Monthly Archives: March 2005

Емил Димитров и китовата акула

Колкото и да казват, че човек се приспособява към всичко и оцелява всякак, истина е, че винаги има нужда от постоянни неща. Жалони, колчета, ориентири. Някои ги наричат “ценности”, незнайно защо пренебрегвайки ценността на другото, на свободното пътешестване. Някои пък наричат това придържане към ориентирите “намиране на себе си”, сякаш е възможно човек да загуби себе си. Както интересен е българският, защото казваме “загубих се”, когато сме изгубили всъщност ориентирите — все едно мислим “през другите”; “другите ме загубиха, значи аз съм вещта, която бе загубена”…

Но както и да ги наричаме, ориентирите не са нещо лошо, а нужно. Когато имаме нужда от нещо, в повечето случаи дори не ни стига дъх да се спрем и да се запитаме добро ли е всъщност то или не. Най-често, естествено, дори да се запитаме, отговорът е, че е не просто добро, а прекрасно. Полезно и красиво, завършено и търсено. Убиваме Земята, но това е само страничен ефект от така нужната ни и (разбира се) правилна и полезна устременост към “човешки прогрес”, каквото и да значи подобна глупост.

Емил Димитров почина вчера.

А той е такъв ориентир, без който за цялото си съществуване българската съвременна музика не би оцеляла. И определено дори нямаше време да се огледа и да се запита за нуждата й от него. Та Емил Димитров просто “Е” българската съвременна музика. Без него някак е трудно дори да се мисли цялата “естрада”. Едва ли биха били същите всички около и след него — Лили Иванова, Богдана Карадочева, после Васил Найденов, Много други — Орлин Горанов, а пък да не говорим, че пътят на групи като Щурците и Сигнал идва ли би бил същият. Каквито ги знаем нямаше да бъдат Диана Експрес, Митко Щерев нямаше да напише същите песни, ФСБ пък кой знае дали и каква музика щяха да правят…

И най-странното е, че през цялото време Емил Димитров не беше “премислян” много. Никой чак пък толкова не го следеше с прожектор, нито пък и самият Емил е търсел центъра на публичното внимание. Но въпреки това влиянието му, значимостта му за музиката е огромно.

Ако някой каже, че “звезди” са хора като Майкъл Джексън и Мадона, нека се замисли какво значи певец, текстописец и композитор от страна като България, малка и без “шоубизнес”, да издаде 30 албума, да продаде в целия свят над 50 милиона копия и да е един от най-обичаните изпълнители в страната си, в СССР, целия соцлагер и Франция. Да е пял на една сцена с Франк Синатра, Ал Бано, Том Джоунс и не само това, а и да е признат от тях за приятел, страхотен артист и голям талант. И какво значи няколко поколения българи да са живели повече или по-малко с песните на Емил Димитров. Някак да са “звучали” около тях, около детските им игри, израстването им, влюбването, очарованията и разочарованията им.

Да е бил ориентир, да е светел в далечното тъмно — като старите морски фарове, които хората възприемат по-скоро като част от природата, отколкото като груба намеса на човека в морския покой.

Вчера изгледахме с Краси предавнията по телевизиите в памет на Емил Димитров. Стари интервюта, бенефисни концерти, дори архивен запис от “Златния Орфей”. “Орфеят” беше прекрасен — все едно гледах някой от най-големите по време на най-добрите им изпълнения наживо. Картината беше стара, но се усещаше духът; виждаше се как публиката едва успява да поеме дъх и как дори между песните представлението е живо. Как “не се изпуска” публиката дори и за миг — нещо, което никой от прехвалените днешни певци и групи не го могат. Те или изобщо не могат да държат внимание, или успяват да “завладеят” само част от публиката с дадена моментна нагласа и настроение. А това е гавра със сцената; и въпреки това го правят постоянно, наричат го “бизнес”.

И аз, като Краси, за пореден път реших, че Емил Димитров е тъжен. Песните са красиви, завладяващи, живи, различни и все особени, уникални. Но тъжни. Не че е лошо, просто дори и да са с весели нотки, има една тънка-тънка леко горчива жилка във всяка от тях.

—-

След това останах до късно, за да гледам Animal Planet. Имаше филм за китовата акула, който ме завладя тотално. За китовите акули науката не знае почти нищо, всички данни са от аутопсии на загинали край южноафриканските брегове животни. Живеят около 100 години, не се знае колко по-точно, достигат до 18 метра дължина и се хранят само с планктон. Затова са и “китови” — и те като китовете филтрират водата за планктон. Оказало се е, че нямат определени маршрути за миграция — движат се постоянно, винаги плуват нанякъде, защото нямат мускули на хрилете и ако не се движат, спира притокът в хрилете им и се задушават. Но накъде плуват не се знае. Всяка акула си избира случаен (явно) маршрут за миграция и изминава по 1000 километра на месец. Движейки се постоянно. През целия си живот изключително рядко среща индивиди от своя си вид, още по-рядко — от срещуположния пол. Женската може да носи в утробата си няколкостотин зародиша в различна степен на развитие и ги ражда живи през дълъг интервал от време. Защото за целия си живот може да е срещнала мъжки едва веднъж или два пъти.

Почти всеки от хищниците на океана й е потенциален враг – всеки би могъл да я изяде, защото зъбите й са закърнели и е бавноподвижна. А пък и е едно от най-кротките същества в моретата. Но рядко я нападат, явно защото рядко я срещат и винаги китовата акула е “странен непознат”. И така плува в целия световен океан, търсейки път във водна шир, която за нас е неизразимо огромна, а за нея е… просто твърде малка.

—-

Мислех си за нещо, което винаги може да ми даде сили, когато поредната несправедливост или пък ненужната дивашка жестокост на хората ме потисне. Става дума за това, че не е важно кой човек какво и къде е направил. Дори не е важно всички вие какво сте направили с живота си. Или пък аз. Важното е, че във Вселената наистина възможностите са неограничени и комбинациите са безброй. И тъй като всичко е възможно, а полето на проявление е безкрайно, значи всяко нещо става.

Затова е жалко, че хората сме толкова “велики”. Като всъщност не сме. Като всъщност докато ние си живеем “великия живот”, някъде угасва някой от фаровете ни, които все не сме забелязвали, докато е светел, а пък виждаме тъмната му липса или пък някъде в океана бавно и величествено някоя китова акула, по-възрастна от бащите ни, броди из неизбродимото и не знае за нас.

Едно ми дава сили.

Че светът ще преживее хората.

Planet FSA, кодировката…

Вчера следобяд променях настройките на уеб-сървъра, обслужващ Свободна планета. Заради моя грешка от тогава до преди малко страницата на агрегатора се е доставяла с грешна подразбираща се кодова таблица.

Агрегаторът на Свободна планета е кодиран в Уникод, а се зареждаше с таблицата CP-1251. Това не е голям проблем за по-опитните в проблема с кодовите таблици; една смяна на таблицата на уеб-четеца показва всичко ОК.

Но е досадно. Извинявайте всички, които използвате Свободната планета! Доста хора я използват и като отправна точка към дневниците на хора от общността, но дори и да не чете човек целите статии в агрегатора, счупената кодировка е досадно нещо.

Още веднъж — извинения! ;) Имам навика да хвърлям поглед на нещата, за които отговарям, но вчера следобяд и тази сутрин бях се заинатил да довърша една инсталация на Gentoo в съседен дял на компютъра ми. И се бях разкапал от чакане за източване и компилиране на няколкото неща, които щяха да ми дадат в ръцете любимия mc (Midnight Commander).

—-

С планетата има още два големи проблема.

Единият е, че има блогове, които не се показват коректно. Единият е на Калоян, който идва явно със счупена кодировка. Другият е на Силвина — не разбирам защо, но файлът от Blogspot ту се анализира от системата правилно и текстът се появява, ту нещо се обърква и виждаме само заглавието на статията на Силвина.

По проблема с коректното визуализиране на блоговете ще поработя, обещавам. ;)

Другият голям проблем е, че понякога feed-овете на агрегатора са със статии, отбелязани като обновени, без самите статии да са променяни в оригинала си. Дано и за това намеря решение.

—-

Някрая, за пореден път да напомня, че търся уеблоговете на членовете на ССС. Ако някой има блог и иска да се включи в онлайн-тайфата, да ми драсне ред! ;)

А, и също така ако на някого му харесва да бъде част от тази “сборна формация” и иска да стане част от нея, да не се бави, ами да подаде документи за членство в ССС! ;)

Galeon 1.3.20 – фокусът на открадването

Focus stealing <-> Stealing focus…

Излезе версия 1.3.20 на уеб-четеца Galeon. С кодово име “In Soviet Russia focus steals you!”. Имам удоволствие от това и поради факта, че малко преди излизането на тази версия довърших изцяло превода на български. Е, сигурно ще излязат грешки и неточности, но поне вече съм на етапа на поправянето.

Най-новото в новата версия е дългоочакваното размазване на буболечката, която крадеше фокуса. Става дума за това, че в последните версии на новия Galeon имаше доста досадна грешка – когато страница отдолу се дозареди, тя “открадва” фокуса. В някои от версиите го крадеше изцяло, горната страница ставаше съвсем “неактивна”, в последно време го крадеше само от полетата за въвеждане – тоест ако не въвеждате нищо, сте си ок.

Много досадна грешка, но е интересно да се отбележи, че не се появява винаги. Може би заради динамиката на браузването се забелязва по-рядко. Но това я прави още по-коварна – ако човек не внимава, може да си изпрати чувствителни данни в тази друга активизирала се страница…

—-

Преди някой да избърза да каже лоши думи по адрес на проекта Galeon, имайте предвид, че въпросната грешка всъщност е в Mozilla и всеки от проектите, базирани на Gecko “решава проблема си сам”. И екипът на Galeon имаше затруднения в това отношение през последните няколко версии. След преминаването към серията 1.3.

А пък и тази грешка се проявяваше в не всички версии. Важното е, че вече всичко е ОК – тази статия я пиша през именно 1.3.20 ;)

Поздравленията отиват за екипа на Galeon, част от който е и “нашият човек” Янко Канети.

До Пловдив и обратно

Преди половин седмица бяхме с Краси в древния, но вечен Пловдив, точно за деня на освбождението. Леко странно е да се пише така, след време, но аз свиквам; предполагам, че доста от пишещите в Интернет са изкушени от писането “на момента”, докато всичко е още свежо, ярко и необработено от паметта. Аз, дори и да се изкушавам, някак все не успявам да пиша скоро. Понякога нямам клавиатура наблизо, да, това си е причина. Но не винаги. Има дни, когато, загледан през прозореца на кола в града или автобус или влак по пътищата на татковината, оставям настрана стремежа си към същинското писане и пиша ли, пиша наум.

Може би това е, което и ме кара да имам нужда от Arcane Lore – просто трябва някъде да “изсипвам мислите си”. Мислите трябва да бъдат измисляни, стремежите – достигани. Спомените трябва да бъдат само “спомняни”, и да минават на все по-заден план. Думите трябва да бъдат изписвани. Дори и да не бъдат четени. Вярно е, че по принцип нещо се пише, за да бъде прочетено, но всъщност има и друга, по-скрита причина – нещата се пишат, за да бъдат написани…

Как ли са пишели големите майстори на пътеписи? Дали всичко са събирали, събирали и след това, в безсънни нощи над листа вкъщи, са редели ред след реда? Или пък са водели бележки, за да отбелязват по-точно моментните си впечатления и после да могат да се връщат към динамиката на настроенията си? Всъщност може би няма рецепта. Тя и не е нужна. ;)

Ако решите да ходите в Пловдив, една от възможностите е да пътувате с автобус. Ако изберете нея, идете на централната автогара в София, но не си губете времето да обикаляте гишетата, да питате изнервени какички или да ровите в електронния указател. Влезте откъм входа за автобуси и идете към първите стоянки отдясно. На всеки кръгъл час има рейс за Пловдив. И тръгва по-рано, в случай, че се напълни. Така че идете право там, вземете си билет и гледайте света отвътре, вече удобно настанени. Почти всички пътувания до Троян са ужасни – фирмата “Транс5”, завзела повечето от рейсовете дотам, има отчайваща политика към правостоящите, към отношението на шофьорите с пътниците. Само между другото, ако пътувате за Троян, вземете рейс на “Нешев” – те са по-добрите, нищо че рейсовете са по-нарядко.

Та до Пловдив се пътува лесно и удобно. Два часа път от София по магистралата.

Вече на пловдивска земя, започнахме да си припомняме общо няколкото ни кратки посещения поотделно в града. Аз първия път бях транзит за Стрелча и едно от великите ни празнувания на 8-ми декември. Помня жп-гарата и някакви интересни шарки на тротоарните плочки – все искаха да подскочат, та да ги разгледам по-отблизо, но не им се давах. Не, бях си добре – всъщност това пътуване тогава ще запомня най-вече с тоста ми за Ранди Роудс във влака за Стрелча – говоря аз, че човекът преди еди-колко си години е загинал, колко добър китарист е бил и т.н. и хората не забелязали как аз почвам за изливам бутилката. Така де, човекът е починал…

Но този път посещението в Пловдив беше заредено с очакването на новото и тръпката от свободата да вземаме импулсивни решения ни тласкаше все по-напред и по-напред. Към центъра.

Аз помнех отделни сгради от предишните ми визити, при това съвсем малко сгради, наистина. Стигнахме до градинката в центъра, водени почти само от усета си за ориентация. Там видях сгушено в ъгъла заведението, в което не успяхме да влезем на срещата на Сдружението преди (май) две години. Дончо и Камен ни заведоха до въпросното “Central Park”, за да открием, че няма места. И при двете ни минавания край него сега беше празно и някак необитаемо. Като че ли специално за организираната ни среща са ни “прецакали”, като са създали заведението, хората в него и т.н., а сега, неподготвени, не са изпреварили светкавичното ни посещение с Краси.

Площада пред паметника на Гюро Михайлов, хотел “Тримонциум” (a.k.a. “Лимонциум”;) и естественото продължаване по главната към стария град. Край мястото, където трябва да се е намирал рок-клубът “Ухото” (или пък беше “Устата”… не, имаше нарисувани уши по стените), където бях гледал страхотна група, но не бях запомнил името й. Някъде в района сега са поставили паметник на седнал на бордюра човек, свил длан във фуния около ухото си. Приятно и някак нереално.

Но рушащо се. На няколко места видяхме табели, предупреждаващи, че фасадите са опасни за минувачите. И наистина на следващия ден обедното слънце разтопило някаква буца лед и тя понесе със себе си парче от мазилка или перваз от високите етажи. Хоросанът се разби на плочките на не повече от метър от преминаващо момиче.

Имах неприятната постоянна убеденост, че Пловдив се руши. Като изоставените градове в Англия от “Денят на трифидите” на Джон Уиндъм. Или като губещите качество неща в остарелия и изхабен свят от “Ланголиерите” на Стивън Кинг.

Намерихме си хотел и оставихме там целия си багаж – моята раница, която щеше да бъде недопустимо лека, ако не бях забравил да извадя калъфа си с дискове и други неща, останали от бачкането. Въоръжени с малка карта на центъра, нападнахме стария град, но се предадохме бързо – не отивайте на екскурзия, дори в град, леко облечени като мен или с неудобни обувки като Краси. Видяхме галерията-музей “Филипополис” в Хаджи Алековата къща. Прекрасно място, през лятото сигурно има страхотен изглед към града. А пък и ме амибцира да изровя албумите с репродукции… а и защо не да почна пак да рисувам. Така де, да се опитвам. ;)

Вечеряхме в “Чучура”, сгушени до пламтяща страхотна отворена камина. Пихме и вино с цвят като кръвта на загиналите в стремеж към националния ни идеал предци. Навсякъде ни честитяха празника, а и на много места продаваха по улицата трибагреници. Не бях виждал другаде така – виждал съм по балконите на хората, като малък – на всеки трети стълб, редом със съветски флаг, но не знаех, че пловдивчани приемат нещата така присърце. Дори бях на границата да се изкуша и да купя национално знаме на националния празник. Но реших, че знамената в сърцата са по-важни, пък и другите трябва да ги държим някъде, а гарсониерата е мъничка.

А, и нещо друго – в Пловдив има много котки. Улично куче не видяхме, но пък на котки се нагледахме. В къщите, в магазините, в заведенията. Най-вече на площада пред Джумаята, в краката на бронзовия Филип Македонски. И така са свикнали с хората, че не се плашат като софийските, дето, милите, са от трева по-ниски. Ядохме и сладки традиционни десерти в сладкарницата в Джумаята.

—-

Изобщо, заслужава си човек да се огледа след края на работната седмица. И ако шефовете му не го “държат под ръка за през празниците”, направо да грабне човека до себе си и да отпраши нанякъде! Е, който сам пътува, да се грабне само себе си. И да отиде на някое от тези места, за които все казваме “абе ще отида някой ден” и все не отиваме, а така си остаряваме, остаряваме до момента, когато е доста късно и оправданията ни са повече.

Ставайте и заминавайте! В България или защо пък не дори и в чужбина – живее се веднъж. Не е нужно да изхарчвате безумни суми пари, важното е да стигнете и да се върнете. ;)

Ах, пък скоро ще махнат границите и цялата Европа ще ни се окаже в задния двор. Иха-иха! От половин година не сме отваряли касичката, колко ли стотинки са се събрали?…

Админ изповедания

Странно натоварващо е заниманието на системния администратор.

Като оставим настрана шеговития образ, създаван от BOFH нагласата, остава умората от работата, която трябва да се свърши “от вчера за оня ден” и дългите промеждутъци, запълвани с доста “леко странични” занимания и скука.

Не, не е лошо да е скучен денят на сисадмина – всъщност това значи, че преди това е свършена добре работата.

Приказката ми всъщност беше за друго – за гадното неудобство да се ровичка човек в нещата, които потребителите приемат, че са “лични” или поне “неприкосновени”.

Имам гигабайти с логове, повечето архивирани и очакващи евентуалното си изтриване. Понякога решавам да поупражнявам grep и регулярни изрази в perl върху тях. Някои са в различна форма – няколко варианта на принципно еднакво съдържание. Дотук – всичко добре…;)

Имах договорка с едни колеги да имат ма-а-алко по-свободен режим на използване на ресурсите, като за сметка на това поемат някои ангажименти, конкретно да не теглят големи неща от мрежата. Мина много време и аз бях позабравил за тази договорка, която беше “доразвита” от допълнителни изисквания на прекия им шеф… Изобщо беше станало малко объркано, но работеше идеално.

Днес забелязах, че колегите от ИТ-отдела имат много тясна линия навън, статистиките ми показаха почти постоянна запълненост на външната ни линия. От два дни.

Няма нищо лошо човек да изтегли няколко филма от някъде, но пък от друга страна ангажиментите също са готино нещо.

И така моя милост се зае да търси дупката, от която изтича пясъкът. И понеже съм човек, все пак, и забравям, трябваше да се поразровя доста в скорошните логове. По-специално тези за достъпа до Интернет.

За усещането от това иде реч. За не винаги удобната супер-позиция, която те прави освен всичко друго и уязвим. Уязвим по един странен начин – знаеш, че знаеш всичко. Но също така знаеш, че може да има друг, който да знае, че ти знаеш всичко. Но не знаеш кой е.

Пред изповедника се представят лични данни нарочно. А изповядващият се не знае нищо за сигурността на поверителните си данни, които предоставя. Не знае и му остава само да вярва.

Позицията на системния администратор съчетава тези двете. Админът знае, защото пред него са данните. Но в същото време е постоянно застрашен от несигурната поверителност на неговото знание, именно – че знае тези първи данни.

Най-странното в случая е, че мен хич не ме вълнуват особено тези въпросни данни, от които тръгва всичко. Не ме вълнуват като съдържание. И затова може би съм добро попадение като админ ;)

Но ме вълнува все пак другото – аз “само карам колата”, но това доколко ме прави част от бандата все пак? Да, знам, отговорите могат да бъдат различни и въпросът е по-скоро реторичен, но все пак… така де, това си мислех днес, докато най-накрая се сетих къде трябва да пипна в настройките, за да оправя “проблема”. И въпросните колеги вече да нямат специално отношение.