Category Archives: Uncategorized

Два живота?

Всеки втори днес говори за Second Life. Как сайтът е революционен, какво се случва в него, какви проблеми има и какви решения дава на някои. Преди да продължа, ще си призная, че опитът ми във “втория живот” до ден днешен е доста постен – сметката ми е безплатна, не съм внасял пари за “premium” възможностите, а и честно казано не съм се занимавал много да “живея” вътре. Да правя разни неща, да се шляя и да си лафя с разни други подобни ми. Въпреки че имам аватар от известно време (може би откакто почна да се чува повече за проекта или някъде около лекцията на Джоичи Ито), все съм гледал да не се пристрастя. Защото е ясно като ден – всеки MUD пристрастява, а графичните триизмерни още повече. Ако не вярвате, вижте някой, който упорито твърди, че всъщност играе много малко WoW (или друг подобен MUD) и хич не прекалява. Имам приятели, които така говорят за пушенето на тютюн. Или за натряскването с алкохол. Нали разбирате – “винаги може да се спре”… Да бе.

Като оставим пристрастяването (както казах, хората преди са се пристрастявали към текстови MUD-ове – нищо ново под слънцето), Second Life ми прави впечатление с нещо принципно различно и две други проблемни неща.

Принципно различното в действието на света там е, че по някакъв начин бизнесът е видял причина да се намеси. Не външно, а да влезе вътре и да работи с инструментите на самия свят. Това се случва рядко и ако е нещо повече от опити за по-масова реклама на съответната фирма, значи е и нещо качествено различно. Всъщност не зная доколко е уникално бизнесът да се интегрира в общества – винаги тук-там има примери за това как някоя фирма се опитва да изгради потребителски кръг от “фенове” и да поддържа тази общност като самофинансираща се и самоорганизираща се рекламна машина. За Интернет това навлизане е видимо отдавна – вижте който и да е от по-качествените фирмени сайтове. В такъв сайт има място и за потребителите по някакъв начин – дали с модерирани форум, коментари, оценки на продуктите или пък с отделен, някак “неофициален” сайт на любителите на марката. Така се създава и поддържа инерция в маркетинга – а без такава инерция съвременният бизнес не може. Или поне рекламите ще са много по-мащабни и ще струват много повече. Потребителските общества около фирмите дори по някакъв начин оправдават и определят съществуването на самата реклама – без тях тя би била нерентабилна (тоест несъществуваща:), а с тях дори е по-лесно. Фирма с потребителска общност донякъде се рекламира “от само себе си”. И все пак в Second Life това интегриране на бизнеса е много по-бързо и безпроблемно, отколкото в обикновените сайтове преди време.

За мен това е уникалността на Second Life – че явно успява някак да “завихри” доста такива фирмени общности около себе си… в себе си. Не казвам, че всички жители са част от тякива и всички са там покрай другото и за да погледнат какво е направила любимата фирма. Но все пак чувствителен брой хора, дори и малко да са, явно правят точно това. Как точно е сработил този механизъм в Second Life, защо точно там се е получило така с бизнеса, дали се дължи на сполучливият бизнес модел на самия сайт – това не се наемам да коментирам сега. Просто си е за отбелязване, че такова движение и такъв интерес от страна на бизнеса има.

По-интересни са ми проблемите на Second Life. Едно от затруднението се крие в това, че сайтът изгражда отделна реалност и дава възможност да се превърне тя в действителност за жителите, но този свят е по определение някак осакатен. Принципно несъвършен, Second Life никога не може да се откъсне съвсем от концепцията на всеки друг MUD или MMORPG, на всяка най-обикновена компютърна игра дори. Колкото и да се замазва този проблем с претенцията за “отделност”, с призива да не се разкриват физическите собственици на аватарите например. Всъщност една добра компютърна игра доста по-добре създава по-тотално откъсната действителност. Тъй де, поне няма мега-претенциите на Second Life.

За какво говоря? За парите. Парите, истинските пари от света тук-и-сега са постоянната връзка и тя не дава възможност този отделен свят да изпълни претенцията си за отделност. Защото дори и да започнеш някаква дейност, активност, живот там, винаги отначало се нуждаеш от пари. Отсамни пари. Е, не съм изцяло сигурен дали ако човек тръгне да прави нещо наистина оригинално, което да се купува от другите аватари и всичкото това стане без никакви инвестиции в сайта, с безплатен акаунт, няма да се получи пак. Даже изобщо не зная. Но дори и да е възможен такъв “късмет”, принципът, по който работи сайтът включва много основно истинските пари. А да се каже, че свят, в който отделеното случване е по-скоро рядкост е отделен свят е невярно.

Другата трудност е технологична – защо няма проекти за такъв свят, който да е свободен и технологично, като софтуер и правила? Да, разбира се, може да има някой ден – както имаше много проекти за свободни социални мрежи, които просъществуваха на хартия докато на хората в крайна сметка не им омръзна самата идея. А междувременно населяваха несвободния Orkut. Може и както с Google се случва – толкова години търсачка, която не знаем как, кога и защо работи, но всички малко или повече харесваме, а чак в последните години се чува за проекти за бъдеща разпределена семантична мрежа. Която, разбира се, ще преодолее ограниченията на Google, покрай най-различни други. Но въпросът е защо никой не поставя въпроса за свободността на технологиите и отвореността на услугата? За какво говоря – вижте например блог-хостинга на Google, Blogspot. Огромен ресурс, който не знаем как работи, но някак това не притеснява широката публика, защото “ами то много хора има там, много го ползват, значи е добро”. Глупости – Blogspot/Blogger е един от най-лошите блог-хостинги, в смисъла на най-ограничаващи потребителя.

Та свободен проект за изграждане на онлайн-свят? Мислите, че не може да има? Не съм съгласен – преди сигурно десетина години аз съм влизал в светове, които по функционалност и графика приличат на Second Life. Е, не са чак толкова мащабни, но и тогава имаше много потребители. Вярно, не отваряха магазини и не купуваха земи, но всичко останало си беше същото. Наистина, много бързо ти писва да висиш в нещо, в което можеш да се движиш, да ползваш разни неща, да се обличаш различно, но най-вече основното е да чатиш с другите наоколо. Така де – за това си има IRC, хората са го измислили отдавна. За по-модерно скроените – стаи в jabber. Единствената разлика в Second Life е в набора от неща, които може човек да прави… след като си плати. Иначе тези светове не са новост, дори графиката тук не е хич нищо особено. Че то даже си има специални езици за описване на 3D-светове! И то от години. А вече има свободни проекти за такива светове – Daimonin, Freedriod, Crossfire, Ultima Iris.

И все пак каква е силата точно на Second Life? Защо точно там, а не например в WoW навлязоха фирми, или пък започнаха да се обсъждат идеи за авторското право? Заради парите? Мне, че то и в WoW и в другите подобни трябва да се плаща. Защото по дефиниция Second Life е освен всичко друго и икономическа симулация? Не, че то и BlogShares преди време откриха тази ниша, дори направиха нещо повече – там човек може почти да заличи разликата между плащащ си потребител и такъв с безплатен акаунт. Да, в BlogShares могат да се правят много по-малко неща и то все свързани пряко с бизнеса и парите. А и няма настолен клиент, който да те показва триизмерен, с дънки и бицепси по твой дизайн.

Не че имам отговори на тези въпроси, пък и не че всичко това е чак толкова важно – даже напротив, светът на всяка онлайн-симулация ще си реши проблемите сам и отвътре. Аз просто исках да напиша нещо за този проект и понеже далеч не съм “запленен” от Second Life и от онлайн-симулациите по принцип, може да съм видял несъществуващи проблеми. Все едно :)

Работни преосмисляния

Тези дни ме е налегнал грип и се превивам вкъщи с болки в корема и болничен за шефа, прибран някъде в якето. Точно преди да ме покоси постоянната вирусна пандемия “отново за първи път”, имах среща за предварително уговаряне на работа, която среща и която работа ме бяха ентусиазирали дотолкова, че започнах да се присещам защо изобщо бях тръгнал да напускам работа преди малко повече от година. Тогава с усилие взех решението да се махна от Електроразпределение Столично, където имах постоянен договор, нисичка, но бавно нарастваща заплата и достатъчно премии и отпуски.

Махнах се, за да започна да работя за себе си. Да съм свободен сам да определям работното си време и почивките, да поемам отговорност за провалите и да изживявам истинската радост от успехите. А не да ми се налага да се мъкна в офис, който ми е противен и да върша работа, която смятам за безмислена под ръководството на хора, които или са некомпетентни, или имат други интереси, или, както е на новата ми работа, комбинират всичко това, че и дори се държат зле с мен. Да, единствените положителни неща са били добрите отношения с някои от колегите (приятели, които ще се радвам да видя и днес) и няколко внедрени технологии (които обаче се забравят с напускането ми).

Не съжалявам, че тръгнах пак на работа преди три месеца, не съжалявам и че наскоро започнах отново да си търся по-добра позиция. Това, което ме учудва безкрайно е как съм могъл да забравя защо напуснах. Как може три месеца работа в мазе-хале с луминисцентни лампи, LCD-монитори и бумтящи промишлени климатици в сървърното от другата страна на стъклената стена да затрият мотивацията за работене сам? И да оставят само спомена, че “нещо съм искал да направя”… ама какво беше – сигурно да си намеря по-добра работа?

През изминалите две-три седмици отказах две-три предложения, от едно място ме “отложиха” и “въведоха в базата” и също така отказах на предложение за работа в добра фирма при готин екип. Точно това последното ме накара да преосмисля работната си мотивация. Когато обмислях въпросната позиция имах пред себе си много възможности за професионално развитие, за учене на нови неща, за пътувания и за работа в готин екип. Не на последно място и при добри пари. Но когато една вечер си мислех как ще си развия живота с тази работа в близките месеци и евентуално години, нещо в мен се обърна назад и си припомни. Да, аз наистина исках и искам да работя отделно от голяма фирма, сам или в екип с приятели – да работя така, че да мога във всеки ден да си припомням моите си лични приоритети и мечти и да ги следвам. Може работата за държавни и бивши държавни предприятия да ме е изкривила (всъщност със сигурност е така – ако темата ми беше политическа, щях да кажа, че за системата на властта не трябва да се работи). Може в някоя хубава частна фирма нещата да са много по-добре и да успявам да се чувствам свободен. Но три месеца работа в ИТ-отдел на държавна агенция явно наистина могат да заличават памет. Ужасявам се, като си помисля колко служители в държавната администрация са с така изтрити мечти, проекти и мотиви. Стряскам се, че се случи на мен…

Отгръщам нова страница и макар да трябва да се върна на работа в понеделник, вече имам предвид защо изобщо съм отишъл на тази работа. Истинската причина да отида не беше, че не ме искаха от другаде (както може би си мечтае началникът ми:) – напротив. Причината да работя на сегашното си място е, че смятах, че ще имам достатъчно свободно време да подготвя и доизмисля бизнес-концепция за Lindeas, за да може когато напусна и се заема само с мои проекти и проекти с приятели, нещата да вървят по-гладко.

Разбира се, оказа се, че в държавната работа няма работа, но пък има много неща за вършене, има голяма отпуска, но се влиза с магнитна карта точно навреме, има много техника, но никой не знае нито как да я управлява, нито пък и за какво точно е. Започнах лека-полека пак да влизам в стаята с двойно дълго кафе (“супа”, както му казваше Жоро Танев), лошото осветление и шумът така ми отвлякоха вниманието, че постепенно забравих защо бях отишъл там.

От днес професионален приоритет отново са проектите с GNU/Linux. Радвам се, че решавам така и че пиша това тук, за да ме подсеща поне. :) Ще се върна към проектите, които имах с някои приятели. Дано съм бил единственият, който така се е хипнотизирал от работата. :)

Мобилни любимци

Мразя мобилния си телефон. Наистина не разбирам какво толкова харесват другите в своите си. Или в тези, които ще си купят някой ден и ще са с камери, ще са полифонични, ще са сгъваеми, светещи, вибриращи или помнещи и организиращи. Гадост. Ако можех да избирам, бих предпочел джобен компютър или някакъв по-подробен органайзер – на мен и сега телефонът ми трябва най-вече като адресник и календар. Да си пазя в него контактите на приятели и да ми бръмчи и вибрира, когато дойде нечий рожден ден, годишнина или друго подобно. Не че досега ми е бил и толкова нужен де – не съм забравял дата дотолкова, че напомнянето на телефона да ме стресне чак. А като телефон пък го ползвам много, много ограничено – да се чуя с някой приятел за уговорка за среща или да звънна в края на деня на Краси за да се уговорим за среща навън или какво да купя от магазинчето в квартала на прибиране. Напоследък все по-често нямам време за такива срещи, а и с жена ми все по-рядко успяваме да излезем някъде – откъдето и да го погледне човек, телефонът е адска машина и голямо бреме.

Аз стационарния вкъщи едвам издържам, камо ли мобилния, от който не мога да избягам. А има хора, представете си, които отговарят дори без да са погледнали кой ги търси! Аз, признавам си, когато номерът е непознат и не съм в настроение понякога не отговарям. На познати номера не правя така – ако пропусна, то ще е наистина “пропуснато повикване” и ще потърся човека някак след това да се разберем. Но непознатите какво искат от мен, това не разбирам… Има хора, които отговарят на обаждания и в тоалетната, дори са ми казвали как се протягат от банята, докато се къпят – само и само да не пропуснат…

О, безценни…

Това, което не ми дава сън, е мобилен телефон с камера – знам, знам, много хора не могат без такъв, но аз лично изтръпвам всеки път, щом видя. За какво ми е, защо през двайсетина минути по телевизията почват с тъпите си реклами да ме карат да си купя такава досадна кутийка? Че аз едвам изтрайвам моя, дето е без камера, не пее, няма радио и mp3 и не прави кафе – как изобщо мога да живея с някоя от тия новите ужасно стресиращи кутийки в джоба? За мен фотографията не е просто “снимане” – не бих снимал с компактен цифров апарат дори… е, добре де, зависи какво и зависи как – но поне не бих снимал така, както снимат по купони днес хората. Щрак-бляс, щрак-бляс – и след два дни получаваш по пощата снимки, на които изглеждаш ужасно, ама това иди-дойди, ами и хората, с които си и които ти е приятно да виждаш и те се оказали бледи вампири с пъпчива сива кожа и ярко червени очи… И за такова “снимане” ли да имам телефон с камера?

Че то трябва да ми плащат, за да търпя досадни глупости към телефона си. О, то били “екстри”, апаратът струва по-скъпо, защото има неизползваема камера (грешка, използваема за снимки тип “отпуската на патолога”), защото има цветен дисплей (сигурно за да мога да си обработвам на него снимките от камерата, че иначе за какво?), може да “свири радио” (за да тормози хората като мен във влака, когато се опитват да поспят на път за Варна, но не – “ериксонът голяма работа, глей как свири”). Простете, забравих – може да просвирва музикални файлове в MP3-формат. MP3!? А някой да знае телефон с поддръжка на OGG-файлове? Защото аз слушам Ogg Vorbis, не MP3 – и то с причина.

Но всичко това е бял кахър. Най-лошото е, когато някои хора решат да ползват телефона ви за работа. Обаждат ви се в най-неподходящия момент, за да ви питат как върви поръчката им, защото “друго е да се чуем”. Друго е, да – ако си пишехме като нормалните хора, нямаше да е досадно. Това е досадно, но има друго, което е отчайващо. Отчайващо е когато си търсиш нова работа и наистина зависиш от това как ще се развие професионалният ти живот от дадения момент нататък, да разбереш, че всъщност зависиш от нещо толкова омразно като мобилния телефон.

Класика в жанра: подава човек документи за кандидатстване на позиция в голяма фирма и минават две седмици без вест, без кост. Оказва се, че хората се били опитвали да се свържат, но (познайте) по телефона. Пак добре – преди време HR-ите дори не си правеха труда да отговарят, направо всичко минаваше в /dev/null. Какво се получава, ако човек търси нова работа, докато все още е на старата (как да направи иначе – да напусне и да чака “отвън”?) и не може да говори там? Говори по мобилния, скрит в някое ъгълче на коридора, ок – но какво става, ако преди няколко дни мобилният му се е повредил и е неизползваем? Ами излиза в обедната почивка в някой (за предпочитане студен и дъждовен) ден и се обажда от уличен телефон. За да разбере, че всъщност изискванията са ма-а-алко по-други и не се вписва във визията на фирмата.

Ще кажете, че така трябва, това е нормално и хората трябва да се чуят по телефона, за да “стане работата”. Да, ама не. Не, защото огромна част от предварителната комуникация е такава, че може да протече по пощата. Може да протече неинтерактивно. Не е нужно да ти чуват гласа, за да ти кажат какви са изискванията или че ставаш или не ставаш за мястото. Да, добре е да се чуете, ако има възможност да работите заедно – тоест ако някой смята, че съм подходящ кандидат и иска да продължим с интервю наживо, тогава може да се чуем. Разбира се. Макар че то на такъв етап е нормално да се запознаем направо в разговор наживо. Но да се изисква телефонен разговор за такива прости неща като предварителни уговорки е чиста проба загуба на време. Загуба за кандидатстващия, не за работодателя и HR-а му. Защото докато уговарям комуникацията с такива “телефонисти”, аз лично отказах други предложения, които бяха на краен етап. Не е вярно и че “по телефона е по-бързо” – нали сме компютърни специалисти, нали уж и отсреща би трябвало HR-ите да имат компютърна грамотност? Едно писмо ли не могат да напишат? Или са неграмотни и не пишат на български? Предварителното уточняване по неинтерактивен път е в пъти по-бързо от интерактивно обаждане – някои хора може да предпочитат да говорят по мобилните си, но аз се чувствам по-добре, когато по такива въпроси си пиша писма.

“Върхът на сладоледа” беше когато преди време един приятел (няма да казвам име, той ще се сети сам; между другото не сме се виждали от много отдавна, време е за някоя среща в китайски:) ми звъни на мобилния и започва с думите “здрасти, обаждам ти се по телефона, защото видях, че в джабър си do not disturb…” :) Приятен спомен, става за завършек – почувствах се малко по-добре разположен към дрънчащата си кутийка сега :)

Търся работа

От няколко месеца търся моето работно място – такова, че да не съжалявам нито за загубено време при правене на неща, които не смятам за ценни, нито за загубените пари, които евентуално бих получавал другаде.

Отскоро имам работа на цял работен ден, но нещо ме тревожи все повече напоследък – не ми харесва да отивам някъде, да “дръпвам” с ентусиазъм в началото и след това да ме удря монотонното ежедневие сред ИТ-неспециалисти или специалисти в по-различни от ИТ области. И на предишната ми, и на тази работа не съм съвсем сам, работя заедно с поне още един администратор на GNU/Linux, а и тук колегата е ок и сме намерили начина, по който да работим екипно, когато се наложи. Но проблемът не е в екипността ни, а в това, че не ни се налага. Не на последно място не ми допада да съм на длъжност, която хем е държавна, хем шефът има казармени навици в отношенията си с персонала. Да, знам – това е лична преценка и досега винаги съм се опитвал да съм максимално коректен към работодателите си в такива публични казвания. Но не мога да приема такова неравнопоставено отношение – вярно, началникът е на по-различна позиция от моята, но това не променя нещо основно, а то е че както аз имам нужда от работата, за да яде семейството ми, така и началниците имат нужда от мен, за да се върши работата им.

Казано накратко, уморих се да се опитвам да се нагаждам към среда, която е така чужда ми. Мога да се приспособявам, интелигентно момче съм, но всичко си има граници. Пък и май ми е крайно време да си намеря моята си работа – вече съм на трийсет.

Това, от което се интересувам сигурно си личи от статиите в сайта ми, но както аз го определям е нещо свързано с GNU/Linux-системи и поддръжката им. Може да се каже, че съм имал достатъчно време на досегашните ми работения да прочета най-различна литература и да се сблъсквам с различни проблеми, затова не съм супер-специалист, но поне смятам че имам сравнително голяма обща култура по темата.

Също се интересувам и от публицистика по теми, свързани със свободния софтуер, авторските права в Интернет и съответно влиянието на тези неща върху развитието на технологиите и обществото. Работил съм и като преводач на свободни програми, това също е нещо, което мога да върша с ентусиазъм и удовлетворение. Всичко това може да бъде отдалечено – най-доброто ми работно място е пред компютъра вкъщи. Знам, че у нас всеки иска да заведе служителя си в офис и да му плаща чистачка и ток, но аз мога да работя и от вкъщи.

Разбира се, ще продължавам да си търся работа по конвенционалния начин, но все пак ако някой има предвид работа, която да е свързана с интересите ми и най-вече която не е много изтощаваща и, разбира се, не е за малко пари, може да ми помогне да я намеря.

Като казвам, че не искам изтощаваща работа, го мисля сериозно – достатъчно съм работил неща, които предимно ме изморяват. Търся други стимули вече, не искам да се амбицирам на бюрото си с двойно кафе и валериан. Умората и нервите могат да се трупат както от много натоварена работа, така и от целодневна скука. Да кажем, че търся нещо по средата. А казвам да е за добри пари, защото храня семейство. Обривам се вече от позиции за “експертен персонал без ръководни функции, може и студенти”.

Пич, къде ми е пощата?

Имам силни подозрения, че в петък вечер съм загубил доста поща. Става дума за няколко часа, всъщност не – за цяла вечер и нощ, защото вечерта бях навън с приятели и като се прибрах, изобщо не ми беше до изтегляне на поща. Чак в събота преди обяд влязох, за да проверя две уговорки – едната по работа, другата лична. Имаше някаква поща, но не беше видимо повече от тази, която бях чел в петък на работа. Забелязах, че по едно време пощенският сървър на host.bg ми връщаше все грешка, а паролата не си бях сменял. И след това като изтеглих все пак всичко и прегледах, се усъмних, че може да съм източил и изтрил погрешка писмата на работа. Но не е било така – в понеделник проверих, настройките на Sylpheed-Claws са ми да не трие писмата от сървъра.

Гадна работа. Гадно е и че хостингът не поддържа IMAP, но пък то колко от хостингите поддържат? Host.bg са цвете, цвете в сравнение с некадърниците от dom.bg, но все пак някои неща не ми харесват – липсата на IMAP е едно от тях. Липсата на cron в обкръжението е друго.

Неприятното за мен не е, че съм изгубил някои от писмата от пощенски списъци. Аз и без това съм ги настроил да “изтичат” и след няколко дни такива циркулярни писма автоматично се заличават от папката на пощата ми. Пропуснал съм поредното затишие в debian-legal и поредното безмислено джафкане на тема “кой е по-по-най”-(свободен) в списъка на gNewSense. Пропуснал съм и едни неприятни писма в роден списък, в които ме обвиняват, че не се грижа за адекватността между смисъла и името на “Българска свободна планета” – добре, че прочетох тези писма чак в уеб-архива на списъка, защото щях да отговоря, а с такива обвинения е безмислено да се спори. Така че и това не е лошо. Лошото не е и това, че не съм сигурен дали точно в тази петъчна вечер не са ме потърсили за работа, а пък чакам от две места да ме потърсят, докато “задържам” трето финално предложение.

Неприятно ми е, защото съм объркал лична среща и в неделя по обяд един приятел е чакал сам, след като заради мен и третият човек не е отишъл на срещата. Не бях (и не съм все още) достъпен по телефона, защото телефонът ми е паднал в купичката с вода на котарака ми Арти.

Пълна обърквация. Обаче това са нормални неща. Не е нормално хостинг, от който досега съм бил така доволен, да ми загуби пощата и дори да нямам едно съобщение за проблема. Май не е нормално и да ги обвинявам, без изобщо да съм сигурен какво е станало. Но е сигурно едно – нямам поща, а ми е била изпратена. Тъй де, значи са две сигурните неща… :)

Световен ден на философията

Вчера, на третия четвъртък на ноември, беше световният ден на философията. Целта на инициативата на UNESCO е да провокира хората от цял свят да споделят идеи, да запазват помежду си философското наследство и да дава формална причина за откриване на нови дискусии и отделяне на място за философстване. А такова място все повече не достига в света, който в забързаността си решава често да работи с клишета. И клишетата се трупат, всяко кратко спиране се пренебрегва с възгласи от сорта на “стига философствания”, “дървени философи”. Изкуството дори стига дотам, че се бори с клишетата (нещо същностно за него) посредством преекспониране на клишета.

Разбира се, официалното обявяване на “ден” на философията също е нещо външно й, но това поне дава някакъв повод за организиране на семинари и срещи. Философите имат какво да обсъждат, само им трябва подходяща среда. Официалните организирани събития са добро такова място. Не че не може и без събития, не че граденето на лично разбиране не е най-важно винаги, но за да има адекватна и толерантна към философията среда е нужно и да се организират събития. Грижата за средата се гради на осмисляне и разбиране, което е винаги първо лично и чак след това общо. Но все пак тази грижа за средата си има и банални чисто физически измерения. Образно казано, хората правят от къщата дом, но за да има къща, трябва да има покрив.

Та вчера беше важен ден. Вярно, не успях да ида на събитията, организирани в СУ – имало е среща в една от заседателните зали на Ректората. Имало е представяния на философски списания, едното от тях ново и то международно. Нищо, ще ида догодина. Това е хубавото на празниците, редовни са.

Вчера беше важен за мен ден и по друг начин. Лично важен и по някакъв начин граничен, амбициращ и задаващ хоризонти. Това ми помогна да взема доста решения, някои от тях за близкото ми бъдеще. Хубаво е човек да си дава понякога сметка за времето и за отношението си към него. За отношенията си и за точното време, в което да ги заздравява и поддържа. Поне за мен е хубаво аз да го правя. Да знам, че има винаги още нещо и че всичко си е същото. Или, както пееха Motorhead, “всичко се променя и пак остава същото”.

Свободната Java

Да си поговорим за свободната джава. Не, не за kaffe, sable vm, не и за gnu classpath, нито за нещо, базирано на тях. Вече оригиналната виртуална машина за изпълнение на джава-код, софтуерът на Sun Microsystems, имплементиращ java-спецификацията е лицензиран под свободния лиценз GNU GPL.

Според Ричард Столман и много други анализатори това е много голяма и важна новина и Sun за пореден път дават огромен тласък на развитието на свободния софтуер. Не чисто технологично, защото от една страна огромната база от данни с наръчници и готови класове от години е достъпна за разработчиците в сайта на фирмата, а и от друга страна действието на лицензиране под GPL няма да промени веднага статуквото. По простата причина, че огромно, огромно количество несвободен софтуер е написан на джава и тези продукти най-вероятно ще използват комерсиален лиценз (Sun ще лицензира Java двойно, както прави MySQL AB с базата от данни MySQL). И трябва да мине много време, докато технологично джава се наложи като език за писане на свободни проекти.

По-скоро важността на освобождаването на джава е в популяризирането на свободния софтуер. Може би не всички знаят, но Sun са дали на общността и други много важни инструменти – най-пресният предишен пример (и може би най-разбираемият) е OpenOffice.org. Свободният офис-пакет е развит на базата на продукта Sun StarOffice, който компанията освободи преди няколко години. Сред другите примери са NFS (Metwork FileSystem, нещо което се ползва и днес в света на *nix), Netbeans и OpenSolaris. Последните две се закрилят от лиценза CDDL, който Sun написаха с идеята да е свободен, но малко се престараха, честно казано. Лицензирането на Java под GNU GPL, а не под CDDL е още един ход в добра посока.

Интересно ще е как ще се развие софтуерният фронт след тази новина. Ясно е, че джава ще става все по-важна и в света на свободния софтуер. А това означава, че или ще става все по-добър продукт, или ще престане да съществува – и двете са полезни еволюционно неща за свободния софтуер и той ги регулира сам.

Ясно е също, че се задават лоши времена за Mono и .Net – досега пречка за Java и предимство за Mono/.Net беше, че #-езиците имаха изцяло свободна и функционална платформа (проекта Mono), а Java имаше една добра и пълна, но несвободна имплементация и множество свободни, но непълни опити. Сега дори простата аритметика показва, че Java има много по-голям ресурс чисто технически, докато Mono продължава трудния си път в конкуренция с несвободен продукт не на друг, а на Microsoft…

Научих за новината от блога на Лъчо a.k.a. Монологър. Изчаках с интерес реакция в други родни блогове, но за мое учудване такава… нямаше. Калоян Доганов и Вени Марковски са публикували комюнике на английски. Друга реакция няма. Странно, за мен освобождаването на джава е новина, при това голяма. Да не говорим, че от нередовното ми следене на debian-legal и от пощенския списък на gNewSense бях останал с впечатлението, че избирането на лиценз от Sun е било отложено за някое време в началото на другата година. Пък то не само че е избран, а и избраният е GPL :)

Професионални партита

Държавните организации често имат много общи неща, но едно винаги е вярно за тях – всяка си има свой браншови професионален празник и, което е по-важно, всяка стриктно си го празнува. Дали ще е ден на енергетика, лекаря, учителя или данъчния няма значение – винаги има време и пари за още едно парти. Никога не съм разбирал тази традиция, наистина.

Вярно, че в съществуването на професионалните празници има някаква логика, макар и странна. Може би е добре веднъж в годината да се плеснеш по челото на път за работа “ей, аз съм химик, а днес е дeнят на химиците” и да се отбиеш в магазинчето за бонбони и кола за колегите. Може би. По-нормално ми се струва хората само да се сещат и да се поздравяват – както за деня на системните администратори и най-сериозните и заети админи си “позволяват” да побъбрят по месинджър с колега и да се поздравят.

Но не мога да разбера друго – как се е наложила и се задържа традицията да се празнуват браншови празници. Има разлика – в министерството на образованието, например, работят всякакви специалисти, сигурно си имат и чистачки, и елтехници, и шофьори. Но в “деня на просветния работник” всички те имат браншови празник. Малко тъпо някак.

Не говоря за това, че колегите се срещат, веселят се на ведомствените купони и се поздравяват с нещо “тяхно си”. Не, тези неща са ок, защото поне малко съживяват ежедневието. Но аз друго не разбирам – защо трябва да се правят такива празненства за измислени браншови “дни”, вместо да се повиши поне с малко стандартът на служителите. Вместо да се похарчат 100 лева за по едно безалкохолно за 100 човека, защо не се даде с един лев по-висока заплата на всеки от тях?

Така и така хората се веселят, събират си се и си празнуват. Когато и както намерят за добре. Защо трябва да има такива организирани радости? Сплотяване на екипа? Не е това, то е сложно нещо и не се прави с по едно напиване на година.

Мистерия.

Снимки от OpenFest 2006

Ако някой иска да види тазгодишния OpenFest през моя апарат, може да разгледа галерията със снимки от събитието тук.

Вече се появиха в мрежата част от снимките, Богомил например публикува наскоро. Сигурно и други ще се появят. Моите снимки далеч не са образец за майсторство, някои от тях бяха трудни дори за фокусиране, но ми се струва, че все пак носят част от настроението. Който не е успял да посети фестивала, надявам се да усети поне част от магнетизма му. А който е бил там, нека не е много критичен към уменията ми на снимащ – тъй де, уча се :)

Всички снимки са без светкавица и са направени с ръчнофокусни обективи – S-M-C Takumar 105/2.8 и S-Takumar 135/3.5, и двата класически за Pentax. Очарован съм от тях, особено от първия – с него са повечето кадри. Страхотни обективи – дори не ми мина през ума да извадя от чантата автофокусния от комплекта на апарата – такумарите отпреди няколко десетилетия ме плениха. Пожелавам си за следващия фест да свикна да уцелвам точния фокус по-добре :)

Нагласа за блогване

Странно нещо е да имаш блог, желание да пишеш в него, не на последно място – теми, които са ти важни и които намираш време да обмисляш и… все трудно да намираш време и начин да пишеш. Владо беше писал наскоро, че много по-удобно би му било, ако можеше да си прави звукови записи на статиите. Разбира се, текстовият блог е много, много по-различен от аудио- и видео-блоговете. Колкото и някои хора да хвалят мултимедийните излъчвания като следващ етап в развитието на блоговете, аз смятам, че развитието на блогсферата не следва да се влияе толкова директно от технологията. Блоговете се развиват, като развиват свързаността си, разширяват полето на обсъждане и споделяне на идеи. А не като се усложняват технически – писаният текст е много добър инструмент за споделяне. Такъв е бил хилядолетия, такъв е и във времето на блоговете.

Но текстът иска настройка за създаването си. Не зная дали това е външно въведена нужда от образованието и изобщо от средата ни в обществото или текстът е по-“труден” на по-ниско ниво. Но е така – не мога да седна ей-така и за две минути да напиша нещо в блога си. Тоест мога, но не всеки път. Дори не повечето пъти. Всъщност ако успявам, то е заради такава стрес-блогерска-настройка. Не е нещо, за което имам начин.

В опашка за дописване ми стоят вече две или три статии на различни теми. На път за работа сутрин ги написвам мислено по няколко различни начина. Но на път за работа нямам клавиатура пред себе си.

Разбира се, сигурно проблем няма – не го казвам като нещо проблемно. Просто ми е странно. Чудя се и дали с другите е така. Дали при другите превес има бързото писане или бавното? При вас как е?