Втори юни, денят на Ботев. И не само на него, на всички жертвали най-ценните си неща за свободата и мира на другите. Сирените вият две-три минути на година само, а хората не обръщат внимание. Да, не е приятно – но те не се пускат, за да е приятно, идеята е друга. Да, сигурно на много хора им пречи – и колите по тротоарите пречат, и продажните политици пречат. Но има разлика, нали? Или поне би трябвало да я виждаме?
Децата не обръщат внимание – ученици с чанти бързат за някъде и ръкомахат, унесени в някакво модерно споделяне. И как да обърнат внимание, като възрастните не ги интересува? Профучават коли, даже един човек слиза от блока, пали колата и тръгва. Чува се звук от метални инструменти – някой долу си поправя бричката. Някакви сирени – на кого са нужни… Не, не са нужни, не са и приятни – тези сирени се пускат не защото са нужни на отделен човек или пък са приятни – пускат се въпреки това. Защото са нужни на всички.
Толкова ли е трудно да се спре и помълчи минута-две? Толкова ли е трудно да се стане прав, независимо дали си в парка или в офиса? Всеки знае, че по пладне на този ден са отделени две-три минути за това – не може да каже, че “са го изненадали” в някакво неудобно положение. Но и да са, добре – а другите?
А когато пускат химна – всички показно стават прави, опитват се фалшиво да пеят, даже и по някакъв нов маниер си държат ръка на сърцето. Когато дават химна по телевизията на мач на футболния отбор, даже тогава се пази тишина. На всякакви общи събирания, военни паради за Гергьовден и други подобни когато командващият каже “моля гражданите на колене да почетат паметта на загиналите” всеки кляка, сваля шапка, каквото там трябва.
Когато ни гледат можем, иначе не. Няма смисъл, нали – то нали не ни гледат, защо да го правим. И после ще ме “активизират” за избори – активизирайте народната памет, оставете глупавите си избори! Тия земи са пропити с тъга, раздели и обиди. Различни хора са живели през вековете тук и всички те са имали трудна съдба. Политики са се обръщали, войни са се подпалвали, хората са настройвани едни срещу други, разделяни са от семействата си и са се били далеч от дома. Някои от тях – за да умрат на бойното поле или войната да ги умори извън битките. И днес даже хората все още страдат от последната война, в която съюзниците ни наказаха показно – с бомбардиране и после с окупация. Страдат и от следвоенните тормози на милиция и военни. Не говоря за политика, нито за история – това са измислени неща. Казвам за чисто човешкото признание, състрадание и почит.
И толкова ли беше трудно да постоите прави и да помълчите две минути? И ако не мислите за тези неща, то поне да си давате такъв вид? За да може не вие, но поне някое от децата да реши да спре и то и да се замисли.