Category Archives: family

С баба

Децата тази седмица за първи път са без нас. Може би по-важното е, че ние сме без децата, защото Светли и Оги добре се справят за няколко дни с баба – интересно им е, всеки ден имат нови занимания, от които се уморяват и спят, съответно спи и баба и после на следващия ден има силите да им измисля нови приключения. Само няколко дни – ще си ги видим и вземем преди да им е станало скучно и да са се затъжили силно за вкъщи.

По-трудно ни е на нас, понеже не сме ги оставяли. Винаги сме били с децата си, защото така искаме и така смятаме за правилно. Някои хора бързат още първите месеци да оставят децата си на баби и дядовци, да ги дават на детски градини или на ясли при първа възможност – няма значение, ние не сме така и живеем заедно. Дори и когато това е означавало компромиси с кариерното развитие и на двама ни. Не се оплакваме – напротив, така е много по-добре.

Те не знаят още, но след тези дни с баба ще опитаме да им организираме още няколко изненади и приятни летни приключения. Малко е трудно в центъра на големия град, но до първия учебен ден има още време, а и колата чака на съседна уличка. Все пак не трябва да се притесняваме, че прекарваме по-малко време заедно, защото истински важното е как прекарваме това време, колко близки сме и колко неща измисляме и правим заедно.

Все пак е малко странно – понякога малко се тревожим, но имаме толкова неща за организиране и подреждане, че няколко дни ще минат неусетно.

36

Спирането за 35 отмина твърде бързо и дойде време за трийсет и шестото. Много неща ми се случиха тази година – много, но и някак недостатъчно. Миналата година писах, че решението е взето и нямам проблеми с емигрирането – така е, вярно казвах. Лошото дойде с предложенията за работа, които успявах да намирам. Страхотни за сам човек или за семеен без деца, но когато стигах до момента да проуча и пресметна колко пари биха ми трябвали за издържане на четиричленно семейство навън, при това с прибавен неясния марджин на неизбежните непредвидени разходи и трудности в изцяло нова среда… сметката не излизаше. Говорих с някои компании, за които би ми било чест да работя и/или се възхищавам. Но, както казах, едно е пост-студентското гурбетчийство, друго е издръжка на семейство. Да си призная – не съжалявам. Така и така не съм на 26 и нито условията, нито работният режим, нито средата би ми паснала.

Така че засега сме тук. Очертават се интересни работни занимания. Започнах отново да снимам, засега малко по малко.

Очаква ме отчисляване от БАН в края на годината (най-накрая, стискайте палци!), после догодина защита. Е, има и един парцел, а също и колата трябва да стане електромобил… но налични пари, естествено, хич няма, така че тия неща засега са само планове преди сън.

Светко ще тръгва на предучилищна и ще се доверим на полудневната градина в съседния блок. Отново мислихме за целодневна, ровихме и из мрежата за разните частни детски градини… ама много пари бе, много пари, а е пълно с недоволни родители. Не се връзва и се отказахме. Както каза Пацо лятото, не е до частна или общинска, а до конкретните учители и най-вече конкретния директор. Имало както читави общински, така и прехвалени частни, дето били много зле. Като казах за него и се сетих, че за поредна година си посрещам рождения ден без приятели – не, не че е зле с моите си хора вкъщи, напротив – прекрасно е. Но се надявам като се върнем в София, да успея да намеря време да се видя с хора, макар и на по-дългичка “патерица”.

Към десетина дни сме в Троян. Вчера ходихме на Турлата и си правихме пикник. Децата видяха колко е лошо, дето някакви са си изхвърляли боклука в гората и се възмущавахме на това и се радвахме на всичко друго. Днес пък се качихме на Къпинчо. Не като преди време, на полянките, а влязохме с колата в първия хотел. Никога не бях ходил – готино, малко по-скъпичко от заведенията на центъра, но какво пък, рожденият ден е веднъж в годината, а и аз нали пия две-три каси бира най-много и съм под масата. :) Шегувам се.

Със Светко все си говорим за къщи, майсторене заедно, за куче и коте… Даже си е поръчал на Дядо Коледа кученце – ох… Но пък от друга страна онзи парцел… ех…

Светли на пет

Вчера Светко празнува за пети път рождения си ден. Опитахме се пак, като други години, да му направим “рождена седмица”, но успяхме само три дни. Преди, когато не ходех на работа и имах време за семейството си, събирахме парички и цяла седмица правехме малки подаръчета на детето и го водехме някъде “на изненада”. Е, трудната страна на всичко това беше, че трябваше да ги събираме тия парички. Но пък имахме време и, като забравим за миг тревогите за доходите, си бяхме някак по-весели и празнични. Та тази година времето стигна за тридневно празнуване.

Взех два дни отпуск и на датата го заведохме на детска – не беше ходил от два-три месеца, заради операцията… но това е друга тема – и там с децата ядоха торта и пяха песнички. Не го бяха виждали отдавна и го прегръщаха и му се радваха. Добре, че е полудневна градина – в целодневните такива семейно-градински празници са невъзможни.

На втория ден го качихме в Рошко, седнал на един от подаръците му – ново столче за кола с много възглавнички, мекичко за главата и крачетата – и отидохме чак до Патиланци. Всяко ходене в Патиланци е празник за Светли, макар че аз все повече забелязвам колко запада това място. Може да е било готино, но е било преди десетина години, да речем. Ама децата не обръщат внимание на такива неща – с Оги се возиха на всякакви видове транспортни въртележки и блъскащи се колички, играха в джунгли, пускаха се по пързалки и скачаха на батути. Е, Светко скача и даже в началото се поуплаши, но накрая му хвана цаката и започна да лети нагоре като в рекламите.

На третия ден събрахме една сюрия мами, татковци, баби, деца и всякакъв друг наш си народ и направихме купон в едно клубче в Надежда. Беше супер за децата, имаше актьор да ги забавлява – играха на пирати или нещо подобно и постоянно щъкаха усмихнати наоколо. Светко се видя с приятелчета, Оги наблюдаваше всичко с интерес и си показваше новата ризка, за която сутринта казваше “Виш ме, тати, коку съм готин, ейй”. Ние пък се видяхме с хората. Вместо да взимаме разни измислени закуски от клубчето, уговорихме ние да си занесем ядене и пиене и Краси беше приготвила всякакви вкусотии на най-различни хапки, оформени като корабчета, езерца и подобни. Тортата беше на такава тематика – Светко сам си я харесал в един сладкарски цех до блока – видял я и настоявал да е тя. Една като море с няколко лодки отгоре и палмички. Пък тя се оказа много вкусна.

След това отидохме в Северния парк и там откарахме още 3-4 часа. Децата щъкаха навсякъде, а ние си говорихме и пийвахме вече постоплилата се бира. Никой не хареса моята идея за радлер – май решиха, че е някаква развалена бира. Аз си я изпих нея. Добре, че не бях взел пшенична…

Вечерта, като се прибрахме, Светко видя през прозореца, че огромната топола между блоковете е паднала. Всъщност са я отсекли… Тази топола я помня, откакто аз бях малко дете в същата тази гарсониера, преди да се пренесем в Банишора. Когато дойдохме с Краси, беше на нивото на блоковете, а последно беше ги надраснала. Тополата в прозореца беше едно от нещата, с които се свързвах с това място и които определяха разбирането ми за “домашно” като “тук”. Много малко останаха вече тези неща. Стана ми ужасно, а и детето май се притесни. Успокоихме го, че явно тополата е започнала да изсъхва и загнива и затова са я съборили и така нарязали на филийки – да не падне върху някого. Точно тази година едни свраки, дето живеят там на тополата, за първи път си свиха гнездото на едно съседно дърво. Беше странно, защото свраките винаги гнездят на възможно най-високите и непристъпни за хищници дървета. Може би си има обяснение – явно нарочно са избягали от тополата и са свили на съседната липа, защото са усетили, че тополата може да падне… Пък иначе тополата тъкмо се беше разлистила цялата, не беше изсъхнала.

И все пак Светко си остана леко тъжен. Взе хармониката си (един от подаръците му) и започна да свири “тъжни песни”. После му показах един висок и тънък ствол и му казах “виждаш ли малката топола?” Точно до отрязаната топола има малка издънка, която се е източила към небето и сега вече има място и тя да опита като посестримата си да се извиси над осеметажните блокове… Детето се зарадва и каза, че като излязат с мама на разходка, ще минат оттам и ще иде при “малкото тополче”, за да му посвири весели песни, “за сватба”… Бяхме му споменали, че тополите са двуполови растения и тези тополи, които израстват много, загниват и падат, са женски растения. Той реши, че “малкото тополче” трябва да си намери мъж и затова “ще му свири за сватба”.

Детски му работи. Иначе сглобява лего-та за седемгодишни, измисля нови модели и чете сам от 4 години и половина. Това не му пречи да иска да му четем преди заспиване, де – даже следи и вече поправя майка си, когато се опитва да му спести по-жестоки пасажи в приказките. Не му минават вече тия – така де, на пет е. :)

П.П.: Сега, след проверка в мрежата разбирам, че самите тополи не са двуполови, а цветовете им са еднополови и еднодомни (цветове от двата пола растат на едно и също дърво). Но пък живеят по 400 години, което пак ме натъжава за отсичането на нашата…

2130

Коледа и Нова година с тъщата вкъщи – какво по-хубаво?… Успях да пия по бира с приятели, но пък тия дни се намръзнах ужасно. За капак днес обикаляхме с Краси квартала – уж искахме да се възползваме от гостенката и да пием кафе, а обиколихме детските магазинчета – и съм премръзнал яко. Искам да се видя с някои хора, преди да ида пак “на плантацията”. Пък и да поснимам. Колата още е “на трупчета”.

Сбогом, бабо Венке!

Баба ми почина наскоро. На 23-ти октомври, няколко месеца преди да навърши 92г. Чух няколко пъти да ми казват, че добре си е поживяла, че “и ние да докараме до толкова” и подобни неща. Няма значение кой колко е живял – това не е състезание. Животът си е живот и някакви глупави срокове не го обезценяват. Милата ми баба! Последните две години вече не беше съвсем добре, а последните месец-два изведнъж се срина. Допреди 8-9 години беше здрава и права, работеше на вилата повече от всички ни и градината й беше с най-добрите домати в селото. Не помня някога да се е оплакала от работа, но и никога не се е изтъквала като много “работна” – за нея всякакъв вид работене си беше нещо в реда на нещата. Независимо дали ще готви поредната вкусотия, дали ще се грижи за нас като малки, дали ще плете по цял ден фините дантелени фигурки за покривки или ще копае, сади, плеви, храни животните и носи дърва на село – това все е била баба Венка, каквато я знам, откакто се помня.

Откакто като най-малък се помня, живеехме с нея тук, в гарсониерата. Мама, тати и бати се прибираха вечер от работа и училище, а аз по цял ден си играех, правех малки пакости или дълго стоях с играчките на леглото в кухнята, докато гледам през прозореца ширналия се квартал и блоковете към центъра или си говорех с баба и я гледах как готви. Бати вече ходеше на училище в Банишора и го виждах малко по-рядко, а после се пренесохме всички там, защото и аз тръгнах ученик. Когато няколко години след това оставихме съвсем гарсониерата, за да я даваме под наем, стоях дълго в празната стая и се опитвах да се сбогувам със спомените си. После, вече със семейство, се върнах и се чувствах вкъщи, прибрал се. Баба като идваше с нашите на гости, все се радваше, а през последната година, когато краткосрочната й памет вече я изоставяше, все ме питаше дали съм в гарсониерата, какво правя, кога ще работя и после се оплаквала на нашите, че ако им е в тежест, ще ходи при Ясето да живее, в нейната си гарсониера. И ето че сега трябваше повторно да се сбогувам с онези години, с всичките ми спомени и с баба, която навремето винаги е била до мен, винаги и навсякъде.

Веднъж се върнахме от море с нашите и аз вместо както друг път да се втурна при баба и да заразкавам как е било, съм ревал непрестанно, защото си бях ожулил целите колена от падане. Дете, какво да правиш. Баба Венка ме намаза с крем “Здраве” и всичко ми мина за няколко дни – още си спомням колко бях уплашен и накрая даже бях леко изненадан и разочарован, че не съм носил “геройските рани” по-дълго, че да се фукам с тях. И в Надежда се бях излюскал по очи при старата чешмичка пред местните хали и бях ожулил ръце и крака – баба каза, че ще намажем с крема и ще мине. И мина.

Спомням си всичко, какви неща е готвила – панираните пилешки хапки, цяла купа от едно пиле и се наяждахме всички, зелника и лятната чорба с яйце. Зелник в Земенското краище наричат баница с много тънко разточени многобройни кори, навити в концентрични кръгове в тавата и в средата в дупката сложено “зейе”-то. То не е от зеле, а от лук и разни други неща – спанак, лапад, не знам точно – и покрито цялото с надиплена кора се пече на фурна. Един зелник с пет литра мътеница нахранваше всички ни – мен, бати, мама, тати, двете ми баби, дядо… Спомням си и как ме водеше като мъничък из Надежда, да идем я на пазар, я до супера, я да се разходим, я да наберем пресни мънички лозови листенца и после да направи малките крехки лозови сърми.

Спомням си на село как ходехме с баба Дица и дядо Вене за дърва, за сено, за ягоди, за какво ли не. С каруцата и с магарето Мара. Магарцедес-а, както викаше дядо. После, много години след това, магарето умря и дядо ми е плакал. Почина и баба Дица, по-малката сестричка на баба ми и накрая и дядо ми почина при негови роднини. Къщата и сега стои и се разрушава лека-полека. Малката стара селска къща, където баба ми ме водеше през летните ваканции да откривам света и да му се радвам. И бунарът сега сигурно е вече позатрупан, и плевнята е с избушен покрив и скоро няма да я има – същата плевня, в която тъпчехме сеното за Марко и с бати скачахме из него и се гонехме, докато от другата страна, под навеса кокошките кудкудякаха, че са снесли яйца.

Спомням си всичко – как се връщах всеки ден от училище и баба беше вкъщи, сготвила ми обяд и как й помагах да разчистим, как ми правеше забележки, когато дрънках прекалено силно на китарата или пък как все ми казваше да махна тия неща от ушите си, че ще оглушея. Но най-вече си спомням усмивката й. Не си я спомням ядосана – сигурно все за нещо се е ядосвала по малко, но никога повече.

Винаги леко усмихната и замислена, загледана нанякъде. Може би някъде назад, към годините, когато дядо ми я е прегърнал и е отишъл на война, от която не се е завърнал. Може би към баирите на нейното и на неговото село – прекрасни места, гледките от които се радвам, че познавам и аз. Може би към годините, през които е отглеждала сама малкото си момиче – само, без татко, само с мама, която трябва все да работи, за да могат да живеят в сутерен. Може би и назад към годините, когато вече задомената й дъщеря се е радвала на двама малки бебоци, каквито сме били аз и бати. Спомням си снимка от изписване – може би е било моето, може и на двама ни да съм гледал – мама и тати, в облекла от 70-те и баба Венка застанала до тях, с костюмче и неизбежно с чантата си през ръка. Горда, че е станала баба. Милата ми баба!

Помня всичко, помня и още много, но не ми се плаче повече. Спомням си по малко, понякога дълго преди да заспя. Тези дни съм сам и когато загася светлината и дръпна пердетата, става почти толкова тъмно, колкото беше навремето като малък на село – тъмно, тъмно и пак тъмно – виждаш на светлината от звездите белите очертания на варосаната стена, а в средата – дупка на прозорец и в прозореца нищо. Помня как веднъж се бях загледал в отсрещния прозорец и не можех да заспя, бил съм съвсем малък, и си мислех, че пердетата са дръпнати и затова е тъмно. Изведнъж в далечината, ама в далечната далечина, някъде на отсрещен баир, в някоя махала в далечината някой дядо явно е запалил лампа и аз виждам точица. Толкова тъмно беше. Дано на теб не ти е тъмно, бабо, за теб трябва светли дни и слънчеви усмивки – дано си ги намерила там, където си сега! През последните седмици, когато я виждах в болницата и стоях на ръба на леглото й, тя си говореше нещо с мен, преповтаряше едни и същи неща и после полека се разсейваше, започваше да гледа настрани. И започваше да въздиша, да протяга уморени ръце, сякаш гали невидими лица. На мама е казала, няколко дни преди да умре, че нощем сънува своите си хора. Аз знам, че беше започнала да ги вижда и денем.

Малко ми е тъжно, че децата ми няма да я познават, каквато беше преди. Оги е мъничък и сигурно няма да я помни хич, а Светко ще я помни като старата баба, която повече мълчеше, все не чуваше и все се усмихваше. Много се радваше на децата. И на Краси много се радваше. Допреди година-две, когато още ги помнеше. Накрая мен все ме разпознаваше и когато идех у нашите, все ме познаваше и се развеселяваше. Казваха ми, че след мен е била по-спокойна и по-весела, доколкото е възможно.

Спомням си как все казваше “само спокойствие да е” и “няма да се ядосваш”. Аз се ядосвах за какво ли не. А баба Венка, вече след университета трябва да е било, по повод на някаква моя голяма грижа или с работа, или с дипломиране, не помня какво, ми казваше на гости у нашите “Нема да се ядосваш! Да не е къща, да изго̀ри?” Не, баба, не е къща, права си! Няма да се ядосвам. :)

Двете ми баби, майките на родителите ми най-силно ме свързваха с България и с оставане тук. Баба Богдана беше от стар род, съпруга на царски офицер също от известен род и май все се надяваше някой от внуците да събере и запише всички спомени, да подреди документите и снимките от онова време. Тя беше моята връзка с историята, с несгодите и подтисничеството и с роптаенето против това подтисничество, връзката със старите сгради в София, с къщите и тесните им стълбища с ковани парапети. Баба Венка пък беше връзката ми с рода като изживяна история, изиграни игри на село, всички рождени дни и семейни празници, меда с масло за филийката ми като малък и игривите сутрешни слънчеви лъчи след нова година, когато уморен от чакане на Дядо Мраз заспивам много късно и едвам се събуждам, за да видя усмихнатите лица на всички. И двете ще ми липсват! Ще ми липсват много.

Лека ти пръст, бабо Венке, и Бог да те прости!

Ясето

Вкъщи

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

35

За някои не е много, за други не е и малко. Но важното е как е за мен – а за мен е странно да са минали цели две години от катеренето на Търнов с тичащия навсякъде Светко и Оги, дето беше “още в коремчето”. Тогава 33 ми се виждаха множко. Дано след следващите две всички вкъщи сме по-добре. Лично не си пожелавам нещо по-специално, освен ако здравето не влиза в тази графа. А за цялото ни задружно и малко, но увеличаващо се семейство ще кажа само, че решението е взето, дестинацията е известна и само се чака сгоден попътен вятър и добра заплата. Всъщност последното е приоритет, дори другото да не стане и да се позабави. Сещам се как преди повече от десет години, като студент по време на протестите, разправях на приятелите от и около курса (най-яката компания, тенкю пипъл, тенкю!), че не съм можел да живея другаде, освен в България. Това по повод на една от вечните тогава теми за бъдещето ни в тия бурни времена. Не съм можел, я ме виж ти! Не знам откъде ми е била дошла тая идея – нито е от средата, нито е от нашите, даже напротив – обаче много ми е пречела през годините. Досега. Сега вече знам – тук не е мястото. Добре, че знам езици, пък ми се и отдават – млад съм, ученето е интересно. Скоро ще се приберем вкъщи в София и започва системно следване на цели и задачи. Хубаво е, когато има цел – осмислят се задачите. :)

2082

Знам – понякога доста мрънкам, но всеки има границите си. Моите се простират някъде до живеенето с тъща ми. Сигурно щеше да е пак така, ако идваха нашите. Моето семейство си е отделно, мое (наше) и в това е цялата магия. Много ще се постарая когато остарея да помагам на децата си само когато те сами искат. А не когато аз “преценя”. Междувременно се лекувам с Accept. Баси, обичам стария метъл! \m/

2049

Не пиша. Заспивам в 12, ставам като сомнамбул около 7. Пускам филмче на Светко, имам десетина минути да си долежа, после му правя попара. Закусваме с Краси, после се почва дневното лудеене. Следобяд спят, а аз излизам да обикалям центъра за авточасти за ремонта. Вечер се лудее, после идва къпане, обличане, приказки и приспиване. Всичко с безкра-айни убеждавания. Към 11 спят и имам час за Интернет.

2017

Светко не ме оставя почти хич, Оги пък не оставя майка си. Майка й, обаче, ни остави и замина някъде за десетина дни. Уж е по-спокойно, но не съвсем. Защото щом сега не мога да се добера до компютъра да посвърша нещо, какво ли ще е след месеци? Когато успявам пък, сред плача на Светко, който ме вика да е с мен, ми е виновно. Ентусиазмът ми за уеб-проекти е малък, за фотография – никакъв. Празници.