Category Archives: social

Тотални избори

Винаги е модерно да се критикува властта и хората да се оплакват, че нищо не се оправяло, защото сме си били виновни самите ние. Защото не сме били гласували на изборите. Защото не сме били ангажирани, не сме го били показвали. Защото народът ни бил муден и изборно незрял и затова, видите ли, си заслужавал управлението. Не бил луд този, който яде зелника, а тези, дето му го давали. Тоест на някого са му виновни хората, които не са гласували. Или не са гласували за неговата партия.

Майната му – проблемът изобщо, ИЗОБЩО не е в това. Общите парламентарни избори не променят нищо и джафкането че “трябвало да гласуваме” си е нищо повече от точно джафкане. Има два вида джафкащи – едните са недоволни от неучастието на хората в изборите, защото имат някаква чиста вяра в непорочността на представителната демокрация и затова съжаляват, че с всеки следващи избори очакваната мечта за идеалното общество на всеобщо щастливо гласуване се отдалечава все повече. Тези хора са готини – точно заради безкористното им отношение.

Вторият вид джафкащи ме изнервят и досаждат. Тайният им или в някои случаи не толкова таен мотив за недоволство е фактът, че на предните избори е спечелила не “правилната партия”, а някоя друга. Това винаги е свързано с отместване на недоволството от властта и грешките на властта към недоволство от конкретни хора, конкретни властимащи. Проблемът става личен и грешките на системата на властта минават на заден план. Защото, разбира се, “когато дойдат правилните хора, всичко ще се уреди”. Ще се уреди, грънци… Отвращава ме това принизяване на дебата – всъщност най-често точно хора с такива мотиви и разбирания са хапливи към съзнателно негласуващите. Честно казано, ако някой привижда така лична или партийна “греховност” и заменя с нея общите проблеми на властта, за мен това е плитко, несериозно и неграмотно. И не го уважавам.

Ще кажете “ама нали има силни личности, нали има лидери, нали има честни политици, нали има реформатори…”. Има – грънци… Истината е, че “всички са маскари”, защото “келепир има в тая работа”. Не, това не е някаква простащина или нихилизъм, нито пък “балкански манталитет”. Всъщност може и да е, няма значение – важното е, че не е нещо, от което да се срамуваме. Алеко, през репликите на Бай Ганьо, е казал толкова верни неща. Ама ние не – той нали простак и далавераджия, значи ще страним от всичко, което казва.

Всички са маскари – това, че един конкретен министър щял или не щял да си подаде оставката няма никакво, ама никакво значение. Или пък че някакво си правителство за n-ти път искат да му гласуват недоверие. Или че имало някаква си коалиция, дето била толкова акана. Всички са ченгета, комунисти, мафиоти – маскари с една дума. Да не се заблуждаваме – няма хора във властта, които да не са замесени някак в някакви игри на нелегални пари и далавери. Или които да не са свързани с милиционерското по някакъв начин. Или пък които да не са комунисти – не по идеи и брошури, а по начин и методи на управление. Маскари са, защото никакви избори не могат да ги засегнат. Изборите “засягат” само прохождащите нови депутати и кметове, дето още не са се намърдали на “правилните места” и свързали с “правилните хора”. Всички други, и в трите вида власт, са буквално недосегаеми.

Всички са маскари – протестът срещу конкретни личности във властта само размива проблема. Защото и да падне това правителство, след него ще дойде или пак същото, или по-калпаво. Няма “лидери” и “силни личности” – има PR и точни хора, промотирани в точното време и поставени на точното място. Един голям цирк, в който ние сме зрители, а ни карат да се изживяваме като участници и ни убеждават, че не било цирк, а сложна и много важна и трудна драма на Шекспир. Глупости.

Решението?

Истинско решение няма, защото в някаква степен е така по целия свят. Но това, което можем да направим, е да намалим и ограничим проблема у нас.

Нищо няма да стане с протести, нищо няма да стане с излизане на улицата, нищо няма да стане с крещене пред парламента, нищо няма да стане с подписки, нищо няма да стане с оплаквания из медиите, нищо няма да стане с оставки на министри, депутати или генерали. Нищо няма да стане и с нови избори – освен ако толкова много не искате следващия батко-полицай-бабаит да седне на големия стол.

Ще стане с избори – но не с общи парламентарни избори. Те са измислени за заблуда на населението. Нито и с кметски избори – добре, този път се гласуваше вече не само за “големи” кметове, но и за кметове на отделните общини. И какво се промени? Някой да е забелязал някой “малък” кмет да е направил нещо сам, отделно? Дори и да се гласува за тях поотделно, ясно е, че пак се назначават. Само че не както преди след изборите от кмета, а преди изборите от шефа на партията.

Ще стане с избори. Избори за всичко. За всяка публична управленска длъжност, за която може да се организират избори.

Избори за началници на полицията

Защо хем полицията ще има политическо, тоест не-полицейско ръководство, хем това политическо ръководство ще се назначава от изпълнителната власт? Ние гласуваме единствено за парламентарната власт. Делегираме си изборните права на депутатите. После те избират кабинет от министри. Делегират нашите делегирани права на премиера. После той, заедно с партийните централи, избира министър на полицията. Делегира делегираните му от депутатите делегирани наши права на министъра. Е това ако не е далеч от народа… здраве му кажи.

Всеки началник на районно управление и всеки началник на районна дирекция на полицията – на изборна длъжност! Оперативните началници вътре в управленията и дирекциите естествено могат да бъдат само специалисти полицаи, но защо е казано началниците на институциите да не могат да се избират от народа? Може пак да са полицаи, може да излизат на предизборни дебати и прояви с униформите си. Но да са изборни. И когато две години подред тази районна структура на МВР не си изпълнява задачите и хората пропищяват от престъпниците и вече започват да прибягват до саморазправи, защото полицията не прави нищо – идват нови избори за полицейски началник и хората си казват думата.

Така всеки такъв полицейски началник на изборен пост ще се замисля много силно, преди да вземе подкуп, преди да се обвърже с престъпници, преди да прави всякакви зулуми, вместо да си върши истинската работа. Защото столът ще му е горещ. Защото ако не е читав, утре чисто и просто ще излети от него.

Избори за съдии и прокурори

Положението със съдебната система е още по-отчайващо и от това в полицията. И защо за съда не се шуми толкова в медиите, а все се гледат полицаите? Може би защото е по-лесно, защото полицейските неща са все по-видими някак, всяко отделно нещо е по-скандално от някакви си там проблеми в съдилищата. Но не е така – истинският проблем на положението в България е точно това, че съдът като институция, съдът като власт е неработещ. Неработенето на съд е много по-страшно от някакви кадрови проблеми в полицията. Защото ако работи съдът, за всички проблеми има културно решение – съд. Ако съдът пък не работи, тогава решенията са все некултурни и повече или по-малко силови.

Дейността на един районен съдия или прокурор е също толкова замерима, колкото и на полицейския началник. Защо тогава не се направят преки избори за местните ръководители на съда и на прокуратурата? Хората могат да гласуват и то могат да гласуват много точно и правилно, когато проблемът е близо до тях. Много ми пука на мен кой ще е депутат, при условие, че ме делят десетки и стотици километри с местоработата му. Или десетки и стотици административни стъпала за достъп до него.

Но за местен кмет, местен началник на полицията, местен съдия и местен прокурор всеки може да гласува. И то да гласува наистина по съвест, защото ще има преки впечатления от тези хора и ще знае, че ще е пряко засегнат от грешка в избора си.

—-

Това е начинът. Ако толкова са ни мили изборите, нека не се крием зад парламентарните избори. Много лесно е да се крием зад тях, да се обвиняваме кой гласувал и кой не, кой протестирал и кой не – но нищо добро не правим за обществото си. Ако ще твърдим, че все пак изборите могат да променят нещата, тогава трябва да въведем избори за всички власти, а не само за една. Защото така, с едни избори за само една власт, която след това избира и делегира нагоре по веригата не става нищо. И така наистина изборите не променят нищо. Както не променя и мрънкането и джафкането срещу нарочното съзнателно негласуване на хората на общи избори.

1241

София вече се е препълнила, всеки го знае. Интересно как след 1 часа всичко е пусто. Къде отиват всички? По родните места? Спят? Пият из кръчмите и слушат чалга? Не може ли да го правят същото и през деня…

Кльонът отвън…

Още една от странните вечери, които те карат да се чувстваш извън времето. Не по принцип, а извън своето. Но то всъщност какво сме извън своите си неща, извън света, какъвто си го обичаме и какъвто си го живеем?

Очаквайки обаждане от Краси и говорейки с колегите в службата за Линукс, бях нащрек цял ден. Двама от колегите ми като “на магия” след намекването ми тук и пред мен, че ще се оглеждам за нови професионални реализации, започнаха много да се интересуват, разучават Линукс и, съответно (хм-хм, не че съм най-добрият, просто наоколо няма по-добър, нашир и надлъж;Р;)… да ме питат. И аз да отговарям, обяснявам, разпалено да обяснявам. Дали ако духът на съвместност, който е пропил общността на свободния софтуер не беше и в мен, щях така да се заинтригувам от всеки проблем и да се вживявам във всяко чуждо решаване? Ако въпросното светогледане е и мое, то не би ме интересувал много този въпрос ;)

Уговорка с Йовко – изпуснах я. Уговорка с Ийори – той се отказа. Останаха срещата с Калоян и купона на Сашо Конов по случай в-инженерстването му ;)

Запътих се дълго след края на работното време към “Ботуша” да видя Калата и се сетих за сутринта, когато трябваше да върна колелото обратно с асансьора, защото, моля ви ти се, …”валяло” :( На втория оглед на коридора на “Ботуша” видях Жоро, вече очакващ с поглед ориентирането ми ;) Една тъмна бира с картофки беше достатъчна, за да започнем тъкменето на злободневия, като проблемите на ССС и една нова приумица, наречена на името на създателя си, Orkut. За втората трябва да пиша отделно, защото имам много и принципни несъвместимости със света й и трябва или да се разкарам с гръм и трясък (доколкото е възможно за незначителна там особа като мен;), или да изпиша гръмогласно несъответствията си. Като се замисля, то второто си е равносилно на разкарване – кой би търпял такова нещо, без да нахлузи кубинките и да навие вериги, а това си е “трясък”, пък сигурно и “гръм” се чува ;))

Появиха се и поканените от мен Владо и Жана. Те са готини хора и велики приятели, радвам се, че и други успяха да попият от чара им ;) Срещата се оформи, като се присъединиха Сашо Шопов и Калата с малкия джедай Благовест. По това време ми се обади другият Сашо, Конов. Отново. Колко съм несериозен.

След теории за свободния софтуер, Линукс и Майкрософт, все теми, за които съратниците ми от ССС не знаеха, че са по друг начин, но все пак близки и на Владо, всички май достигнахме до консенсус, поне привидно. Това е моментът, в който виждаш на една маса с шест човека да се водят повече от три разговора. Едновременно. Показателно е, всеки смята, че следи поне своя и още един, но мен ако питате, магията е в тъмното пиво ;)

След бързото разпръсване, с Калоян и Благовест поехме по дългия път – те до Младост, а моя милост – до Горни Лозен. Калата има много идеи, както и много други като нас. Но нещо в него ме е учудвало и очаровало винаги – не простата “идейност”, а една много силна начална оперативност. Отказвайки да е “бетоновоз” само, той често поема работата по “наливане на основите”. Той е от хората, които са не само “суровина”, но и “двигатели”, без да се изхабяват като “водачи” и това е достойно за уважение, винаги. Разбира се, и за подражание. Но е много трудно. Но за една среда на “оперативност”, условия, в които такива думи не са важни и се губят, по-важни са много други неща, не тези мои размисли ;)

—-

Пътят до Горни Лозен ме размаза психически. Наистина много исках да стигна и сега се надявам да си изкарат идеално без мен, но пътят ме върна 8-9 години назад и после – обратно. За има-няма час, час и нещо. Най-накрая се качих на рейс 5. Дългият път в нощта с прелитащите светлини ме омагьоса, в главата ми кънтяха песни на “Кино”:

В кабине нет шофера, но мы вместе в путь
и мотор зажалел, но мы едем вперед

В тролейбус, который идет на восток

Беше време, когато такива песни можеха да ме вцепенят, както Жоро разказваше скоро за страх от скока. Но все си казвах напоследък, че съм загрубял, изтъркан. Но не би.

Дългите линии на размитите улични лампи се попрекъснаха и спряха. Лека-полека задминахме много ориентири, а аз чаках околовръстното. С гръб към движението. С Владо, същият Владо, сме говорили преди време за магията на усещането на движението “с гръб”. Животът е такъв, че винаги си с гръб, дори и да гледаш напред. Затова е по-достойно да не гледаш напред, понеже напред няма нищо, там е животът ти неизживян, а това е нищо. Силата на постъпките е това, което пали отдалечаващите се светлини. По пътя, който си изминал; защото само той е истинският, онзи, напред не е твоят, а пътят на шофьора. Който е недостижим. Както пеят “Кино”, него “го няма в кабината”…

—-

След време видях себе си, на черен фон. Тъмнината отвън отстъпи на моя образ, осветяван от оскъдното икарусно осветление. И на моя фон – мятащи се черни клони и пробягващи сиви форми. В далечината – спасителните светлини на Витоша. Когато доближих казармата си, усещането доби плът и започна да лази по гърба ми. Видях мрачните лампи в коридорите на корпусите в далечината, опитах се да се взема чувствата, с които не успях да се сбогувам там, след като неуспешно ги погребвах, но не би – пред очите ми се изправи кльонът на оградата. Насочен навътре. Навътре, дори не към мен, който съм дошъл да го видя…

—-

Спирките се нижеха и ги броях, но явно шофьорът имаше друга система. Трябваше да сляза, когато на едно момиче, точно зад гърба ми, му се обадиха да слиза по телефона (после разбрах, че и тя е била за същия купон…).

Другото е проза – важното е, че се върнах и Арти не намира място от кеф и даже отказва да яде, и сега иска да е около мен, да ме гледа, да мърка, да подскача като луд, обсебен от шумяща хартийка или просто да се сгуши някъде и да ме наблюдава.

Да се радва, да изживява всичко. Понякога ми е странно, ако е прав Дарвин, какво сме изгубили всъщност, като сме се отделили от животинското си…