Измина една година от началото на бележника ми. Най-старото съобщение е това, от 20-ти, но всъщност първият запис е този. Има запис “hello”, има “2”, но “1” няма ;) Всъщност, ако търсим точност, най-“старият” запис в този бележник е този , справка — датата му :)

Но не това са важните неща…

—-

Една година, която определено трудно ще отмина и забравя. Време на големи радости и надежди и, както се оказа накрая, още по-големи разочарования.

Но нека карам подред. Не искам да пиша дълго, защото трудно издържам напоследък да чета дълги текстове. Така де, мисля за вас ;)

Някои други от публикуващото братство ни дадоха подобни “годишници”. Някои бяха обобщение и преглед на случилото се, други пробваха началото на една бъдеща обосновка на това лудо явление, желанието да се “блогва”.

Аз едва ли ще напиша нещо кон-цептуално, пък и в това мое контра-цептуално настроение… :Р (трябва да престана да си играя с думите толкова, или поне някой ден да ги питам дали не им е гадно;)

—-

Как?

Това е техническият въпрос, най-вече как “компютърно”. Около новата година някъде (може би през януари, а може и декември) хора около мен започнаха да си правят лични страници от този нов вид. Аз бях забелязал появата на софтуер за тях от редовните ми “apt-get update” на Дебиан. Бях пробвал цял куп от тях, но точно това, което не ми харесваше, се хареса после на повечето от другите. Всички ползваха база данни за съхраняване на статиите, паролите и какво ли още не. Аз се радвам много на сървърите за бази данни, всъщност на тези, които са свободен софтуер…;) Но въпросът беше принципен, идеята KISS (Keep It Simple, Stupid) беше нарушена. А една малка лична страница, която никога няма да има нито броя записи, нито броя едновременни посещения, че да се оправдае използването на качествена SQL база, има нужда точно от това — от KISS и “оставяне на спокойствие”.

Файловата система е достатъчна като база данни за всичко, от което изобщо някога ще се нуждае един блог. Или поне моят бележник, ок.

Изборът падна доста бързо върху Blosxom (“блосъм”) и той послушно движи страниците ми и днес. Настройването с малко повече от две-три щраквания с мишката, както е при други известни блог-машини, всъщност изобщо не беше трудно и ако е било малко по-продължително, то всъщност… е било и интересно.

—-

Какво?

Трудно е да се пишат накратко неща, които са много. И по свой си начин всичките важни. Все пак през годината съществуване на Arcane Lore имаше един провал и един успех. Първо се явих на дипломна защита на магистърски текст по философия. Чак сега набирам “скорост” и хъс да пиша отново.

Успехът е завръщането в действителността на философския екип “Проектория“. Видимото завръщане стана сравнително късно, през зимата, но двамата с Юнуз го подготвяхме още от средата на годината някъде…

Разбира се случваха с много, много други неща. Например блог-общността се разделяше и обединяваше, вълнуваше се от едни и същи неща или пък съвсем не, появяваха се нови страници на нови ентусиасти. Също така и няколко страници бяха затворени. По разни причини, най-вече, защото “така не можело”. И в двата смисъла — понякога не можело по принцип, понякога самият човек не можел и не искал повече така.

Появи се уеб-агрегаторът Planet FSA.

И аз се преместих във владенията на Проектория, които и Юнуз вече обитаваше отдавна.

Другото? Ами най-вече губя приятели. Силно се надявам само така да ми се струва. Но е тъпо да не можеш да видиш или дори чуеш важни за теб хора, а да виждаш всеки ден по няколко пъти шефа си, да речем. Че и да говориш с него…

Не ви го пожелавам. Просто отделяйте от времето си за “простотии”, като например шматкане по улиците, висене пред чаши с кафе, или гледане на (тъп) филм. Стига това да значи, че може да си сверявате часовника на приятелството.

Това е жертване на иначе превъзнасяни неща, като “професионален успех на всяка цена” или “колкото може повече пари вкъщи”.

Аз мисля, че донякъде успявам. И поне с няколко човека успях да не прекъсна връзка ;)

—-

Защо?

Да, наистина, защо изобщо се пишат такива страници?

За мен отговорът е пределно ясен, а самото писане е необходимост. Именно затова човек лесно пише в сайта си, защото “пише”, не е споделяне пред някого, а в известен смисъл наистина “пред себе си”. И единствената причина, поне за мен, такова споделяне да се “затвори” в “таен личен дневник” е някакъв странен фетишизъм.

Става дума за неща, които така или иначе човек казва на другите. Но някои хора предпочитат да ги “запазват за себе си”. Дори да имат отделен сайт, отделен дневник.

Да, сигурно е въпрос на личен избор и няма нищо лошо. Но аз се радвам, че имам такова място и че това място е истинско, “живее”. Не се налага дори да се насилвам, за да го правя близко до настроенията и разбиранията ми. Внимателното му отглеждане от “малко” го е направило… готино, поне за мен.

Затова имам нужда от това писане, колкото и рядко или кратко да е то.

И новите ми интереси ще намират мястото си тук, в нови и интересни форми. Новите ми текстове, всяко нещо, което е ценно за мен и което съм готов да споделя. Нямам отделен дневник за по-“тайни” и потайни неща.

—-

Най-хубавото нещо в това да имаш такъв бележник е, че правейки го такъв, какъвто ти харесва, правейки го готин, той става ценен и близък.

Най-хубавото е, че не бих изтрил нищо.

Това за мен е идеята на блогването.