След неприятно и натоварващо блъскане с бюрокрацията на ДАИ (или ИААА, както се казват сега), завършило с неуспех и след бърза консултация с препатили вече приятели, най-накрая успях да подам молба за прехвърляне на шофьорския ми изпит. Бюрокрацията живее в голямата сграда на министерството на транспорта в началото на ул. Гурко в центъра. Там няма оцеляване, има само мачкане на клиента, който както за всички други държавни институции е поредната мръсна мижитурка, дето си позволява да занимава държавата с незначителното си битие. И по канален ред бива упътен да се разкара, разбира се не преди да му бъде прехвърлено едно прилично количество от гнева, нервите и беса на отделните служители. А както знаем, няма държавни служители, дето да не са гневни, или да са спокойни. Това е ежедневието в ДАИ на Гурко. Не ходете там — уважавайте нервите си…

Допитването до приятели много бързо разкри една малка тайна — истинският оборот на документите става не в оборудваната със светещи табла с поредни номерца и компютри със софтуери за документооборот централа на Гурко, а в сградите на ул. Витиня №1. Това е на границата между кварталите Сухата река и Левски. Минава наблизо тролей 1. Това последното е полезна информация наистина, спестява доста маршировки из затънтените гранични области на едни от определено нецентралните квартали на София. Аз не го знаех и си помарширувах бая.

Накратко, ако искате да си карате изпитите за шофьор в друг град, различен от този, в който сте карали курсовете, трябва да отидете там и да подадете молба. Всичко е ултимално просто. Наоколо има разни нови строежи, разчиствания за още по-нови бъдещи строежи и т.н., но ДАИ се забелязва и няма да го подминете. Има голям паркинг и в дъното — две-три едноетажни продълговати офисни постройки от времето на РСО. Дето са един коридор и от едната страна кабинети. Ползваха се масово навремето, например нашата поликлиника дълго време беше в подобно комплексче, преди да й довършат специално издигнатата многоетажна и лъскава сграда.

Отивате в централното такова “офисно хале” и направо търсите първата врата вляво. Стаята на директора, всъщност тя е преходна стая на секретарката. Леличката там ви дава една готова бланка, подпечатва ви свидетелството за завършен щофьорски курс (а, да — трябва него да носите) и ви праща в кабинет номер 2. Логично той е в съседната стая. Там шефът на отдел “Водачи” (или нещо подобно), също много учтив и любезен чичко, ви подпечатва молбата, допопълва нещо на гърба на свидетелството и ви обяснява какво да направите. Две неща са — първо да върнете молбата на секретарката и да й пожелаете лек ден и приятна работа. И второ — след най-много десет работни дни да идете в желания град и да дадете подпечатаното свидетелство за курса на новия си инструктор.

Толкова. Нищо работа и даже аз, който в такива изострени бюрократични натоварвания съм готов да сея огин из пътя си, с широка усмивка на лицето благодарях и пожелавах на хората приятен ден. Искрено, между другото ;) Неприятното е, че това всичкото се намира далечко и най-удобно е човек да иде с кола. Но пък тогава… ако вече кара кола, за какво ще му е да си сменя града на шофьорския изпит. То един шофьор предполагам може да има вземане-даване с ДАИ и по други причини… Но да не си разваляме настроението все пак ;)

Разликата? Накратко, разликата е между половин час разтакаване и десет минути свършване на работата, заедно с попълването на молбата. По-подробно разликата е, че докато се добера до деловодството на сградата на Гурко, трябваше да мина през няколко подробни разпитвания. Въпросното деловодство, между другото, е на втория етаж, точно срещу стълбите, а стълбите пък са точно срещу входа — песен. Но всеки портиер или минаващ или пък пушещ с портиера дядка трябва да те пита за къде си тръгнал. После ама какво точно искаш, какво търсиш. Ама каква молба, ама за какво. И откъде си, от кой град и защо в друг. Защото имало различни видове молби, а и защо всъщност някой ще иска да си сменя града? Накрая с леко раздразнение ти посочват пътя, който така и така си е един.

Да, може на кибиците там да им е скучно — в офисите на ул. Витиня постоянно кипи някаква дейност, всякакви хора чакат в тесния коридор по-навътре пред другите кабинети, инструктори влизат и излизат, изобщо няма чак скука. Но пък от друга страна защо аз точно да правя деня на разните скучаещи дядковци портиери и други предпенсионери от ДАИ?

Самото деловодство. Четири-пет каси, над тях със светещи табла с номерца и крещящи надписи по стените, приканващи ме да си взема билетче с номер от машината и да изчакам търпеливо реда си. Оглеждах се, навеждах се, пулих се наоколо за тая машина — е не я намерих. През това време зад гишетата стоеше единствената служителка и стоически понасяше някакъв явно много скучен и бавен разговор с приятелка. По някое време затвори, аз застанах нагъл без билет и й казах за какво съм. Последва много дълго чудене и преминаване пак през същите въпроси — ама каква молба, ама вие от кой град сте, ама къде, ама защо, ама не знам може ли, ама то всъщност ние ще сме в почивка след малко… Накрая ми заобяснява как да съм идел да се обадя по вътрешния телефон на директорката на не знам си кой там отдел, понеже тя би трябвало да знае какво да се прави… Теглих й една наум, метнах ръка по нея и с насилена усмивка си тръгнах.

Аз, клиентът, който ги е намерил и има много точна представа какво иска да направи и какъв документ да подаде, трябва да ги търся и разпитвам. Отвратителна е тая нагласа на държавните (и бившите държавни, то на практика този манталитет не се маха от някаква си приватизация) институции. Вместо те да ме гонят, само и само да ме обслужат, аз трябва да се тормозя из системата им. Като че ли съм им виновен за нещо. Пък да не отваряме старата, но съвсем правилна теза — че всъщност на тия хора ние, гражданите им плащаме заплатите през всякаквите държавни вземания.

Следва изпитването.