От седмица съм без компютър вкъщи. Бях тръгнал да освобождавам място на диска, за да сваля поредната доза снимки от фотоапарата, когато погрешка форматирах ext3 дял с около 250GB данни. От тях поне 100-тина гигабайта наистина ценни – архивът ми със снимки. Почти всичките – raw файлове на Pentax (PEF), доста JPG (освен това във всеки PEF има вграден JPG пълен размер), също и целият ми архив от филмовите времена, сканиран.
Донякъде добрата новина е, че имам резервни копия на нещата допреди две години. Даже по две копия, на дискове. Но всичко от последните две години изчезна. Това са всички снимки на Светко от 3-годишен досега. Всички снимки на Оги. Вкъщи е лудница, защото си е безумие да се гледат две малки момчета в гарсониера и докато си мислех, че трия и после създавам наново и форматирам дяла за tmp, се оказа, че съм бил написал този за home. Вече ще знам, че стресът определено не ми е малко. Минавам принудително в режим възстановяване – никакви допълнителни тревоги, никакви допълнителни ангажименти (особено пък работни), ускоряване на търсенето на самостоятелна къщичка с дворче в близките села-квартали.
Как точно стана ще разказвам следващ път, когато имам повечко сигурност, че файловете ми са наред. Вече има светлина в края на тунела и имам косвени уверения, че в този точно тунел влакове няма да минават.
Не съм писал на двата дяла след грешката. Веднага ги демонтирах и ги закоментирах във fstab. Взех си нов външен твърд диск (доволен съм, засега препоръчвам Intenso, ще пиша и за него). Записах си набързо при нашите първите две дистрибуции с TestDisk, които ми попаднаха – GParted и Ubuntu Rescue Remix. Не съм ги избирал, просто имах два диска и набързо записах първите попаднали ми в мрежата.
Сега се мъча с PhotoRec (ТеstDisk не откри загубени дялове и надеждата ми да ми се размине с лека уплаха и да ми се възстанолят файловете и директориите с имена и всичко се изпари бързо).
PhotoRec е готина програма и изрови какво ли не – някои неща даже не знаех, че са ми били на диска (браузърен кеш, какво да правиш). Но въпреки че изкопа един огромен куп с JPG и май повечето от снимките ми са там (включително и JPG-тата, вградени в PEF-овете), все още не мога да го накарам да разпознае читаво PEF-файловете. Уж са TIFF и твърди, че ги разпознава, но май не може да намери края на файла и се отказва всеки път.
Иначе данните са там. Само трябва да намеря как да ги възстановя докрай.
Допълнително обърква работата това, че в /home имах копирана и симлинкната цялата папка /usr/share/ (нямах достатъчно място в /usr, а отлагах мигриране към LVM, докато дискът се позапълни и нямаше как). И сега ровя в камара хедър-и, ман-страници, скриптове на питон и какво ли още не. Понеже все пак имах и текстови файлове, та да ги отсея.
Поука: по-добре текстовете в текстови файлове, отколкото в офисни простотии. И, разбира се – you’re as good as your backup. Което уж си го знам за служебни неща, ама как беше, на обущаря децата…
Връщам се към файловете, от милион и нещо сега са само към милион…
Имаше шествие за Странджа и за блоговете. 
Аз бях сред тези хора — сред вас, ако и вие сте ходили. Някои от снимките са неиздържани леко технически — тук-там фокусът леко бяга, някъде пък като че ли фокусът е объркан и композиционно централният обект е пренебрегнат за сметка на нещо в друга равнина. Знам, че не са идеални, но това е моят етюд, моето учене на снимането по усет. Да, далеч съм от добри резултати, но това не значи да не споделя с вас шествието и настроенията му. Усмивките, погледите, ентусиазма и емоциите му. Тъй де – така и така няма начин да се върна и да повторя кадъра, за да стане добър технически.
Използваните обективи са два – Pentax DA 18-55 и Osawa MC 75-135/3.8. Повечето кадри са с Osawa-та. В средата, някъде от Солунска докъм Невски снимах с китовия. Най-вече заради автофокуса. 18-55 на Пентакс, колкото и кусури да си има, за парите си е страхотно малко обективче и автофокусът върши добра работа. Осавата е ръчнофокусен обектив от вида “помпа” (само с един пръстен — увеличението е с издърпване, фокусирането е със завъртане). Много удобно за работа, но когато хората се движат всичко става много трудно. Личи си на кадрите от хорото накрая. Ако хората стоят в една и съща равнина поне няколко секунди, примерно като слушат или си говорят — прекрасно. Но завърти ли се хорото, без автофокус е въпрос на късмет. Да, някои хора могат да снимат бързо с ръчни обективи, но аз не съм от тях.