Настинал съм и става все по-зле. Но утре ще отида на протеста. Свободата не е видима и използваема всекидневно. Но дори и само веднъж да е недостижима, става безценна. “Да ме подслушват, аз нищо не крия” е казване, което плюе в лицето на свободата. Типично – най-ценно ни става нещо, чак щом го загубим, не преди това. Искам да не стигам дотам. Свобода, а не страх!
1441
Не се трае вече. Искам да се изнасям в къща в планината край София. Втръсна ми от селски номера “тоя виновен, оня виновен, дай да се караме всеки ден”. Искам къща с двор, гараж и мазе. И да си гледам живота, не да “съжителствам” в панелен коптор.
Плюс: Уволниха ме от работата, та може би най-накрая може да почна да изкарвам истински пари.
Минус: Все пак беше постоянен доход, а сега съм без него.
1440
Писна ми от синхронизации. Лаптоп и настолен, две ~/ директории – хитро е с rsync, ама вече ме мързи така и на ръка бързо се връзвам и преточвам работни файлове и някои от dotfiles. Луда работа. Ще си взема най-накрая, както се каня от години, един Mini-ITX, ще го закова веднага след рутера да си работи ден и нощ и ще мирна. Таман ще си достъпвам нещата и отвън постоянно. Обичам VIA, тия владеят!!
1439
Интересно ми беше за видя пакета в дебиан за NASA World Wind и си добавих временно contrib и non-free. След обновяването на списъците в aptitude дойдоха 607 нови пакета. Вярно – нищожно малко на фона на общия брой пакети в Debian Sid, но все пак като се загледах доста неща могат да се заметат. Стара джава, стари игри и програми. Малко фирмуер, той си трябва. Но много неща могат да се разкарат май.
Парното — пропаганда и рекет
Аз съм “некоректен платец” на “Топлофикация София” АД. Здравейте, приятно ми е! Понеже всеки като пише из мрежата за проблемите на парното, все натъртва как той бил “коректен” и нямал неплатени сметки. Аре сега… Той и Вальо Топлото и той страда от сърбеж по плешките. Ангелски крилца му растат. Като тия на всичките замесени в енергийната мафия — разни министри, НЕК, комисии за регулиране, ръ-овч и какви ли още не.
Та аз съм от лошите. Всъщност бях допреди половин час. Но това не се брои, понеже изобщо не вярвах, че ще успеем най-накрая да намерим начин да си платим онлайн. Точно в това е проблемът за нас — от години вече плащаме парно и топла вода “на части” и със закъснение. Отива някой от нас двамата в каса на “Топлофикация” и на ръка брои банкноти на комплексираната незадоволена лелка. Понеже е много неудобно и като местоположение и като работно време (а и като вдигане на кръвното от видиотените заядливи служители там), лека-полека новите сметки идват по-често, отколкото ние ходим при тях и главницата се трупа.
Проблемът? Проблемът е с много лица. Едно от тях е това, с което “Топлофикация” има наглостта да заплашва хората да си плащат сметките, а самата тя не е изградила адекватна мрежа от услуги за събиране на тия пари. “Ама идете на каса, ко ми се праите” — ами иди ти, кой те пита! Как може всичко друго да можем да си плащаме онлайн, а само за парното да трябва да ходя на каса, да се редя на опашки и да търпя отвратителното и подигравателно отношение. Да, наистина е имало такова отношение един или два пъти — аз им нося пари на ръка, а те, моля ти се, да си позволяват да хапят ръката, която практически им плаща заплатите…
Сметки за парно, някой ще каже, могат да се плащат като всички други сметки през системи като ePay и eBG и също през банкомати и т.н. Да, могат. Но могат да се плащат само ако няма стари задължения. Един месец да сте пропуснали, или пък веднъж да сте пропуснали срока с един ден — вече минавате в графа “некоректен платец” и айде, чао, аста ла виста и честити лихви! Което е мега тъпо! Няма никакъв проблем да си платя така две сметки за вода, например — добавят ми лихва, казват ми какво трябва да платя общо и готово.
А парното даже не ти дава да си платиш. Не говоря за разбито плащане по месеци — не ти дава да си платиш всичките задължения накуп. Тия, дето ти ги написва в съобщението към фактурата, което пуска в пощенските кутии. Хем ти казва “ти имаш да ни даваш пари!“, хем като че ли чуваш едно “ама нищо, не ни плащай веднага, те таман ни текат лихвичките“…
Некадърници. Централното отопление е една от най-големите недомислици на миналия век и с ръка на сърцето казвам дано се продъни сега в този. Правилният, технологично по-съвършеният и икономически по-изгодният начин е отопление с електроенергия. Да, винаги се намират хора да кажат “ама то на ток е по-скъпо, аз знам, аз бях така”. Не, не е по-скъпо на ток — по-евтино е. Само че човек трябва да проучи коя точно технология ще му е най-подходяща за жилището и да си купи правилните уреди. Днес има радиатори и климатици, които са в пъти по-ефективни и съответно икономични от централното парно отопление. Просто трябва да се направи правилната преценка и избор на уред.
Но платихме им, да се задавят дано… Платихме с платежно нареждане към IBAN-а на дружеството. С абонатния номер като основание за плащането. Логично, нали? Ама не мога да се сещам за всичко, а в сайта на “Топлофикация” пише какви ли не глупости, само не и това. Никъде не им намерих IBAN-а, та добре че Краси се обади на един от безбройните телефони в сайта им, уцели на късмет точната лелка и накрая въпросната лелка се оказа изключително разбрана и мила жена.
—-
Второто отвратително нещо в цялата история е наглият начин, по който насъскват хората едни срещу други. И масово сега отделните бедни хорица взимат приятелски заеми или направо кредити от банки, за да могат да си подсигурят топлината в дома през зимата. Това ако не е рекет, аз съм трамвай!
И искат да криминализират неплащането, искат да има общи сметки на входовете (“да вздравствует красная армия! вся власть советом!”)… Имам чувството, че някой някъде е разменил поколенията и сега аз съм баща ми, който е вече завършил висше (успял някак с много надежди и усилия, въпреки родовото ни минало) млад специалист със семейство и трябва да отговаря “за общото пред всички”. Комунизъм, майка… Пардон, не комунизъм — принципно погледнато комунизмът е нещо друго и никъде не го е имало. Да кажем РСО, “Развито социалистическо общество” — туй е то. Прекалено много хора го имат като икона на стената това РСО… И то не само хора от властта — у нас съчетанието от луда вяра в правотата на собствените идеи и ламтежът за власт над другите е масово разпространен явно…
Връщам се сутринта от близкото магазинче и се разминавам с някаква мацка във входа. “О, ама то има някакви бележчици” — когато ме видя, че издърпвам от нашата кутия прясната сметка за парното. И после ме върна от асансьора “ама вие от тоя и тоя апартамент ли бяхте”. От тоя съм точно, викам. “Ами то имаше събрание”. Имаше, викам. “От вашия апартамент май нямаше представител”. Въх, осем етажа апартаменти, всичките един по един ли си ги броила? Нямаше, викам. “Да знаете, че ще правим еди-какво си и ще се събират пари” и т.н. Знам — като тръгнат да ги събират, да ми се обадят. Досега само веднъж съм участвал в кокошкарника, наречен “събрание на входа” и знам, че не искам да повтарям. Това, че не участвам в надвикването не значи, че не си плащам задълженията към входа — напротив.
“Ама”, вика, “вас ви има в един списък от Топлофикация заедно с още двама-трима от входа и да имате предвид, че може да ни спрат топлата вода на всички”… Стоя стреснат, трогнат, очарован… Опитах крайно учтиво да й обясня, че моите сметки са си моя работа и засягат единствено мен и отсрещната страна. Тъй де, ако иска да й покажа сметките си и за ток, за вода? Да й дам разпечатка от трафика ми в Интернет? Това, че “Топлофикация София” промива мозъците на хората и ги кара да следят съкооператорите си и да ги контролират неправомерно, това е отделен проблем. Гледам — млада жена, нагласена за работа в понеделник сутрин, може би дори е квалифицирана, изглежда и интелигентна. И ми се усмихва искрено “аз да ви кажа, да имате предвид”. Пак й обяснявам, че си имам предвид, но това изобщо не е нейна работа — ама съвсем културно и пак с усмивка, само дето с личаща си лека досада вече. Тя — пак… Хрумва ми, че от доста време домоуправителят ни навиваше нас да го заместваме… та може сега, като за пореден път му казахме че не щеме, тази да е решила да се заема с “управата”… Дано е оттам съседският й ентусиазъм, иначе се плаша вече.
Ако на мен, сега вече като “коректен платец” си позволят да ми спрат топлата вода и парното, ще ги съдя. Така се прави! Какви са тия заплахи беззъби, какви са тия насъсквания по медиите? Между другото bTV за пореден път се прояви като най-продажната телевизия и тя най-много е пълна със скандални инсинуации около парното. Ма нищо де, то телевизиите трябва да не се гледат така или иначе.
Така трябва и самата “Топлофикация” да постъпва — който не си изпълнява задълженията към нея и всички тия задължения ги има описани черно на бяло в договори — да го съди! Ама то видите ли много бавен бил съдебният процес… Бавен? БАВЕН? Искате бърз ли? Каквото реши императорът на момента, живот или смърт — така ли искате? Бавен е, защото и двете страни имат права. Не само едната, не само вие. Ама то в някои от блоковете нямало документи, навремето не се били подписвали договори за сградната инсталация и сега на практика самата “Топлофикация” не може да докаже легалното си право, понеже няма договори? Ами… къде сте тръгнали тогава?… Ама то и да успеят със законовите мерки да си вземат парите, няма да има време, защото “Газпром” им иска изплащане на дълговете за природен газ сега, днес, веднага… Че аз ли съм ви виновен, че сте се набутали в кофти бизнес? И че толкова години не сте си оправили бакиите?
Който не може да ръководи предприятие спира да го ръководи и фирмата му фалира. Така е по цял свят, защо у нас и конкретно за “Топлофикация” да има изключение? Който пък има проблеми с неизпълнение на договор от отсрещната страна, има много и най-различни законови начини да си потърси правата и или да накара длъжника да се издължи, или да го осъди за някакво възмездие. Така е по цял свят, защо у нас и конкретно за “Топлофикация” да има изкюлчение?
Защото са некадърници, това е ясно. И тъжното е, че всички гледат с повече или по-малко надежда към изборите, а истината е, че никакви избори не могат да помогнат. Ако се смени един голям лапач, на неговото място сядат двама по-слабички и почват да “наваксват”. Ако изборите изобщо можеха да променят това, отдавна да са ги забранили.
Трябва промяна на нагласата, силна пряка публицистика и лична, своя ангажираност на всеки от нас. Може да стане по-бързо, отколкото при разчитането на избори. Може да се поставят поне основите на такава нова нагласа за 50-тина години, да кажем. Но няма и това да стане, защото сме злобни, завистливи и простаци. Или ако не сме такива всичките, то поне тук-там се намират прекалено много такива. И ни тровят дните, убиват ни ентусиазма и така всичко си крета по един и същ начин от време оно.
Е, дано за това греша…
Един различен свят
Представете си един различен свят.
Някак познат, но всъщност съвсем далечен и чужд. Имам предвид визуална представа. За изкушенте от фантастиката може да е някой от далечните светове, в които попадаше екипажът на “Ентърпрайз” или пък ледената планета “Хот” от “Междузвездни”. Може да е градът от “Градът и звездите”, или пък “Шлемово усое”, или пък дворецът в Амбър. Ако мислите точнонаучно, може да е някакъв възможен свят в далечно място на Вселената, където най-силното взаимодействие е гравитацията и светлината е само щрих, очертващ едва забележимо битието. Или пък може да е красив залез над замръзнало зимно езеро в залечна земя, което почти сигурно няма да видите наживо дори и през лятото.
Няма значение — нещо, което си мислите, че може някой ден да видите. Че е възможно да видите и виждате между редовете, когато четете книга или след надписите в края на любимия филм. Но вътре в себе си знаете, че никога няма да го видите наистина. Никога така. Никога в точно този му вид. Никога ваше. Може би защото самото то е родено от представата за различен свят на някого другиго. Не вашата лична, с която ставате сутрин, изпълнени с ведри планове за новия ден (и ехото по навик отговаря “майката, майката…”). И с която се приспивате вечер, пак пълни с надежда. Че някой ден, някъде, по някакъв начин всичко все някак ще се нареди. Всеки има такива надежди, всеки има такива планове, всеки се приспива. Или поне би трябвало да има, защото иначе животът изглежда непредставим.
Та значи това е снимката.
Добрата снимка, истинската. Разбира се и истинската музика, истинският филм, ако щете и истинската архитектура или истинската политическа философия. Истината е може би точно това — нещо, което усещаме като близко, наше, много познато и дори някак вътрешно. Но никога сами не докосваме. Винаги най-доброто приближение е това на другите. А нашата истина е хвърлена встрани, като несполучив негатив.
И добре, че е така. Добре, че в стремежа си към усъвършенстване оставяме по пътя си храна за размисъл и съзерцание за другите. Не, не е нарцидизъм от типа “моето е най-добро, но аз великодушно го изхвърлям до контейнера за боклук, та да го намерят неуспелите в доброто”. Напротив, идеята е, че всеки прави постоянно всичко по-добро и по-добре, но очарованието в това живеене е присъщият ни отказ от възвеличаване на “нашето”.
Защото истината е нещо общо. Нещо всеобщо, нещо, което се прави от всички, навсякъде и във всяко време. Затова и живота го мислим винаги в общност с нещо извън нас. С хора, с идеи, с представи. Със снимки, филми и книги дори. Който се отказва от общото за сметка единствено на своето, краде от света на другите и е обречен. Чисто исторически, ако щете — в политическата история има безброй примери. Но не за това конкретно говоря.
Най-добрият стих е чуждият, най-добрата песен е чуждата. Най-добрата фотография е чуждата. И не просто тази, заснета от друг. А тази, която ни дава представата за един различен свят, който ни изглежда близък, но който точно такъв никога няма да видим. Никога няма да го усетим точно така, никога няма да видим нещата под точно този ъгъл, никога светлината няма да е такава, никога хората и чувствата в кадъра няма да са същите, никога човекът зад апарата и чувствата му няма да са същите.
Но снимката е красива, близка, наша. Докосва ни по онази част от вътрешния ни стремеж, която все ни дърпа към покоя на истината и красотата на съвършения свят. Със сигурност това възприемне е несподелмо, поне в цялостта си. За другите хора това ще е просто фотография на някакви странни, може би грозни, може би красиви неща. Може би интересни или пък банални. Може би ценни с нещо друго. Може, ако образът е културно общ и близък на повече хора, снимката да стане близка и истинска за повече хора. Но никога няма да е така близка, по този начин “наша”, както е за нас, за всеки един от нас.
Защото всеки има своя представа за различния свят, който му е и близък, и далечен. Всеки чува своя си музика в песните, всеки си представя свои светове в книгите.
Преследването на тази представа е целта на изкуството. И на фотографията. Обречено занимание, защото в своите снимки никой не вижда това очарование. Но без тях умира и самата представа за света. Странно нещо. Всеки прави изкуство заради себе си, но истината е винаги “някъде там”.
1436
Излязоха новите продукти от Pentax, а аз току-що преточих част от летните снимки от верния *istDL. Остават още доста, но на лаптопа и ще почакат до утре. Имаше различни модели след появата на Pentax *istDL (знам, смахнато за произнасяне, ама е много хитро като идея за име). А и моят не е “първа младост” – взех го втора ръка, макар и само на 300 кадъра. И все пак… толкова ГОТИНА машинка е!
1435
Компютърът ми пак работи. След като първо му отказа цифровият изход на видеото, после се прецака нещо мрежовата карта и накрая направо не си видя дисковете и ми викаше “insert boot disk”, реших да го почистя. Отворих, свалих видео и мрежовата карти, духнах малко прах, забърсах, сглобих пак. Всичко тръгна! Wishmaster е пак на линия. Ще му сменям аз скоро железата, все пак.
Блог дзен
Страхът на блогъра
“Ако пиша само вървежни простотии, ще стана телевизия”
Телевизията не е най-манипулативната медия по начало, просто е най-манипулативната днес. Защото е най-чуваната медия. Пардон, най-“гледаната”. Никой не чува какво му се говори от екрана, всеки блее и фоново смила готови послания, докато вечеря. Или докато говори по телефона. Например. Телевизия може да се гледа и с едно око и пак целта й ще е постигната. А целта на зрителя? Абе какъв зрител…
Изкушеният от блог-живота си прави най-лоша услуга като гледа много телевизия. Същият ефект се постига и с прекаляване с вестници, но за щастие точно тази форма на обезлесяваща пропаганда вече е леко демоде. Блоговете са ценни точно защото не са телевизии. Защото са не-медии, без-посредници.
Който неистиво се опитва да стане телевизионна звезда в блог-пространството, просто не е наясно нито с блоговете, нито с телевизиите. А сигурно и нито със себе си. Отстрани тези нарцистични напъни лесно се заобикалят, въпросът е как всеки сам да се предпази от изкушението да стане свръхчетена и в същото време свръхбезмислена “медия”.
Ужасът на блогъра
“Ами ако нямам какво да пиша вече?”
Е, и това е вариант. Никой не казал, че балансът си идва сам или пък че всички неща са вечни. Ако нямаш какво да пишеш, ама ако наистина нямаш — значи не пишеш. Иначе става като лоша тема по литература — личи си както ненужното излишно писане на всякакви засукани повтаряници, така и огромното усилие и мъчение на изписалия го. И за какво? За по-високо място в някаква блог-класация? Или за “поддържане на формата”? Че то това да не е фитнес… А, да, вярно — за да се спаси светът. От лоши политици, от автомобилисти, от велосипедисти, от наближаващата комета, от ядрената енергетика, от експериментите в ЦЕРН. От привържениците на легализирането на тревата, от противниците на легализирането на тревата…
Накратко — от тези, дето са “wrong on the Internet”. Ох, я спокси! Пийте вода, пийте водка, намерете си хоби, вземете си гадже, “вземете си живот” (както казват по английски) и като не ви иде да пишете, просто четете. Ако не блогове, то библиотеката зад вас — все има книги, дето не им е стигнало времето, а и никога не е вредно да се препрочете “Парижката Света Богородица” или “Силмарилион”, нали?
Истината е, че със или без вас и мен светът ще си се върти и политиците все ще са си мръсна порода и все ще се изсичат тропически гори. Да не говорим, че нито автомобилистите са ви с нещо виновни, нито пък ядрената енергетика не е екологично най-щадящото за момента производство. А и светът определено няма да свърши с експериментите в ЦЕРН, както и с пушенето на марихуана заради “пътя към себе си”.
Истината на блогъра
Както и да пишем, все е в повече и все е недостатъчно.
Бложенето е като стрелите на изкуството, за които дон Хуан казва, че все уцелват много близо около целта, но никога точно в нея. Както всяка друга литература, и поддържането на блог е силно безмислено занимание. Да, има някаква ценност и в него, но обречеността му го прави безмислено, погледнато откъм някаква по-мащабна от ежедневното скитане цел. Обречено е, защото най-добро е в заиграването с несъвършенствата си и така е несъвършено в развитие, в действие. В действителност. А като всяка литература все е обърнато към всеобщите истини — обърнато, но през рамо. И крачи към пропастта си.
Нищо лошо, всъщност. Това, че писането е несъвършено не е причина да не пишем. Той животът е несъвършен, да не би да е причина да не го живеем? Самата абсурдност на живота в писане го прави толкова специален.
Та истината е, че както и да го погледнем, цялото това занимание се крепи на усилието ни. Както и всяко друго занимание. Който е решил, че е открил някакъв самодостатъчен светлик, дето ще му осветява нощите пред екрана и ще му налива в пръстите велики и непознати на другите истини, с които ще просветли неразумните други и ще го харесат гаджетата… нещо е сбъркал приказката.
Готиното е, че всичко това не е повод за тревога. Може да е повод за дълга пиянска вечер с разговори на философска и религиозна тематика — може, вярвайте ми — но за тревога не. Виж, тревожно може да е защо ми стана повод за писане… :)
1433
Счупиха ми се очилата. Отвратително. Трябваше да ида на нов преглед и да си сменя стъклата, но да ми се счупят рамките точно сега е отвратително. Едни нови очила, особено ако се поглезя и взема по-хубави, са бая скъпи. А още не са ми превели парите за миналия месец, за втори път така ми забавят заплатата. Сега като/ако дойде, ще иде за сметки и задължения. А без очила не мога да работя.