Arcane Lore

Дълго не се беше появявала наоколо из блоговете верижна тема - е този път не ме пропусна. След като много хора приеха присърце споделянето “пет неща, които не знаете за мен” и след като на няколко пъти вихрушката ме отминаваше, накрая ме предизвикаха от две места, почти едновременно - george и luchko.

Какво следва? Неуверено изправяне, тихичко прочистване на гърлото и с тих глас: “…здравейте, казвам се Ясен и има поне пет неща, които не знаете за мен…” “Здравееей, Ясееен!”

1. Преди да се изкуша от философията рисувах. След като разбрах, че за академията и дума не може да става и понеже 1) харесвах най-вече графика, а и най ми се удаваше и 2) цялото ми семейство е инженерно се стигна до компромис - архитект. За кратко бях вманиачен на тема капители. Но като се стигна до принудителното им рисуване, бързо се отказах. Няма да го пиша отделно, понеже някои го знаят, но аз всъщност не съм инженер, програмист или нещо подобно. Нямам техническо, а хуманитарно образование. /me е философ. Та с рисуването се разминах, но сега пък снимам. Приемам фотографията за някакъв изчистен технически вид живопис.

2. Свирил съм на сцена. Два пъти. Йес! Първия път ни слушаха много приятели, че даже и Краси имаше рожден ден, изобщо беше голям купон, но свиренето беше отчайващо. Бяхме последна група и предишните си прибраха барабаните, пък ги бяхме уговаряли. Отнякъде Гери домъкна за Сашо соло-барабанче и изкарахме на соло и фус (бяха го забравили да си го приберат). На хората им хареса, но ние не бяхме очаровани, особено едни други от нас. Втория път имахме много малко наша публика - просто закъсняха и ни изпуснаха. Но пък всичко останало беше мания! На една от песните като ме оставят за соло, аз почвам в някакви линии да раздробявам мелодията и така съм се отнесъл, че с притворени очи чак в последния момент виждам, че нещо пуши. Ама пуши, та се къса - около мен всичко в дим. Другите поеха след уплаха ми, а аз веднага се усетих, че е сценичен пушек - пичът на пулта толкова се изкефил на песента и солото, че изтичал да пусне дим-машина и да си поиграе с цветните светлини… И публиката се беше изкефила.

О, не два - три пъти бяха! Най-първият път беше един “кастинк” (да, с “К” накрая, така пише в разписката за парите за участие…). Имаше много групи, но се знаеше, че трябва да спечели групата на сина на организаторката. Малко след това тази група стана за кратко локално известна, даже по телевизията го даваха въпросния син. Нищо. Ние си бяхме доволни, въпреки че парите от таксите явно отидоха за издаване на студиен сингъл на синчето. Като свирехме второто парче, едноименното ни, отзад предишната група, която беше останала да ни слуша нарочно, видях че тактуват и мятат коси. След това ни изчакаха навън на спирката, за да ни стиснат ръцете. Готини момчета.

3. Като малък имах коте, на село. Дойде в двора треперещо, сигурно нямаше и месец, а пък беше с лишеи по целите уши и по главата. Много красиво, рижо тигрово, с малко беличко тук-там отпред. Убедих майка ми да го приютим и тогава за първи (май и за единствен) път къпах котка. Беше много топъл летен ден и въпреки това горкото трепереше като пневматичен чук, че и ме изподра в паниката си. Излязоха ми веднага пъпки в раничките и цял ден се търках със сапуни и води, докато се махнаха и заздравяха. Котето го излекувахме с налагане на ушите с утайка от кафе - хем го изстудяваше и облекчаваше сърбежа му, хем нещо има в кафето, което лекува тия неща. Така бях чел, а тогава четях всякакви книги по биология.

4. Интересът ми към компютрите и информационните технологии се влияе и поддържа основно и предимно от идеята за свободен софтуер. Ако няма GNU/Linux или някакъв свободен софтуер изобщо, интересът ми клони към нула. Някакви си програми - че то това не е за хуманитаристи. Като малък брат ми дълго ми е обяснявал разни неща за асемблер и устройство на микрочиповете. Това беше времето на “Правец-82”, но ако не бях направил връзката с философията - през свободния софтуер и идеите за споделяне и удържане на общото… просто нямаше да се занимавам с компютри. Поне не толкова много сигурно.

5. За петото се затрудних. Един вариант вече изтрих. Нека да е, че много се увличах навремето по кораби. Всякакви, най-вече ветроходи, най-вече клипери. За кратко съм ходил и на кръжок по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Навремето беше най-нормално да се ходи на кръжоци, бил съм и на авиомоделизъм също, и на жп-моделизъм. Явно съм харесвал моделизма изобщо. :) Но корабите са нещо специално, дори повлиян от разни книги на родни и чужди самотни мореплаватели имах идея да си построя своя си малка едномачтова яхта и да обикалям моретата, а защо не и света. Вече не съм така настроен за самотното мореплаване, доста време си е това и все далече от семейството. Особено ако си е далечно плаване - разни регати, околосветски и други подобни. Но пък не е задължително да е самотно, а и Черно море хич не е малко за плаване. Ще издам още една тайна, нещо като бонус - тази идея не е избледняла, ама хич даже. Някой ден, някой ден.

Нека след мен споделят Юнуз, Калоян, Видински, Ростислав, Иван, Емил и Йовко. Вие сте! :)

Сигурно е оправдано пазарно да се опитваш с всички средства да направиш така, че продуктът ти да се купува все повече и повече. Но когато става дума за храни, хората са малко по-критични и с право. По-лесно може да се възмути обществото от такава груба и мащабна манипулация на храните, но все пак само когато става дума за човешките храни. Медиите дълго обсъждаха случая с 20-годишното месо, което някой човешки безотговорен, но пазарно адекватен търговец внесе и разпродаде около новогодишните празници. Дори и разследване спретнаха, че и тук-там май някои си изгубиха службиците. Така де, щом някои са решили, че трябва да има държава, то тогава трябва да има и митници, и ветеринарен контрол…

Но хората са различно чувствителни към нещата, които не ги засягат пряко. Не казвам, че не е нормално хората да се впечатляват и от проблеми на околната среда или на котешките храни. Нормално е и доста хора го правят. Но е в пъти по-лесно да се интересуваш само от своите си грижи. И да правиш новини само за преките нужди и грижи на хората, за месото, за заплатите. За “опасността” от птичия грип. Забележете - никой не се впечатли чак толкова от масовото изтребване на птици. Което, на практика, си беше ненужно. А безброй пилета бяха заровени живи и изгорени живи в ями, подгизнали от бензин. В най-гледаното време, пред децата. Естествено, никой не беше и помислил да си направи труда да умъртви предварително обречените птици. Няма “humanly euthanized”, което е като припев в по американски безумните предавания за “animal police” по телевизионния канал “animal planet”… Става дума за това, че никой дори не се и сети да намекне за това в новините, нали?

——

За котешката храна, оттам тръгна всичко. Нещо слагат в котешките храни, това е сигурно. Нещо, което определено не е храна. Явно в някои слагат по-малко, в други - повече. Или просто някои фирми са по-добри в изработката на въпросното “нещо”. От няколко места вече чувам, че котките на хората се пристрастяват към консервираните храни “Darling”. Не към “хрупките”, а към консервите. Дори “Whiskas”, дето имат такава агресивна реклама (кажи-речи във всеки магазин за животни) не са толкова желана храна от любимците. Котка, веднъж опитала “течния дарлинг”, почти сигурно се пристрастява към него.

Нашият котарак Арти често има странни хранителни нужди - понякога ще измоли да му дадем обелки от варен картоф, или пък люспи от домати. Той винаги е край нас и когато готвим ни следи с интерес - щом прецени, че иска нещо такова, се обажда. Искал е и маслини, например, веднъж дори дълго дъвка една костилка… Явно животното само си преценява от какво има нужда в момента. Домашната котка много рядко (в някои случаи и никога) не излиза навън, за разлика от кучето. И понякога замества нормалното пасене на треви с такива странни за нас хранителни желания.

——

Но не мога да приема за нормално котката да гладува и да се превива, като отказва да яде нещо друго освен въпросния “течен дарлинг”. Определено не е редно най-различни котешки храни, за които се твърди, че съдържат всичко нужно на животното, най-различни насипни “хрупки” в препоръчани от продавача комбинации, разни лечебни или засилващи храни и какви ли още не лакомства да бъдат демонстративно заривани с лапа. А само въпросната храна да се разпознава още при влизането на стопанина - да, наистина разпознава консервата отдалече и започва да подскача на място и да мяука радостно…

Нямам нищо против да купувам на мяукащия си приятел определен вид храна. Стига, разбира се, да имам паричната възможност. Но не искам да бъда воден за носа от някаква химия, която явно е много привлекателна за котето, но не може да ме убеди в здравословността и безопасността си. Ако от някаква химическа добавка зависи доколко котето става “фен на марката”, то такова силно привързване не ми харесва. Нещо повече, не е редно. Не засяга пряко мен - аз с такава храна си решавам доста от проблемите с мяукане, хленч и хапане. Но има и едно по-различно, по-високо ниво на отговорност и загриженост, когато грижата се проектира върху другите и излиза извън най-основната грижа за нашето си тяло.

Варвара - малко село на няколко километра северно от Ахтопол, най-южния ни черноморски град. Селце, известно на “старите момчета” като място на изгревно откровение в пъвите часове на месец юли. Предхождано, разбира се, от дълги чакания и подготовки в песни през нощта преди Джулай-а.

И достатъчно неизвестно селце за “големия” български морски летен туризъм. Въпреки че там разбрахме, че наскоро ЛукОйл (може и да греша, ако фирмата е друга - моите извинения) изпонакупили почти цялата земя в регулация и “около нея”, в посока морския бряг. Това може да значи почти във всички случаи само едно - застрояване, застрояване, застрояване.

——

Някои гледат на такива инвестиции с добро око, дори приветстват урбанизирането на черноморието. Толкова много хора казваха пред мен “Ама видяхте ли какво са направили на “Дюни”? Красота, ама то е един хотел, ама един замък, огромно нещо, браво, браво…” или “На Синеморец са направили огромен хотел, като крепост на единия нос, догодина ще направят подобен на другия нос и ще стане хубаво, браво, браво…”.

Да им се чуди човек… Не разбирам кое е хубавото на изчезването на поляни, баири, горички и зацапването на гледката с безброй сгради. Да не говорим за недобрата хигиена, прекалено многото боклуци, съпътстващи такива ърбан-проекти.

И кое всъщност е геройското в заличаването на цели комплекси, детски лагери, станции, лагери с бунгала? Ама те хотелите били по-хубави. Добре де, идете в Албена, идете в Златни, Слънчев или в най-измисленото, чисто курортно село Китен. Защо трябва цялата ивица да е застроена? Преди време бях чул, че имало проект за голям хотел и съпътстващ комплекс и на Иракли. Оттогава не съм и помислял да ходя пак на Иракли - за мен очарованието на това място е в неговото диво съчетание на планина и море. Не просто на възвишение с хотели, а на истинска гора - с пепелянки, чакали, изсъхнали дървета, влажни листа… - с една дума - Балкан.

Все едно. Думата ми е за Варвара ;)

——

На Варвара си часлужава човек да иде с приятели на палатка. В краен случай - на квартира в селото. Но не в нова къща с претенции за “хотелски комфорт”.

Първият ни ден на море тази година започна с пристигане в Бургас, после във Варвара и накрая - в къщата на хазяите там. Нова постройка, със сателитна телевизия (май само тя беше истинската “екстра”, но пък ние не сме отишли на почивка, за да гледаме телевизия, а точно обратното). И хазяи, които не те оставят на мира - две вечери седях на терасата до малките часове, само защото ми беше неудобно да откажа на ”наздраве”-настояванията.

Дойдоха им и гости - Саня и мъжът й. Въпросната Саня беше едно време репортер в предаването на Бригита Чолакова по БНТ1, не помня фамилията й. Понастоящем - галеристка и нова собственичка на хотел в Созопол. Нищо против хората нямам, но ме подразни, че бяхме настойчиво “помолени” да присъстваме на обилната и тържествена вечеря. Уж “за нас”, уж защото ни уважават и се радват, че сме им на гости. А всъщност за да “изпъкнат” хазяите пред видните си гости-приятели.

——

Местата, които си заслужава човек да види във Варвара са достатъчно, но пак казвам - идете с приятели и то на палатка. Освен скалите, които са достатъчно различни и винаги може да намерите някое място и гледка само за вас, почти няма нещо по-особено. Варвара всъщност “е” тези скали, другото са подробности.

Ако търсите място за хапване и пийване, идете в “Ергенската мъка” - намира се на улицата (единствената централна;) след хотел “Южни нощи” (първият вдясно при влизане в селото) и преди “центъра” със спирката и смесения магазин. В “Мъката” готвят прекрасно и ястията са пресни. Цените са повече от разумни - в София е чувствително по-скъпо ;)

——

След два дни престой във Варвара напуснахме селото.

Два дни, през които не отидохме ни веднъж на мъничкото плажче, но за сметка на това видяхме безбройните скали и скални заливи, прибоя в тях отвисоко в късния следобед и пред-залез.

Два дни, в които Арти беше на върха на щастието и постоянно изследваше обширните ливади и гонеше скакалец след скакалеца. Връщаше се по тъмно, зажаднял за сгушване и наше внимание.

Два дни, стрували ни много нерви и притеснения, много оплаквания, които нямаше с кого да споделим, защото не намерихме приятели, но всичко това - компенсирано от свободата, на която се радваше милият ни котарак.

——

След тези два дни заминахме на север след кратко двоумене дали да поемем на юг, към познатия и близък ни Ахтопол или предвидения за посещение Синеморец.

——

Дано това е поне малко полезно за тези, които решат да наминат към Варвара.

Иначе, за нас това беше част от дълго чаканата ни почивка и си е обвито в магичност. Винаги успявахме да намираме хубавите мигове, въпреки трудностите. Да не говорим за Арти - той беше господарят на ливадите ;)