Tag Archives: Radan Kanev

Избиране, но на кого?

Решението този път да гласувам беше трудно. Веднъж решил да гласувам, въпросът за кого точно вече е наистина труден. У нас има утвърдена тенденция кандидатите за депутати да ги избират с конкурс. Конкурс за селски пияници. Силни в убеждаването на масите, силни в убеждаването на чашите и с винаги бистър поглед върху съвременната геополитика, футбола и корупцията. Изразяваща се най-вече в криенето на пари от тях – порочна практика, на която са готови с един замах да сложат край, веднъж стиснали властта… за гърлото… на бутилката. Да не ми се обиждат истинските пияници. Но кандидатският ни мат’риял е под всякаква критика. Лош мат’риял.

Сега малко конкретно.

За всички партии, които не скъсват открито с тоталитаризма или вече при предишни управления са си сътрудничили с останките от него не смятам да гласувам. Затова даже няма и да им пиша имената. Също така няма да гласувам за някои съвсем малки партии и независими кандидати – не че са лоши, а просто системата ни е такава, за добро или лошо – с висок праг, а аз искам представителство все пак.

Остават Реформаторски блок, ГЕРБ, евентуално Зелените. С уговорката, че Зелените сигурно няма да влязат. Ама то и РБ и те може така… Зелените – заради Атанас Чобанов. ГЕРБ – заради Андрей Ковачев. РБ – заради Радан Кънев. Трима човека, от всички. Не казвам, че всички други са от типа селски пияница – може да има читави хора още няколко, просто тези тримата успях аз да избера.

Това е добрата новина. Лошата е, че не бих гласувал за партиите им.

Защо ми е трудно да гласувам за ГЕРБ? Ами защото има една шепа външно видимо кадърни и принципни хора там, останалите са събирани от кол и въже. Особено тези, които влизат в родния парламент. Майка плаче! Да не говорим пък за лидерите им. Трагедия! Четох доста за Андрей Ковачев, какво е правил, говорил и писал, най-вече в европармалента и съм ОК за него. Споделям и позициите му спрямо тоталитарния режим у нас. Може би и част от другите в евролистата са ОК. Но иначе, самата им партия, която след това ще се тупа в гърдите и с моя глас?

Защо ми е трудно да гласувам за РБ? Защото Костов вече неведнъж предава доверие, а ДСБ сега в РБ води доста странна политика – хем се конфронтира с Надежда Нейнски/Михайлова, хем се прегръща с Меглена Кунева (не че съм за едната или за другата, де). Хем накрая е в ненападение с ГЕРБ. Можеха да поведат целия протестен вот, можеха да съберат хора с по-голямо доверие за лидери на листата. За Малинов не ми се гласува също, писал съм преди. Единственият, когото бих одобрил, е Радан Кънев – и то само защото съм го чел още отпреди да се активизира толкова в политиката. Но пък той е по-добре да представлява тук, не в ЕП – и предполагам, че дори да бъде избран преференциално (малко вероятно), ще се върне после така и така.

Защо ми е трудно да гласувам за Зелените? Много просто – защото са неизбираеми в момента. Мой глас за тях няма да се различава принципно от невалидна бюлетина – ще вдигна процента на гласувалите и толкова. Иначе са ОК. А и съм впечатлен от Атанас Чобанов и Биволъ.

Ако листата на РБ се водеше от Андрей Ковачев и Атанас Чобанов, това щеше да е моят личен глас сега. Но както е, ми е трудно. Всяко решение ще е голям компромис. И все пак ще се водя от личността и преференцията, а не от партията.

Имам още два дни да реша. :)

П.П.: Виктор Лилов от РБ също е добър вариант.

Защо не гласувах на предварителните избори

…и защо няма да гласувам и на след-варителните…

Започна предизборната пропаганда и вече доста хора, които уважавам, писаха в блоговете си в подкрепа на сините и особено на тъмносините кандидати. Показателно ми е, че хората виртуално около мен подкрепят все още “сините”. Но е нормално – бил съм за СДС, в очите ми е блестяла надежда на не един митинг, студентски протест или блокада – най-логично би било и аз да съм останал “син”. Но това, което другите наивно отказват да видят е, че всички в политиката са боклуци. Дочувах лоши неща за “синята номенклатура” още през онези години, но отказвах да повярвам. Докато година след година, избори след избори всичко стана ясно само. Който вижда друго, явно се самозалъгва, че с упорство в изборите все някой ден ще дойде светло бъдеще. Без мен в това – “светло бъдеще” сме чакали достатъчно преди!

Червените кандидати и всякаквата останала измет от ГЕРБ, ДПС, Атака и разни други извънземни хич не ща да коментирам.

Прошко Прошков бил честен и добър, Светослав Малинов бил принципен политик, не знам си какво. Тези дни се видях с приятел, който беше активен политически преди години. Вече не е – напусна сам. В ранните ми 20 имах поне няколко изявяващи се така дейци наоколо, кои повече и кои по-малко “сини”. Беше нормално, беше правилно, честно, отговорно и ентусиазирано. Та видяхме се и разговорът лека-полека мина към идващите избори.

Споменахме Меглена Кунева и ни се вгорчи бирата. Не разбирам кой и с какъв акъл би гласувал за нея – особено когато знае историята й, политическата й кариера, знае кои политици през годините са я подкрепяли и кои сега я издигат. И когато знае, че като еврокомисар нищо не е направила. О, да – беше жена комисар, голям успех. Зная феминистки, но има и друг вид феминистки, едни криворазбрани такива, дето ще скачат до тавана, ако стане президент. Само защото е жена и това е “голям успех”. Да, голям успех. Нищо, че Кунева е куха, та дрънка. Лично на мен само Слави Трифонов и ония измисльовци сценаристите му са ми достатъчни като подкрепа за Кунева, за да махна с ръка и да ида да гледам друг филм.

Естествено разговорът се пренесе към сините кандидати. Ясно беше, че кандидатите на ДСБ ще минат предварителните избори. Та за тях. За Прошков нищо не знаехме, но съм сигурен, че не е чак такъв месия, както го представят из дсб-фен-блоговете. На предизборни обещания, на разговори с блогърите на хапване в кафене сигурно всеки е голям майстор. Не виждам каква по-различна пропагандна политика е това – както някои обядват с журналисти, така други викат на кафе блогъри. Пак казвам – нищо лично към участвалите хора, някои от тях познавам и уважавам, но просто това не е моята представа за “нещо различно”. Никъде не проличава нищо, което да си заслужава.

А остава винаги силуетът на Иван Костов някъде на заден план. Човекът, който беше доведен на власт с огромна подкрепа, огромна. Подкрепа, която ако беше видяла поне малко успехи, неща, които да си заслужават, щеше да се повтори на следващите избори. Но не – човекът беше зает да приватизира всичко и най-вече да създава новата “синя номенклатура”, да я пуска да пълзи навсякъде. Заради тази номенклатура, заради “сините бележки”, които определяха кариерите по-нагоре във всички сфери и които ги раздаваха най-корумпираните в СДС, заради това не мога да търпя Костов и днес. А, да – и заради това, че изгуби следващите избори. Идиот – с толкова зор почти цял народ излезе на улиците и го качи да уреди държавата, а той само уреди своите партийни хора и накрая взе, че се провали на избори.

Та като казах за Костов, се сетих и за Малинов. Питам тоя мой приятел какво мисли за Светослав Малинов и той, едва отпил от бирата си, веднага казва “тъп, но верен”. Всичко пак си идва на мястото, нали?

Преди години е участвал в една от PR-кампаниите на СДС и там шеф на пиар-а е бил Малинов. Работили са дълго заедно, в някакъв средно голям екип и има както формални, така и неформални впечатления. Тогава СДС редовно правеше запивки на екипите си из хотели и курорти. Семинар, конференция, тийм-билдинг – дрън-дрън. Само харчеха пари, но все едно – това е друга тема.

Думите му бяха точно такива – кух, тъп, но пробивен, гледа много имиджа си и най-вече следва Костов. Питах го защо тогава изобщо го издигат за кандидат за президент – нали се очаква след Гоце-то да има някаква промяна, нещо различно и качествено, някой нов политик с идеи и правилни разбирания, някой, който да противопостави разбиранията си както на властолюбието на Бойко, така и на руската продажност на комунистите. Не че Бойко не е комунист, де.

И той ми отговаря – избрали са го, защото е верен на партията. За момент се сепвам и се чудя “как, на коя партия”, защото още стоят някъде в ума ми лозунгите за “Партията” от детските години. На ДСБ, на партията, на Костов. Костов няма да търпи какъвто и да е кандидат, който не му е верен. Първо верен във всичко и чак след това евентуално може да има други лични политически качества.

Така че няма да гласувам. Нито на предварителни, нито на следварителни избори.

Не се заблуждавам и от агресивната “положителна” кампания на Георги Кадиев. И той е същият, просто използва всяка възможност и всяка пукнатина в сините за кампанията си. Нито вярвам на Куневата “отворена кампания” – глупости на търкалета, даже не ми се коментира.

Честно казано, вярвах, че Светослав Малинов е най-ценният от целия този куп въпросни кандидати за президент и кмет. Имах си някои малки причини – образование, научна работа. Но много повече вярвам на личната оценка на приятел и тя е “най-вече верен и по-скоро тъп”. Аз верни на партия хора в управлението не ща. Такива имаме.

—-

Нека не ми се сърдят искрените привърженици на ДСБ и СДС. А привържениците на други партии и партийки могат да идат да се привържат някъде на майната си и да си гледат работата. :)

—-

Аз истинския си коментар съм го написал преди години.

Не гласувам. И не съм пасивен – обяснявам всеки път разбираемо защо и как. Много от “активните” гласуващи и това не могат да направят.

Вътрешните избори на СДС

Тези дни политическа вълна залива блоговете. Или поне политически по-податливите от тях. Днес темата на деня е “Мартин Димитров за СДС”.

Преди да продължа, нека уточним, че всичко това не е хич ново. Такъв шум сме виждали и преди, появява се периодично. Най-вече преди избори. А избори предстоят — именно вътрешнопартийните избори в СДС. Да не гледаме чак към парламентарните, макар и те да идват по-нататък — от комата, в която изпадна след протестите и качването на Костов на стола, СДС не е в състояние да прави подвизи. Нямам идея дали е “изпята песен”, дали е “партия на прехода” — аз не вярвам в “прехода”. Точно по времето, когато дойдоха на власт от много места се чуваше за малките и по-големи далавери, за политическите назначения, за вътрешните чистки. Едно към едно с вътрешнопартийната политика от 40-тина години преди това.

Но дори и тези времена в СДС да са отминали, дори и двата мандата в опозиция да са отдалечили от тази партия прикритите интереси на властта, пак не виждам за какво толкова се шуми.

За пореден път изборно активните запяват “трябва да взимаме страна” и за пореден път всеки се застрахова, че ако избранникът му нещо сбърка и не изпълни обещанията си, той, видите ли, веднага ще оттегли подкрепата си. Чудо голямо — толкова много вече избори след “промените” все хорската “подкрепа” е решаваща и политиците все си изпълняват обещанията. Но все едно. Темата ми не е за анархизма и против представителността, а за кандидатурата на Мартин Димитров.

Казват, че Мартин Димитров е по-доброто за СДС, защото е икономист. И като е икономист… какво? И Костов е икономист, например. Много хора са икономисти. Много от тях са ни управлявали. Много от тях ни управляват.

Обяснението е, че ако икономист управлява нещо, то нещото ще има пари и няма да е бедно. Много плитко мислене, ама много. Изтъква се и това, че е прокарал в парламента поправка парите за ООД да са минимум 500 лева, а не 5000, както беше преди. За това — аплодирам!

Допадаха ми първите интервюта, с които Пламен Юруков “влезе” в медиите, след като застана начело на СДС. От една страна искрено се учудвам защо не са се събрали около него седесарите, но от друга страна ми е ясно, че с идеите, които представяше, в България не може да се излети в политиката.

Та Пламен Юруков още от времето на първите си интервюта залагаше на идеи, които са почти направо либертариански. Сещам се за цитати като “повече свобода и отговорност, по-малко държава” и “аз си имам печеливш бизнес, не се и замислям даже дали да крада”. Самият той обясняваше много разбираемо и достъпно как е важно в политиката да влизат хора с идеи и без парична мотивация от самата политика. Тоест по-добре да си имаш свои доходи, свой си бизнес и ако имаш добра идея за управление, да идеш да я направиш. А не — както е масово у нас — със или без идея, влез там да се напапаш, пък все нещо ще ти се “падне” да посвършиш — я законче, я дебатче, я нещо европейско — то си идва с работенето.

Точно тази принципна нагласа за идеите в управлението и против “професионалните политици” би трябвало да е допаднала на седесарите, нали се пишат съвременни и свободомислещи… И залагането на свободата, отговорността и собствеността, за сметка на по-малкия държавен контрол също би трябвало да съвпада с идеите на СДС. Но не би — Пламен Юруков обяви наскоро, че няма да се кандидатира на вътрешните избори за председател. Една от причините е ясна — кампанията за дискредитирането му, макар и да не даде никакви доказателства, послужи за наслагането на негативен спомен. А, колкото и да е тъжно, публиката няма “разбирания”, тя има само смътни спомени и разпознава “добрите” от лошите” най-вече по телевизионните им образи.

Другата причина била, че седесарите не са се обединили достатъчно около него и сега, за да не причинява излишно разцепление в организацията, се отказва от борбата за лидерство. Пак тъжна работа. Не защото ми е колега философ, не защото не е икономист. А защото визията му за политика е ценна. Ценна поне в тези две конкретни неща, които споменах — заставане зад свободата и отговорността, вместо зад излишния силов контрол и разбирането, че политиката не е маса за наяждане и място там за гладни безработни няма.

Всъщност точно той успя да прокара в самото СДС възможността за пряк вътрешен избор. Още една от добрите идеи, може би единствената, която за краткото си време успя да реализира. Днес никой не отбелязва тази малка победа, всеки по предизборен инстинкт е обърнат към кандидатите и раздава покрепи и славослови новите и казва колко е “важно да е икономист”.

Ама какво пък — те СДС ще си решат. Може би наистина Мартин Димитров е правилният избор, може би наистина Пламен Юруков е навредил косвено на СДС с това, че твърде дълго му се наложи да се защитава от обвиненията към него. Може пък и да е вярно, че всичко в СДС (както навсякъде в политиката) е чисто и просто борба на лобита и борбата няма да е между кандидатите, а между “кукловодите” им. Нямам идея, а и нямам как да знам. Аз съм безпартиен.

Но ако ме питат “за или против Мартин Димитров”, ще кажа “за него не зная, ама глупаво направихте, дето изпуснахте Пламен Юруков”.

А за шума из блоговете — ще отмине, всеки път е така. Спокойно :)

10 ноември — ден на парното

Днес е 10 ноември. И ако в първите години след “промяната” задължително свързвахме тази дата с помпозната абдикация във властта, довела после до кръгли маси, до СДС, митингите и шествията и няколко наистина големи промени в законите, то днес това е най-вече денят на парното. Да, днес пускат топлото в София. Първи трябва да са болниците и училищата, а другите да сме чак за утре. Но нещо клокочи в тръбите, значи може би ще има и у нас.

Изминалите деветнайсет години са като този студ в последните дни вкъщи. Нещо се променя — да, променя се. Имаме надежда — ами имаме си, но си имаме и мафията в “Топлофикация” и в цялата енергетика. Така и с политиката — промени, преход, реформи, прозрачност, честност, отговорност… Навремето пък имаше “гласност и перестройка”, помните ли? У нас я пишеха “преустройство”. Мама и тати се абонираха за “Огонек” и там пишеше всякакви явно супер-ценни и вълнуващи неща. Мен повече ме вълнуваха Скорпиънс. Wind of change някъде тогава трябва да е тръгнал по радиата. Малко по-късно ги видях наживо на стадиона, бати ме заведе на първия ми голям рок-концерт. Като се замисля, май и досега ми остава най-големият, в смисъл с най-много публика.

Не знаех, че ще завърша философия в същия факултет, където е учел и пиел президентът Желю и още няколко от брадатите “дисиденти”, дето се вясваха по телевизията по ония времена — Иван Калчев, Николай Василев. Не знаех и че студентските ни протести ще станат толкова големи и важни за медиите, а пък накрая ще се окаже, че всичко е било много шум за нищо. Само бях чувал за първите протести, първата студентска стачка. В университета мернах няколко човека, които бяха участвали активно и в тази въпросна първа стачка. И каращи второ или трето висше. Нещо като професионални студенти-стачници. Бяха само един-двама, не е било някакъв модел, но ми стана странно. Толкова години да правиш нещо и… нищо да не направиш.

Спомням си как по-преди, още в прогимназията, когато щяхме да се готвим за комсомолчета батковците и каките от горния клас си изгориха публично комсомолските книжки. Всъщност не съм го видял, де — разказваха ми. Помня как беше почнал да излиза вестник “Демокрация” и с баща ми и майка ми се редувахме да чакаме на огромната опашка пред малкия квартален РЕП за заветния брой. На практика будката работеше само заради тоя вестник тогава.

А днес децата сигурно не знаят и какво е “РЕП” и откъде идва съкращението. Нито знаят за “ХоРеМаг”, нито са яли от старите десертчета “Република”, нито знаят, че “Идеал” е “дъвка за балончета”.

Не знаят също сигурно, че днешният побъркан и болен Волен преди време беше главен редактор (тук погрешка написах “гладен”, ама дали е грешка наистина) на “Демокрация”. Даже някакво интервю бях чел някъде с него, ама нищо не си спомням. Нещо безлично беше, клиширано и неинтересно. А днес въпросният е един от двамата луди, бутащи се в политиката — дето единията е в парламента, а другият е навън, ама и двамата са с тоя болен блясък в очите, дето все едно някой им е светнал с фенерче в ухото.

Имаше и “Град на свободата”. Имаше го и “танкът Станко”. После някой запали партийния дом и той ама много бързо се разпали, видиш ли. Отнесоха звездата отгоре с хийхоптер, катурнаха и паметника на съветския Вожд. А отзад зад паметника преди това имаше магазин “Явор”. Мебелен магазин, светеха му големите букви “Явор” привечер, когато ме взимаха с трамвая от Алианса. И всеки път сочех запотеното стъкло и виках “магазин “Ясен”, магазин “Ясен”. Тъй де, откъде-накъде съученикът ми Явор ще си има магазин на негово име, а аз — не? Обаче когато минавахме през Лъвов мост, всички притихваха и гледаха предимно към източната страна. Помня, че веднъж попитах коя е тази сграда от другата страна. Леля Лили, която понякога ме взимаше от френски, ми каза тихичко, че това е милицията. А аз започнах на висок глас да разпитвам ама как така, какво е милицията — знаех какво е милиционер, това е чичкото, който стои в средата на кръстовищата и маха с една пръчка, ама милицията какво е, това е нещо като жената на милиционера ли? Милата, изтръпна цялата и взе да ме увещава да си говорим за това после, като се приберем, а дотогава да гледаме кестените и новогодишните украси наоколо…

Днес ли?…

Днес какво — пак си е същото. Нямаме една партия, но имаме коалиция, в която все се намърдва или пак същата партия, или други партии, но със същия познат ни тертип функционери. Нямаме “вечна дружба”, но пък когато САЩ каже “пращайте войски” пращаме и даже не го правим на проблем. А когато пък в САЩ изберат Обама, точно на следващата вечер официално обявяваме, че изтегляме войските си. Защото, видите ли, отведнъж им бил изтекъл мандатът. Нямаме “Кореком” и скъпи луксозни стоки има навсякъде, ама пак нямаме начин да си ги купим. Вече знаем, че държавата има огромен дълг и трябва да го изплащаме, но пък освен него ще трябва да изплащаме и личните си дългове, понеже покрай другото, покрай деветнайсетте години суматоха все някак трябваше и да се живее, да се яде.

Да, няма я вече ръководната роля на партията, няма го срастването на властите, няма преследване и дискриминация (или поне на хартия ги няма, това все пак е малка, но крачка). Има всякаква информация, словото е свободно и всеки може да говори каквото си иска. Но пък толкова много луди се навъдиха и толкова много глупости се говорят, че никой не иска и да слуша.

И макар бидейки антикомунист мога да приема, че РСО в послединте си години е било готово за реформа, остаряло и претръпнало, достатъчно ояло се, за да се спира пред прекалените изкушения на крайната власт. И всички се надяваха, и аз макар и малък също, че или ще има реформа на обществото, или ще има някакво съвсем различно нещо. Като в рекламите на западните филми, дето ги пускаха по “Телевизионен справочник”. А то какво стана? Просто дойде новият тоталитаризъм на мутрите.

Вярно — с годините нещата се понаместиха и днес май се живее с по-свободно дишане. Вярно — нямаме пари, вярно — и по-зле ще става в идните месеци заради кризата. Но поне можем да си излеем мъката и за пореден път да се самозалъжем, че самите сме си виновни. Че не сме избрали когото трябва, “а сме могли”. Че ни е лош късметът, че са ни лоши съседите. Хеле пък източният е съвсем некомуникативен. :)

Това са малките промени. Големите промени, както се очаква, са и общи, глобални. Има Интернет, който все по-сигурно достига границата на общуването ни. Обществото лека-полека се прехвърля в тази среда. Засега само с единия крак и то съвсем несигурно и неуверено, но все пак… Някои казват, че било лошо, че истинското общуване е физическо и е извън тия неща. Всъщност истинското общуване никога не е било физическо — физическото много по-лесно разделя, отколкото събира. Събират идеите, чувствата, емоциите, нагласите. А те хич не са физически. По-скоро днес да четеш хартиена книга или да подаряваш откъснато цвете или да пишеш писмо в плик е някакъв вид фетиш. Има хора, които го харесват, но това е вкопчване и втренчване във фетиша им, а не истинска култура или истинско общуване.

Много стана…

Ама и много време мина, а пак сме най-бедните в Европа и сме най-отчаяните и сме сигурно сред страните с най-много луди и кандидат-луди. Преди години с колегите в университета се майтапехме, че май за нас няма да се оправят нещата, ама дано поне за децата ни стане добре, че да растат без такива глупави стресове. Е, ето — вече синът ми расте и нито образованието ни е образование, нито здравеопазването ни е здравеопазване, нито пък властта е прозрачна или там каквато искаше да става…

Тъй че… майната му — честито ви парно! Ако все пак го пуснат, де… Че то докато не фалира “Топлофикация” все пак и на това “пускане” ще се надяваме. Или, както е тръгнало… на глобалното затопляне…

Разхвърляно 06

Обичам “разхвърляните”, дават повече простор. Може би не само в текстовете тук, а и наживо. Има хора, които се вманиачават по формалния, общоприет, конвенционален “Ред” и смятат, че са подредени. Аз се чувствам добре, когато мога да намирам нещата си, а не когато са подредени като аптекарски шишета. Ако двете съвпадат — хубаво. Но най-често когато някой ми “подреди” нещо след това с часове не мога да го намеря. Веднъж така пропуснах изпит в университета. Търся си аз цяла сутрин студентската книжка, преравям всички места, където съм я оставял и където е логично да е, но не я намирам, закъснявам и отивам да видя колегите на излизане, вече настроен да ходя втория ден. А майка ми точно предния ден ми била “подредила” бюрото и оставила студентската книжка на видно място подравнена в единия ъгъл. Знаела, че ще ми потрябва, но аз не съм открил реда, по който да я намеря.

Снимането е много лично занимание. Леко се скофтих, като видях, че от може би два месеца почти нямам кадър, който да ми харесва. Нещо повече, от който да съм доволен като етюд, като междинен резултат в ученето и задобряването в нещо. Просто няма. Снимах почти всяка събота може би около два месеца. Все с приятели от фоторазходките, тръгнали от urbanstyle.org, после и на сесии с модел на simplestudio.org. Страхотно е, спор няма — всеки път ми действа амбициращо и ентусиазиращо. И все си мисля, че в картата съм събрал поне няколко добри кадъра. А когато ги видя на голям размер на новия монитор, направо ми се отщява да снимам. Не зная какво ме променя, дали огромните нерви около липсата на достатъчно проекти за работа, дали грижите и тревогите около Светли, дали това че не съм снимал на филм може би цяла година вече…

Избори някакви пак се задават — този път отново ще ни лъжат, че има местно самоуправление и че наистина си избираме управата на общината. Малките кметове пак ще се назначават, доколкото разбирам, за общински събетници отново ще се гласува пропорционално по партии, доколкото разбирам. А досегашните ясни кандидати за кмет на София са един от друг по-големи гламчовци. Бойко Борисов продължава да си развява полицейския кон и да се прави на “яко момче от народа”. Тити Папазов, дето сме го виждали по телевизора как заеква в скороговорки в интервюта за баскетбол ще “спасява” града. СДС казаха нещо от сорта на “повече свобода и по-малко държава”. Пламен Юруков спечели бързо интереса ми с такова казване и не сгреших в първата преценка, че или съветниците му са философи, или той самият е забъркан така. Не зная дали изобщо може да направи нещо, но поне това, че има свой си бизнес малко го оправдава — нагледали сме се на безброй политици, които влизат в кацата с меда за да лапат, щото нямат откъде иначе. Не може само един такъв факт да приспи анахристичното в мен, но засега поне външно Юруков е доста добре премерен в казванията си. Нещо повече, обяснява ги, за разлика от останалите, дето като папагали повтарят написаното от съветниците им и знаят само да сучат локуми в интервютата.

Рекламите от автоматични кампании и тяхната приложимост към малките сайтове и личните дневници е напоследък “гореща” тема. Не, няма да казвам “за” и “против” отделен сайт за реклами, няма и да обяснявам как и защо съм сложил реклами. Който иска, може да се запише за рекламите през моя референция и да пробва сам. Но няма да агитирам — накратко не съм доволен от автоматичните реклами. Те вършат работа за сайтове с голям трафик и “случайни” потребители. Личните страници не са нито достатъчно посещавани, нито човек може да си прави гаргара с посетителите си. Правилният начин е да се рекламира нещо конкретно, като човек се договаря за твърди и реални пари. Блогът е ресурс не защото по някаква случайност този месец е “направил” еди-колко си посещения, а защото аудиторията му е профилирана. И посетителите са читатели, които се връщат, за да четат пак текстове по темите, по които се пише. Най-адекватната реклама в лични дневници е насочената към читателите и щадяща ги. А това с автоматични кампании не може да стане — дори и да са “контекстни” пак не е достатъчно премерено.

Градът се е напълнил със селяндури. Не хора от село — на село има страхотни хора. “Селяндур” е нещо като “градски идиот”, само дето си е наред психически. Та напълнил се е. Не зная кога е станало и само мога да предполагам как. Но лека-полека селянията е масовата градска култура вече. Да си “ърбън” в класическия смисъл вече е старомодно, днес най-градското нещо е да опънеш барбекю между блоковете, да извикаш родата от кюстендилско и граовско (нищо против областите, имам и аз роднини и оттам) да си докарат москветата и “новите” голфове. Да се събираш така по потник или без през ден след работа, да вмирисваш цял квартал на скара. Но да си е твое, “частно”. На общинска земя, ама какво от това? Че то тука единият ти дядо е имал къща навремето, преди лошите да му я отчуждат, да построят тия грозни блокове на нейно място. Вярно, имаш три апартамента в тях, ама това не ти пречи да се държиш навсядъке като у вас си. Не е и лошо да си бетонираш в градината пред блока две пейки с маса между тях. Не, не пейка на алеята, както го прави (тъй де, не го прави) общината — в градинката, за да може да си пиеш ракийката, да бодеш доматите и да плюеш люспите наоколо. Докато викаш “ай наздрай, комши! аа, тука ного убаво стана!”. Нищо, че майките с деца нямат къде да седнат, нали си си сковал маса с пейки в земята, дето е на единия ти дядо! Че може привечер и белотец да се удари, а така! Пък и колата ти е “паркирана” удобно, тука под балкона, дето си я ремонтираш и дето й преточваш маслото в “тревната” площ

Както ми каза един таксиметров шофьор преди месец-два “айде, айде, сега у Перник ракията че вадат от хладилнико, стига сам работил”. А твърдеше, че е от моя квартал. Сигурно “другият дядо”…

Та някой ден общината трябва да започне пак да отчуждава земи. Не масово и не на обикновените хора. А на тия, дето откраднаха толкова неща и построиха на бивши общински земи молове, автогари, бизнес-сгради и какво ли още не. Лека-полека след години общината ще започне да си събира пак ресурса, с който сега все още се хвали, че “била богата”. Ще започнат да работят и контролните общински служби. Например разните там озеленявания, строителни контроли и т.н. Трябва да започнат. Защо ли — защото цялата тая общинска земя, дето й казват “общински терен” е и моя. И твоя, и на всички, дето сме заедно в общността, жители на общината. Общият интерес е интерес на всички и затова е по-важен. А най-важен е този интерес, който крепи общността, който е жизненоважен за правилното и подреденото й съществуване. Този интерес няма начин да е частен, той винаги е общ.

Друг е въпросът, че никога не е управляван както трябва. Но все някой ден и това ще стане. Общото го изисква. Само дето не вярвам да стане с избори…