Arcane Lore

Избори. Отново идва това време и не мога да го понасям. Изпълзяват агитатори, куцо и сакато се надпреварва да те убеждава как еди-кой си бил по-добър кандидат от друг и как който не гласувал всъщност давал гласа си за еди-какво си. Глупости! Не си давам гласа, гласът си е мой!

Ако не съм бил гласувал, нямал съм бил право после да критикувам и да се оплаквам – глупости, точно който сега гласува и за пореден път подкрепя престъпността, наричана централна и делегирана власт, той следва да има поне срама след това да си сърба кротко все същата попара, която така и така му се готви.

Ама било имало нови лица, нови задници и не знам си какво – има, дръжки! Било важно да се подкрепи европейски политик, било важно да се подкрепят “строителите на България” (или беше “на магистрали”?), бил важен протестният вот, било важно едно, било важно друго – важно било, дръжки! Ако в политиката, в изборите и във всичко около тях имаше поне зрънце осъзнаване на обществени приоритети, щяхме за толкова много години поне да сме го усетили.

Ама една била с хубави предизборни клипчета, била имала идеи – ала-бала. Друг пък бил откровен и честен, бил протестен вот някакъв – дрън-дрън та пляс. За всичките – няма да изброявам имена, че да не се помнят излишно – има един и същи, еднакъв смисъл да се гласува. И смисълът е никакъв!

Писал съм много пъти преди, може би на повечето предишни избори – то няма как да не ми кипне и да не си кажа, след като 1) ме заливат по телевизията с тъпи и пре-тъпи прозрачни “публицистики”, 2) из сайтовете и блоговете всеки се надпреварва да обяснява кой какъв бил, кой какво щял да направи и накрая след като 3) в кварталния супермаркет ми набутват в торбичката предизборни брошура и визитка, защото “едни наши колеги са в една партия и ни задължават да агитираме” – е тогава няма как да не пиша. Не за кого ще гласувам, а че няма да гласувам.

Индивидуалният глас не решава нищо. Всеки, който поне малко е учил социология или психология се сеща, че нещата се решават с пари и с агитация. В различно съотношение, според това доколко държавата е корумпирана, но винаги с тия двете. Агитацията пък, от своя страна, се прави пак основно с пари. “Ранътъ праи борбътъ. Борбътъ праи паре. А с паре моеш си напраиш и ранъ, и борбъ.” Това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност? Да не говорим, че дори и математически отделният глас не решава нищо. Това с “обръщането на везните” и с “един глас над 50%” – това са приказки за лека нощ за подрастващи бъдещи партийни агитатори. Вярвайте, ако някой политик наистина разчита на вашия личен глас, значи не е от политиците, които печелят избори.

И какво остава – дори и съвсем искрено и чистосърдечно да подкрепите с трепереща от вълнение бюлетина “своя кандидат”, връзката ви не е споделена и него хич не го е еня за вас. Което ще започнете да усещате много скоро след изборите. Разочарованието си е голяма болка, но хората не се учат, защото на следващата предизборна кампания ще започнат да се зареждат с нови и нови надежди. По-голяма надежда – по-голямо разочарование, кръгът се затваря и животът така си върви, учим се да свикваме с всичко това и накрая умираме. Отново – без да трогнем системата.

Омръзна ми да слушам и да чета, че то нямало достатъчно добри кандидати, които да се изберат, но трябвало, трябвало да се направи някакъв избор. Да – и това лайно гадно, и другото гадно, ама трябва да се ядат лайна – какво да се прави. Ами не ги яжте – не е задължително, не се умира от негласуване! Не гласувайте! И след това използвайте целия този ентусиазъм, дето другите го изхабяват и изхвърлят по изборите, за да критикувате, изисквате, настоявате и мрънкате за правилни действия от управляващите! На всяко ниво и за всяко отделно действие! Така се прави промяна, не с избори.

Или идете да гласувате – ще ви мине бързо и ще спите спокойно до следващата кампания. Аз не гласувам в избори, които делегират гласа ми на представител, който чак след това да гласува за истинските решения. Докато в България има общи избори за силно централизирано управление, всяко гласуване е такова и не виждам ценност за демокрацията.

Да не се повтарям: http://yasen.lindeas.com/tag/elections

http://yasen.lindeas.com/dont-vote.html

П.П.: А, забравих – най-много ме разсмиват обясненията, че като не гласувам, съм бил гласувал за еди-кой си. Мо-о-оля? Все едно да кажа на съучениците на детската площадка, че не искам да играя, а те да отговорят, че щом не играя, играя за отбора на Пешо (примерно). Алоу, не гласувам, капиш? Това е гласът ми против все по-голямото отдалечаване на делегираната власт от избирателя. Делегирането по идея трябва да е само за мое удобство, а с времето се е превърнало в инструмент за неучастие на населението в управлението му. Негласуването на общи избори за отдалечена и централизирана власт е вид гласуване за регулярни преки референдуми с решения с по-силна тежест от тези на делегираната власт. И е вид гласуване за местна власт, истинска местна власт – не като съвременната, която или се назначава от по-далечен кмет, или е срасната с държавната власт. Или и двете… Така че като не гласувам, не гласувам.

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.

Няма да убеждавам никого, не искам и обратна реакция. Дълго време нарочно не пишех нищо, докато валеше цялата агитационна помия наоколо, даже и из блоговете. Искам само да призова всеки да наложи сам на себе си искреното си разбиране и ако е бил решил да не гласува, наистина да остане вкъщи, да иде за риба или да си пусне филм.

Ако няма да гласувате — не гласувайте! И не позволявайте да ви карат да се срамувате от това.

Защото не търговията с гласове е неморална и срамна, срамно е празното агитиране, което малко или повече заразява всеки от нас вече седмици наред. Било “важно”, било “дълг”, сега бил шансът, който не гласувал нямал право да се оплаква… абе я…!

Тези дни Юнуз ме пита наживо дали ще гласувам и изведнъж нещо ми прещрака. Както говорехме по нашенски си сериозно за политика, култура, социални нагласи и подобни, в един момент като че ли ме удари мокър парцал. Дали ще гласувам? Ами въпреки всичко, точно в последните седмици и особено дни бях започнал да се чудя дали наистина не е добре да взема да ида да гласувам. Сякаш някакъв глас ми нашепваше постоянно какво да мисля и лека-полека и неусетно ми промиваше мозъка. Да, гласът на предизборната агитация, майсторски смазан с инструментите на медийната пропаганда. Какво се беше случило — спрях да пиша (и) заради всеобщата шумотевица наоколо, но без писането нямах гласа си, истинския си глас, не този, дето се “пуска”. На този фон с досада изчаквах да минат рекламните клипове на партиите и предизборните диспути в очакване на някое смешно филмче или детски сериал за бебо. Усетих се, че изведнъж знам кои са хората, кои са партиите, даже разбрах резултатите от евроизборите… В началото се дразнех и забелязвах противоречия и неточности, но после като че ли преминах в режим “избор” и всички станаха просто неща, от които трябва да избера едно… ”Трябва”…

Затова ако ще гласувате заради кампанията — моля ви, недейте! Не гласувайте, ако е нямало да гласувате преди клиповете, преди концертите, преди плакатите и балоните, преди обещанията и скандалите, преди доганизацията, преди янеянев, преди “костов го направи”, изобщо преди цялата тая помия! Която щеше да бъде увлекателна, ако беше събрана в час и половина политически екшън, но наживо си е тегава и тъпа.

——

Някои приятели ще гласуват и не искам да ги обидя. Нямам нищо против искрената позиция в защита на партия и политик — напротив, възхищавам се на всичко искрено. Това, за което искам да кажа, няма общо с личното и искреното. Става дума за заразното лицемерие. Когато си в него, можеш дори и да си искрен… лицемерно. И това е отвратително. Отвратително е политическото да е само по избори. И да се разпознава по кампанийността си.

Изобщо българското политическо мислене е много ограничено и преди избори това става видимо и много ясно отчетливо. Когато кастата на политиците и верните им зомбирани фенове влизат в нов цикъл на манийност. Зная, че точно тези (а всъщност и предните) общи парламентарни избори се подготвят под призива народът да разкара от властта комунистите и политическата пирамида на Доган. Много е лесно в тази схема всеки, който призовава към негласуване веднага да бъде посочен с пръст и обвинен в негласна подкрепа на комунистите и Доган. Лесно е, но не е правилно. Не съм комунист и не искам да ме управляват лидери-диктатори. От това не следва автоматично, че трябва да гласувам.

——

Троян е жив, но спокоен град, някак бавен и без-стресов. Но тъкмо дойдохме тук и се започна — всяка вечер концерти, всеки ден листовки на площада, всеки пазарен ден глашатаи на пазара, всяко второ кафене — щаб. Малко много ми дойде. Може би в тарапаната на София не съм забелязвал тия неща, не знам. Може и наистина точно преди тия избори натягането да е било по-силно. Но е гадно, откъдето и да го погледнеш.

Разпънали палатки, в които цял ден киснат ученици и раздават листовки ли, знам ли. Момичета в ранния тийн, с видима възраст под тази за гласуване, облечени в съответните на партията тениски и чантички през рамо, та да им се открояват от презрамката гърдите. Момчета с наръчи листовки и заразяващ ентусиазъм, подаващи с усмивка и кимане с глава на минувачите поредната “истина”. Чичковци на оживен тротоар с широкополи шапки и потни ризи, размятащи някакви позиви с изкрещяване “Волен Сидеров, госине, ето да спрем доганизацята, за България!” Чак ме наплю един такъв. Кафенета, облепени с плакати. Преди знаех, че почти всяко заведение или магазин в София беше задължително с плакат или календар с бате Бойко — беше нещо като част от града. Винаги съм се чудел как е успял да плати или изнуди чак всичките заведения и магазинчета да му лепнат грозната мутра. И сега плъзнаха плакатите. Едно кафене в центъра — направо “щаб на РЗС”. Не можеш да разбереш работи ли, не работи ли… Цялото в плакати, Яне мета лапа отвсякъде — да те е страх да влезеш, че и кафе да ти се отпие. Някакъв чичка седнал в кафене до баничарницата с компания и току се провикне яко “Сини!” и се хилят нещо. Голям купон, няма що. Май съм го виждал въпросния в някой от дебатите по телевизията, явно е нова (но стара) синя надежда.

Площадът е пълен с балони на “Лидер” и “Синята коалиция”. Там са, защото там майките водят децата си — там щъкат цял ден от най-малките в количките, през едва проходилите, до по-големите, които на велосипедите си обикалят пешеходната зона и се радват на ваканцията. Балоните бяха за децата, разбира се. Нарочно ги раздават там, за да ги видят децата и да няма как да не ги вземеш. И децата си играят с тях. Защото са балончета. И вие сте се радвали на балони като бебета, какво се правите. Даже вкъщи сега си имаме два балона на “Лидер” и малкият им се радва. Такива са се паднали. Не знае, че са политическа агитация, даже не знае какво е политика, но им се радва, защото са балончета. А той обича балончетата.

Минавам наблизо и плъзват някакви хлапета. “Видима възраст”, както казват другарите милиционери, към 6-7 години. Първолаци. Носят някакви неща и претичват между хората. В последния момент учуден виждам как едно момиченце ми бута в ръцете брошура на “Лидер” и ми рецитира “Ето, господине, заповядайте на нашия концерт, да подкрепите нашите кандидати за…” И в тоя момент аз с ококорени очи вдигам длан към нея, подобно на Яне Янев и отминавам. Стреснат, трогнат… разочарован.

Поне децата не можахте ли да се стърпите да не намесвате? Или “всичко е позволено”?

За глупостите по телевизията ви прощавам. И без това трябва да се взема в ръце и да престана да гледам телевизия. Агитацията на всяка цена и натиска “гласувайте” към възрастните също е долен номер, но халал да е. Ама тая безсрамната агитация на деца и използването им в кампаниите… Поне малко срама нямате ли?

Утре (вече днес) няма да гласувам.

Започва отдавна, може би в училище, може би преди. Някъде по времето, когато започваш да можеш да помагаш в работата на големите, но губиш интерес към нея. И затова започват да ти я възлагат. Първо те пренебрегват. Малък си — на ръст и години, на титли и звания, на връзки или пък на акъл.

После трябва да се нагодиш към всякакви чужди изисквания. Учиш глупости сред хулигани, за да получиш някакви знания, които уж щели да ти послужат занапред. Говорят ти веднъж за обща култура, а следващия път те давят в конкретики, които само се зубрят. Ставаш мнителен към всичко предпоставено и градиш свой си вкус за всяко нещо. Обличаш се в каквото ти решиш черно и примерно си пускаш коса. Смеят ти се, защото добрите деца са вече в елитни колежи или пък са посетили пет страни. Не разбираш защо това е важно, не разбираш и тия добри деца. Намеква ти се, че изоставаш и изпускаш влакове, но си спокоен, защото градиш вкус и си създаваш културата. Която не ти показаха, защото бяха заети с оценки, класирания, дисциплина. Дали ще е било училище, или пък казарма — едно и също е. Карат те да учиш съкратено умножение, митохондрии, скорост на затвора и кумулативен заряд. Правиш ненужни, но критично важни неща, като контролно за бензолните групи, спортен полуден със скок от място в някаква жега, през ден караул в някаква друга жега. Или намираш великия смисъл от всичкото, или си за подигравка, защото няма да си конкуренция за изпита в n-ската гимназия. Или пък самото сочене с пръст ще спаси другите от забелязване.

След това изведнъж всичко се променя и те блъскат отпред. Да излезеш, да работиш, да строиш живота нов, да направиш промяната, да извървиш прехода, да построиш завод и да получиш медал от далечен университет. Казват ти, че ти трябва да оправиш нещата, да наредиш света и сложиш навсякъде справедливости. Защото си млад, сега било времето, а пък на другите им било минало и затова само ще те гледат. Хайде де, давай — нали все критикуваш, все си с мнение. И те нападат. Трябва да мислиш политически, и то да си коректен към установените норми. Да се грижиш за малките свободи, които хората са отвоювали. Сякаш изобщо ги има тия свободи и сякаш някой е воювал точно за тях. Не може да отричаш, трябва винаги да даваш алтернативи. Не да посочваш грешките, а да влизаш в машината и сам да я поправяш. Сякаш изобщо може да бъде поправена и сякаш не си само поредната брънка, поредната смазка, жертвана в олтара на бъдещи обществени отвоювания. Жертвана за времето, когато ти ще подтикваш следващите и ще цъкаш с език “ех, какви бяхме ние”. Какви бяхте?

Това е моментът, в който можеш да избереш два пътя. Или да продължиш да градиш себе си и да си честен към наивните очакващи, че няма такива решения, каквито очакват. Или да решиш да се бориш за елитните училища, високите оценки и градските отпуски на твоето си вътрешно грешно, но успокоено политическо съзнание. Това е дилемата дали да изгасиш лампата заради помпозна ненужна кампания с еко-привкус или тихомълком да започнеш да мислиш за личния си “въглероден отпечатък”, без да занимаваш другите. Дилемата дали да идеш да гласуваш и да агитираш за политици и партии, защото “нашите ще оправят нещата най-накрая” или да гледаш на изборите като на процес, а не събитие. Процес, който няма установен край, а удържа в себе си в постоянен водовъртеж каймака на политиците, на тези, които печелят от тях и на тези, от чиято наивност печели цялата тая хидравлика. Каймак или пък мръсна пяна, знае ли се. И гледайки го, решаваш да не си цапаш обувките — ясно е, че нито отдолу има шахта за отпушване, нито тинята е до коленете ти. Това е дилемата дали да продължаваш година след година да се залъгваш, че нещо ще се оправи “по принцип”, или да оправиш нещо в своя си живот, без да обръщаш внимание на медийните истерии я за политика, я за живота на другите. Има толкова вили на хълм край езеро, толкова залези за гледане, толкова смислени и близки разговори за разговаряне.

Моментът, в който ако решиш да отлагаш постоянно и все се оставяш на мозъчното гладене на припознаващите се като общество власт и медии, няма да направиш нищо повече. Но ако продължиш като преди — сам да преценяваш кое е истина, кое е смислено, кое е възможно и правилно и кое — не и да преценяваш за себе си, а не за каузи, може някой ден да спечелиш усмивката и погледа на някой друг, който също като теб и заради теб се бори за истината си. За своята истина и истината на двама ви. Не зная как стават тези неща. Не зная дали свободолюбието и чувствителността се предават, но може би аз в голяма степен съм ги приел. Истинската промяна, истинският преход, истинското разбиране, култура и свобода е работа на поколенията. Но не на поколенията като нещо далечно и нещо отвъд. А като тук-и-сега усещане за част от цяло, стъпка от процес, който е много по-мощен и ценен от всичките модерни залитания на деня.

And then you win.

Вчера имаше протест срещу централната власт, който нямаше ясна визия, но за сметка на това има видими оплаквания. Не ми се пишеше, но не протестът, насилието, битите или оправданията на едни и самовлюбените хвалби на други политици ме накараха да пиша. Накара ме отвращението. Отвращение от лъжата, че сме свободни, че избираме, че влияем, че изобщо имаме право на планове за бъдещето и че печелим нещо от всичко това. Лъжата, че живеем демократично.

България не е излизала никога от тоталитарния режим. Много е тежко да си го кажем, особено след толкова години, но е по-вярно, отколкото да твърдим, че сме свободни. Днешният тоталитаризъм е невидим и само се усеща — както и предишният тоталитаризъм беше (е бил) невидим и само се усещаше. Няма официално “срастване на партията и държавата”, защото номенклатурата е плъзнала сама навсякъде и се е укрепила и размножила. Ако т.нар. “комунизъм” и РСО бяха гнойното възпаление на обществото ни, то днес вече имаме метастази. Живеем в тоталитаризъм, от който изъмкване не виждаме, защото е добър, оправдан и съвременен. Живеем в мимикрия на свобода, която ни успокоява и в същото време ни поробва, без да усещаме.

——

Периодично статуквото “позволява” изблици на възмущение и възгласи за свобода. Не че не ги подкрепям и аз, но днес протестите са безмислени, защото са безгласни. Искам протест, който да идва отвътре, от умовете на много хора — такъв протест дори няма да има нужда от агресия, защото нещата сами ще се оправят. Когато всеки човек с визия аз бъдещето се погрижи да направи нещо за това по-добро бъдеще, колкото и малко да е, тогава може да има поне шанс за свобода. И всеки с вътрешна тревожност за благото и свободата на обществото започне да полага усилия да подобрява живота на хората с по нещо малко, но ежедневно. И да учи и детето си така.

——

Вчера полицията би хора на площада и това е отвратително, съгласен съм. Но още по-отвратително е, че хората търсят проблема в отделни лидери и чиновници, вместо във всички. Защото виновни за тоталитаризма в България днес сме всички. Всички, които уж не търпим потисничество, но в същото време не виждаме, че сме роби.

Винаги съм го казвал — в България има огромен излишък от власт.

Стигнали сме дори до абсурда когато има проблем със самата власт, някаква неадекватност вътре в нея, да търсим още власт, с която да я закърпим. Полицаите са нарушили нещо — няма проблем, ще викнем още полицаи, за да ги контролират тях, ще сложим още и още камери навсякъде. Депутатите лъжат и крадат — няма проблем, ще направим нови избори, за да вкараме в кацата с меда нови депутати, че те горките гладни и жадни се облизват отвън из партийните централи. Власт, власт навсякъде — контролира се телевизията, затова дайте да контролираме и Интернет, защото, видите ли, той много лошо нещо е и много неконтролирано и опасно. Един вид — ако нещо лошо стане, то сигурно е дошло от Интернет, иначе щяхме да сме проконтролирали.

В България няма автономност, самоуправление и нищо не може да се случи, ако не бъде “организирано”. Иначе думички си имаме, но нямаме смисъл в тях — казваме “свобода” и в същото време мислим как да заглушим гласа на несъгласния. Или поне да го разобличим пред драгия зрител като некомпетентен, незапознат с темата, идеалист — малцинство някакво.

——

Протестът ще мине и отмине, използван или не. Въпросът е какво парвим оттук нататък — дали ще си живеем със сладкото чувство, че “нещо все пак е направено” и така до следващия разрешен от системата изблик, до следващото пукване на пъпка или ще започнем да променяме нещо в живота си малко по малко.

Започвайки от себе си. От работата или шофирането си например. От мисленето си.

И трябва да започнем да мислим нещата по-малко и по-рядко през власт. Тя не е единственото решение — свободата винаги стои отвън на прага и ни чака да я повикаме.