Monthly Archives: June 2005

Избирателно

В събота гласувах на парламентарните избори. За ОДС. Защо го казвам и защо го казвам чак сега? Ще обясня ;)

Принципно съм против парламентарната демокрация. Но все пак гласувах, защото симпатизирането на безвластието много лесно може да бъде (и е) изманипулирано в очите на околните като симпатизиране на някакъв вид тоталитаирзъм.
Много странно защо, но властта, каквато я познаваме, винаги противопоставя безвластническите пристрастия на самата нея, като ги приравнява с тоталитаризма. Всъщност хич не е странно. Властта, в случая парламентарната власт, властта на “гласо-вземащите”, цели на първо място оцеляването на поддържащата я система. Най-големият враг на тази система е безвластието, анархизмът. Най-голям и в същото време най-трудно забележим, най-тих, най-кротък. А с нещо тихо, кротко и незабележимо трудно се води война.

Затова анархизмът се облича в зловещи дрехи, за да бъде по-лесна мишена за замерянето с камъни. Редовна е асоциацията на анархизма с комунизъм, фашизъм и изобщо с някакъв тоталитаризъм.
Грешка. Нарочна “грешка”, познат реторичен похват – противната позиция се атакува най-лесно, когато може да бъде манипулирано разбирането й.

Та гласувах всъщност против “коалиция Атака” – въпросната “изненада” на изборите. Гласувах против възможността баби и дядовци (предимно) да докарат на власт тоталитарна партия в България. Не, съвсем не е невъзможно – у нас БКП взема властта със сила, но пък в Германия хитлеровите национал-социалисти първоначално са съвсем нормална и законно избрана сила.
И после Болен Сидеров ще ми разправя, че не бил “фашист”. Първо на първо – фашист си е. Освен това, дори и да не е фашист, пак е краен тоталитарист. Разликата всъщност между “фашизъм”, “комунизъм” и подобните е почти никаква.

Прочетете “Фашизмът” на колегата проф. Желю Желев, ако не вярвате! Доста добра книга, а пък и осмислянето й е бавно и идва с времето и с наблюдението на политическия живот “наживо”.
Не е важно как една система на свръх-власт се нарича сама себе си. Не е важно и какви етикети й лепват журналистите и истороиграфите.
—-
Истински важното е, че такава сила е тоталитарна. Като тоталитарна е опасна, защото в действието си разрушава собствените си корективи.
Да имаш корективи може да е неудобно, но винаги е полезно. Нарича се “безопасност”. Тоталитарната партия не е безопасна – *опасна* е.
—-
Затова гласувах. Още две седмици преди изборите забелязах сайтовете на “Атака” и сродните им. Реших, че е точно такъв вид организация, но се успокоих, че българите не са толкова заблудени, че да се юрнат да дават власт в ръцете на такива. Да наливат масло в огън.

В деня за размисъл размислих и видях, че “Атака” има някаква, макар и странно неопределима, моментна, обществена подкрепа. На фона на забелязващото се отдавна отстъпване от урните и намаляване на активността, вотът за тоталитаризма може да стане наистина опасен.
И, въпреки че съм принципно против тоталното делегиране на управленските права, против изборната демокрация и “за” такава, основана на референдуми на общинско ниво, отидох и гласувах.

Ще ме попитате защо не съм казал мнението си по-рано, пък макар и в предизборния ден. Защо не съм убедил поне още един човек чрез сайта ми да иде и да гласува срещу безумието, наречено “Атака”. Причината е, че не искам да агитирам никого. Просто за мен политическата агитация е вид насилие. Човек трябва сам да реши.
Неприятно ми стана, когато близки до моя блогове подеха агитационна кампания. Принципно неприятно, защото съм против изборите.
Така че за мен решението беше лично и спешно. Критично. Слава Богу – явно доста хора са решили да гласуват обратно на “наказателния” вот, да го накажат него и тоталитаристите от “Атака” не получиха по-голям процент.
Всъщност донякъде и не бях в настроение да блогвам – аз затова и пиша рядко и по доста – когато имам какво да кажа, тогава пиша.
—-
Надявам се искрено на следващите избори да мога с чиста съвест да остана извън тъмната стаичка. Да няма по-голяма заплаха за свободата от самите избори. Да не се налага да спасявам по-малкото зло.

Tour de Vitosha

В събота Краси беше на team building, бях и аз. Нейният беше организиран, премислен, с много работни проблеми за уточняване (поне по мои представи и впечатления). На спокойно и приятно място.

Моят беше дълго чакан и не съвсем както трябва организиран. И хич не беше спокоен, ама хич… Всъщност, като помисля, май хич не си беше team building, макар екипният му ефект да беше добър. Ние в отдела си се сплотяваме чудесно и без такива прояви, но обиколката ва Витоша не е за изпускане. ;)

Мда, правилно прочетохте – моя милост с още двама колеги в събота, 18-ти юни представи нашата скромна организация на ежегодната пешеходна и колоездачна обиколка на Витоша.

—-

Всичко започна преди около два месеца, когато шеф на съседен отдел, Стефан Гиргинов, виждайки ни тримата с Макс и Джони как всеки ден идваме с колела на работа, как си ги носим до стаята и в свободното време превръщаме админската обител в работилница за тунинг на велосипеди, ни предложи да ни заведе на обиколката. А той е отдавнашен участник, другарува с Павел Радев, който е основал самата въпросна обиколка. По странни стечения се оказа, че същият този Павел Радев е колега на баща ми и навремето, в студентските години и след това, като млади специалисти енергетици, са били в една и съща планинарска компания. А нашите (и майка ми естествено; те заедно са обиколили половин България;) тогава са били запалени планинари. Сещате се, предадох поздрави между двама мъже, които не са се срещали от младежките години – и зарадвах и двамата. Приятно е. Приятно е, когато е приятно на другите. ;)

Та почнахме ние да се “готвим”, обаче така и не отидохме дори и веднъж на “пробна” обиколка. А аз определено имам нужда от тренировки. Макс си кара доста, спуска се по планински склонове и други такива екстремизми прави, та той си е по-добре. Жоро пък в последня момент се оказа зает, а аз – свободен и така се очертах като “слабата брънка” (очаквано;), а в същото време групата ни намаля до трима.

—-

Преди обиколката минахме през “Тънката червена линия”, пихме по две бири и аз оставих момчетата да допият с коктейли, защото пък по друго съвпадение точно в същия ден баща ми имаше рожден ден ;)

Забравих да кажа, че се черпехме по случай деня на енергетика, който по още по-странно съвпадение е в същия ден, като “ден-ден”-я на баща ми.

Изобщо – съвпадения…

Същата вечер пък с малко съм се разминал с Любо, който е бил в същото заведение малко по-късно, дори имаше доказателство – снимка във “Фото-култ…

Май забравих да кажа – съвпадения…. ;)

—-

Другото? Другото е история. ;)

Сутринта станах в 4 часа, в 5 имахме среща близо до бачкането, оказахме се двамата с Макс само и потеглихме за старта – в Борово, от 6 часа. Точно след изгрев.

По пътя спряхме моя милост да си вземе за из път шоколадово десертче и една филмова лента.

В апарата (да не сте се усъмнили дали съм го носел) имах лента с около двадесетина пози, но реших, че ще ми трябва поне още една. Та нали все пак ще съм на Витоша, при това ще я видя “от всички страни”… И ще има гледки, гледки, гледки… и ще имам време за снимане… Тъй си мислех, де.

Но на тръгване в просъницата забравих да извадя следващия филм от хладилника и тръгнах само с апарата и филма в него. Е, взех си нов филм по пътя. Kodak Gold, цветен филм със страхотно качество, но пък и страхотна цена – почти два пъти моята Fuji Superia.

На старта видях Явор Конов, братът на Сашо, барабаниста на старата ми група (ех, как ми се свири…). И той – участник. Бях номер 76 – а пък съм 76-ти набор… Казах ли ви за съвпаденията?… ;)

—-

Старт. Повличане от групата. Малко по-бързо темпо от способностите ми. Уравновесяване на натоварването. Изкачване. Изкачване… До “Тихият кът” – все изкачване. Едвам издържах.

На “Тихият кът” – първи контролен пост и яко спускане до покрайнините на Владая. Изкефих се – спускане по горска пътека в борова гора на висока скорост. Хм… без изкачване. ;) Долу – втори пост и среща с Павел Радев и жена му. Жена му пък е била приятелка на майка ми пак по онова същото време.

След това започна “нагоре-надолу”-то, типично за планината. Момчетата ми прилагаха плоски психологически хватки (“още съвсем малко остана”, “супер се справяш, браво” и тям подобни), които все пак ми действаха и доживях до продължителното бавно спускане през гората някъде над Мърчаево и Рударци.

Това “спускане” всъщност беше най-тежката част за мен, защото след като от изкачването не си усещах краката, сега дойде ред на ръцете, а аз нямам най-яките бицепси на света, ама въобще! ;) При спускане се натоварват най-вече ръцете, особено през пресечен терен. А ние минавахме през зоната за водохващане и през тънката пътечка редовно минаваха разни бетонни улеи, имаше тук-там локви с кал и коловози.

Ръцете ми взеха да отказват преди да успея да завърша този етап. Не ме убедиха да не спирам и направих грешката – пуснах всички пред мен, намалих и спрях. Последва, естествено, сядане на първия удобен камък и пълен отказ на крайниците. Поне ако ставаше дума за по-тежки натоварвания, като ставане и качване на колелото, например. Беше ми причерняло. А пък и бях ял много малко. Моя грешка – нетрениран и гладен.

—-

За снимките ли – ами почти не успях да снимам. Изключая една снимка на старта, с изгряващото слънце в далечината, една след спускането към Владая (тя обаче още си търси фокуса и явно все не го намира съвсем;) и още една – на едно водохващане, увеличено с варио-обектива, та да мяза на водопад. Само че съм бил толкова уморен, че съм ударил два кадъра един след друг ;))

Язък за филмите, язък за мъкненето на апарата в раницата.

—-

“Бате Стефан” се върна да ме търси из горите, а аз вече бях събрал сили и се спусках с половин съзнание – както казах, направо ми причерняваше, та карах “на автопилот” по каменистата пътека и разни клонки ме биеха през лицето…

Та той ми каза колко има до пункта, че след малко има дънер край рекичка (въпросното водохващане) и отпраши да настига бандата. Те били закъснели заради мене с поне 40-тина минути…

Контролният пункт беше в село Кладница, на сто метра след излизане от гората. Там от джипа на планинската служба изскочи доктор, почна да ме разпитва (явно моите хора са го притеснили…). Докато си отпивах внимателно от бутилчица с топла вода, той ми премери кръвното и заключи, че съм луд да тръгвам на такова изкачване на половин кофичка кисело мляко само.

—-

Та реших да се откажа и бях дотам. Следващия път – повече. ;)

Общо изминах една четвърт от цялото разстояние – 25 от общо 100-те километра. От 600 се качих на 1100 метра надморска височина, като максимумът на маршрута е 1400 метра – някъде по средата на трасето.

За мен това си е постижение. ;)

Връщането обаче си беше кушия. ;) Спасителите ме “метнаха” до разклона за Мърчаево – то си е нанадолнище дотам, ама те викат да не съм губел време… После – уморително изкачване на Мърчаево, точно в най-голямата жега на обяд. А Мърчаево не е село, то си е баир…

След табелката на изхода на Мърчаево започва яко спускане, сложих си каската и съм пуснал краката чак на Руски паметник – чак там спрях. Вече изял шоколадовото десертче, имах сили и смелост за кръвосмразяващи скорости при това спускане… През Владая, Княжево, та до нас. Сигурно съм бил странна гледка – с колело и обувки, целите омацани с кал, с велосипедна каска, на гърба – червен номер “76”, а на лицето – очила и слоеве засъхнала сол.

Но, както казах – повече другия път. ;)

Canon EOS 3000

Мда… това е новият ми фотоапарат! Най-накрая мога да се радвам на огледално-рефлексен апарат. “Можем” – защото на Еос се радваме и двамата с Краси – аз снимам, и тя снима ;) Днес, по този повод, като споменах на колегите на обяд, Жоро и Владо се разсмяха “ех, как скоро ще се замислите за още една машинка!…”. Но пък какво от туй – и да решим да си вземем втори, добрите кадри няма да изчезнат, инто пък да станат два пъти повече. Ако решим, ще си вземем – нали сме най-готините на света! ;)

EOS 3000 е модел от 1999г., но точно този е в прекрасно състояние, оптиката му е пазена чудесно, а пък и на външен вид си е като нов. Аз бих снимал с удоволствие и с апарат без цялата автоматика и електроника на EOS-ите, но пък какво толкова – не електрониката ще ми прави снимките, а и нали съм компютърджия – не може без чипчета, все пак ;)

Лентов апарат с три точки на автофокус, с вградена светкавица, стандартните за EOS режиим на полу-автоматика, както и пълна автоматика и пълен ръчен режим.

Обективът е стандартният към комплекта, 38-76mm, стандартен EF обектив на Canon. Байонетът е пластмасов, но пък и това си е ОК – няма да снимам в екстремни условия чак, ще си пазя частите.

Към апарата взех и една външна светкавица Cobra, със съвместим с EOS-а автофокус. Също и три филтъра – син, ултравиолетов и поляризационен. В идеално състояние, освен UV-филтъра, но пък той е най-евтиният от трите. ;)

—-

Днес Жоро ме заведе преди обяд до фотото на Деков, на Иван Асен, за да си взема малко чарколяци – батерии (че старите сдадоха багажа, бяха си за смяна и издържаха едва 8-9 снимки), търсехме и капак за обектива, но нямаше. Друг път. ;)

—-

Нямам търпение да изляза след малко от работа и да продължа с оползотворяването на първата лента “Fuji Superia 100”. Всъщност чакам слънцето да се изтърколи още ма-а-алко, да разрежат улиците следобедните летни сенки.

Страхотно е усещането – аз и преди често се оглеждах, търсех си кадри и си представях, че си снимам, още много време преди да се навия да си търся по-сериозен апарат, но пък сега освен приятно като усещане е и ентусиазиращо като представа, като план за свободното време.

Зная, че не само ще мога да си търся такива кадри, но и да се упражнявам в улавянето им.

Интересна тема, тази за улавянето… Много близка ми е понякога нагласата на онези племена, които са мислели, че портретните рисунки на вождовете улавят в листа душите им. Тази предметна представа за рисуването, в случая за фотографията, понякога може да бъде болезнено близка. Но, както дългите хилядолетия митологичност са ни научили, без сами да разбираме, успяваме да повлияем на света, като повярваме на доброто в него. Като вярваме, че фотографията няма нищо общо с душите, че дори няма души, постепенно се измъкваме от клопката на суеверията.

Въпреки това понякога е неизбежно да преживяваме света митологично. Страхотното е, че през визьора това се усеща по-свойски, разпознава се. Хубаво е, защото такива моменти не са за изпускане.

Лентов фотоапарат. Неволи.

Днес обиколихме всички хипермаркети в София. Навсякъде са наблъскали цифрови боклуци, единствените SLR лентови фотоапарати бяха залежал Nikon в “Метро” и някакъв Pentax, май в един от “Технополис”-ите.

А аз си търся именно Canon EOS. Лентов, разбира се. Евентуално EOS 3000N или EOS 300V. Харесал съм повечко 300V, но не бих отказал и един нов-новеничък EOS 300X ;) Искам да съм собственик на Canon по много причини, някои само са интереса ми към фирмата и технологиите й. Още една причина е, че колегата ми Жоро снима с Canon, а с него си говорим често на тема фотография. Въпросната фирма така и така има доста добра поддръжка в България – и като потребители, и като части и апарати, и като сервизи. А това също не е малко. И във всеки случай е по-добре, отколкото да ми се наложи, например, да изпращам апарата си в братска Гърция или пък в Австрия, само защото нещо леко не е наред…

—-

Но да оставим настрана спора “лентови срещу цифрови”, за мен това не е проблем, аз избирам изпитаното, “маниашкото” и “фенското”, именно – ленти, само ленти.

Да оставим и това, че не зная как точно ще се сдобия с пари, за да купя нещо – с Краси искаме да направим такава покупка, но аз не съм изцяло сигурен, че ще ни е по джоба. А пък и не зная как ще съм в работата.

С две думи – каквото и да вземем, на изплащане ще е. Нито аз, нито Краси ще тръгнем да печелим парички от фотография, независимо колко ни харесва и/или колко добри сме и т.н. Просто у нас сега се работи залудо, работи се по много и се работи за никакви пари. Викат му пазар. То не е, но те така му викат.

И после – ще ми пускат реклами по телевизията, да съм идел да им гласувам. А па тия! Алооо, аз вече не гласувааам!

Преди – да. Гласувах, бях и на барикади. Направих грешката да повярвам, че има нещо вярно в “превземането на крепостта отвътре”. Вече зная – политиката е толкова мръсно дело, че дори гласуването цапа. Самата метафора с “даването на гласа”… бррр, ужас – аз имам мнение, имам си и глас. И както не отстъпвам от мнението си, така и не си давам гласа!

—-

Ох, отклоних се… ;)

Идеше реч за това, че в магазините са прибрали всички аналогови SLR апарати. Особено Canon-ите. Аз продължавам да си търся (сефте…), така че ако някой чуе за познат, който продава Canon EOS, модели 300V или 3000N, моля да ми каже!

Аз ще си помисля и ако апаратът е запазен и имам паричките, може и да го взема. ;)

—-

С това отварям тук, в бележника, темата за фотографията. За снимането на лента, по-точно.