Имате данни, но не търсим това

Онзи ден бях на изпит, кандидатдокторантски в СУ. Борех се сам за само едно място, това по история на философията на 19 век към катедра “История на философията”. Изборът ми на специалност далеч не беше случаен, философията на 19-ти век ми е интерес, който с кратки прекъсвания съм поддържал почти през цялото време. Втората причина да избера точно “Ново време, втора част” е, че исках да продължа работата си по изследване на Интернет — след дипломната работа, чиято тема беше “Онтология на авторските права в Интернет”, сега бях решил да започна да се занимавам със сравнително изследване на влиянията на философията на 19в. върху съвременната нагласа. Най-вече влиянието на анархизмите и донякъде и на марксизмите върху концепциите за свободен софтуер и култура, върху тези за отворени и общоприети правила в интернет-стандартите и т.н. Много е говорено за влиянието на позитивизма и последвалите го прагматизъм, утилитаризъм и т.н. върху всякакви съвременни нагласи, но малко по-късно появилите се анархизми са били все пренебрегвани. Всъщност това не е изцяло теза за 19в., но и никой не е казал, че точно така щеше да ми е формулирана. Ако ме бяха приели за докторант. Ако.

Накратко, не ме приеха. Не ме и скъсаха — просто не ме допуснаха да вляза. Понеже доста приятели знаят, че щях да кандидатствам, ще разкажа какво стана. Няма да имам сили да разказвам подробно на всекиго всеки път. Даже с усилие се настроих да пиша това сега, и то с два дни закъснение.

Преди да продължа, нека тези, които имат впечатления от друга специалност имат предвид, че става дума за специалност “Философия” в СУ — това, което само 6-7 години преди да му прекрача прага като първокурсник е било сърцето, гнездото, люпилнята на партийните стратези, интелектуалният елит на цялата поддържаща идеологическа структура на комунистическата ера. Това е била специалност, в която философия се е учело докъм 1947г. След това под огромен партиен натиск преподавателските места на известни български философи от началото на миналия век, като Димитър Михалчев и Иван Саръилиев, например, са буквално “разчистени”. И на тяхно място след 47-ма идват политически назначени верни на партията кадри, които започват да налагат еднообразието на курсовете, продължило практически чак до промените през 1989г. — “Истмат” (Исторически материализъм), “Диамат” (Диалектически материализъм) и История на БКП. Сигурно е имало и още двайсетина подобни дисциплини, включително и няколко общи историко-философски, но пак пречупени през призмата на партийната трактовка. Може и да е имало — не зная, за щастие съм следвал след този период.

Та разликата между тази специалност и другите може да е в това, че в нея нищо не става непредвидено или по обявения начин. Особено когато става дума за докторантски места. Може би в някои технически или някои от другите хуманитарни специалности наистина държат на ИЗПИТА за докторанти. Във “Философия” държат на ПОДБОРА. А той започва преди изпита и всъщност самият изпит е само формално част от него. На практика изобщо не е важен. Трябва да са те “харесали”, трябва да са те “подбрали”.

—-

Доста време след семестриалното си завършване и скоро след дипломирането и промоцията ми реших, че е крайно време да отделя време за работата си по философия. Това значи да запиша докторантура, която ще е адекватна на интересите ми и да се подготвя достатъчно добре, за да покрие приемните стандарти. Което и направих, но, както се оказа — само формално. Защото съдържанието на тия стандарти е субективно, а не обективно — не ти се доказваш на изпита, а те преценяват дали да те вземат.

Но по ред на номерата… Първо имах сблъсък с бюрократичната машина на СУ, за пореден път. Ако някой ви е казал, че СУ е подобрил управлението си през последните десетина години, да знаете че или е заблуден, или откровено лъже. Вярно, вече не използват мониторите на компютрите за подпора на дебелите тефтери. Но качеството на обслужването не се е подобрило. Накрая, след няколко пъти ходене из канцелариите, се сдобих и с лелеяния “докторантски справочник“. Трябваше да си го купя.

Обяснението, което ми дадоха беше, че “понеже университетът нелигитимно и в нарушение на правилата се е съгласил да приема документи на кандидатите, съдържащи копие на дипломата, което не е заверено нотариално и понеже цената на една нотариална заверка е горе-долу колкото справочника, затова сега нека кандидатите да приемат, че като компенсация трябва да си закупят справочника”.

Който иска, нека го прочете отново. Аз в първия момент не повярвах на ушите си. Това били думите в телефонната слушалка, които юристката на факултета (или на университета, знам ли) каза на секретарката на катедрата, когато ходих да си търся конспект. Не мога още да го повярвам — това е човек, който очевидно е с юридическо образование, а аз, без да имам изобщо такова образование, ясно виждам, че такова обяснение не може да е правно. Ама в никакъв случай. Все едно — може сега ако някой от чиновниците във ФФ прочете това да се възмути, че постъпвам неколегиално и неетично, като издавам такива неща и те, видите ли, злепоставят специалността и факултета… Специалността, драги ми смехурковци, е злепоставена отдавна. И вие нищо не сте направили откакто съм влязъл в тоя факултет, за да я поставите поне малко по-добре. Добре, че “специалността” не е философията.

—-

Отидох на 5-ти декември на изпит, след като доста дълго се готвих по-общо и последните седмици — концентрирано и систематично. За мен това не е малко време и не е малко ресурс, защото е трудно да се отдели дори и един час за учене в стая с бебе на половин година. Ние сами гледаме сина си и в същото време аз работя от вкъщи на свободна практика, за да изкарвам пари за отглеждането му. И за някоя и друга такса за “докторантски справочник”. Само който не е работил и учил така, не знае колко лесно е да се отделя време за подготовка за кандидатдокторантски изпит. Тъй че бях добре и подробно подготвен, не само с учебникарските факти, а и с мои си малки разработки, водени от интересите ми в дисциплината.

Първо се изненадах малко, че пред залата бяхме само пет човека. Вярно, това е само за едната от катедрите, “История на философията”, но доколкото разбрах после и за другите две катедри напливът не е бил чак огромен. Малко след 9 часа вкупом дойдоха Димитър Денков, Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Хараламби Паницидис и квесторът, секретарката на катедрата Росинка Тодорова. Разбираемо защо, всички бяха с приповдигнат дух и в добро настроение — 5-ти декември е празник за факултета, в аулата имаше промоция на дипломанти, речи по случай 110 години от завършването на първия випуск на факултета и обсъждания на кръгла маса с колеги от БАН и другите университети. С една дума — празник. Аз лично искрено съжалих, че не мога да се отдам на такова празнуване и да ида да слушам лекциите и да се видя с познатите ми докторанти, защото по същото време бях на изпит.

Аз бях единствен кандидат за мястото и Хари Паницидис дойде при мен с една шепа сгънати листчета — да си тегля сам и да си пиша сам каквото съм си изтеглил. Не пропусна преди това да ме попита леко учуден (както ми се видя тогава, а както сега ми се струва, като си спомням — раздразнен) защо не съм идвал на консултация при тях. Аз хлъцнах искрено учуден и смутолевих нещо, че съм говорил с Емилия Минева още за дипломна работа. Което си е живата истина, на практика тя сама тогава ми подхвърли идеята — макар че нейното, разбира се, беше за сравнение на влиянията на различните марксизми. И евентуално малко анархизми, но по-скоро не, защото тогава тя беше, който работеше по анархизмите и подготвяше сборника “Класици на анархизма. Антология”.

Бях подготвен за който и да е въпрос от конспекта, включително и за въпроси за Киркегор и Соловьов. Философи, каквито, както се шегувахме после с Ванката, днес вече няма, защото има лексотан. Тоест лекуват ги. ;) Падна ми се “Човек, общество, история — О. Конт, Дж. Ст. Мил, Х. Спенсър”. Започнах да пиша почти веднага, въпреки че Паницидис нещо се засуети около мене, замърмори “надявам се да сте чел”. Когато Жоро Каприев разбра от него какво ми се е паднало, се обърна към мен, каза “ох, Спенсър” и закима с глава, “е, нищо, успех, успех”.

Всъщност можех да пиша по всеки въпрос. Но ми хареса, че ми се падна точно този за позитивизма. Харесва ми — не че не зная другите, просто по този ми беше и приятно да пиша. Не заради Спенсър — Спенсър е идиот, истинският гений във въпроса за мен е Мил. Та писах, направих си блок-схема в черновата и после я следвах. Изписах нагъсто 7 страници и реших, че толкова стигат и ги предадох преди края на времето. Паницидис стоя на един стол край мене първите десетина минути и нещо ме гледаше — и аз нямам идея защо, квестор си имаше.

И излязох от “стъкленото” на четвъртия етаж с чувство за добре свършена работа и изпълнен с ентусиазъм. Успокоил нервността на сутринта, вече бях изпълнен с нетърпение да обсъдя на устния изпит други теми от дисциплината и евентуално и идеите ми за дисертация…

—-

Изкарах някак три часа навън, пих на обедна почивка кафе с Андрей, той попи от този ми ентусиазъм и ми се зарадва за това. На връщане се видях с Ванката Миков, който беше дошъл от БАН за въпросната кръгла маса по случай празника. Говорих и с него и макар на всички да казвах, че “може и да не ме приемат, то не се знае”, всъщност бях настроен, че съм показал достатъчно знания 1) и ентусиазъм и ангажираност 2), за да вляза.

Устният изпит продължи точно една минута и половина. Всъщност устен изпит нямаше — толкова продължи недопускането ми до устен изпит. В кабинета бяха хората от комисията за дисциплината — Паницидис, Емилия Минева и Асен Давидов. Като влязох, ги почаках малко, бяха ми обърнали гръб, наведени нещо над масата. После видях, че през цялото време се готвеха да излизат. Давидов беше с навлечено яке, а Минева се готвеше да си взима и тя дрехата. В дъното цъкаше на стария си компютър Александър Андонов, дипломният ми ръководител. Не зная дали е бил там и по време на обсъждането, най-вероятно е бил, а това изобщо не е готино, според мен. Като сложим и бързането “да си ходим”, отношението е така отвратително, че е цяло чудо, дето все още в тая специалност им идват кандидати за докторантури…

Буквално думите, с които почна Паницидис бяха, че “Ние прегледахме текста, но за съжаление според нас има доста пропуски и не можем да напишем повече от 4.25. Това е и оценката, която ви поставяме. А то, за съжаление значи, че не можем да продължим.” Прав си е — за устен изпит трябва минимум 4.50 от писмения. Хитрата уловка в случая е, че в специалност “Философия” оценката от писмения не се “поставя” а се “избира” след като вече е взето решение дали тоя човек да се пусне нататък или не. На практика това е “зачот”, булева стойност, “да” или “не”. Дали ще ми пише 4.25 или 3.00 — практически разликата е никаква. 4.25 в случая е застраховка да не им поискам преразглеждане. Тоест “добре е, браво, почти да успеете, колега”. Дрън-дрън.

После и Асен Давидов каза нещо, колкото да не е без хич — той пък каза, че не е видял достатъчно за Спенсър, а той това чакал. И Минева и тя за приглася “да, о, да — Спенсър, ами при Спенсър темата за човека, това е много интересно, то това е най-…, и аз самата чаках да чуя за Спенсър, а то само една страница накрая”. Вижте сега, колеги — ако толкова искате да разберете нещо за Спенсър, прочетете си го. Надявам се, че сте го чели, затова отдавам тия възгласи на някакво очакване за покриване на норми, което очакване аз не съм удовлетворил.

Да, ама не е и така. Защото Паницидис на два пъти в това съвсем кратко “късане” ми каза “Имате данни, личи си, че сте чел много, но ние просто търсим друго”. Всичко е ясно — “имате данни”, “чел сте много”, но сори, ама не ни кефиш, ние имаме други планове за тая докторантура. От този момент ми стана ясно и само закимах усмихнато с глава и чаках кога да им затворя вратата отвън.

Асен Давидов реши да повтори Паницидис с това “имате данни”, но реши и да го допълни с “но имаше някои малко неясни и може би дори противоречиви момента в текста”. Е тук смръщих вежди и щях да го питам къде по-точно, да ми каже пасажа. Емилия Минева вече се обличаше и ме гледаше като натрапник, който как вече не е разбрал намека и не се е пръждосал. Но все пак почнаха да ровят из текста и да търсят “противоречието”. Защото може всичко да съм писал, но противоречия или неверни неща сто на сто няма. Намериха накрая нещо, цитираха ме, че не съм обяснил достатъчно ясно идеята за свободата в принципа за вредата (harm principle) в утилитаризма на Мил.

Ми хубаво — не е ясно, не е подробно, не е и гениално. Ама аз кандидатствам да уча, бе! “Доктор” е образователна степен, каквато е и “бакалавър” и “магистър”! Не съм написал всичко, не е гениално — ами научете ме, образовайте ме. Ръководете ме в това тригодишно изследване в темата на дисертацията ми. А не ми се оправдавайте, че “то е хубаво, имате данни, ама не е това, което търсим”! Какво търсите?!? Хората на крака ви идват, кандидатстват ви, а вие ги гоните и местата остават празни. Търсачи…

—-

Това, което беше върхът и заради което два дена не мога да се събера да напиша кратко “не взех изпита”, а вместо това два дена по-късно пиша огромна статия беше, че пак, за втори път за деня, в кабинета ме попитаха “А вие защо не сте идвали на консултации?”.

Разберете ме правилно — консултациите са нещо, което се прави след като вече има тема, по която се работи. След като студентът е влязъл в университета, а не преди това. След като дипломантът има одобрена дипломна тема, а не преди това. Преди това е само въпросът за одобряването на дипломната тема. Преди това консултации няма. Има след като докторантът вече е приет и започва да работи и готви докторската си дисертация. Не и преди това.

Студентите, дипломантите и докторантите се консултират с преподавателите, чак когато има работа, по която да се консултират. Консултацията е работна среща, на която се обсъждат проблемите в работния процес на докторанта. Консултацията не е предварително подмазване и лицемерничене. Поне не е според мен. Затова не ви отидох на консултация. Не ми и хрумна сериозно, макар на няколко пъти да се бях питал пред приятели “дали не е добре да ида да ги питам дали мястото не е запазено, щото нали така стават тия неща в нашата специалност”. И не отидох, защото според мен така трябва. Критерият за приема е изпитът — условията му са публикувани в наредбата, конспектът е в платения справочник. Всичко друго е подмазване.

“Ето аз съм си в кабинета, Емилия и тя — имаме приемно време, е-ее?” Такова “е-ее”, с жест с разперване на ръцете, което казва “е как така, как не ви е срам — да не дойдете на консултация и да искате сега на изпит, е-ее?”

—-

Казаха ми да пробвам пак отново, щели даже да отворят пак мястото. Защото, видите ли, сега и те съжалявали, “защото сега ще ни вземат мястото от друга специалност”. Да съм бил дошъл пак, имал съм данни, настоявали, пък и да не съм се обиждал, то е обективна критика.

—-

Цял ден бях като ударен с мокър парцал. Към три часа снимах из Докторската градина, после звънна Ванката, свършила им кръглата маса и да се видим. Видяхме се и двамата заедно се убеждавахме в своите си тълкувания на случилото се. Горе-долу еднакви, разбира се — то е ясно какво е станало.

И все пак аз не съжалявам, че кандидатствах. Доста ми е обидно и ужасно много съм разочарован. Но не съжалявам. Ако не бях доволен от писмения си или ако не се бях подготвил по целия конспект или пък ако не ми харесваше дисциплината — тогава може би щях. Но са ми полезни прекараните дни и седмици в четене на всякаква литература по въпроса. Доказах и на себе си, че с 90% четене в Интернет човек пак може да се подготви по философия. Стига да има нагласата и културата да чете от екран, както би чел и книжни тела на маса в библиотека.

Това, което се надявам, е да не си създам лошо чувство към философията на 19в. Е, Киркегор и Соловьов може да ги прежалим ;) Шегувам се. Мисля, че няма да се отдръпна — един изпит при хора, които са си били решили, че няма да ме вземат, защото “търсят друго” и защото “не съм ходил на консултации”. Ами да, звучи тежко и важно, ама не ми е проблем, даже никакъв. Специалност “Философия” просто не струва.

Моят съвет към всеки, който има интереси в областта, е да отбягва българските “академични” институции и среди. Нещо навън, в някой истински университет — да. Нещо отдалечено, онлайн, нови медии, интернет-университети, дори и само гледане на записи от лекции в Бъркли — да. Но иначе не си струва. Поне в днешно време. След години — кой знае…

13 thoughts on “Имате данни, но не търсим това

  1. dzver

    Чел съм почти същата философска история в един друг блог преди 3-4 години, но не помня кой беше блогът. Съжалявам, пожелавам ти успех в това да станеш докторант на някое място, което не е гнездо на преквалифицирани експерти по научен комунизъм.

  2. Георги

    Добре дефинираният проблем е наполовина решен. Ако бяха уточнили какво търсят, щяха да си го намерят. Сега нека да им вземат бройката.

  3. peter

    Аз също си мислех навремето за една докторантура… Намерих преподавател и в дружелюбна обстановка насред кръчма, бира и шкембе чорба след 2 часа разбрах че това ще бъдат 3 изгубени години и очевидно не е толкова привлекателно, колкото бива описано.

    По принцип докторантурите са нещо по-близко за преподавателите от студентското общуване. По време на следването ти си един от масата. Със самата заявка за докторантура ти издаваш, че не желаеш да бъдеш част от масата и това предполага доста по-близко общуване с ръководителя ти. Затова е ТРЯБВАЛО след като си научил за мястото просто да отидеш и да поговориш с тях и т.н. По принцип местата за единични и са за определени хора. Такова нещо като случаен кандидат там няма.

    Имам един познат който така като теб си мислеше — отиде на изпит и се оказа, че са 4 кандидата, състезаващи се за едно място. Та и той като теб ВЪПРЕКИ колосалната енергия която хвърли за изпита не осъзна, че резултата е предрешен и изобщо е нямало смисъл даже и да учавства.

  4. turin Post author

    Peter, разбирам прекрасно какво имаш предвид. Все пак, в името на точността — двама от тримата в комисията и всъщност основните хора в нея — преподавателят доц. Емилия Минева и асистентът Хари Паницидис ме познават още от времето, когато бях IV курс.

    Тогава превеждах част от “Разнообразието на религиозния опит” (“The Varieties of Religious Experience”) на Уилям Джеймс. Доц. Минева раздаваше така на пожелалите студенти задачи за превод на непревеждана дотогава литература. Има такава практика, и други преподаватели освобождаваха от изпит с превод. Нямам идея каква е съдбата на прeводите, но пък и сигурно не са били наистина добри, така че това е ок.

    После с няколко колеги участвахме в конференция в базата на факултета в Банкя, посветена на Вл. Соловьов. Там в дневните дискусии и вечерните хапвания и пийвания, обилно подправени с най-различни философски разговори няма как да не съм се познавал с всички участници. А конференцията беше организирана от Минева и Паницидис. После излезе сборник с есетата на участниците — за това неведнъж сме се виждали за предаване на текстове, обсъждане, даване на снимки от семинара… Даже бях говорил с доц. Минева дали евентуално ще приеме да ми е ръководител на дипломната ми тема, която после предложих на проф. Андонов и защитих.

    Тъй че ако става дума за познаване — тези хора ме познават, говорили са доста пъти с мен и ми знаят името.

    Друг е въпросът, че изобщо не го показаха — говориха ми през цялото време на “колега”, все едно никога не са ме виждали.

  5. turin Post author

    Dzver, аз имам подобна история и с дипломирането ми — още от първото ми явяване, на което бях скъсан показно.

    Бях разбрал в лична кореспонденци после, че колега от по-горните випуски също е имал подобни премеждия, може той да е бил писал някъде за това. Или той, или някой друг — сто на сто това не са изключения…

  6. Гери

    Преди време ме гонеше и мен амбицията за доктурантура, към БАН. Което е все тая.

    Явихме се 5 човека за 1 място. Единият от 5-те се оказа дипломант и приятел на ръководителя. Познай кой тегли въпросите за изпита?!
    Аз си ги написах, предадох и казах, че се отказвам. Защото конкурсът беше заради човека, а не за мястото. Познай кой стана докторант :) — не аз.

    От тогава се занимавам с други работи — не искам да съм доктор по този начин.

  7. Pocu

    Уф, жалка картинка… Напомняш ми за една от причините, заради които навремето се отказах да запиша магистратура в университета, а именно — дословно повтаряне съдържанието на едни и същи учебни дисциплини, но пък с ново име :-) Системата за унищожение на интелектуалния елит работи все още безотказно. Просто гениално :-( Съжалявам, Яска, че толкова небрежно са се отнесли към труда ти. Но може би е време да ориентираш усилията си към университет, където те ще струват нещо и ще бъдат оценени.

  8. Ели

    Да… и аз си припомних моето кандидатстване за докторантура, в детайли хем. Чаках я 2 години да излезе, четох, писах, с огромно удоволствие… накрая — грозна, грозна история. Знам точно как си се чувствал, повярвай ми. Но всяко зло за добро, не забравяй.

  9. Комитата

    Не се предавай, ако това искаш да правиш и си инвестирал толкова в тая професия. Начукай им го. Иди в западен университет. Сега покрай ЕС можеш да кандидатстваш в още 500 подобни университета. Все някъде ще те вземат и то със семейството. Не може едни мафиоти да те спрат. Освен това, сигурен ли си, че не можеш да предизвикаш обективно преразглеждане на работата от изпита. Изчерпил ли си административните механизми. Чувал съм, че достатъчен брой жалби вършат чудеса. Не се предавай и успех!

  10. turin Post author

    Ели, и аз се сетих за теб и кандидатстването ти. Като говорихме с Ванката след изпита ми си спомних как ти беше от колегите, които най-дълго и постоянно разработваха тема в своя си област и как накрая при съвсем естественото кандидатстване се оказа, че критериите са други. Твоето казване, че и това е за добро ми действа добре и те разбирам. И ти не съжалявай също — в някакъв смисъл така сме по-свободни.

    Комита, не, няма да се предавам чак. Както писах, не съм отчаян, а “само” обиден и разочарован. И това е добре, защото не е такъв “чарът” на докторантурите по философия в СУ, какъвто изглежда отстрани.

    Няма да ходя чак зад граница. Аз на Google отказах, та на университет ли… И за преразглеждане не ми се иска — не за друго, а защото в хуманитарните науки оценката винаги е в голяма степен субективна. Да, може да поискам втора комисия и преразглеждане сигурно, но след това доста специалисти, и такива, дето хич не знаят за случая, ще отбягват работа с мен. Само заради “неколегиалното и неетично отношение”, в което ще ме обвинят. Бях “предупреден” преди време, когато тръгнах да подавам искане за обосновка на оценката при първата ми дипломна защита, когато ме скъсаха. Тогава шефът на катедрата ми каза, че “няма да се възприеме добре от доста от колегите и макар да съм прав, само ще си навредя”. Видя ме пред канцеларията, с молбата за преразглеждане в ръка и ме спря. Може би тогава трябваше да пусна молбата и да им гледам сеира после. Но не съм конфликтен тип — умея ги тия неща, но не ми доставят удоволствие. С две думи — да се оправят :)

    Но нещо друго ще направя. Вече си събирам в моето уики малко порталче с препратки към свободни университети, свободни курсове и материали в утвърдени университети и други подобни общодостъпни образователни проекти.

    Страницата се намира тук — “Свободният университет“. Някой ден хората ще учат предимно така. Университетът не е сграда. ;)

  11. Е. Иванова

    Аз смятам, че случката е за много, ама много добро. Идеите ти са толкова добре оформени и силни, че ще бъде грях да не кандидатстваш за докторантура в САЩ. Кандидатствай на всяка цена! Иначе, и аз имам такова премеждие в биографията ми, но във филологическия факултет на СУ. Обявено беше място не за докторантура, а асистентско, аз бях единствен кандидат, но не подозирах, че мястото е обявено само проформа. В действителност нямаха намерение да приемат никого, защото една от преподавателките искаше да вземе и тази област за себе си. В резултат на това премеждие кандидатствах в Щатите и познай този път кого приеха :-) Виждам, че абсолютно нищо не се е променило в България.

  12. molinesia

    само извън себе си, в другите и се представяте като безупречно подготвен. Ако е вярно, че мястото е било предварително педназначено за някого друг, то щеше да бъде заето от този друг. След като не е, значи просто не сте се справили на изпита. Чисто формално погледнато, никой няма интерес мястото да остава свободно, това не ползва никого — нито въпросните преподаватели, нито факултета, нито университета, така че аргументацията ви не е убедителна. Има много “скромност” и немощ в това, да се оправдаваме с “миналото” на един фактултет или специалност и да се позоваваме единствено на собствената си самооценка за своите знания, начетеност и подготвеност. Представяте Вашия интерес и занимание с определени философски концепции самодостатъчен и едва ли не абсолютен, безспорен довод, че е трябвало да бъдете избран. Вие може да смятате, че сте направили всичко възможно според Вашите знания и способности и сте дали най-доброто от себе си на този изпит. Но възможното не винаги се припокрива с необходимото. Амбициите и желанията са нещо хубаво и похвално, но също така нещо различно от възможностите и достатъчното.

    Консултирането за изпит, бил той докторантски или някакъв друг, е обичайна и необходима практика, защото чрез него можете да се ориентирате, върху кои категории, идеи, текстове да акцентирате по време на подготовката си, за да отговорите на критерийте.

    Ако пък сте толкова сигурен, че сте заслужили повече от 4.25, подавайте искане за преразглеждане, вместо да се оплаквате. Вярно е, че университетската бюрокрация е задушаваща, от нея патят всички — както студенти, така и преподаватели. Но също така е вярно, че проблемите, които създва бюрократизма са едни и същи навсякъде, т.е. тези не са по-различни откъдето и да е другаде, за което причините не са в някой преподавател или група преподаватели, а в самия начин на организация, наричан обикновено “система”. Става дума за “държавен” университет, следователно и организацията му е по държавен стандарт.

    Докторантски “места” се заявяват и обявяват ежегодно, така че можете да се явите отново, ако действително имате интерес към въпросната проблематика.

  13. turin Post author

    Прави впечатление, че си позволявате да държите менторски тон в личния ми бележник. От позицията ви разбирам, че или приемате принципните неща в университета прекалено принципно, или самите вие сте преподавател или някакъв служител там.

    В конкретиката, която засягате няма да се впускам — аз съм написал какво мисля и съм го обосновал по най-адекватния според мен начин. Не смятам да слизам до нивото на анонимни поучения, подхвърлени в коментарите.

    Тук е следващата причина да пренебрегвам горните думи. Аз съм застанал зад позицията си с името си и съответно с цялата опасност за това ми име в средите на въпросния факултет. А опасността изобщо не е малка.

    Ако вие бяхте застанали с името си зад коментара, това нямаше да направи особено впечатление, защото с такъв конформистки коментар не рискувате нищо, за разлика от мен. Но след като дори не сте поели и този малък риск да се поставите зле в очите на колегите, които споделят моето мнение и сте се подписали само с псевдоним, а не с името, с което ви знаят във факултета (примерно), това отношение в моите очи може да компенсира всякаквите истини, които евентуално може да се съдържат в мнението ви.

    Не казвам да ми отговаряте отново и да се подписвате с истинското си име — не ме засяга, не си давайте труда. Защото остава първото нещо, което ви казах — че не се трогвам от поучителни коментари. Ама хич. Ако искате да поучавате, пишете при вас, във ваш сайт. Ако държите такъв тон и там, може никой да не ви чете — но това пък още по-малко ме засяга.

Leave a Reply

Your email address will not be published.