Arcane Lore

Това приключение започва на 4-ти август и за мен е в минало време, но ще се пренеса назад, за да го изживея наново, докато го разказвам. А то си е наистина цяло приключение – неочаквано море, късметлийски съвпаднали приходи и разходи, живописно пътуване, неочаквани обрати на връщане, произшествия, отчаяния и веднага след това – надежди, радости и помощ от добри хора. Но най-вече – 19 дни край морето, от които сме пропуснали плаж и плискане с вълните в едва 3 от тях. Неочаквана ваканция, в която със Светко бяхме “свободни морски скакалци”, тичащи по дългия полу-пуст залив, за да търсим “златни камъчета” и “миди като пеперудки”. Почивка, в която неведнъж си казвахме с Краси, че не е никаква почивка, щом е с две деца и колко почивно щеше да бъде, ако бяхме с приятели или особено пък самички. Но и всеки ден си казвахме с усмивка, че всичко е страхотно и децата и те са страхотни. Три седмици, които ни заредиха със слънце и настроение, но и ни събраха много копнеж към градското, към ърбана, към спокойствието на неспокойния град. Град, в който не ти досаждат, защото не те познават и град, в който все пак са приятелите. Колкото и редки да са срещите с приятели, като сме с две деца в претоварената София, все пак знаем, че са принципно възможни. Но стига уводни думи.

Искахме да заведем децата на море, но нищо не се нареждаше. В Шкорпиловци, където бяхме миналата година, нямаше свободни места, а и цените сега ни се видяха солени. Не са се вдигнали, просто аз тази година съм с ужасно ниски доходи. Нямам търпение да напиша текст за дисертация, да добавя текстове за три статии, да ги пратя в БАН и да чакам да ме отчислят с право на защита в края на годината. Защото когато ме отчислят (и то с право на защита, това е важно), ще мога да започна работа. Сега в заповедта ми за зачисляване в БАН пише, че нямам право по време на докторантурата да работя с трудов договор на пълен работен ден. А работа ми трябва – време е за заем и за уреждане на дом за децата и за нас.

Когато се чухме с една наша приятелка и стана дума за море и се оказа, че има възможност да идем в Атия в едно тяхно местенце и да си стоим там на море, засъбирахме багажа веднага. Стана още тогава, хм… тоест стана днес – на 4-ти. Краси събра дрехи, играчки и всичко останало, а аз излязох да уреждам бумагите на колата. Беше изтекла гражданската застраховка. Моя грешка – пропуснах датата на поредната вноска и реших, че е анулирана вече, ядосах се и отложих за малко по-късно правенето на нова застраховка. А то се оказа, че когато е на вноски, застраховката не се прекъсва автоматично – има двуседмичен срок, в който може да се плати със задна дата и всичко си се подновява. Но не знаех и бях оставил така точно две седмици нещата… Нищо де – тъкмо се оказа, че имало малко по-евтина компания и като приспаднем тия 15-тина дни без застраховка, в които колата стоя “на трупчета”, се оказва, че даже може да съм на далавера с лев-два пред държавата.

Остана винетката. Тази година пропуснах да си взема годишна винетка – тя излиза най-изгодно, ако се пътува често през годината, но понеже допреди месец изобщо не бяхме излизали от София и околностите, все отлагах и бях решил, че може и да не ни се наложи изобщо. Защо тогава да давам пари за годишна винетка, щом няма да я ползвам? Наложи ни се преди половин месец, за ходенето до Пловдив, до лекаря на Светко в пловдивските хирургии. И после същия ден – от Пловдив до Троян. Можехме да минем с една седмична винетка (10лв.) за цялата година. Но сега за морето пак трябваше да взема. Не знаехме колко ще стоим, затова пак взех седмична. То беше една одисея… отивам в бензиностанция – нямаме, не знаем къде имат. Отивам в друга, на “Петрол” – там знаех, че трябва да имат – “нямаме”. Вдигам лек скандал – как така нямате, в целия град няма, аз какво – да опъвам палатка и да живея в тоя град ли, какво? Ами господине, имахме, но свършиха, какво да се прави? Че поръчайте си повече, да ви остават – тия пари да не би аз да ги прибирам? Карахме се, карахме се – накрая обърнах колата и отидох в пощата на центъра на града и оттам си купих седмична винетка. Тия винетки са супер измама на държавата – оставяме настрана, че парите от тях се източват и пътищата си стоят с дупки. Има само седмични, месечни и годишни. Като годишната важи за календарна година, а другите две – от дата до дата. Цените са така измислени, че всеки да си взима годишна – пък пътуващите рядко са тотално прецакани. Както с цените, така и със сроковете на валидност. Щом годишната е 67лв, значи седмичната трябва да е лев и нещо. И да има дневна и тя да е съответно 20 стотинки. Да, ама не. След цялото това обикаляне, тръгнахме за Бургас и Атия към 15:30ч. Кофти – явно ще се кара на фарове на края, а като знам из гларусленд колко внимателни шофьори са…

Преди тръгване изучих картата в Интернет. Интересното е, че Google Maps настояваше да ми препоръчва път през Русалийския проход. Всъщност това е един от няколкото прохода в Стара планина, които са… кози пътеки. Минаването оттам дори и с джип било трудно, някакви хора с кросови мотори едвам го минали, та аз с Рошко ли… Добре, че порових в мрежата за тоя проход и се отказах предварително, защото ме беше изкушила идеята да минем оттам – навсякъде пишеха, че гледката била страхотна. Минахме все пак през селата, като се водехме по картата-атлас в жабката. Ако някой ви каже, че има път между Батошево и Камещица през Кастел, да знаете, че му е грешна информацията. Подминахме язовира Кастел, видяхме магаренца, кокошки, кончета и влязохме в поредното селце, където изведнъж… пътят свърши. Задънена улица, наоколо стари къщи и вили и наблизо една жена, явно виладжийка, ни видя и идва да ни каже “За Габрово ли сте? Объркали сте пътя, то на картите е сгрешено, тук път няма, не е трябвало да се забивате толкова навътре в Балкана.” Върнахме се пак покрай магаренцата, язовира и се включихме в малко по-широкия път, който ни отведе до следващото село и после на пътя за Габрово.

Габрово всеки път ме очарова автомобилно. Много по-уредено е от съседно Севлиево, а пък нали уж Севлиево беше по-богатият град, с повече инвестиции, заводи и т.н.? В Севлиево на връщане не уцелихме изобщо бензиностанция, а табелите само ни объркаха и за малко да се загубим. В Габрово е обратното – навсякъде табели към главните посоки извън града и е много трудно да се изгуби човек. Особено пък ако търси такъв основен изход, какъвто е пътят към прохода Шипка. Е, и ако вече веднъж е минавал с кола оттам, де.

Самият проход ме изненада също приятно. Отново са го ремонтирали, има нов асфалт и са още повече отбивките с пейки, дръвчета и чешмички. Поне откъм габровската страна. Пътят е затворен за камиони – всичката професионална сволоч минава вече само през Хаинбоаз (прохода на Републиката), който е най-равен и с малко завои. Живи и здрави да са – тъкмо за нормалните шофьори остава удоволствието да караме по живописните виражи през тунели от дървета и с отбивки с чешмички, но без гадните тирове.

Откъм юг беше монотонно. Краси трябваше да се премести на задната седалка, за да приспива Оги и аз останах без навигатор. Наложи се лека-полека мнението, че следващата покупка за Рошко трябва да е навигация. “Женски навигатор”, както се шегувах с Краси. Имам някакъв поглед върху тия устройства, най-вече от съветите и разясненията на Петър. Не търся нещо марково, а по-скоро колкото може по-евтино китайско устройство, на което да мога да кача всички програми, които ми допадат, а не само едната фирмена. И съответно всички и всякакви карти, които биха ми били полезни.

Иначе и на юг аборигените по морето са като на север – карат като побъркани. Регистрация “А” не отстъпва на “В” и повечето ме задминаваха и засичаха като напушени. Една много важна вметка за всички, които живеят със заблудата, че покрай морето има магистрала – пътят между Бургас и Варна НЕ Е магистрала! С едно съвсем кратко изключение на входа на Варна, но там пък е бъкано с ниски ограничения – егати магистралата. На юг от Бургас пътят продължава в едно нашенско Camino del muerte – аз стигнах само до Атия, но по на юг, при Ропотамо май, нали големият ни пързаляч беше изпопребил народа с джипа си. Целият този път трябва да се минава с повишено внимание – не се шегувам, пътят е тесен! Наистина, гледай ги как се смеят – тесен е! Още откакто стъпихме на тоя път (местното население му вика “магистралата”…), ме обзе натрапливо усещане за притиснатост, клаустрофобия някаква. Отстрани дървета, отляво мантинела, пътят е само две ленти и тези две ленти сякаш са прекалено ТЕСНИ за колите. Наистина са – просто пътните ленти са по-тесни, мамка им! Та внимавайте – там е опасно не само заради джигитите (били те локални или не), а и заради теснотията. Ограничението е 80км/ч и през километър има огромни табели, указващи, че лявата лента е забранена за автобуси и камиони. Познайте кои караха най-бързо и кои през всичките тия три седмици ни изпреварваха по няколко пъти на пътуване! Автобусите, разбира се! Караха с поне 100 или отгоре – опитах се на отиване да стоя напред пред един рейс и поддържах 90-100, но оня ме застигна в нощта и нарочно блесна с дългите, заслепи ме и ме изпревари… Това беше още едно от новите неща, които научих – явно е станало модерно като си с бърза кола, да се доближиш максимално близо до “жертвата” и малко преди изпреварването да включиш дългите светлини… Случи ми се доста пъти край морето. Много весело… нямам думи.

Открихме кв. Миньор на Атия лесно, но с квартирата се затруднихме. Обикаляхме посред нощ селото – бяхме пристигнали към 10 и половина – накрая звъняхме по телефона за упътвания “наживо”. Оги беше заспал в колата, след като бесня по магистралата около Айтос. Със Светко стояхме под уличните лампи, Краси търсеше правилното място, а откъм тъмните съседни улици и гората се чуваше вой. Дали има вълци – зачудих се, но бързо отклоних мислите към друго и показвах на Светко звездите, Млечния път и т.н. А той все обръщаше поглед към близката детска площадка и ме питаше дали ще може утре да поиграе и да се полюлее.

Ще може, разбира се. Така започна неочакваната ни ваканция.

Решихме да отидем тази година някъде на север на море. Поне на север от Бургас и залива му с бетонните курорти. Преди много харесвах морето на юг - с плажовете, с жежкото безветрие и почивния сезон, който продължава докъм средата на октомври поне. Винаги досега сме ходили на юг, изключая няколко “забягвания” в зимно време към Варна. Тези зимни уикенди си бяха страхотни, но ако говорим за почивка през лятото, за онова нещо с печенето и къпането, винаги първата асоциация е била с някой южен плаж.

Например Ахтопол с плажа си, до който се слиза по изтощителни пътеки и стъпала. И от който се качва след препичането под жаркото слънце и на гладен предобедно стомах по още по-изтощителните същи пътеки и стъпала. С уличките му, завързани на възли между баирчета и стълби пак. С главната, на която има чалга-заведение до чалга-заведение, но и рок-кръчма, където как да не седнеш на бира, след като тон-колоните отдалече те приветстват именно теб с “Nightwish”. С рибарското пристанище с пристана, където можеш просто да си стоиш и да наблюдаваш рибарите как се връщат с полупразни лодки. С огромната зона на лагерите с бунгала, може би по-голяма по площ от самия град. Бунгалата, които навремето явно са били поддържани от строящи социализма заводи и предприятия, но в наши дни са вече позападащи и безпарични.

Но как човек да иде днес в Ахтопол, след като за има-няма две години там са построили хотел до хотела и са урбанизирали всичко? Не, не ми е мечта на почивка да спя на земята чак, но все пак защо да ходя в Ахтопол днес, след като само ще се разочаровам - видял съм го красив, сега казват, че е застроен и че концесионерът на плажа не е оставил свободна зона и хората му даже бият, ако се ”обясняваш”?

Или пък Варвара, откъдето от почивката прекрасни спомени има май само Арти. Варвара е прекрасно място, но преди година се чу, че и там всички земи в посока към брега са изкупени от някаква голяма родна петролна фирма. И щели да строят големи хотели на терените. Още хазяите там ни казваха, че много вили-хотели са построени през последните две-три години там. Е, сигурно няма да стане чак като в Поморие или в Созопол, където вече не знаеш дали си отишъл на море или погрешка си попаднал в Лас Вегас сред пустинята. Но и там строят, няма да го изпуснат. Не защото има голям плаж, който да привлече немските баби и руснаците. а защото на юг почти няма заливи с плажове - брегът е така изяден, че са останали заливи със скали. Не зная каква е причината, но си е факт - пътувайте от Ахтопол към Царево и гледайте брега. После идете на север и гледайте брега от Шабла до Дуранкулак.

Царево оставаше единственото място в района, което си заслужава и е непроменливо в същото време. Може би защото от доста години Мичурин се е развивал като по-големичък град и ърбан-настроението определено не му е чуждо. В Царево мога да се почувствам градски, без да се насилвам изобщо. И в същото време плажът на Нестинарка е на половин час път пеша на юг, закътаните кръчми и извитите улички в богатите квартали на Василико са още по-близо. На север пък с рейс бързо се стига до Арапя. И все пак Нестинарка е посрещнал това лято с чисто нов огромен хотел, голяма част от тополовата горичка там е отишла на кино, жертвана в името на новото хотелско строителство. От северната страна, в Арапя също строят - дочува се, че някакъв си богаташ бил изкупил цялата земя там и почнал да загражда с телени огради и да строи. Браво, бърза печалба сигурно? Е, честито…

За Поморие, Созопол и Несебър даже не ми се говори. В София новите блокове са по-ниски и по-старовремски от никнещите като гъби след дъжд в Поморие и Созопол. Несебър пък е дотам комплексиран по “античното си минало”, че вече му проличава психичното разстройство. В цял Несебър няма повече от 3 (три) стари къщи. От тях едната е музей, другата се опитват да я възстановяват май, а третата е полу-съборена. Само тази с музея е по-големичка, другите са малки. Всичко останало в “стария” град Несебър е ново строителство. Както казвах на Ванката миналата година, когато кръстосвахме стария град на Созопол, това са “сгради от периода жълтиус тухлус с елементи на бетоний”. “Парапетът” в стария Созопол, култово място едно време, днес не струва нищо - нацвъкали са заведение до заведение, кое от кое по-скъпо. На някои места трудно се минава - трябва да минеш през заведение, защото то просто е построено върху самата пътека.

Е, да - остава гъделът да идеш и да се снимаш с гаджето пред някоя “развалина” и да имаш в албума си “снимка от почивка”. Нещо като “ето, вижте ме тука, дето съм край едни развалини - това е почивката ми”. Браво, браво…

Единственото място по южното Черноморие, където си заслужава човек да отиде, ако не иска да прави компромис както с чисто градското, така и с почивното настроение, е Сарафово. Но Сарафово не е точно курорт, а квартал на Бургас. То всъщност това, като се замисля, май го спасява засега. Там има всички екстри на градския живот, големият град е на половин час път с автобус с градски билетчета. И въпреки това е по-квартално, по-отделено някак от жуженето на големия град място. Е, да - ако искате да почивате там, ще ви се наложи да свикнете с постоянното “фиууууу-фиуууу” на чартърните самолети с чуждестранни летовници. Защото Сарафово, освен всичко, всъщност е и летището на Бургас. Но с шума от самолетите се свиква, а и той не е много силен - след първите два дни няма да го забелязвате - особено ако човек е в къща по-близо до брега, шумът на морето е много по-осезаем. Другото леко неудобство на Сарафово е миризмата. Между Сарафово и Бургас има заблатени езера, повечето от тях - защитени територии с редки видове птици. Но заради заблатеността си при пътуването с рейса към Бургас се усеща силна и неприятна миризма на развалено. Отново, както с шума, след втория ден няма да забелязвате нищо, но на отиване си е стряскащо.

Та дълго се чудихме дали да не отидем отново в Сарафово на почивка. Но една идея дълго време зрееше в главите ни - тази година да отидем на едно място на север. Аз исках първо да изкарам шофьорски изпит и да взема някаква кола. Макар да съм против автомобилите, все пак за дълъг път си е по-добре. Така де - така и така нали се возим на рейсове - те замърсяват не по-малко. Истинският проблем с леките коли е, че сульо и пульо ги ползват да ходят на работа в града, нищо че там няма къде да се паркира. И нищо, че живеят на десет минути с обществен транспорт от офиса си. Важното е да имаш кола, да задръстваш с нея и без това задръстената до безумие София и да паркираш в уличка в центъра досами знака за забрана, “щот си пич, ръзиръш ли”.

Но не взех изпита, не взех и кола. Затова се чудех дали да не отложим пътешествието за догодина. Много неща се промениха от предишното ми море - вече сме семейство по всички официални начини, бюрокрацията на властта може да е спокойна и да ни вписва в документите си с еднакво име, за да не се обърква горката. Вдигнахме сватбено тържество, на което се събрахме с много приятели и всички имахме дълги месеци за разказване за това тържество. Аз междувременно напуснах работа и се ядосвам всеки ден с клиенти, които хем искат уеб-страници, хем ги искат без пари, но за сметка на това бързо. Някъде по средата на този разказ трябва да е денят, в който почина приятелят ни Венци, който ни беше станал наскоро и кум.

Изобщо - много разбъркана година, с много хубави неща в нея, но и с тъжни. Желанието да отидем на ново място надделя и в събота вечерта си събрахме багажа. След като бяхме проверявали разписания, адреси и дати и след като Краси се беше обаждала и накрая беше резервирала мястото на бъдещата ни почивка. Предния ден се видяхме с Иван и Петя и ги уговорихме да идват вкъщи за да хранят Арти и да му обръщат внимание. Той, милият, е пристрастен към вниманието.

Извикахме такси, излязохме набързо - докато котаракът ни гледаше уморено и учудено от дивана. На автогарата не чакахме много, но аз бях на ръба на нервите си и едвам се удържах да не се разпадна. Защото си бях втълпил, че не е добре да отиваме с толкова малко организиране и това лека-полека повиши нервността ми много. Истинската причина може би е, че очаквах тази година да пътуваме с кола и да не се ядосвам с шофьори, билети, неспазване на места и разписания, топли бири, студени банички и какво ли още не. Всичко, каквото си представях тогава в автогарата, а то беше много.

Качихме се на автобуса и аз лека-полека започнах да се отпускам. След като преди на два пъти сме ходили на море с котарака, всяко такова пътуване ми опъва нервите в началото. По навик явно. Когато рейсът тръгна и пуснаха глупавия филм, се успокоих. Нищо, че винаги пред мен (и в автобусите, и в кината) сядат разни дългучи, които не се сещат да се смъкнат малко, та да виждам и аз и постоянно мърдат наляво-надясно. Нищо - не бях отишъл да гледам филм и почти не го гледах.

Важното беше, че пътувахме. На север.

Във Варна се прекачихме на микробус, като преди това прекарахме времето за бърза сутрешна закуска в кафенето на бензиностанцията там. Около цялата автогара няма нормално място, където човек да хапне и пийне нещо. Ако ходите с рейс във Варна, просто закусвайте в бензиностанцията. И хич да не ви пука, че може да дойде някой шофьор клиент и за него да няма място. Кафенето е за всички, не само за шофьори.

После продължихме с микробуса. На север.

Отново съм в София, пред Wishmaster. Което ми напомня, че наистина трябва да си взема свестен монитор - след двадесетина дни без никакво облъчване това сега ми идва в повечко…
Бяхме на море, дори пообиколихме малко, после на сватба в Балкана, пък и в другото “вкъщи”, дето пак е в Балкана…
Изщраках шест ленти за три седмици. Осветих ги избирателно ;) Отсега се настройвам, че поне от една трета до половината от снимките няма да стават за нищо. (е, дано се изненадам приятно, де;)

Имам много за разказване, много впечатления, някои от които се опитах да блогвам още “на място” - я на плажа, я другаде. В МБТ (Мазен Бакалски Тефтер) ;) Не съм сигурен дали успявах… Ще пресея от тези неща и ще допълня и от тук и сега.

Но малко по-нататък, сега ми предстои аклиматизация. Ама мноу вали тука бре!… Искам да се видя “офлайн” с доста хора, ще въртя телефони тия дни - че и рожденни дни се задават… А пък и шест филма са си малко състояние, като се изчислят в проявяване и сканиране на всеки от тях… И вадене на избрани копия… Че нали и сватба снимах… Е, пропуснах фолклорния фестивал в Бургас, макар да минаха “под носа ми” през Сарафово, ама нейсе - друг път ;)
Ще видим. Засега - по малко телевизия, по малко Интернет. И без преуморяване. ;)

Здравейте!

Варвара - малко село на няколко километра северно от Ахтопол, най-южния ни черноморски град. Селце, известно на “старите момчета” като място на изгревно откровение в пъвите часове на месец юли. Предхождано, разбира се, от дълги чакания и подготовки в песни през нощта преди Джулай-а.

И достатъчно неизвестно селце за “големия” български морски летен туризъм. Въпреки че там разбрахме, че наскоро ЛукОйл (може и да греша, ако фирмата е друга - моите извинения) изпонакупили почти цялата земя в регулация и “около нея”, в посока морския бряг. Това може да значи почти във всички случаи само едно - застрояване, застрояване, застрояване.

——

Някои гледат на такива инвестиции с добро око, дори приветстват урбанизирането на черноморието. Толкова много хора казваха пред мен “Ама видяхте ли какво са направили на “Дюни”? Красота, ама то е един хотел, ама един замък, огромно нещо, браво, браво…” или “На Синеморец са направили огромен хотел, като крепост на единия нос, догодина ще направят подобен на другия нос и ще стане хубаво, браво, браво…”.

Да им се чуди човек… Не разбирам кое е хубавото на изчезването на поляни, баири, горички и зацапването на гледката с безброй сгради. Да не говорим за недобрата хигиена, прекалено многото боклуци, съпътстващи такива ърбан-проекти.

И кое всъщност е геройското в заличаването на цели комплекси, детски лагери, станции, лагери с бунгала? Ама те хотелите били по-хубави. Добре де, идете в Албена, идете в Златни, Слънчев или в най-измисленото, чисто курортно село Китен. Защо трябва цялата ивица да е застроена? Преди време бях чул, че имало проект за голям хотел и съпътстващ комплекс и на Иракли. Оттогава не съм и помислял да ходя пак на Иракли - за мен очарованието на това място е в неговото диво съчетание на планина и море. Не просто на възвишение с хотели, а на истинска гора - с пепелянки, чакали, изсъхнали дървета, влажни листа… - с една дума - Балкан.

Все едно. Думата ми е за Варвара ;)

——

На Варвара си часлужава човек да иде с приятели на палатка. В краен случай - на квартира в селото. Но не в нова къща с претенции за “хотелски комфорт”.

Първият ни ден на море тази година започна с пристигане в Бургас, после във Варвара и накрая - в къщата на хазяите там. Нова постройка, със сателитна телевизия (май само тя беше истинската “екстра”, но пък ние не сме отишли на почивка, за да гледаме телевизия, а точно обратното). И хазяи, които не те оставят на мира - две вечери седях на терасата до малките часове, само защото ми беше неудобно да откажа на ”наздраве”-настояванията.

Дойдоха им и гости - Саня и мъжът й. Въпросната Саня беше едно време репортер в предаването на Бригита Чолакова по БНТ1, не помня фамилията й. Понастоящем - галеристка и нова собственичка на хотел в Созопол. Нищо против хората нямам, но ме подразни, че бяхме настойчиво “помолени” да присъстваме на обилната и тържествена вечеря. Уж “за нас”, уж защото ни уважават и се радват, че сме им на гости. А всъщност за да “изпъкнат” хазяите пред видните си гости-приятели.

——

Местата, които си заслужава човек да види във Варвара са достатъчно, но пак казвам - идете с приятели и то на палатка. Освен скалите, които са достатъчно различни и винаги може да намерите някое място и гледка само за вас, почти няма нещо по-особено. Варвара всъщност “е” тези скали, другото са подробности.

Ако търсите място за хапване и пийване, идете в “Ергенската мъка” - намира се на улицата (единствената централна;) след хотел “Южни нощи” (първият вдясно при влизане в селото) и преди “центъра” със спирката и смесения магазин. В “Мъката” готвят прекрасно и ястията са пресни. Цените са повече от разумни - в София е чувствително по-скъпо ;)

——

След два дни престой във Варвара напуснахме селото.

Два дни, през които не отидохме ни веднъж на мъничкото плажче, но за сметка на това видяхме безбройните скали и скални заливи, прибоя в тях отвисоко в късния следобед и пред-залез.

Два дни, в които Арти беше на върха на щастието и постоянно изследваше обширните ливади и гонеше скакалец след скакалеца. Връщаше се по тъмно, зажаднял за сгушване и наше внимание.

Два дни, стрували ни много нерви и притеснения, много оплаквания, които нямаше с кого да споделим, защото не намерихме приятели, но всичко това - компенсирано от свободата, на която се радваше милият ни котарак.

——

След тези два дни заминахме на север след кратко двоумене дали да поемем на юг, към познатия и близък ни Ахтопол или предвидения за посещение Синеморец.

——

Дано това е поне малко полезно за тези, които решат да наминат към Варвара.

Иначе, за нас това беше част от дълго чаканата ни почивка и си е обвито в магичност. Винаги успявахме да намираме хубавите мигове, въпреки трудностите. Да не говорим за Арти - той беше господарят на ливадите ;)