Онзи ден бях на изпит, кандидатдокторантски в СУ. Борех се сам за само едно място, това по история на философията на 19 век към катедра “История на философията”. Изборът ми на специалност далеч не беше случаен, философията на 19-ти век ми е интерес, който с кратки прекъсвания съм поддържал почти през цялото време. Втората причина да избера точно “Ново време, втора част” е, че исках да продължа работата си по изследване на Интернет — след дипломната работа, чиято тема беше “Онтология на авторските права в Интернет”, сега бях решил да започна да се занимавам със сравнително изследване на влиянията на философията на 19в. върху съвременната нагласа. Най-вече влиянието на анархизмите и донякъде и на марксизмите върху концепциите за свободен софтуер и култура, върху тези за отворени и общоприети правила в интернет-стандартите и т.н. Много е говорено за влиянието на позитивизма и последвалите го прагматизъм, утилитаризъм и т.н. върху всякакви съвременни нагласи, но малко по-късно появилите се анархизми са били все пренебрегвани. Всъщност това не е изцяло теза за 19в., но и никой не е казал, че точно така щеше да ми е формулирана. Ако ме бяха приели за докторант. Ако.

Накратко, не ме приеха. Не ме и скъсаха — просто не ме допуснаха да вляза. Понеже доста приятели знаят, че щях да кандидатствам, ще разкажа какво стана. Няма да имам сили да разказвам подробно на всекиго всеки път. Даже с усилие се настроих да пиша това сега, и то с два дни закъснение.

Преди да продължа, нека тези, които имат впечатления от друга специалност имат предвид, че става дума за специалност “Философия” в СУ — това, което само 6-7 години преди да му прекрача прага като първокурсник е било сърцето, гнездото, люпилнята на партийните стратези, интелектуалният елит на цялата поддържаща идеологическа структура на комунистическата ера. Това е била специалност, в която философия се е учело докъм 1947г. След това под огромен партиен натиск преподавателските места на известни български философи от началото на миналия век, като Димитър Михалчев и Иван Саръилиев, например, са буквално “разчистени”. И на тяхно място след 47-ма идват политически назначени верни на партията кадри, които започват да налагат еднообразието на курсовете, продължило практически чак до промените през 1989г. — “Истмат” (Исторически материализъм), “Диамат” (Диалектически материализъм) и История на БКП. Сигурно е имало и още двайсетина подобни дисциплини, включително и няколко общи историко-философски, но пак пречупени през призмата на партийната трактовка. Може и да е имало — не зная, за щастие съм следвал след този период.

Та разликата между тази специалност и другите може да е в това, че в нея нищо не става непредвидено или по обявения начин. Особено когато става дума за докторантски места. Може би в някои технически или някои от другите хуманитарни специалности наистина държат на ИЗПИТА за докторанти. Във “Философия” държат на ПОДБОРА. А той започва преди изпита и всъщност самият изпит е само формално част от него. На практика изобщо не е важен. Трябва да са те “харесали”, трябва да са те “подбрали”.

—-

Доста време след семестриалното си завършване и скоро след дипломирането и промоцията ми реших, че е крайно време да отделя време за работата си по философия. Това значи да запиша докторантура, която ще е адекватна на интересите ми и да се подготвя достатъчно добре, за да покрие приемните стандарти. Което и направих, но, както се оказа — само формално. Защото съдържанието на тия стандарти е субективно, а не обективно — не ти се доказваш на изпита, а те преценяват дали да те вземат.

Но по ред на номерата… Първо имах сблъсък с бюрократичната машина на СУ, за пореден път. Ако някой ви е казал, че СУ е подобрил управлението си през последните десетина години, да знаете че или е заблуден, или откровено лъже. Вярно, вече не използват мониторите на компютрите за подпора на дебелите тефтери. Но качеството на обслужването не се е подобрило. Накрая, след няколко пъти ходене из канцелариите, се сдобих и с лелеяния “докторантски справочник“. Трябваше да си го купя.

Обяснението, което ми дадоха беше, че “понеже университетът нелигитимно и в нарушение на правилата се е съгласил да приема документи на кандидатите, съдържащи копие на дипломата, което не е заверено нотариално и понеже цената на една нотариална заверка е горе-долу колкото справочника, затова сега нека кандидатите да приемат, че като компенсация трябва да си закупят справочника”.

Който иска, нека го прочете отново. Аз в първия момент не повярвах на ушите си. Това били думите в телефонната слушалка, които юристката на факултета (или на университета, знам ли) каза на секретарката на катедрата, когато ходих да си търся конспект. Не мога още да го повярвам — това е човек, който очевидно е с юридическо образование, а аз, без да имам изобщо такова образование, ясно виждам, че такова обяснение не може да е правно. Ама в никакъв случай. Все едно — може сега ако някой от чиновниците във ФФ прочете това да се възмути, че постъпвам неколегиално и неетично, като издавам такива неща и те, видите ли, злепоставят специалността и факултета… Специалността, драги ми смехурковци, е злепоставена отдавна. И вие нищо не сте направили откакто съм влязъл в тоя факултет, за да я поставите поне малко по-добре. Добре, че “специалността” не е философията.

—-

Отидох на 5-ти декември на изпит, след като доста дълго се готвих по-общо и последните седмици — концентрирано и систематично. За мен това не е малко време и не е малко ресурс, защото е трудно да се отдели дори и един час за учене в стая с бебе на половин година. Ние сами гледаме сина си и в същото време аз работя от вкъщи на свободна практика, за да изкарвам пари за отглеждането му. И за някоя и друга такса за “докторантски справочник”. Само който не е работил и учил така, не знае колко лесно е да се отделя време за подготовка за кандидатдокторантски изпит. Тъй че бях добре и подробно подготвен, не само с учебникарските факти, а и с мои си малки разработки, водени от интересите ми в дисциплината.

Първо се изненадах малко, че пред залата бяхме само пет човека. Вярно, това е само за едната от катедрите, “История на философията”, но доколкото разбрах после и за другите две катедри напливът не е бил чак огромен. Малко след 9 часа вкупом дойдоха Димитър Денков, Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Хараламби Паницидис и квесторът, секретарката на катедрата Росинка Тодорова. Разбираемо защо, всички бяха с приповдигнат дух и в добро настроение — 5-ти декември е празник за факултета, в аулата имаше промоция на дипломанти, речи по случай 110 години от завършването на първия випуск на факултета и обсъждания на кръгла маса с колеги от БАН и другите университети. С една дума — празник. Аз лично искрено съжалих, че не мога да се отдам на такова празнуване и да ида да слушам лекциите и да се видя с познатите ми докторанти, защото по същото време бях на изпит.

Аз бях единствен кандидат за мястото и Хари Паницидис дойде при мен с една шепа сгънати листчета — да си тегля сам и да си пиша сам каквото съм си изтеглил. Не пропусна преди това да ме попита леко учуден (както ми се видя тогава, а както сега ми се струва, като си спомням — раздразнен) защо не съм идвал на консултация при тях. Аз хлъцнах искрено учуден и смутолевих нещо, че съм говорил с Емилия Минева още за дипломна работа. Което си е живата истина, на практика тя сама тогава ми подхвърли идеята — макар че нейното, разбира се, беше за сравнение на влиянията на различните марксизми. И евентуално малко анархизми, но по-скоро не, защото тогава тя беше, който работеше по анархизмите и подготвяше сборника “Класици на анархизма. Антология”.

Бях подготвен за който и да е въпрос от конспекта, включително и за въпроси за Киркегор и Соловьов. Философи, каквито, както се шегувахме после с Ванката, днес вече няма, защото има лексотан. Тоест лекуват ги. ;) Падна ми се “Човек, общество, история — О. Конт, Дж. Ст. Мил, Х. Спенсър”. Започнах да пиша почти веднага, въпреки че Паницидис нещо се засуети около мене, замърмори “надявам се да сте чел”. Когато Жоро Каприев разбра от него какво ми се е паднало, се обърна към мен, каза “ох, Спенсър” и закима с глава, “е, нищо, успех, успех”.

Всъщност можех да пиша по всеки въпрос. Но ми хареса, че ми се падна точно този за позитивизма. Харесва ми — не че не зная другите, просто по този ми беше и приятно да пиша. Не заради Спенсър — Спенсър е идиот, истинският гений във въпроса за мен е Мил. Та писах, направих си блок-схема в черновата и после я следвах. Изписах нагъсто 7 страници и реших, че толкова стигат и ги предадох преди края на времето. Паницидис стоя на един стол край мене първите десетина минути и нещо ме гледаше — и аз нямам идея защо, квестор си имаше.

И излязох от “стъкленото” на четвъртия етаж с чувство за добре свършена работа и изпълнен с ентусиазъм. Успокоил нервността на сутринта, вече бях изпълнен с нетърпение да обсъдя на устния изпит други теми от дисциплината и евентуално и идеите ми за дисертация…

—-

Изкарах някак три часа навън, пих на обедна почивка кафе с Андрей, той попи от този ми ентусиазъм и ми се зарадва за това. На връщане се видях с Ванката Миков, който беше дошъл от БАН за въпросната кръгла маса по случай празника. Говорих и с него и макар на всички да казвах, че “може и да не ме приемат, то не се знае”, всъщност бях настроен, че съм показал достатъчно знания 1) и ентусиазъм и ангажираност 2), за да вляза.

Устният изпит продължи точно една минута и половина. Всъщност устен изпит нямаше — толкова продължи недопускането ми до устен изпит. В кабинета бяха хората от комисията за дисциплината — Паницидис, Емилия Минева и Асен Давидов. Като влязох, ги почаках малко, бяха ми обърнали гръб, наведени нещо над масата. После видях, че през цялото време се готвеха да излизат. Давидов беше с навлечено яке, а Минева се готвеше да си взима и тя дрехата. В дъното цъкаше на стария си компютър Александър Андонов, дипломният ми ръководител. Не зная дали е бил там и по време на обсъждането, най-вероятно е бил, а това изобщо не е готино, според мен. Като сложим и бързането “да си ходим”, отношението е така отвратително, че е цяло чудо, дето все още в тая специалност им идват кандидати за докторантури…

Буквално думите, с които почна Паницидис бяха, че “Ние прегледахме текста, но за съжаление според нас има доста пропуски и не можем да напишем повече от 4.25. Това е и оценката, която ви поставяме. А то, за съжаление значи, че не можем да продължим.” Прав си е — за устен изпит трябва минимум 4.50 от писмения. Хитрата уловка в случая е, че в специалност “Философия” оценката от писмения не се “поставя” а се “избира” след като вече е взето решение дали тоя човек да се пусне нататък или не. На практика това е “зачот”, булева стойност, “да” или “не”. Дали ще ми пише 4.25 или 3.00 — практически разликата е никаква. 4.25 в случая е застраховка да не им поискам преразглеждане. Тоест “добре е, браво, почти да успеете, колега”. Дрън-дрън.

После и Асен Давидов каза нещо, колкото да не е без хич — той пък каза, че не е видял достатъчно за Спенсър, а той това чакал. И Минева и тя за приглася “да, о, да — Спенсър, ами при Спенсър темата за човека, това е много интересно, то това е най-…, и аз самата чаках да чуя за Спенсър, а то само една страница накрая”. Вижте сега, колеги — ако толкова искате да разберете нещо за Спенсър, прочетете си го. Надявам се, че сте го чели, затова отдавам тия възгласи на някакво очакване за покриване на норми, което очакване аз не съм удовлетворил.

Да, ама не е и така. Защото Паницидис на два пъти в това съвсем кратко “късане” ми каза “Имате данни, личи си, че сте чел много, но ние просто търсим друго”. Всичко е ясно — “имате данни”, “чел сте много”, но сори, ама не ни кефиш, ние имаме други планове за тая докторантура. От този момент ми стана ясно и само закимах усмихнато с глава и чаках кога да им затворя вратата отвън.

Асен Давидов реши да повтори Паницидис с това “имате данни”, но реши и да го допълни с “но имаше някои малко неясни и може би дори противоречиви момента в текста”. Е тук смръщих вежди и щях да го питам къде по-точно, да ми каже пасажа. Емилия Минева вече се обличаше и ме гледаше като натрапник, който как вече не е разбрал намека и не се е пръждосал. Но все пак почнаха да ровят из текста и да търсят “противоречието”. Защото може всичко да съм писал, но противоречия или неверни неща сто на сто няма. Намериха накрая нещо, цитираха ме, че не съм обяснил достатъчно ясно идеята за свободата в принципа за вредата (harm principle) в утилитаризма на Мил.

Ми хубаво — не е ясно, не е подробно, не е и гениално. Ама аз кандидатствам да уча, бе! “Доктор” е образователна степен, каквато е и “бакалавър” и “магистър”! Не съм написал всичко, не е гениално — ами научете ме, образовайте ме. Ръководете ме в това тригодишно изследване в темата на дисертацията ми. А не ми се оправдавайте, че “то е хубаво, имате данни, ама не е това, което търсим”! Какво търсите?!? Хората на крака ви идват, кандидатстват ви, а вие ги гоните и местата остават празни. Търсачи…

—-

Това, което беше върхът и заради което два дена не мога да се събера да напиша кратко “не взех изпита”, а вместо това два дена по-късно пиша огромна статия беше, че пак, за втори път за деня, в кабинета ме попитаха “А вие защо не сте идвали на консултации?”.

Разберете ме правилно — консултациите са нещо, което се прави след като вече има тема, по която се работи. След като студентът е влязъл в университета, а не преди това. След като дипломантът има одобрена дипломна тема, а не преди това. Преди това е само въпросът за одобряването на дипломната тема. Преди това консултации няма. Има след като докторантът вече е приет и започва да работи и готви докторската си дисертация. Не и преди това.

Студентите, дипломантите и докторантите се консултират с преподавателите, чак когато има работа, по която да се консултират. Консултацията е работна среща, на която се обсъждат проблемите в работния процес на докторанта. Консултацията не е предварително подмазване и лицемерничене. Поне не е според мен. Затова не ви отидох на консултация. Не ми и хрумна сериозно, макар на няколко пъти да се бях питал пред приятели “дали не е добре да ида да ги питам дали мястото не е запазено, щото нали така стават тия неща в нашата специалност”. И не отидох, защото според мен така трябва. Критерият за приема е изпитът — условията му са публикувани в наредбата, конспектът е в платения справочник. Всичко друго е подмазване.

“Ето аз съм си в кабинета, Емилия и тя — имаме приемно време, е-ее?” Такова “е-ее”, с жест с разперване на ръцете, което казва “е как така, как не ви е срам — да не дойдете на консултация и да искате сега на изпит, е-ее?”

—-

Казаха ми да пробвам пак отново, щели даже да отворят пак мястото. Защото, видите ли, сега и те съжалявали, “защото сега ще ни вземат мястото от друга специалност”. Да съм бил дошъл пак, имал съм данни, настоявали, пък и да не съм се обиждал, то е обективна критика.

—-

Цял ден бях като ударен с мокър парцал. Към три часа снимах из Докторската градина, после звънна Ванката, свършила им кръглата маса и да се видим. Видяхме се и двамата заедно се убеждавахме в своите си тълкувания на случилото се. Горе-долу еднакви, разбира се — то е ясно какво е станало.

И все пак аз не съжалявам, че кандидатствах. Доста ми е обидно и ужасно много съм разочарован. Но не съжалявам. Ако не бях доволен от писмения си или ако не се бях подготвил по целия конспект или пък ако не ми харесваше дисциплината — тогава може би щях. Но са ми полезни прекараните дни и седмици в четене на всякаква литература по въпроса. Доказах и на себе си, че с 90% четене в Интернет човек пак може да се подготви по философия. Стига да има нагласата и културата да чете от екран, както би чел и книжни тела на маса в библиотека.

Това, което се надявам, е да не си създам лошо чувство към философията на 19в. Е, Киркегор и Соловьов може да ги прежалим ;) Шегувам се. Мисля, че няма да се отдръпна — един изпит при хора, които са си били решили, че няма да ме вземат, защото “търсят друго” и защото “не съм ходил на консултации”. Ами да, звучи тежко и важно, ама не ми е проблем, даже никакъв. Специалност “Философия” просто не струва.

Моят съвет към всеки, който има интереси в областта, е да отбягва българските “академични” институции и среди. Нещо навън, в някой истински университет — да. Нещо отдалечено, онлайн, нови медии, интернет-университети, дори и само гледане на записи от лекции в Бъркли — да. Но иначе не си струва. Поне в днешно време. След години — кой знае…