Едно завръщане и няколко чинела

“Жоре, айде стига думка, а? Искам да поспя малко.”

“Бомбардират, бомбардират, па спрат. При тебе спиране няма!”

Е, за нас винаги е било не “Жоре”, а “Саше”, тази е разликата. Иначе Жоро е същият образ, как иначе щяхме да се съберем със Сашо. Всички ние – аз, Дикс, Милен и Гери.

“Ентусиасти” – така ни наричаше самият Сашо и след това се разхилваше по неговия си небрежен, но заразителен начин. И именно от него се вкорени в мен тая безумна любов към “ентусиазма”, това преекспониране на “ентусиазното” във всичко. И скоро след това моето казване и убеждение, че най-важното нещо е ентусиазмът. И “ентусиаст” не е повече обидна или пренебрежителна дума. Просто да си ентусиаст е най-многото, което можеш да направиш. Е, да, можеш да опиташ да създаваш вселени, но най-накрая винаги ще се връщаш към усещането, че не създадените от теб свят, общество и тем подобни са важни, а именно поривът ти да се занимаеш с тях. Да имаш “хъс”. И да си ентусиаст.

—-

Преди около година и половина се видяхме за последно за по-дълго на четири очи и две чаши със Сашо. Тогава аз вече известно време бях на сегашната си длъжност в сегашната ми работа, но все още не бях усетил безумната студена тръпка от липсата на време за приятели. Смесена с тъпото пренебрежение “нищо, ще ги видя другата седмица или след месец”. И естествено, не ги виждаш. Лека-полека и те започват да тръпнат с тая треска… абе гадно нещо е работата. Не съм казал, че мога без работа, ама… все едно.

Та тогава се видяхме, защото наш дръмър заминаваше надалеч, във Варна. За някои Варна може да е близко, но за мен не е. Винаги има един периметър, отвъд който всичко е “недостижимо далеч”. Тази граница се променя не само от свободното време и разстоянеито, но и от какво ли не – пари за транспорт (“транспорт” – ха, все едно сме товари в рудовоз…), настроение, ако щете и душевен мир и глобално затопляне.

Важното е, че за мен Варна е далече.

За Сашо София пък не беше толкова – виждали сме се през това време тук по купони, рожденни дни. Но вече не свирехме. В София останахме само аз и Диксън и не успяхме да намерим рецептата да пробваме, да се разочароваме, и пак да продължаваме. А пък и двама китаристи само… Въпреки че именно така започнахме преди… колко години станаха…?

—-

Сашо се завърна тия дни. Още не сме се видели, но не е късно – по-добре да подходим към събирането на старата глутница с “ентусиазъм”. Отколкото да се видим веднъж на по бира, за да отбием номера.

Най-трудният проблем след като си намери човек постоянна работа е да нагоди личните си ангажименти към нея. Защото обикновено началството не гледа с добро око на обратното нагаждане;)

—-

Добре дошъл, Сашо!

Ентусиастично се подготвям за събиране в едно помещение на едни лунни вълци! ;)

А, и непременно трябва да си пуснеш блог ;)

П.П.: Сега се сещам, че трябва да събера двама сашовци – Сашо Панов ще се зарадва на стария познат, вярвам ;)

Leave a Reply

Your email address will not be published.