Arcane Lore

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.