Tag Archives: Elizabeth II

Преломни времена

Интересни времена – малко тъжни, малко притеснителни и много динамични. Ако следваме китайската поговорка, направо голямо проклятие. Но тук и сега всичко изглежда не така отчайващо, а по-скоро изпълнено с очакване и нетърпение да заживеем в промените, след като дълго време сме чакали и знаели, че идват.

Тъжното е, че кралицата на Великобритания Елизабет II почина. Не съм поданик на британската империя, но и на мен историята на кралицата ми е повлияла – всички знаем за това как е седнала на престола, какво е правила през войната, как е минала през всички предизвикателства на двайсети век. Като жив герой от приказките или рицарските романи – образ, който нито жълтите вестници след семейните скандали, нито политическите трусове успяха да помрачат. Вдъхновение за няколко поколения европейци. Пример, който трудно ще бъде настигнат от Чарлз III, но ще видим.

Паралелът с България се натрапва много болезнено. Какво щеше да бъде, ако комунистите не бяха превзели страната, ако Сталин не беше ни окупирал и ако Симеон II наистина беше станал български цар, а не такава обработена от държавна сигурност марионетка, каквато се оказа? Каква щеше да е България, ако целият културен, научен, политически, църковен и военен елит не беше избит или хвърлен в затворите и лагерите от слугите на коминтерна? Разбира се, в историята няма “ако”, но все пак, ако…

Другата голяма промяна в последно време е развитието на войната в Украйна. Подло нападнати (“защото сме една държава, аз казах, затова хайде да ви превземем, щото така е справедливо, аз казах”) от съседа, когото никой не иска за съсед, след повече от половин година успяха да натрупат сили за контранастъпление.

Едно от основните правила на войната е, че побеждава не този, който превзема, напредва и убива, а този, който успее да лиши противника от способността да превзема, напредва и убива. Украинците успяха – засега малко по малко, но тенденцията е видима.

Първо спряха настъплението на руснаците – още от зимата и пролетта, с ръчни гранатомети, после с изтощаването на киевската колона, после с удържането на Мариупол, бавните отстъпления с бой на изток. Докато се стигне до потопяването на “Москва” и разстрелването на бази и складове в тила на руската армия. И днес се продължава с десетки километри на ден марш за освобождаване на окупираните територии. Истински “panzer elite”, макар да нямат достатъчно танкове… представете си, ако имаха.

Успяха да издържат. Който издържи – побеждава.

Слава на Украйна! Слава на героите!

България също е на кръстопът, макар и не така фаталистичен и не така видим. Всички някак знаем, че под повърхността на политиката у нас се води битка между различни сили. Едни, които искат стария строй, старите съюзници и старите идеали – защото така им е по-лесно, защото така им е по-изгодно… или пък защото не знаят подробности, но младостта им е в миналото и бозата по шест стотинки. Другите сили искат промяна към нещо, което е по-близо до британското достойнство или до украинската любов към свободата.

Все искам да вярвам, бе България ще успее да намери правилния път и много скоро ще започнем да градим нова и смислена България, вместо да се лутаме и да се залъгваме, че “демокрацията е отнела много”. Защото сме силна страна, земя на герои и макар да е позаспало, имаме своето си достойнство и обичаме свободата. Само допреди век-два дядовците ни са умирали за свободата, а ние сега се тюхкаме, че нямало доставки на газ от Русия.

Свободата може да се изгладува малко, може и да се поизстудува – това е нищожна цена.

Лха, Лха!

Тази година си взехме пак жива елха за Коледа и Нова година. Преди само веднъж бяхме взимали и горкото дръвче имаше злощастна съдба. Първо се оказа, че заедно с елата беше откопано и едно мъничко борче. Засадихме и двете. Борчето го окосиха още при първото косене около блока. Те косят от дъжд на вятър, ама на — уцелиха. Ядосвахме се, ядосвахме се… особено аз, може би. Но си викаме то борчето и без това беше случайно попаднало, а и не беше нещо много повече от тревичка. Да, обаче като косят оставят тревата да си съхне ей-така, разхвърляна. Не разпръсната за съхнене, а както е останала от косенето, все едно някой е изсипвал чували тук-там. Изсъхна сеното и (познайте) запалиха го. Около елхичката се беше събрало повечко сено — логично, нали “стърчи” и я бяха засипали. Резултат — цялата беше опърлена. Едвам оцеля.

Така растеше две-три години, едвам-едвам. Миналата Коледа минавам в тъмното и виждам, че връхчето й е отрязано. Или някое хлапе се е правило на интересно пред приятелите, или пиратка е гръмнала точно във върха. Остана без връх, а тия дървета трудно растат така. Мъките й свършиха, когато това лято минаха пак да косят. Минаха този път с ония големите моторни косачки, дето човек седи в тях и ги кара. Вдигаха шум два дни и резултатът беше отсечена елхичка. [1] [2] [3] Дървото ни беше отрязано гладко и повалено настрани, все едно някой го е запратил направо. Така стоя и съхна със сеното, докато не го събраха и изхвърлиха край контейнера по-нагоре до съседния блок. Следобяда запалили купа и дълго горял голям огън. Аз съм бил навън, Краси разказваше как Светко стоял с широко отворени очи на процзореца и стреснато и очаровано сочел огъня и викал “Оги! Оги!” Даже дошла пожарна кола, за да изгаси.

Тази Коледа дълго се чудих дали да взимам дръвче. Миналата в последния ден мъкнах от кварталното пазарище цял час една огромна и много красива отсечена елха. Като я видях такава стройна и спретната да стои в последния ден преди празника и да ме чака… направо се бръкнах за парите, взех я с яка отстъпка и я домъкнах. Но половината от празниците ги прекарахме в Троян при тъщата ми, така че Светлин на това дръвче не можа да се порадва. Вярно, още нямаше годинка тогава, но все пак.

И въпреки това тази Коледа, след дълго обикаляне и сравняване на постоянно покачващите се цени на живите елхи, най-накрая взех една. Продадоха ми я по-скъпо от обявеното, трябваше да ходя до вкъщи и “тайно” да вземам количката на бебо, за да я “докарам”. Но си заслужаваше. Внесох я, след като по целия път през нощния квартал около мен летяха пиратки, а аз маневрирах умело между тях и дупките с претоварената бебешка количка. Краси и Светли я видяха изведнъж в коридора и започнахме да пеем на бебо песничките от бебешката занималня. “Елхичке миличка, колко си красивичка! Миличка, миличка, колко си красивичка!” Разказвахме на бебо как Дядо Коледа “пристига със шейна, със шейна от Стара планина“, как елхичката е дошла вкъщи, за да доведе празника и да може под нея на сутринта да се появят подаръците. Светли се радваше много, постоянно се смееше и викаше “Лха, лха!” и “Койеа, Койеа!” Искаше да стои в коридора и да пипа игличките й постоянно.

После в стаята я украсявахме и беше голяма борба за играчките. Всички трябваше да бъдат смъкнати, откъснати и с неистов смях да се размятат из стаята с викове “Лха, лха!”. Гирляндите пък бяха “Ша” (шал) и ставаха за увиване около вратлето. Най-интересна беше плетената звезда на върха, но тя се задържа на мястото си, за разлика от всички други играчки, които все бяха смъквани и лека-полека “пълзяха” нагоре изплашени. Към по-високите места, където ги закачахме, за да не ги достига бебо. Котаракът по традиция е луд по станиолените гирлянди. Всяка година опитваме да опазим елхата от него и него от елхата, но се случва да го изпуснем и да влезе в стаята. Следва затичване към елхата и яко гризане и ядене на гирлянди. После го боли коремчето, вие от болка през нощта и ака сребро. Но все не можем да го спасим съвсем от тая му мания.

Елхичката стоя украсена дълго в стаята. Може би почти месец. След това я изнесохме на междуетажната площадка на стълбището. С идея да я засадим, когато времето леко омекне. Покрай ежедневни занимания с какво ли не (разбирайте денонощен бебеглед), това време все не идваше. Тези дни решихме да питаме хората от едно малко и много спретнато ново блокче до нас. Те са си направили там градинки около блока, садят си дръвчета, грижат се. Не като тия фирми, дето косят около нас.

Но днес, когато излизах, асансьорът дойде от горния етаж и понеже тогава засяда, трябваше да сляза до долния етаж и оттам да го взема. Минах за пореден път покрай саксията на нашата “Лха, лха!” и реших да проверя дали е добре.

Игличките останаха в ръката ми. Зарониха се към мозайката и вътре в саксията.

Надявам се много още да е жива. Рядко я поливахме, защото ни я продадоха с някаква глинеста почва, дето много задържа влага. Бях взел суха пръст от цветарница и с нея допълнихме саксията. Иначе тя буквално си плуваше в кална вода. Беше и валяло предния ден и явно саксията е събрала вода, докато са излагали дръвчетата за пордажба на тротоара. Реших, че понеже в стълбището е по-студено, няма да изсъхва толкова бързо почвата. А може да съм бъркал, може точно защото в стълбището въздухът е по-сух, наистина да е изсъхнала.

Освен това тези иглолистни дървета, доколкото помня от часовете по биология в училище, имат един основен корен и той стига надолу по права линия почти колкото е височината на дървото нагоре. А саксията на нашата елхичка е доста по-ниска от самата нея. Значи най-вероятно коренът й е бил отсечен още при откопаването. Пък уж ме убеждаваше момчето “с корен, как, от разсадник сме, ето го коренът, искаш ли да я извадя да видиш, ей-сега?”

Дано оживее и оцелее елхата. Но не знам за следваща Коледа дали да взимам изобщо истинска елха. Дилемата не е просто “жива или отсечена“. Защото и “живите” и те са голяма подигравка с природата.

Когато спечеля много пари и си направим къща с двор в планината, ще си засадим истинска ела в двора и всяка зима ще я украсяваме. Така синът ми ще знае, че цената на празника не е жертване на живот. Пък бил той и на дръвче.

Квартално озеленяване

През 2004-та за коледа и нова година бяхме взели живо дръвче, смърч с корени, който нагласихме в голяма саксия и украсихме като празнична елха. Всичко беше страхотно, живо дръвче за елха е в пъти по-приятно от отсечено с кръстачка. След празниците, като се постопли, го засадихме в тревната площ до блока, заедно с малкото борче, което открихме сред корените на смърча. Какво стана с тях след това?

Борчето “Борко” не издържа много. Като порасна висока трева, все си казвах, като минавах по пътеката след работа, че трябва някой ден да пооскубя тревата около дръвчетата или поне да я утъпча или да поставя някаква ограда, за да ги предпазя. Тогава имаше практика цигани да се наемат за косене на междублоковите пространства. То май още си я има, де… последната година се разкарваха разни дядковци с ръчни тримери, ама то като скорост, качество на косенето и внимание към дървета и цветя си е същото. И така един слънчев ден видях, че борчето чисто и просто е окосено заедно с тревата. Намерих корена и известно време го поливах, когато слизах да полея смърча. Но така и не се съвзе — нормално.

“Шмръкльо” и той същата есен пострада. След въпросното косене около месец някъде остана сеното разхвърляно и неприбрано. Аз пак все се канех някой почивен ден да сляза да го събера, но покрай ходенето на работа не намерих време. Изпревари ме някоя бабка или дядко от входа — сеното един горещ ден беше скупчено край кофите за смет, по-точно между тях и дръвчето ни. След няколко дни и след очевидното нежелание на събиращите боклука фирми да отнесат сеното, незнайно как, пламнал огън в тая купа и сеното изгоря. По някаква “случайност” изгоряха точно тогава и всички други купи сено в квартала.

  

Смърчът беше така опърлен, че успя да се съвземе и да покара нови клонки едва миналата пролет. Поливахме го в най-горещите дни и когато много избуяваше тревата наоколо, я разчиствахме. Покрай това ни занимание аз даже почистих цялото каре тревна площ. Беше пълно с боклуци, под и в тревата имаше цял пласт вестници, найлони, цигарени кутии, стъкла, кофички от кисело мляко… и така из цялата площ.

Дръвчето много трудно успя да се позакрепи и въпреки че като го купувахме изглеждаше силно и стройно, пълно с енергия за растеж, сега вече няколко години не може да тръгне нагоре. И даже, честно казано, изглежда все по-малко и свито, сякаш се смалява.

Най-последният удар по него беше по празниците. Когато се върнах след нова година от Троян, пътувал точно в най-голямата виелица и премръзнал, видях дръвчето с отчупено връхче. Нямам представа дали някоя случайна пиратка или изтървано хлапе от квартала му е откъснало връхчето. По-скоро ми се вярва да е второто. Откъснато е самото връхче, десетина сантиметра, това, което е в основата на всеки растеж на тези иглолистни дървета. Без връхче практически не може да расте сега. Е, може би все пак ще успее да си пусне някак друго, но жалкото е, че няколко години вече това измъчено дръвче не може да порасне малко и да премине критичната граница от метър и петдесет, под която е постоянно уязвимо от хората.

 

Стои леко край пътеката, навътре в тревната площ и сякаш все повече се свива, смалява и накланя на една страна. А сега вече е и без връхче.

Ужасно тъпо ми е. След като се роди малкият, тъщата дойде по някое време и реши да вземе да засади и тя някакво дърво. След около месец въпросната череша, след като точно беше пуснала първите листенца, осъмна с отчупени клончета и бързо изсъхна. Тази тревна площ се намира от южната страна на блока и имам силното съмнение, че бабите от блока държат там да няма дървета, за да не им се хвърля сянка върху южния калкан. Няма да се учудя, ако всичко това е било нарочно, но не се замислям много по въпроса, за да не се ядосвам.

Но всеки път, като минавам по пътеката и погледна настрани към нашата елхичка, ми се свива сърцето. И за какво да купуваме скъпите елхи в саксии, дето тая година стигнаха цени минимум 45-50 лева? За да си успокояваме съвестта, че видите ли, ние тая година не сме секли дърво, не сме “нарушавали екологията”. Дрън-дрън. Дори и в планината да ида да засадя елхичката, пак само подпомагам родния дърводобив. Дървета трябва да се садят в градовете — но виждате какво става, едвам кретат или направо си изсъхват. Работещ отдел по озеленяване към общината трябва, но няма. Кметът Борисов има пари за какви ли не глупости, като огромната рампа за инвалидни колички, дето изтипоса отстрани на “Св. Александър Невски” и загрози цялата му северна фасада, а пари за озеленяване няма. Да, трябва да има достъпност за инвалини, да — но това се прави с малка платформа с електромотор, която се вгражда отстрани на входа и не загрозява толкова фасадата. Защото една платформа е широка 80-тина сантиметра, а рампата е огромна. Е, вярно, огромните неща повече се забелязват и са “повече работа”.

Без служба по озеленяване можем само да си джафкаме в публичното пространство, че бил мръсен градът, че се изсичали дървета, че това, че онова… Да, всички заедно и всеки поотделно можем да засадим дръвчета из тревните площи. Но не това ще е доброто нещо, доброто дело. Доброто ще е да създадем такава нагласа, в която да се появи и задържи, да се оцени и стимулира експертно отношение към озеленяването. А експерти по озеленяване съм сигурен че има. То философи има толкова много, та сигурно и лесотехническият университет и той дипломира кадри всяка година. Това, което няма е отношение към проблемите.