Monthly Archives: November 2006

Мобилни любимци

Мразя мобилния си телефон. Наистина не разбирам какво толкова харесват другите в своите си. Или в тези, които ще си купят някой ден и ще са с камери, ще са полифонични, ще са сгъваеми, светещи, вибриращи или помнещи и организиращи. Гадост. Ако можех да избирам, бих предпочел джобен компютър или някакъв по-подробен органайзер – на мен и сега телефонът ми трябва най-вече като адресник и календар. Да си пазя в него контактите на приятели и да ми бръмчи и вибрира, когато дойде нечий рожден ден, годишнина или друго подобно. Не че досега ми е бил и толкова нужен де – не съм забравял дата дотолкова, че напомнянето на телефона да ме стресне чак. А като телефон пък го ползвам много, много ограничено – да се чуя с някой приятел за уговорка за среща или да звънна в края на деня на Краси за да се уговорим за среща навън или какво да купя от магазинчето в квартала на прибиране. Напоследък все по-често нямам време за такива срещи, а и с жена ми все по-рядко успяваме да излезем някъде – откъдето и да го погледне човек, телефонът е адска машина и голямо бреме.

Аз стационарния вкъщи едвам издържам, камо ли мобилния, от който не мога да избягам. А има хора, представете си, които отговарят дори без да са погледнали кой ги търси! Аз, признавам си, когато номерът е непознат и не съм в настроение понякога не отговарям. На познати номера не правя така – ако пропусна, то ще е наистина “пропуснато повикване” и ще потърся човека някак след това да се разберем. Но непознатите какво искат от мен, това не разбирам… Има хора, които отговарят на обаждания и в тоалетната, дори са ми казвали как се протягат от банята, докато се къпят – само и само да не пропуснат…

О, безценни…

Това, което не ми дава сън, е мобилен телефон с камера – знам, знам, много хора не могат без такъв, но аз лично изтръпвам всеки път, щом видя. За какво ми е, защо през двайсетина минути по телевизията почват с тъпите си реклами да ме карат да си купя такава досадна кутийка? Че аз едвам изтрайвам моя, дето е без камера, не пее, няма радио и mp3 и не прави кафе – как изобщо мога да живея с някоя от тия новите ужасно стресиращи кутийки в джоба? За мен фотографията не е просто “снимане” – не бих снимал с компактен цифров апарат дори… е, добре де, зависи какво и зависи как – но поне не бих снимал така, както снимат по купони днес хората. Щрак-бляс, щрак-бляс – и след два дни получаваш по пощата снимки, на които изглеждаш ужасно, ама това иди-дойди, ами и хората, с които си и които ти е приятно да виждаш и те се оказали бледи вампири с пъпчива сива кожа и ярко червени очи… И за такова “снимане” ли да имам телефон с камера?

Че то трябва да ми плащат, за да търпя досадни глупости към телефона си. О, то били “екстри”, апаратът струва по-скъпо, защото има неизползваема камера (грешка, използваема за снимки тип “отпуската на патолога”), защото има цветен дисплей (сигурно за да мога да си обработвам на него снимките от камерата, че иначе за какво?), може да “свири радио” (за да тормози хората като мен във влака, когато се опитват да поспят на път за Варна, но не – “ериксонът голяма работа, глей как свири”). Простете, забравих – може да просвирва музикални файлове в MP3-формат. MP3!? А някой да знае телефон с поддръжка на OGG-файлове? Защото аз слушам Ogg Vorbis, не MP3 – и то с причина.

Но всичко това е бял кахър. Най-лошото е, когато някои хора решат да ползват телефона ви за работа. Обаждат ви се в най-неподходящия момент, за да ви питат как върви поръчката им, защото “друго е да се чуем”. Друго е, да – ако си пишехме като нормалните хора, нямаше да е досадно. Това е досадно, но има друго, което е отчайващо. Отчайващо е когато си търсиш нова работа и наистина зависиш от това как ще се развие професионалният ти живот от дадения момент нататък, да разбереш, че всъщност зависиш от нещо толкова омразно като мобилния телефон.

Класика в жанра: подава човек документи за кандидатстване на позиция в голяма фирма и минават две седмици без вест, без кост. Оказва се, че хората се били опитвали да се свържат, но (познайте) по телефона. Пак добре – преди време HR-ите дори не си правеха труда да отговарят, направо всичко минаваше в /dev/null. Какво се получава, ако човек търси нова работа, докато все още е на старата (как да направи иначе – да напусне и да чака “отвън”?) и не може да говори там? Говори по мобилния, скрит в някое ъгълче на коридора, ок – но какво става, ако преди няколко дни мобилният му се е повредил и е неизползваем? Ами излиза в обедната почивка в някой (за предпочитане студен и дъждовен) ден и се обажда от уличен телефон. За да разбере, че всъщност изискванията са ма-а-алко по-други и не се вписва във визията на фирмата.

Ще кажете, че така трябва, това е нормално и хората трябва да се чуят по телефона, за да “стане работата”. Да, ама не. Не, защото огромна част от предварителната комуникация е такава, че може да протече по пощата. Може да протече неинтерактивно. Не е нужно да ти чуват гласа, за да ти кажат какви са изискванията или че ставаш или не ставаш за мястото. Да, добре е да се чуете, ако има възможност да работите заедно – тоест ако някой смята, че съм подходящ кандидат и иска да продължим с интервю наживо, тогава може да се чуем. Разбира се. Макар че то на такъв етап е нормално да се запознаем направо в разговор наживо. Но да се изисква телефонен разговор за такива прости неща като предварителни уговорки е чиста проба загуба на време. Загуба за кандидатстващия, не за работодателя и HR-а му. Защото докато уговарям комуникацията с такива “телефонисти”, аз лично отказах други предложения, които бяха на краен етап. Не е вярно и че “по телефона е по-бързо” – нали сме компютърни специалисти, нали уж и отсреща би трябвало HR-ите да имат компютърна грамотност? Едно писмо ли не могат да напишат? Или са неграмотни и не пишат на български? Предварителното уточняване по неинтерактивен път е в пъти по-бързо от интерактивно обаждане – някои хора може да предпочитат да говорят по мобилните си, но аз се чувствам по-добре, когато по такива въпроси си пиша писма.

“Върхът на сладоледа” беше когато преди време един приятел (няма да казвам име, той ще се сети сам; между другото не сме се виждали от много отдавна, време е за някоя среща в китайски:) ми звъни на мобилния и започва с думите “здрасти, обаждам ти се по телефона, защото видях, че в джабър си do not disturb…” :) Приятен спомен, става за завършек – почувствах се малко по-добре разположен към дрънчащата си кутийка сега :)

Търся работа

От няколко месеца търся моето работно място – такова, че да не съжалявам нито за загубено време при правене на неща, които не смятам за ценни, нито за загубените пари, които евентуално бих получавал другаде.

Отскоро имам работа на цял работен ден, но нещо ме тревожи все повече напоследък – не ми харесва да отивам някъде, да “дръпвам” с ентусиазъм в началото и след това да ме удря монотонното ежедневие сред ИТ-неспециалисти или специалисти в по-различни от ИТ области. И на предишната ми, и на тази работа не съм съвсем сам, работя заедно с поне още един администратор на GNU/Linux, а и тук колегата е ок и сме намерили начина, по който да работим екипно, когато се наложи. Но проблемът не е в екипността ни, а в това, че не ни се налага. Не на последно място не ми допада да съм на длъжност, която хем е държавна, хем шефът има казармени навици в отношенията си с персонала. Да, знам – това е лична преценка и досега винаги съм се опитвал да съм максимално коректен към работодателите си в такива публични казвания. Но не мога да приема такова неравнопоставено отношение – вярно, началникът е на по-различна позиция от моята, но това не променя нещо основно, а то е че както аз имам нужда от работата, за да яде семейството ми, така и началниците имат нужда от мен, за да се върши работата им.

Казано накратко, уморих се да се опитвам да се нагаждам към среда, която е така чужда ми. Мога да се приспособявам, интелигентно момче съм, но всичко си има граници. Пък и май ми е крайно време да си намеря моята си работа – вече съм на трийсет.

Това, от което се интересувам сигурно си личи от статиите в сайта ми, но както аз го определям е нещо свързано с GNU/Linux-системи и поддръжката им. Може да се каже, че съм имал достатъчно време на досегашните ми работения да прочета най-различна литература и да се сблъсквам с различни проблеми, затова не съм супер-специалист, но поне смятам че имам сравнително голяма обща култура по темата.

Също се интересувам и от публицистика по теми, свързани със свободния софтуер, авторските права в Интернет и съответно влиянието на тези неща върху развитието на технологиите и обществото. Работил съм и като преводач на свободни програми, това също е нещо, което мога да върша с ентусиазъм и удовлетворение. Всичко това може да бъде отдалечено – най-доброто ми работно място е пред компютъра вкъщи. Знам, че у нас всеки иска да заведе служителя си в офис и да му плаща чистачка и ток, но аз мога да работя и от вкъщи.

Разбира се, ще продължавам да си търся работа по конвенционалния начин, но все пак ако някой има предвид работа, която да е свързана с интересите ми и най-вече която не е много изтощаваща и, разбира се, не е за малко пари, може да ми помогне да я намеря.

Като казвам, че не искам изтощаваща работа, го мисля сериозно – достатъчно съм работил неща, които предимно ме изморяват. Търся други стимули вече, не искам да се амбицирам на бюрото си с двойно кафе и валериан. Умората и нервите могат да се трупат както от много натоварена работа, така и от целодневна скука. Да кажем, че търся нещо по средата. А казвам да е за добри пари, защото храня семейство. Обривам се вече от позиции за “експертен персонал без ръководни функции, може и студенти”.

Пич, къде ми е пощата?

Имам силни подозрения, че в петък вечер съм загубил доста поща. Става дума за няколко часа, всъщност не – за цяла вечер и нощ, защото вечерта бях навън с приятели и като се прибрах, изобщо не ми беше до изтегляне на поща. Чак в събота преди обяд влязох, за да проверя две уговорки – едната по работа, другата лична. Имаше някаква поща, но не беше видимо повече от тази, която бях чел в петък на работа. Забелязах, че по едно време пощенският сървър на host.bg ми връщаше все грешка, а паролата не си бях сменял. И след това като изтеглих все пак всичко и прегледах, се усъмних, че може да съм източил и изтрил погрешка писмата на работа. Но не е било така – в понеделник проверих, настройките на Sylpheed-Claws са ми да не трие писмата от сървъра.

Гадна работа. Гадно е и че хостингът не поддържа IMAP, но пък то колко от хостингите поддържат? Host.bg са цвете, цвете в сравнение с некадърниците от dom.bg, но все пак някои неща не ми харесват – липсата на IMAP е едно от тях. Липсата на cron в обкръжението е друго.

Неприятното за мен не е, че съм изгубил някои от писмата от пощенски списъци. Аз и без това съм ги настроил да “изтичат” и след няколко дни такива циркулярни писма автоматично се заличават от папката на пощата ми. Пропуснал съм поредното затишие в debian-legal и поредното безмислено джафкане на тема “кой е по-по-най”-(свободен) в списъка на gNewSense. Пропуснал съм и едни неприятни писма в роден списък, в които ме обвиняват, че не се грижа за адекватността между смисъла и името на “Българска свободна планета” – добре, че прочетох тези писма чак в уеб-архива на списъка, защото щях да отговоря, а с такива обвинения е безмислено да се спори. Така че и това не е лошо. Лошото не е и това, че не съм сигурен дали точно в тази петъчна вечер не са ме потърсили за работа, а пък чакам от две места да ме потърсят, докато “задържам” трето финално предложение.

Неприятно ми е, защото съм объркал лична среща и в неделя по обяд един приятел е чакал сам, след като заради мен и третият човек не е отишъл на срещата. Не бях (и не съм все още) достъпен по телефона, защото телефонът ми е паднал в купичката с вода на котарака ми Арти.

Пълна обърквация. Обаче това са нормални неща. Не е нормално хостинг, от който досега съм бил така доволен, да ми загуби пощата и дори да нямам едно съобщение за проблема. Май не е нормално и да ги обвинявам, без изобщо да съм сигурен какво е станало. Но е сигурно едно – нямам поща, а ми е била изпратена. Тъй де, значи са две сигурните неща… :)

Световен ден на философията

Вчера, на третия четвъртък на ноември, беше световният ден на философията. Целта на инициативата на UNESCO е да провокира хората от цял свят да споделят идеи, да запазват помежду си философското наследство и да дава формална причина за откриване на нови дискусии и отделяне на място за философстване. А такова място все повече не достига в света, който в забързаността си решава често да работи с клишета. И клишетата се трупат, всяко кратко спиране се пренебрегва с възгласи от сорта на “стига философствания”, “дървени философи”. Изкуството дори стига дотам, че се бори с клишетата (нещо същностно за него) посредством преекспониране на клишета.

Разбира се, официалното обявяване на “ден” на философията също е нещо външно й, но това поне дава някакъв повод за организиране на семинари и срещи. Философите имат какво да обсъждат, само им трябва подходяща среда. Официалните организирани събития са добро такова място. Не че не може и без събития, не че граденето на лично разбиране не е най-важно винаги, но за да има адекватна и толерантна към философията среда е нужно и да се организират събития. Грижата за средата се гради на осмисляне и разбиране, което е винаги първо лично и чак след това общо. Но все пак тази грижа за средата си има и банални чисто физически измерения. Образно казано, хората правят от къщата дом, но за да има къща, трябва да има покрив.

Та вчера беше важен ден. Вярно, не успях да ида на събитията, организирани в СУ – имало е среща в една от заседателните зали на Ректората. Имало е представяния на философски списания, едното от тях ново и то международно. Нищо, ще ида догодина. Това е хубавото на празниците, редовни са.

Вчера беше важен за мен ден и по друг начин. Лично важен и по някакъв начин граничен, амбициращ и задаващ хоризонти. Това ми помогна да взема доста решения, някои от тях за близкото ми бъдеще. Хубаво е човек да си дава понякога сметка за времето и за отношението си към него. За отношенията си и за точното време, в което да ги заздравява и поддържа. Поне за мен е хубаво аз да го правя. Да знам, че има винаги още нещо и че всичко си е същото. Или, както пееха Motorhead, “всичко се променя и пак остава същото”.

Свободната Java

Да си поговорим за свободната джава. Не, не за kaffe, sable vm, не и за gnu classpath, нито за нещо, базирано на тях. Вече оригиналната виртуална машина за изпълнение на джава-код, софтуерът на Sun Microsystems, имплементиращ java-спецификацията е лицензиран под свободния лиценз GNU GPL.

Според Ричард Столман и много други анализатори това е много голяма и важна новина и Sun за пореден път дават огромен тласък на развитието на свободния софтуер. Не чисто технологично, защото от една страна огромната база от данни с наръчници и готови класове от години е достъпна за разработчиците в сайта на фирмата, а и от друга страна действието на лицензиране под GPL няма да промени веднага статуквото. По простата причина, че огромно, огромно количество несвободен софтуер е написан на джава и тези продукти най-вероятно ще използват комерсиален лиценз (Sun ще лицензира Java двойно, както прави MySQL AB с базата от данни MySQL). И трябва да мине много време, докато технологично джава се наложи като език за писане на свободни проекти.

По-скоро важността на освобождаването на джава е в популяризирането на свободния софтуер. Може би не всички знаят, но Sun са дали на общността и други много важни инструменти – най-пресният предишен пример (и може би най-разбираемият) е OpenOffice.org. Свободният офис-пакет е развит на базата на продукта Sun StarOffice, който компанията освободи преди няколко години. Сред другите примери са NFS (Metwork FileSystem, нещо което се ползва и днес в света на *nix), Netbeans и OpenSolaris. Последните две се закрилят от лиценза CDDL, който Sun написаха с идеята да е свободен, но малко се престараха, честно казано. Лицензирането на Java под GNU GPL, а не под CDDL е още един ход в добра посока.

Интересно ще е как ще се развие софтуерният фронт след тази новина. Ясно е, че джава ще става все по-важна и в света на свободния софтуер. А това означава, че или ще става все по-добър продукт, или ще престане да съществува – и двете са полезни еволюционно неща за свободния софтуер и той ги регулира сам.

Ясно е също, че се задават лоши времена за Mono и .Net – досега пречка за Java и предимство за Mono/.Net беше, че #-езиците имаха изцяло свободна и функционална платформа (проекта Mono), а Java имаше една добра и пълна, но несвободна имплементация и множество свободни, но непълни опити. Сега дори простата аритметика показва, че Java има много по-голям ресурс чисто технически, докато Mono продължава трудния си път в конкуренция с несвободен продукт не на друг, а на Microsoft…

Научих за новината от блога на Лъчо a.k.a. Монологър. Изчаках с интерес реакция в други родни блогове, но за мое учудване такава… нямаше. Калоян Доганов и Вени Марковски са публикували комюнике на английски. Друга реакция няма. Странно, за мен освобождаването на джава е новина, при това голяма. Да не говорим, че от нередовното ми следене на debian-legal и от пощенския списък на gNewSense бях останал с впечатлението, че избирането на лиценз от Sun е било отложено за някое време в началото на другата година. Пък то не само че е избран, а и избраният е GPL :)

Професионални партита

Държавните организации често имат много общи неща, но едно винаги е вярно за тях – всяка си има свой браншови професионален празник и, което е по-важно, всяка стриктно си го празнува. Дали ще е ден на енергетика, лекаря, учителя или данъчния няма значение – винаги има време и пари за още едно парти. Никога не съм разбирал тази традиция, наистина.

Вярно, че в съществуването на професионалните празници има някаква логика, макар и странна. Може би е добре веднъж в годината да се плеснеш по челото на път за работа “ей, аз съм химик, а днес е дeнят на химиците” и да се отбиеш в магазинчето за бонбони и кола за колегите. Може би. По-нормално ми се струва хората само да се сещат и да се поздравяват – както за деня на системните администратори и най-сериозните и заети админи си “позволяват” да побъбрят по месинджър с колега и да се поздравят.

Но не мога да разбера друго – как се е наложила и се задържа традицията да се празнуват браншови празници. Има разлика – в министерството на образованието, например, работят всякакви специалисти, сигурно си имат и чистачки, и елтехници, и шофьори. Но в “деня на просветния работник” всички те имат браншови празник. Малко тъпо някак.

Не говоря за това, че колегите се срещат, веселят се на ведомствените купони и се поздравяват с нещо “тяхно си”. Не, тези неща са ок, защото поне малко съживяват ежедневието. Но аз друго не разбирам – защо трябва да се правят такива празненства за измислени браншови “дни”, вместо да се повиши поне с малко стандартът на служителите. Вместо да се похарчат 100 лева за по едно безалкохолно за 100 човека, защо не се даде с един лев по-висока заплата на всеки от тях?

Така и така хората се веселят, събират си се и си празнуват. Когато и както намерят за добре. Защо трябва да има такива организирани радости? Сплотяване на екипа? Не е това, то е сложно нещо и не се прави с по едно напиване на година.

Мистерия.

Снимки от OpenFest 2006

Ако някой иска да види тазгодишния OpenFest през моя апарат, може да разгледа галерията със снимки от събитието тук.

Вече се появиха в мрежата част от снимките, Богомил например публикува наскоро. Сигурно и други ще се появят. Моите снимки далеч не са образец за майсторство, някои от тях бяха трудни дори за фокусиране, но ми се струва, че все пак носят част от настроението. Който не е успял да посети фестивала, надявам се да усети поне част от магнетизма му. А който е бил там, нека не е много критичен към уменията ми на снимащ – тъй де, уча се :)

Всички снимки са без светкавица и са направени с ръчнофокусни обективи – S-M-C Takumar 105/2.8 и S-Takumar 135/3.5, и двата класически за Pentax. Очарован съм от тях, особено от първия – с него са повечето кадри. Страхотни обективи – дори не ми мина през ума да извадя от чантата автофокусния от комплекта на апарата – такумарите отпреди няколко десетилетия ме плениха. Пожелавам си за следващия фест да свикна да уцелвам точния фокус по-добре :)

Нагласа за блогване

Странно нещо е да имаш блог, желание да пишеш в него, не на последно място – теми, които са ти важни и които намираш време да обмисляш и… все трудно да намираш време и начин да пишеш. Владо беше писал наскоро, че много по-удобно би му било, ако можеше да си прави звукови записи на статиите. Разбира се, текстовият блог е много, много по-различен от аудио- и видео-блоговете. Колкото и някои хора да хвалят мултимедийните излъчвания като следващ етап в развитието на блоговете, аз смятам, че развитието на блогсферата не следва да се влияе толкова директно от технологията. Блоговете се развиват, като развиват свързаността си, разширяват полето на обсъждане и споделяне на идеи. А не като се усложняват технически – писаният текст е много добър инструмент за споделяне. Такъв е бил хилядолетия, такъв е и във времето на блоговете.

Но текстът иска настройка за създаването си. Не зная дали това е външно въведена нужда от образованието и изобщо от средата ни в обществото или текстът е по-“труден” на по-ниско ниво. Но е така – не мога да седна ей-така и за две минути да напиша нещо в блога си. Тоест мога, но не всеки път. Дори не повечето пъти. Всъщност ако успявам, то е заради такава стрес-блогерска-настройка. Не е нещо, за което имам начин.

В опашка за дописване ми стоят вече две или три статии на различни теми. На път за работа сутрин ги написвам мислено по няколко различни начина. Но на път за работа нямам клавиатура пред себе си.

Разбира се, сигурно проблем няма – не го казвам като нещо проблемно. Просто ми е странно. Чудя се и дали с другите е така. Дали при другите превес има бързото писане или бавното? При вас как е?

Битката на Adobe

Накратко – Adobe опитват да стъпят на по-твърда почва сред свободните проекти, затова започват да се договарят с фондацията Mozilla. От друга страна стои голямото ускорение в развитието на SVG-формата и на свободните програми, работещи с него. Следващата голяма битка ще бъде за SVG. Или за flash – зависи от коя страна на “барикадата” сте.

На OpenFest’06 се видях за кратко с доста хора, с Виктор Дачев имахме възможност да откраднем малко минути от една почивка и от началото на една безмислена и ужасно тъпа лекция (“Информационно обслужване” за пореден път омазаха всичко, опитвайки се да се “набутат в кюпа” – но за това ще пиша друг път). Който не се сеща кой е Виктор, може да види дали са му полезни българските преводи на програмите The GIMP, Inkscape, Blender. Виктор е човекът зад тези преводи. Като професионален дизайнер, запознат освен с всички разпространени сред гилдията инструменти и със свободните им алтернативи той може да каже какви са истинските предимства и недостатъци на GIMP например.

Но голямата новина в случая не е GIMP, а Inkscape, най-бързо развиващата се свободна програма за работа с векторна графика. Лично аз не знаех, че форматът SVG (Scalable Vector Graphics) е достигнал дотам, че наистина всичко, което можете да направите с прехваления Flash можете да направите и със SVG. Без да е ограничен и несвободен като “флаш”-а, това е формат, който може не само да се използва свободно, но и да се развива и подобрява – на практика и отвътре SVG е подмножество на XML. Няма нищо скрито-покрито, както всички знаем, че е при собственическия flash. И се разработва и стандартизира от W3C.

Като имате предвид развитието на SVG и практически неограничените възможности за иновации при комбинирането му с модерни уеб-технологии като AJAX, лесно можете да видите тихата паника в лагера на Adobe. Flash-форматът най-накрая е застрашен не само идеологически, а и технологично.

Когато пък се вземе предвид възможността за комбиниране на SVG с XMPP/Jabber, обхватът на бъдещите SVG-базирани технологии нараства още повече. SVG се използва в джабер за общи чертежи – например свързвате се с някого и не можете да му обясните нещо както искате. Създавате обща дъска за рисуване и в реално време му обяснявате схемата с чертеж. Или в стая за разговори няколко човека едновременно общувате с рисуване. Понякога простата визия дава много повече от най-подробното текстово обяснение. Вече има от доста време разширения към джабер-протокола за такива споделени SVG-табла, има и джабер-клиенти, които ги поддържат. Е, не са досаттъчно разпространени. Засега. Но само като видя категорията в основното меню на най-последната версия на Inkscape, посветена точно на връзка към джабер-сървъри и общи графики…

Да, технологично бъдещето пред SVG е прекрасно. Остава само да се надяваме или flash да стане свободен формат, или Adobe да не успеят да попречат на SVG.

Правенето на Интернет

Както бях обещал, предавам накратко впечатленията си от лекцията на Джоичи Ито в Софийския университет. Това, разбира се, са мои препредавания на думите на Джои, примесени с лични ми разсъждения и изобщо всичко това е моята интерпретация на проблемите на развитието на Интернет. За точната визия на Джои Ито има много документи в мрежата, може да е добра идея всеки сам да ги прочете или чуе, защото моята интерпретация е повлияна от много други неща сигурно – най-малкото проф. Андонов в курса по Онтология в университета говори принципно за подобни неща. Макар и не конкретно и само за Интернет, разбира се.

Основното в презентацията на Джоичи Ито беше не развитието на блоговете или на някоя конкретна услуга в компаниите, в чиято разработка е участвал. Основното беше изследване на принципите на сработване на Интернет.

Първо представи проста графика – нарастваща крива с два пика – вторият излизащ извън графиката, в бъдещето. Движещите това развитие неща са наречени “web 1.0” и “web 2.0”. “Web 1.0” е началото на уеб-мрежата, с приемането на стандарти за портоколите скоро след това, с всички нововъведения, развили технологично свързаните хипертекстови документи. С две думи – “уеб-ът, какъвто го познаваме” вече от доста време. Той се намира в основата на първия пик на графиката. Този пик Джои нарича условно “bubble 1.0”. Съответно вторият пик, който е в бъдещето – “bubble 2.0”.

Тези “bubble” маркират бързото развитие на мрежата, породено от осъществяване на идеите, подсказани от технологичните открития. Това най-често се дължи на навлизането на големите корпорации, разбирай на големите пари, в Интернет. Всъщност поне такава е била схемата с “web 1.0 – bubble 1.0”. Хората с идеи могат да ги осъществяват, защото обществото и технологията са подготвени, само трябват малко пари. Съответно след бързото развитие в някой гараж идва голямата корпорация, налива много средства (относително много, но за нея жълти стотинки), бизнесът се прехвърля в лъскави офиси, с огромен мениджърски персонал и развитието на нови идеи затихва.

Кризата на това първо развитие на мрежата се проявява дълго време локално, във всяка отделна фирма. Проблемът е в това, че големите пари не дават развитие. Колкото и средства да наливат корпорациите, никога не могат да са в крак с новата идея на сега започващите момчета и момичета. Които с относително малко средства (според Джои една добра идея има нужда от не повече от хиляда долара, за да се осъществи и да се задържи, тоест да печели) правят чудеса, за които стотината служители на пълен работен ден и годишен отпуск в голямата компания не са способни.

Затруднението и спадът в темпото на развитие идва от това, че с напредването на този “хоби-бизнес”, с популяризирането на културата на хакерите и защо не и с популяризирането на модела на свободния софтуер идва все по-голям интерес към тези отделни специалисти с идеи от страна на корпорациите. А когато се намесят, те почти винаги се намесват с мощни и тромави HR- и PR-екипи, мениджъри, които си нямат понятие за Интернет и развитието му, а разбират от правене на пари. Дори ИТ-мениджърите в големите компании попадат в тази категория. И на практика така всяка добра идея губи от развитието си.

“Web 2.0” е освен технологично по-добра и разпределена мрежа и среда, в която интернет-бизнесът също е разпределен. Среда, в която би следвало да може малка семейна фирма да създава продукт, който по всички показатели, включително и чисто пазарните (нещо, което е убягвало по време на предишния уеб-бум) да е конкурентен на корпоративния продукт.
—-

Причините за по-различното развитие са много. Само някои от тях са технологичните подобрения в мрежата, все по-масовото прилагане на разпределеност на услугите и съдържанията в нея. Ключов момент в качествено различното в това ново развитие е разпространението на концепцията на свободния софтуер и на освобождаването на някои авторски права. За пореден път (след като Лорънс Лесиг и в книгата си, и в лекциите си в София показа) – CreativeCommons и отказът от някои права е процес с две основни значения. Едното е, че с отказа от някои права и малкия срок на действие се подпомага развтието на кулутрата, защото съдържанието става по-достъпно. Другата, малко скрита ценност на CC-идеята е, че е преход. И Лесиг, и Ито казаха, че CC-лицензирането не е крайната идея, върховната цел. Целта винаги е развитие на човешката култура – достъпността, свободата, иновативността са части от това голямо цяло. Но е грешно да се разбира CC-лицензирането като най-най-голямото достижение. Всъщност най-голямото достижение е това, което ни дава CC-лицензирането, следствието от него, резултатът. Всеки път.

Още по-трудното (в смисъл на рядко изразявано и често пренебрегвано) за възприемане от общата публика е, че и лицензите от типа “copyleft” също не са най-последна цел. Те също, както CC-лицензите, са преход, етап. И макар свободните copyleft-лицензи да са много, много по-устойчиви във времето заради “прилепчивостта” си, като концепция стоят редом до тази на CC-лицензите. И CC, и GPL са начини да се противостои на пълните запазени права и начин да се ограничи потискането на развитието на културата от всеки стар модел, бил той корпоративен или друг. Но просто начините на действие са различни – “нямаме нужда от втора фондация за свободен софтуер, FSF се справя прекрасно”, каза Джои Ито, като обясняваше нуждата от CreativeCommons и по-компромисната тактика на CC.

Ако GNU GPL и другите свободни лицензи атакуват от всички страни стените, то CC опитва да превземе крепостта отвътре с известна доза дипломация. И двата подхода имат предимства и недостатъци, но важното е, че и двата ги има и са витални. Именно тези неща, съчетани с технологичното развитие на мрежата ни дават втория “бум”, “bubble 2.0”. Който по идея е насочен към развитието на самата среда, а не на бизнеса, който може да се изгради върху тази среда.
—-

Ценността на средата е нещо, което се забелязва в днешни дни, наистина. Днес да имаш сайт и да взимаш от потребителите повече, отколкото им даваш или да взимаш без да им казваш са “лоши неща”. След Google, които първи заявиха “ние няма да сме лоши” и успяха да станат големи и в все пак да продължават да казват това просто не може да съществува развитие, без да се полагат грижи за средата. За общото.

Аз разбирам това като етап на осъзнаването на самата мрежа. Разбира се, че не може да се гради, без да се поддържа общото, основата. И може би първият бум на Интернет – времето на “.com”-компаниите, на големите пари, последвани в 90% от случаите от големи загуби, време, което сега се оказва, че е било лошо за новите идеи е било все пак нужно. Защото за да осъзнаем нещо, да имаме общо разбиране за него, трябва да изследваме границите му. Да знаем кое е отсамно и кое – отвъдно му, да имаме начин да работим в него и извън него. Интернет все още продължава да е предизвикателство и това така представено тук (повечето мои интерпретации, както уточних, не претендирам за точност в цитирането) е само стъпка към граденето на общо разбиране.