по-дълго време. А, и още нещо – пръстови отпечатъци се взимат само за международен паспорт, само той е с чип, в който да се записват. За лична карта и шофьорска книжка – само снимка и подпис.

24-ти май в песни и игри

Честит празник! Малко на патерица, но пак добре. Пак жега в календара е – жега, ама с дъжд. Абе казвам аз на бабите във входа, че на 24-ти май винаги вали, пък те всеки ден цъкат с език “пу-у, май па че вали неска, времето се е объркало”. Аз си знам от едно време – манифестация, “Върви народе” и следобеда дъжд. Е, не че съм и бил на толкова манифестации. Един път стигнах до Халите и там се изнизахме със съученици да вземем сладолед. Върнахме се – друго училище се точи по булеварда вече. После ни триха сол, ама сладоледът си е сладолед, тъй де.

Този 24-ти ми е даже по-специален празник. Тази година стават 10, откакто курсът ни завърши семестриално Университета. Иначе после половината завършвахме все по различно време, аз например се проявих с кръгли 5 години и се дипломирах през 2006г. Дадоха ми дипломата чак на следващата, но какво е една година след цели пет.

Та значи станаха “след десет години”. Нещо не се очертава “пак да се срещнем”, даже май все по-рядко се чуваме, камо ли виждаме. Едни са с дечурлига, други работят, трети пък – и двете. Абе ще намерим начин. ;)

С децата отидохме в “Палавници” в Младост. Аз последно не разбрах – “Палавници” ли се казва или “Патиланци”? Светко имаше за награда от “По-по-най” ваучър за игра там и успяхме тъкмо навреме. Изтичаше в края на месеца, а пък точно сега, тия дни, има малка “дупка” между рождени дни на деца, детски градини, пикници, пътувания. Стана супер. Първо за пореден път пролича, че на нас проблемът ни е в тръгването. Докато се облечем всички, докато вземем всичко и се разминаваме в малкия апартамент, прелиствайки наум какво не трябваше да забравяме тоя път – и всичкото това на фона или на рев и пищене, или най-малкото на вървящия след някого Светли, който обяснява нещо много подробно за някаква игра или нещо, което е видял или си е измислил. Но веднъж седнали в колата, сме unstoppable. Което пак ми напомня, че Рошко е много яка кола (пу-пу, да не са му уроки) – покрай ниските доходи и високите разходи все нямам как да го обгрижвам, а той си кара и си няма грижи. Или сме случили на екземпляр, или са прави някои, че тия Ровъри издържат на родните пътни условия много добре.

В “Патиланци” падна голяма игра. Светко е на върха на щастието и днес, вече втори ден оттогава. Към два часа общо кара всичко, дето става за каране, даже се и поблъска с мама на блъскащите се. Поигра в детския кът заедно с Оги. Появи се бате Енчо и Светли отиде при него, качи се сам на един малък подиум, където бяха направили малка сцена. Отиде при него, ухилен до уши – откакто ходи в “По-по-най” искаше да вижда пак “бате Енчо и другия батко”. Та застана до него и бате Енчо го пита какво иска да изпее или изрецитира, а нашият само му се усмихва със светнали очи, мълчи и вдига рамене. Весел, щастлив. Пропуснаха го, пяха деца наоколо и накрая пак го питаха, а той се обърка какво да изпее и накрая реши да играе на сигурно – “Five little monkeys jumping on a bed”. И толкова – не стига, че на 24 май пя на английски, ами и само един ред. И пак гледа бате Енчо ухилен и весел, весел. Накрая му дадоха “хайде, от нас да мине” един трикольор на пръчка. И нашият на връщане размахваше гордо байрака и пееше с цяло гърло “В парахода рог изсвирва, развя се байрак”. Да, на него “Ботев марш” му е като на мен преди време номерът на автомата. Само дето той си харесва песента, а при мен бяха по-други чувствата. Пее за “на чела им левски знаци” по цял ден, а като му омръзне, започва да си я мрънка и тананика с негови си измислени думи. Обаче на сцената се изложихме – империалистическа пропаганда правихме, пяхме гнили капиталистически песни. Здраве да е. Той Светко разбра какъв празник е. Обясняваме му и обсъждаме такива нещица. На връщане – пак купон за него. Обяд в заведение, което в неговия случай си значи пържени картофки.

Много беше готино. А в мрежата пък видях, че хората пишат за Google и някакво си лого на кирилица. Няма такива неща, не сте гледали добре! :) Веднага си пролича кой ползва Гугъл без SSL. Между другото, има за Firefox (и дериватите му) една много ценна приставка – HTTPS Everywhere. Сложете си я, заслужава си!

Лаф на деня: “Тате, когато стана голям, с моето момиче ще се возим в бетоновоз!” Гледах аз да го зарибя по кабриолетите, но си е прав – нерде кабриолет, нерде бетоновоз!

Като казах за колегите – после вечерта май ги сънувах. Бяхме всички някъде и трябваше да пътуваме за още по-нанякъде, за да се срещнем. Всеки говореше много и в шума нещо не се разбираше, Ева обясняваше на висок глас нещо на всички, Вера гласеше пинхол да ни снима, Ванката се връщаше от семинар в чужбина, а Дикс обикаляше и постоянно търсеше някого. И всички други бяха там, де. ;) А на мен ми беше просто гот да си седя кротко леко встрани, да пия студена бира, тя все да не свършва и да се усмихвам в отговор на всички. Та честит празник, колеги!