Debian този път закъсняват повече от нормалното. Имам предвид Debian Sid, а не “stable”, където причините за забавянето на новия код са ясни. Но толкова време след излизането на GNOME 2.24 все още да нямам възможност за пълна надстройка на средата, това е тъпо. Почти всичко е с версии за 2.24, но липсват няколко библиотеки. С KDE4 също е така, но там по-отскоро. XFce 4.6 – също. Лоша практика.
В търсене на кадрото. 21 март 2009г.
Отдавна не съм писал за фоторазходките, но аз и рядко взех да ходя. Или ако понякога успявам да се събирам с хора от стрийт-агитката ни, после все нямам време да кача снимките. Или по-скоро не ми допада какво и как съм снимал. Сега излязох със старата нагласа да се отпусна и да снимам всичко, което реша. Без дълги умувания, без гласене и майсторене, а истински стрийт, или поне какъвто аз мисля, че трябва да бъде.
Донякъде се получи. Сега не всички снимки ми харесват съвсем, но това е от втория поглед. А стрийтът не търпи второ поглеждане — докато погледнеш втори път и всичко вече е съвсем друго. Подредено по друг начин, с други цветове и форми, други неща ти разказва. От общо изснимани 130 кадъра съм качил 124. Няколко снимки съм пропуснал заради някаква несполучливост. Не толкова техническа, колкото емоционална, грешка в предаването на настроението. Сред качените има някои с на пръв поглед лош фокус, но какво пък. Сред пропуснатите има една или две, които са ми приятни, но прекалено сгрешени технически. Обичам понякога да доизпипвам снимките, да ги “довършвам” в обработката. Но този път нарочно не ги пипах. Няма никакво изрязване, няма промени на перспективата, да не говорим за ретуш на елементи. Няколко снимки са с леко нагласени нива и почти всички са съвсем леко изострени при смаляването. И нищо друго. Нямам идея как стоят на добър монитор, правих ги на лаптопа. Но и това е част от ситуационното в стрийт-снимането. ;)
Не съм си играл все още да въвеждам етикети, оставих го за по-нататък. Това е първата галерия, която качих по FTP и внесох в Drupal от директория. Досега винаги едно по едно обгрижвах качванията. Стана много по-бързо и удобно. Така страдат само заглавията и етикетите.
На всички, с които стрийтвахме и които ме изтърпяха повече от половин месец — мерси за търпението! This one goes out to you! :)
Фоторазходка, 21 март 2009г..
Приятно гледане!
1714
Когато си вземам кратка почивка, все се разболявам. Може би през другото време съм все на ръба на пренатягането. Или отвъд него, не знам… Така не ми харесва. Всичко около мен е страхотно и макар да имам резон да се обвинявам, че на трийсет и кусур още не съм ок финансово, това са бели кахъри в крайна сметка. Променям се. Този път обратно, към себе си. За другото Fervex и Strepsils вършат работа.
1705
Нещо не ми се връзва как хора приблизително на моя възраст не са садили никога дръвче. Ама никога? Нито в училище навремето, нито евентуално в казармата? Дори и да не са прекарвали време на село или на вила като малки, все пак в училище имаше часове за такива дейности. Пролетно време едно от смислените занимания беше чистене на градинка или засаждане в парка. За по-малките ясно, ама за нас?
1698
След отказа ми от Last.fm май ще мина изцяло на http://jamendo.com за свободна музика под СС-лиценз и понякога, ако много ми се дослуша комерсиална музика – локални файлове на компютъра. След време всичката музика ще е свободна, и така трябва. А е грешка да се надценява несвободното заради “традиция”, “популярност” и т.н. Както има гениални неща в Jamendo, така има и нищожни комерсиални “класики”.
1697
Направих си тук вдясно да ми стои аватарът с малко текст. Брой публикации в микроблога, брой коментари, откога и тем подобни, ала-бала. Типично по микроблогърски. :) Не знам защо не пиша, като променям така нещо. Ама сега ми допадна, има вид на изглед, дето му се вика. Е, поне на мен ми бие на по-уютно малко.
1696
Ама какво съм се впрегнал аз – каквито и да са нещата, които ме притискат, все са някакви външни подробности. Дали ще е работна среда в офис или пък както сега, четене и писане за докторантура, по-важното е да съм спокоен и щастлив. Дори и да ме “скъсат”, най-много да ме вземат за присмех тук-там. И чудо голямо. Животът не свършва с една докторантура. Не трябва да се тормозя, зле е за щастието. ;)
And then you win.
Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.
После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.
След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?
Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.
Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.
And then you win.
1694
Искам да пиша за елекромобилите с двигатели в колелата, за ремаркетата-тласкачи и съответните плюсове и минуси при електромобилна конверсия с такива технологии. За четирите завиващи колела и докъде е стигнала тази идея днес. За много такива неща, също да започна бизнес плана за фирма за конверсии по поръчка. Но нямам сили — малкият е болен, от БАН ми искат текстове, а аз съм на ръба на изтощение.
Last.fm предаде феновете
Поредният динозавър от web2-вълната днес умира. Last.fm, който дълго време беше една от иконите на интернет-културата на споделянето и на социалните мрежи, се срива в очите на безброй потребители по целия свят. Научих днес от Nick. След като от 2002г. събира данни за музикалните вкусове и навици на огромен брой меломани и фенове от най-различни социални групи, днес купеният по-миналата година от CBS сайт се самоубива. На практика.
Обявлението гласи, че след 30-ти март 2009г. функционалностите, свързани със слушане на музика ще станат платени за всички. Безплатни остават движенията на данни в обратна посока — от потребителите към сайта. Може безплатно да продължите да scrobble-вате, тоест да слушате музика при вас и чрез плеъра си да изпращате данни за песента в Last.fm. Тоест без пари хората ще могат да продължават да се “радват” на възможността да пълнят базата от данни на сайта. Която се използва за изграждане на самата услуга.
Върху тези отдавна (и постоянно) събирани данни се гради истинската услуга на сайта, която е тематично излъчване на музикални файлове. Към всеки отделен потребител, съобразени с конкретните му музикални предпочитания. Но за това излъчване (вече) се заплаща.
Таксата не е чак голяма, става дума за 3 евро на месец. Хората плащат много повече пари и по-често за много по-големи глупости. Но не в това е въпросът.
Въпросът е, че седем години Last.fm не е платил нито цент на безбройните “доброволци”, които лека-полека запълват всеки ден сайта с данни. Не само най-подробна статистика за музикалните вкусове, а и описания на отделни изпълнители и песни, обсъждания в тематични групи, не на последно място — попълване на специалния раздел за събития с данни за концерти от цял свят.
И сега, когато някой решава, че не печели достатъчно от стандартните абонаменти (Last.fm и досега имаше платен абонамент с повече възможности за потребителя), изведнъж се решава да се направи безумно тъпата крачка към пропастта. Сайтът ще загине, защото много хора ще го напуснат и критичната му маса изведнъж рязко ще стане подвъпросна. Особено за страните, където 3 евро са си бая пари, изведнъж информацията за групи, песни и концерти ще секне. Приятелите и близките по вкус изведнъж ще намалеят или изчезнат. Всъщност този процес вече е започнал, ако се вярва на реакциите днес.
И идва втората подигравка. Не просто искат пари за нашите данни, а искат ние да плащаме, за да могат англичаните, американците и германците да слушат музиката безплатно. Сайтът ще остане безплатен, но само за три държави — Великобритания, САЩ и Германия.
Това е глупаво по две причини. 1) Интернет е обратното на държавните граници. Винаги се е заявявал като такъв и макар постоянно да се правят опити да бъде вкарана мрежата в разделението на границите, накрая винаги оцелява идеята. А тя е това да е връзка отвъд разделението на тези граници. 2) Дори и да приемем ограничаването по държави, изборът на точно тези три е обиден. Защото точно там хората могат да си позволят тези пари, а масово из другите места не могат. И така статистиките на сайта се ограничават до три страни и съответно три култури, а ценността му досега беше точно глобалността. Без нея last.fm става поредният маргинален регионален сайт.
Много хора предвиждаха сриване на Last.fm. Много хора го чакаха още когато се разбра, че CBS купува това, което беше един от най-успешните web 2.0 проекти. Лъч светлина беше обещанието “Free the Music” от екипа на сайта. Да могат абонираните потребители да слушат цели избрани песни, а не само откъси. Пускаха се откъси, иначе целите песни се чуваха само при случайно откриване в тематично радио. И това обещание потъва някъде, заедно с вездесъщото ограничение “само за жители на US, UK и Germany”.
—-
Тук някой ще каже “много ясно, няма безплатен обяд, вие какво искате, мрън”. Не е така.
В Интернет има много начини за осребряване на сайт. Още повече сайт и услуга като тези на last.fm са (бяха до днес) толкова популярни и масови, че могат да се използват още по-широк кръг от начини за печелене. Например Wikipedia остава твърдо на страната на свободната култура и без да прави гръмки изказвания (като “Free the…” на last.fm), всяка година прави кампания за дарения и всяка година успява да я проведе успешно и да има достатъчно пари не само за издръжката си, но и за развитие.
Но не са само даренията. Има всякакви начини. Всякакви, но без това да дискриминираш изведнъж огромна част от потребителите си и да останеш само с тези от трите страни, в които имаш най-много платени абонати. Мно-о-ого далновидно мислене. Браво.
Това е “нещо лошо” и аз повече не смятам да използавм last.fm. Профилът ми там е от 27 Jan 2006, но няма да просъществува още дълго. Ако наистина направят обещаното на 30-ти март, ще бъде изтрит. Вече съм го “подготвил”, като съм махнал всички записи в library-то ми, всички любими песни и всички playlist-и. Никакви данни, дори и снимка не оставям. Чувствам се обиден, както предполагам и доста други хора.
Доскоро мечтата ми за джаджа беше нещо, което да може да се свързва с last.fm и да свири музика от там. Без да има телефон, органайзер или подобно. Беше на крачка, вече има плеъри за Android, iPhone, може би някой ден щеше да излезе джаджа “само-с-ластфм”. Оказва се, че с новите промени и това ще е трудна задача, защото се ограничава изцяло мобилният API. Дори и да си платиш, пак не можеш да слушаш мобилно. Та сега вече знам, че не ми трябва. Нищо, което ме обвързва така силно към нещо толкова централизирано и затворено, не е за мен.
Странното е, че чак наскоро започнах да се свързвам с приятели там, преди социалната част на сайта не ме засягаше. Но нищо, може би поне част от хората ще намеря в друг сайт, алтернативен на този и по-добър.
—-
Всичко това има една много добра страна — крайно време е услугите в Интернет да станат разпределени, независими и свързани. Last.fm, макар да има своите алтернативи, беше един от последните кухи стожери в областта си.
Twitter получи своята Identi.ca, ICQ получи своя Jabber, време е и Last.fm да се преодолее от мрежа взаимосвързани, но независими един от друг сайтове за музикални статистики и банки с музика.