Първата ми фото-сесия

Вчера за първи път опитах снимане за вестник – не точно репортажно, а по-скоро илюстрации към интервю. Може би трябва да го нарека не “фото-сесия”, а “етюд”, какъвто за мен си беше. И интервюиращата журналистка, и интервюираният са ми приятели. Делян – най-добър мой приятел още от първите дни на съвместното ни философско следване в СУ, а Мила е кумата ми, също колежка и приятелка. Всичко това не значи, че тя не си направи интервюто по всичките им правила и похвати на журналистическия занаят, нито че той и аз сме й пречели или сме били прекалено несериозни. Всички се събрахме с цел да се направи възможно най-доброто и аз, макар почти в последния момент да бях разбрал за какво ме викат, опитах да дам също най-доброто от себе си.

Тогава разбрах, че няма никакъв смисъл да се снима с прилична цифрова огледалка, без да се използва RAW-формат. Никакъв, ама никакъв смисъл няма да се снима в JPEG-файлове. Ама никакъв, разберете… Първият ми въпрос към Мила, когато се събрахме беше колко снимки й трябват и за след колко време. Опитах се да стоя колкото може по-настрана, за да не ги разсейвам и затова питах така конкретно. Нямам никакъв опит като репортер, затова и не знаех каква е общата практика – по колко снимки се дават и за колко време. Исках да зная с колко време разполагам, за да преценя дали ще имам време да се прибера до вкъщи и да проявя на спокойствие PEF-файловете (RAW-файловете на Pentax). Знаех, че с RAW ще се справя и ще имам опне няколко добри снимки, от които да избирам и иначе почти всички “ще стават”.

Моя беше грешката, че реших да снимам на jpeg – не само заради възможността да отида до офиса на вестника и там на компютър да ги преточа бързо, а и защото на SD-картата ми се събират “само” 46 снимки в raw. На мен толкова снимки за любителското ми снимане навън и за опитите ми с продуктова фотография са ми предостатъчни. Но пред задачата да снимам за медия се стреснах и се уплаших, че ще са ми малко. А нямам все още лаптоп, на който да ги преточа. И на който да мога на място да се “развихря” с Ufraw и Gimp.

Повечето снимки ги докарвах добре, като изключим факта, че бях оставил автоматичната корекция на експозицията, която ми върши добра работа с raw и често си я донагласям, когато не снимам на изцяло ръчен режим. Когато снимката е в raw и с корекция за по-кратка експозиция при ниска осветеност, при проявяването може да се компенсира експозицията и всичко да се получи прекрасно – хем с достатъчно кратка експозиция за снимане от ръка, хем с достатъчна осветеност и детайли в сенките. Обаче когато се снима в jpeg, няма такива опери. Всичко се отпечатва във файла и остава така – после може да се пипа малко в Gimp цветовите нива, да се променят избирателно насищанията, осветеността и т.н. на отделни участъци, но всичко това си е крайна обработка на вече “съществуваща” снимка. Няма го предварителното нагласяне при проявяването на raw.

На екрана на апарата повечето снимки изглеждаха добре сравнително, не се забелязваше размазване, но когато ги отворих вкъщи се отчаях малко. Тези, които бяха на фокус и не се бяха размазали видимо, не бяха добре експонирани. Следваше кратка, но нервна работа с Gimp (редакторите вече чакаха снимките), при която успях да “спася” седем кадъра, от които всъщност нито един не ми харесваше достатъчно. С изрязване и преоразмеряване, с промени на нивата и яркостта най-накрая успях да докарам горе-долу приличен резултат, който да изпратя точно в последния момент.

Името на изданието няма значение в случая – най-малкото защото не се чувствам особено горд от снимките си. Разбира се, остана приятното усещане, че се пробвах като фото-репортер и първият ми път мина сред приятели, които ме оставиха да си направя доста снимки и гледаха да не ме притискат и изнервят. А нервно си ми беше, но то сигурно и няма как да е иначе. :) Взех си много поуки за намирането на място за снимане, за избягване на отблясъците в иначе по-тъмните затворени помещения, за “издебването” на моментите за снимане на хората, за това, че тези моменти трябва да бъдат открити много бързо и много бързо да бъдат усвоени, за да може след това човекът на спокойствие да си води разговор по темата, а не да се притеснява от щракащия досадник наоколо. И техническата поука, разбира се – винаги, винаги в RAW!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *