Огънал съм (само леко) джанта в софийските дупки. Ударих дясна предна преди седмица в квартала. Мъничка дупка, ама коварна. Този вторник треснах лява предна при влизане под моста на бул. “Витоша”. Малка, много коварна. Тресна като бомба направо. Сега видях, защото левият тас нещо не пасваше. Опитах да го наместя и се усъмних. Свалих го, гледах джантата – видимо огънат кант. Бате Бойко се грижи.
1894
Акумулаторът на колата пак е празен. За трети път забравям фаровете за час-два и резултатът е неприятен – батерията е flat. Толкова кратко време на фарове без зареждане е малко, но явно акумулаторът е стар и прецакан и зарядът му е малко. Трябва или да си купя зарядно, или нов акумулатор. Или и двете. Зарядно намирам за от 55 до 100 лева, ще почака. Да купя утре кабели. Или да ме бутнат да запали.
Арти е болен
Котаракът ни е зле, но да се надяваме, ще е както казва бебо, като падне — “добе си”. Сега Арти лежи под старата печка отатък в детската стая, превърната в котколечебница. Щяхме да я ремонтираме и още сме до половината, но по-важно е котето да оздравее.
Доведохме го, като дойдохме в Троян, може би преди месец и половина. Пътувахме с колата, той беше в сандъчето си, сложено в краката на задната седалка и покрито с чаршаф. Едвам го вкарахме вътре, все мрази носенето. Ходенето на море навремето явно си му е останало като спомен и макар в Ахтопол и малко във Варвара тогава да си беше поживял на воля и шир, все искаше да се връща при нас за гушкане и задължително да спи в краката ни. Сега в колата пътувахме с климатик, пуснат да му духа точно към него. И когато на няколко пъти спирах климатика, след секунда-две се чуваше възмутено измяукване отзад и аз със смях го включвах отново.
Като излезе тук, беше целият мокър. Изпишкал се по някое време, козината му попила и щръкнала като модна прическа. Едвам успяхме да подредим багажа и Арти щипна нанякъде. Беше взел да се разгонва от разни виещи мацки в София, а пък и май си им е времето. Нямаше го около две седмици. Аз не се притеснявах много, Краси се тревожеше повече. Излизахме наоколо да го търсим, но съвсем малко, само сме го викали няколко пъти.
Една вечер племеничката Грета го доведе на вратата. Видяла го наоколо и го познала, решила веднага да ни го доведе. Той самият знае пътя до входната врата и сигурно натам се е бил запътил. Шмугна се в коридора като сянка. Беше толкова отслабнал, че едвам го познах. Сега съжалявам, че веднага не го заведох на ветеринар и не го затворих в детската. Защото стоя само два дни и изчезна пак, за да се върне съвсем изнемощял и болен след още седмица.
Всичко това става точно в големите летни дъждове. Тук имаше и един ужасен порой, небето се разпра и за четвърт час вече всичко беше във вода. Мълнии падаха толкова близо из околните върхове на Балкана, че алармите на колите на паркинга не спираха. Нямаше закъснение на гръмотевиците, съвсем близо е било. Тогава бях затворен в колата — там ме хвана бурята, на връщане от магазина. И по това време миличкият Арти е бил навън, бил е с рани и не е знаел къде и как да се скрие.
Въпросните два дни, в които отмаряше вкъщи, го държахме на терасата. Не за друго, а за да го обезпаразитим първо. Светко вече искаше да го гушка и да си играят, а котето все пак две седмици е спало кой знае къде (и кой знае с кого;). Беше отслабнал, както казах — брояха му се всички кости, а той иначе е масивен и грамаден котарак. По-лошото беше, че имаше две рани на гърба — една в началото на опашката и една над десния заден крак. Явно рани от бой. Вечерта бяха подутини, а на сутринта се спукаха, изтекла е гной и той с много мъка и видима болка се извиваше, за да си ги ближе. Пи много вода, хапна малко и на сутринта на втория ден, точно когато се приготвихме да го водим на лекар, избяга пак. Сутринта беше в спалната си къщичка, после се облякохме, подготвихме бебо за излизане, взех ключовете от колата и понесох сандъчето към терасата — нямаше го вече. Щипнал отново, тя терасата е на първия етаж и даже има удобни предмети за слизане.
Сега се е върнал в четвъртъка, точно когато аз съм се подготвял за пътуване от София, след като си взех първия изпит от докторантския минимум. Дошъл е на вратата, за да търси помощ от нас. Краси се е уговорила с приятелка да й помогне с бебето и са завели котарака на ветеринар. Още първия път беше толкова отслабнал, че само като го побутне леко човек, залиташе. Нещо немислимо преди, точно за него. Лекарите са му направили превръзка и са му промили абцеса, били са му няколко инжекции с антибиотици и лекарства за раните.
Освен раните, сега има и нещо на дробовете — диша тежко, с много хрипове. Може би е настинал зле в дъждовете, но лекарите не са сигурни. Първата вечер, когато се прибрах тук и Краси ми го показа в детската стая — смален, прашен и непочиствал се, малко смешен с бялата превръзка на задника с лейкопласт отгоре накръст като Еркюл — тогава дишаше едва-едва. Толкова силни хрипове имаше, че дишаше някак на “изкашляния”, рязко, учестено и плитко. Не знам как изобщо е спал и дали е спал. Целия този ден, от второто си завръщане и след ветеринаря, до вечерта, не беше ял и пил изобщо.
Зарадвах се, когато на сутринта видях, че е ял. От течна храна от консерва, любимата му. Още от книжките на Джералд Даръл навремето знам, че когато едно животно започне да яде, значи ще се излекува. И все пак се притеснявам, много.
На следващия ден, вчера, го заведох в кабинета да му сменят превръзката и да го видят пак. Казаха, че изглежда по-добре, първия път даже хич не се е съпротивлявал на манипулациите, толкова е бил немощен. Казах им, че вече яде и когато лекарката му поднесе хрупка храна, той се нахвърли да я дъвче. Засмяха се, че щом в тази неудобна поза, притиснат от два чифта ръце в ръкавици към манипулационната маса иска и успява да яде, значи е определено по-добре.
Сега хапва по мъничко и по много лежи заврян под печката. Не иска да влиза в дунапренената си спална къщичка, може нещо да го е наплашило, може предния път да го е изгонила някоя съседска котка, намъкнала се в терасата при него, не знам. Когато влиза някой от нас двамата с Краси, Арти се измъква от местенцето си и с мъркане и хрипливо маукане идва към нас да го галим. И просто да постои, леко полюляващ се край нас, докато го чешем зад ушите. И после се обръща и с бавна крачка се вмъква отново да лежи. Опитвахме да му даваме вода със спринцовка, но не ще. Пие доста малко вода, но дано започне да се оправя.
Това, което мен ме притесни ужасно много е, че лекарите казаха, че му липсвал един зъб. Стреснах се много — когато идвахме тук, съм сигурен, че зъбите му си бяха наред. Когато се върна първия път, съм сигурен, че бяха наред, защото хапваше суха храна и изпи половин купичка наведнъж. А сега явно нещо силно го боли в устата, защото при всяко хапване от течната храна потръпва. Един път чух някаво хрущене, докато дъвчеше храната — а няма какво да хрущи в нея, тя е мека. Явно някъде зъбките му се търкат едни в други. Сигурно и затова не пие вода — защото, както казаха, единият кучешки зъб липсва, устната е провиснала леко и насрещният кучешки зъб се забива там в месото и има раничка.
Милият Арти! Дано се оправи и да е наред! В понеделник ще е на контролен преглед, евентуално последно махане на превръзката и ще го видят пак докторите. Светко все се сеща и пита за него. Много се надявам да си има и зъбчета и просто от липса на храна и витамини да са се били разклатили и лекарите в суматохата накрая да не са видели добре. И като заякне, всичко да е наред отново!
1892
В Троян, на свободна точка в кафене в центъра. Точно когато нямаме свой достъп, всички си заключиха рутерите – и в София, и тук. Опитах да се вържа отново към местната LAN-ка, но по-лошо отношение към клиент рядко съм виждал и ги оставих да пасат. Иронията е, че сега съм срещу БТК и ползвам пуснат нарочно от тях ADSL към кафето, а вкъщи имаме вече пакет ADSL с Wi-Fi. Чака активиране във вторник.
Неразказани притчи 01
— Та какво за блогърите?
— Блогъри не са всички, които имат блог, а тези, които ти четеш. Да си блогър не е професия, а ситуационност, позиция.
— Кое “ти”?
— Аз.
— Ами аз?
— Това е друго “ти”. Блог — и от двете страни променливи. Комбинациите са безброй.
— Е, има отличими позиции…
— Но те са неотличими помежду си, особено ако са актуални, пък не си ги забелязал сам.
— Често срещано…
— Да, викат му конформизъм.
— И все пак, “блогър” е човек с блог.
— Добре, може. Не споря за думичката. Казвам само за позицията и съпричастността.
— А, значи все пак трябва и да те четат?
— Не че чак трябва. Но, как беше, ако един блог е написан в гората и никой не го е чел, значи ли, че съчката се е счупила… Няма значение.
— Изпадаме в подробности…
— Така е. Наздраве!
1890
Катализаторът на колата се обади. Вече е на 195 хил. км. и преди няколко седмици изтърпя удар в тръбата на ауспуха при паркиране. Сега дрънчи и трака нещо долу на свободен ход, а и изобщо е станала бая шумна. Придърпва в ниските обороти, особено на 2-ра предавка. Явно трябва ремонт на изпускателната система. Дилема – 1) да ида да ми сменят катализатора с резонаторно гърне или 2) нов катализатор?
Отворете мрежата!
Вкъщи няма интернет — спрял съм нашия достъп, за да не го плащам излишно, докато сме в Троян. Ползвах свободна точка на съсед, най-вероятно. Но днес не работи. Отивам до СУ по работа — в двора няма безжичен. Просолвутата “мрежа” на университета всъщност май е само вътрешна кабелна и ограничена безжична. Сложили са тук-там киоски и това е. Безжичен достъп няма. Няма начин човек да иде със своята си машинка и да достъпи университетски учебни ресурси, какво да говорим пък за достъп до външния уеб.
Да не говорим, че то кой всъщност ползва уеб-киоски? В днешни дни, и то в България? Ами никой — и показателно е, че половината от киоските в СУ не работели. Инцидентно сигурно се налага на някого, ако няма начин да се върже по друг начин, а и сигурно тези киоски са с крайно орязан достъп, по стар познат властови принцип.
Сядам във второ кафене и след като ми донасят поръчката, момчето ми казва с извинение, че в момента нямат връзка, да имам предвид. Страхотно. Да не би гръм да е ударил целия софийски център? И защо хората не пускат свободен достъп през безжичните си рутери?
Някой ще им “открадне” нещо? Няма как, освен ако нарочно не са пуснали навън нещо от машините си, ама едва ли.
Някой ще върши нещо “неправилно” и после ще ги обвинят тях? Може и така да си мислят, ако слушат полицейщините в публичността, истериите по “пиратство”, авторси права, “ограбване” и тем подобни.
Някой ще им използва трафика и ще им го “изхаби” или ще им забави връзката? Ако човек е на фиксиран трафик на месец, донякъде е оправдано, но масово се използва достъп с неограничен трафик. А връзката какво толкова ще я забави моят достъп до месинджър, малко поща и малко уеб? Изобщо някой от “заключващите” има ли представа колко нищожно малко трафик е това?
Да, ако закача да тегля торенти, може и да им забавя връзката и да им заема сесиите. Но никой не казва да ми дават пълен достъп до канала си. Съвсем лесно се настройват рутерите да ограничават такива неща. Поне по-читавите рутери — а като гледам оставените по подразбиране служебни идентификатори на точките, масово става дума за достатъчно “яки” рутери.
Наскоро четох за една много добра инициатива — проектът OpenNET, представен от krassyo. Идеята е точно това, което аз наричам “правилно” — отваряте си рутерите за свободен достъп, като разумно ограничавате трафика на свързващите се, за да няма никакви грижи за “открадване”, “задръстване” и “забавяне” и поставяте идентификатор “OpenNET”, за да знаят хората, че съвсем официално това е свободна точка и да я ползват.
Масово и в заведенията с лепенки на витрините “Wi-Fi” достъпът е с парола или ако не е, то е отчайващо бавен. Срещал съм и орязан зверски с прокси, което често през уеб те подсеща и предупреждава, че ползавш еди-какво си от еди-коя си фирма или кафене. Защо? За да е сигурно, че връзката ще се ползва само от клиенти? Добре, и защо? Какво ми пречи да си взема едно кафе и да го ближа два часа, както ще правя сега? Много по-добре и за мен, и за заведението ще е, ако достъпът е свободен и мога да си свърша работата на близката пейка в парка. И после така и така, когато ожаднея или огладнея, ще вляза да си взема нещо. Нещо повече — ако знам, че там има свободен достъп, ще ходя по-често на въпросната пейка и съответно по-често ще сядам в кафенето — най-малкото ще ми е все пред очите, а от това по-добра реклама здраве му кажи.
Грешката е в това, че интернет-достъпът се мисли като добавка, като лукс към нещо друго — в случая пиенето на кафе. А за все повече хора е точно обратното — кафето е добавка към порцията интернет. Докато не разберат това фирмаджиите, няма да прокопсат. Докато не разберат това и професорите, училищата им няма да прокопсат. Защото днес не учебникът на еди-кого си е по-важен, а търсенето на ресурси по специалността в уеб — второстепенно, а е точно обратното. Учебниците и статиите на отделни локални академични “явления” са само допълнение към големите научни изследвания в областта, достъпни в мрежата. Докато не разберат това и отделните потребители на домашен интернет, няма да прокопсат — защото когато отидат някъде и видят, че наоколо всички точки са заключени, това значи, че много други хора са с тяхното ограничено мислене.
1888
Автомобилът дава само привидно усещане за организираност и справяне. Всъщност разчитането на него действа обратно. Като знам, че съм с кола, поемам в пъти повече ангажименти и накрая все не успявам за нещо. Или направо закъснявам за всяко, за което “успявам” – заради търсенето на място за паркиране. Днес така се разминах с Мишел и Ани. И пообиколих за две паркирания и накрая за измъкване от града.
Ако няма да гласувате — не гласувайте!
Няма да убеждавам никого, не искам и обратна реакция. Дълго време нарочно не пишех нищо, докато валеше цялата агитационна помия наоколо, даже и из блоговете. Искам само да призова всеки да наложи сам на себе си искреното си разбиране и ако е бил решил да не гласува, наистина да остане вкъщи, да иде за риба или да си пусне филм.
Ако няма да гласувате — не гласувайте! И не позволявайте да ви карат да се срамувате от това.
Защото не търговията с гласове е неморална и срамна, срамно е празното агитиране, което малко или повече заразява всеки от нас вече седмици наред. Било “важно”, било “дълг”, сега бил шансът, който не гласувал нямал право да се оплаква… абе я…!
Тези дни Юнуз ме пита наживо дали ще гласувам и изведнъж нещо ми прещрака. Както говорехме по нашенски си сериозно за политика, култура, социални нагласи и подобни, в един момент като че ли ме удари мокър парцал. Дали ще гласувам? Ами въпреки всичко, точно в последните седмици и особено дни бях започнал да се чудя дали наистина не е добре да взема да ида да гласувам. Сякаш някакъв глас ми нашепваше постоянно какво да мисля и лека-полека и неусетно ми промиваше мозъка. Да, гласът на предизборната агитация, майсторски смазан с инструментите на медийната пропаганда. Какво се беше случило — спрях да пиша (и) заради всеобщата шумотевица наоколо, но без писането нямах гласа си, истинския си глас, не този, дето се “пуска”. На този фон с досада изчаквах да минат рекламните клипове на партиите и предизборните диспути в очакване на някое смешно филмче или детски сериал за бебо. Усетих се, че изведнъж знам кои са хората, кои са партиите, даже разбрах резултатите от евроизборите… В началото се дразнех и забелязвах противоречия и неточности, но после като че ли преминах в режим “избор” и всички станаха просто неща, от които трябва да избера едно… “Трябва”…
Затова ако ще гласувате заради кампанията — моля ви, недейте! Не гласувайте, ако е нямало да гласувате преди клиповете, преди концертите, преди плакатите и балоните, преди обещанията и скандалите, преди доганизацията, преди янеянев, преди “костов го направи”, изобщо преди цялата тая помия! Която щеше да бъде увлекателна, ако беше събрана в час и половина политически екшън, но наживо си е тегава и тъпа.
—-
Някои приятели ще гласуват и не искам да ги обидя. Нямам нищо против искрената позиция в защита на партия и политик — напротив, възхищавам се на всичко искрено. Това, за което искам да кажа, няма общо с личното и искреното. Става дума за заразното лицемерие. Когато си в него, можеш дори и да си искрен… лицемерно. И това е отвратително. Отвратително е политическото да е само по избори. И да се разпознава по кампанийността си.
Изобщо българското политическо мислене е много ограничено и преди избори това става видимо и много ясно отчетливо. Когато кастата на политиците и верните им зомбирани фенове влизат в нов цикъл на манийност. Зная, че точно тези (а всъщност и предните) общи парламентарни избори се подготвят под призива народът да разкара от властта комунистите и политическата пирамида на Доган. Много е лесно в тази схема всеки, който призовава към негласуване веднага да бъде посочен с пръст и обвинен в негласна подкрепа на комунистите и Доган. Лесно е, но не е правилно. Не съм комунист и не искам да ме управляват лидери-диктатори. От това не следва автоматично, че трябва да гласувам.
—-
Троян е жив, но спокоен град, някак бавен и без-стресов. Но тъкмо дойдохме тук и се започна — всяка вечер концерти, всеки ден листовки на площада, всеки пазарен ден глашатаи на пазара, всяко второ кафене — щаб. Малко много ми дойде. Може би в тарапаната на София не съм забелязвал тия неща, не знам. Може и наистина точно преди тия избори натягането да е било по-силно. Но е гадно, откъдето и да го погледнеш.
Разпънали палатки, в които цял ден киснат ученици и раздават листовки ли, знам ли. Момичета в ранния тийн, с видима възраст под тази за гласуване, облечени в съответните на партията тениски и чантички през рамо, та да им се открояват от презрамката гърдите. Момчета с наръчи листовки и заразяващ ентусиазъм, подаващи с усмивка и кимане с глава на минувачите поредната “истина”. Чичковци на оживен тротоар с широкополи шапки и потни ризи, размятащи някакви позиви с изкрещяване “Волен Сидеров, госине, ето да спрем доганизацята, за България!” Чак ме наплю един такъв. Кафенета, облепени с плакати. Преди знаех, че почти всяко заведение или магазин в София беше задължително с плакат или календар с бате Бойко — беше нещо като част от града. Винаги съм се чудел как е успял да плати или изнуди чак всичките заведения и магазинчета да му лепнат грозната мутра. И сега плъзнаха плакатите. Едно кафене в центъра — направо “щаб на РЗС”. Не можеш да разбереш работи ли, не работи ли… Цялото в плакати, Яне мета лапа отвсякъде — да те е страх да влезеш, че и кафе да ти се отпие. Някакъв чичка седнал в кафене до баничарницата с компания и току се провикне яко “Сини!” и се хилят нещо. Голям купон, няма що. Май съм го виждал въпросния в някой от дебатите по телевизията, явно е нова (но стара) синя надежда.
Площадът е пълен с балони на “Лидер” и “Синята коалиция”. Там са, защото там майките водят децата си — там щъкат цял ден от най-малките в количките, през едва проходилите, до по-големите, които на велосипедите си обикалят пешеходната зона и се радват на ваканцията. Балоните бяха за децата, разбира се. Нарочно ги раздават там, за да ги видят децата и да няма как да не ги вземеш. И децата си играят с тях. Защото са балончета. И вие сте се радвали на балони като бебета, какво се правите. Даже вкъщи сега си имаме два балона на “Лидер” и малкият им се радва. Такива са се паднали. Не знае, че са политическа агитация, даже не знае какво е политика, но им се радва, защото са балончета. А той обича балончетата.
Минавам наблизо и плъзват някакви хлапета. “Видима възраст”, както казват другарите милиционери, към 6-7 години. Първолаци. Носят някакви неща и претичват между хората. В последния момент учуден виждам как едно момиченце ми бута в ръцете брошура на “Лидер” и ми рецитира “Ето, господине, заповядайте на нашия концерт, да подкрепите нашите кандидати за…” И в тоя момент аз с ококорени очи вдигам длан към нея, подобно на Яне Янев и отминавам. Стреснат, трогнат… разочарован.
Поне децата не можахте ли да се стърпите да не намесвате? Или “всичко е позволено”?
За глупостите по телевизията ви прощавам. И без това трябва да се взема в ръце и да престана да гледам телевизия. Агитацията на всяка цена и натиска “гласувайте” към възрастните също е долен номер, но халал да е. Ама тая безсрамната агитация на деца и използването им в кампаниите… Поне малко срама нямате ли?
Утре (вече днес) няма да гласувам.
Размисли и манастири
Днес, в деня за “размисъл” преди поредните безмислени, но пък доволно истерични “избори” се качихме на Рошко и отскочихме до Орешака. Светли беше на върха на щастието пак да “каа коуа”, а и досега е влизал само няколко пъти в черква, все с някакъв повод и може би беше позабравил.
Пътят е сравнително добър и се кара удобно и приятно. Разбира се, при нормална скорост. Това е типичен пример за отсечка, в която ограниченията за скоростта със знаци са си съвсем адекватни на пътя. Ако някой опита да поддържа 100 на такова място, ще има проблем, но ще си е негов — на такова място се кара спокойно и с удоволствие. То така трябва да е навсякъде и винаги, но нейсе. ;) Пътят за кратко е между табели за край на населени места, а и оттам минава градският рейс до манастира, така че е пътуване за почивка, а не за надбягване.
Когато минавах оттам сам, на път за среща с Велин в Априлци, карах със спуснати стъкла и още по-бавно, за да се насладя на мястото. Но днес бяхме с климатик и изолирани от звуците, миризмите и полъха отвън.
Светко очарован тичаше из двора на манастира горе, минаваше през сводестия вход и казваше “айде пиез туелчето”, оглеждаше всичко, щъкаше и се смееше. Много жизнеутвърждаващо е да видиш как малко дете притичва в притихналата църква, за да види “картинката” в другия край. Как със светещ поглед разглежда всичко и вдига очи нагоре, към купола в далечината. Как иска да си запали свещичка “долу”, явно защото там си му е според ръста и “при него”. И когато му се казва, че не трябва там, а ние ще му покажем къде се оставя свещичката горе, се цупи на нелогичната и неудобна практика. И наистина — какво изобщо значи някакво си суеверие, че долу се слагало за мъртвите, а горе за живите и че в църквата се пазела гробовна тишина, и че задължително трябва човек да се кръсти… и все подобни глупости. Ако искате да видите зародиша на истинската и естествено чиста вяра, вижте как дете възприема досега на възрастните с “вярата” им. Много повече вяра, много повече Бог и много повече всичко има в това бебето да извика от радост, да се усмихне и да посочи някой интересен чичко, нарисуван на тавана или да гледа с очарование пламъчетата на свещичките, мъждукащи в полутъмните коридори. Отколкото всички възрастни, во главе с политиците на деня, да влязат в “Св. Ал. Невски”, за да “отбият номера” и да покажат на света светското си и да градят политика и добро отношение към конформизма и посредствеността си.
Тичахме после и по стълбичките, опитвахме да отваряме заключени врати, поседнахме на масичка край парапета. Ние искахме да го заведем до музея скривалище на Левски, но на втория етаж имаше кръщене и много хора бяха запушили стълбите. Нищо, друг път.
Преди тръгване поседнахме в кръчмето край реката. Може би за първи път от много, много време можехме двамата с Краси да поседим навън, да пием коли и да хапваме. Само моята “бира с кафе” липсваше, но пък нали съм шофьор. Светли все пак пообиколи и там, но повечето време стоя на столчето си и ядеше с виличката си. “Заенно”, както все казва. И се ухилва щастлив. Какъв по-добър “размисъл” от това?…