Две минути размисъл на година

Втори юни, денят на Ботев. И не само на него, на всички жертвали най-ценните си неща за свободата и мира на другите. Сирените вият две-три минути на година само, а хората не обръщат внимание. Да, не е приятно – но те не се пускат, за да е приятно, идеята е друга. Да, сигурно на много хора им пречи – и колите по тротоарите пречат, и продажните политици пречат. Но има разлика, нали? Или поне би трябвало да я виждаме?

Децата не обръщат внимание – ученици с чанти бързат за някъде и ръкомахат, унесени в някакво модерно споделяне. И как да обърнат внимание, като възрастните не ги интересува? Профучават коли, даже един човек слиза от блока, пали колата и тръгва. Чува се звук от метални инструменти – някой долу си поправя бричката. Някакви сирени – на кого са нужни… Не, не са нужни, не са и приятни – тези сирени се пускат не защото са нужни на отделен човек или пък са приятни – пускат се въпреки това. Защото са нужни на всички.

Толкова ли е трудно да се спре и помълчи минута-две? Толкова ли е трудно да се стане прав, независимо дали си в парка или в офиса? Всеки знае, че по пладне на този ден са отделени две-три минути за това – не може да каже, че “са го изненадали” в някакво неудобно положение. Но и да са, добре – а другите?

А когато пускат химна – всички показно стават прави, опитват се фалшиво да пеят, даже и по някакъв нов маниер си държат ръка на сърцето. Когато дават химна по телевизията на мач на футболния отбор, даже тогава се пази тишина. На всякакви общи събирания, военни паради за Гергьовден и други подобни когато командващият каже “моля гражданите на колене да почетат паметта на загиналите” всеки кляка, сваля шапка, каквото там трябва.

Когато ни гледат можем, иначе не. Няма смисъл, нали – то нали не ни гледат, защо да го правим. И после ще ме “активизират” за избори – активизирайте народната памет, оставете глупавите си избори! Тия земи са пропити с тъга, раздели и обиди. Различни хора са живели през вековете тук и всички те са имали трудна съдба. Политики са се обръщали, войни са се подпалвали, хората са настройвани едни срещу други, разделяни са от семействата си и са се били далеч от дома. Някои от тях – за да умрат на бойното поле или войната да ги умори извън битките. И днес даже хората все още страдат от последната война, в която съюзниците ни наказаха показно – с бомбардиране и после с окупация. Страдат и от следвоенните тормози на милиция и военни. Не говоря за политика, нито за история – това са измислени неща. Казвам за чисто човешкото признание, състрадание и почит.

И толкова ли беше трудно да постоите прави и да помълчите две минути? И ако не мислите за тези неща, то поне да си давате такъв вид? За да може не вие, но поне някое от децата да реши да спре и то и да се замисли.

10 thoughts on “Две минути размисъл на година

  1. Michel

    Хубаво си го казал..

    Аз спрях за две минути да се зверя в екрана на писито пред мен… дори си свалих и бейзболната шапка :)

    Обаче хората бързат твърде много сега :(

    Вярно е…

  2. velqn

    Работя в центъра, до Руски паметник. Нарочно се изправих до прозореца, за да наблюдавам хората. Спряха две жени, възрастни и две по-млади с малко дете. Всички останали хора продължиха, сякаш даже не бяха забелязали…

  3. Pocu

    Няма да забравя Главната в Пловдив отпреди 10 години. Точно наобед, слънцето не пече, направо жули с лъчите си. В момента, в който засвириха сирените, всичко живо замръзна на мястото си. Ама няма такива – някой да притича под сянката. Стоим изправени, жега, чак ни причернява пред очите от задуха. Но онези, заради които сирената вие, на тях им е било къде-къде по-тежко.

    Картинката беше изумителна – хора, млади и стари, вкаменени като статуи, една до друга. Гледах и знаех, че повече такова нещо няма да видя. Така и стана :-(

  4. Петър

    Добре си казал, сирените не се пускат, за да ни е приятно или пък весело. Те са грозни и страшни, както е бил грозен и страшен върхът, на който са умрели героите. Но тяхната смърт днес ни дава моралното право на живот. Колкото по-малко ние почитаме тяхната смърт, толкова по безценностен става нашия собствен живот.

    П.С. В 12ч. бях в Борисовата градина, пред паметника на Ботев. Дори там не всички спряха. Точно до паметника пък се беше изтипосал един дядо – с червено знаме на Българската работническа партия (комунисти)…

  5. oasis

    Пич, навсякъде всеки беше спрял района паметник Левски – смени си местоработата/местоживеенето – няма патриоти коло теб.

  6. turin Post author

    @oasis: Много се радвам за района на паметник Левски. Ти си видял нещо, аз и другите коментирали по-горе сме видели друго. Въпросът е в нагласата, в градското усещане на нещата – а то не се свежда само до един или два района, били те и централни, около паметника на Левски.

    А тази нагласа има проблем. За това говоря. Иначе – не мерси, добре си ми е на сегашното място. Конкретните места не определят нагласата – хората го правят. А за патриотизма – как да ти кажа, аз не говоря точно за патриотизъм. То е много объркано понятие. Говорех за почитта, спомена, примера и съпричастието.

  7. Тишо

    Сирените са ужасни, просто. Живеем в толкова негативно и консервативно общество, че още една доза негативизъм едва ли е от полза. Трябва да се търсят положителните, жизнеутвърждаващи примери и практики, а не да се задействат сирените, предвидени за сигнализация на организирано военно нападение по въздух. Или на бедствие или авария. Утре, ако се наложи да ги използваме по предназначение, нискообразованите ни съграждани ще си помислят, че пак е “Я Левски, я Ботев” (чух това в трамваая, хихим) и ще си измрат като кучета.

  8. turin Post author

    Тишо, има нещо вярно – съгласен съм. Може би всичко се свежда до това как човек гледа на света – за мен пренебрежението към добрите идеи винаги е нещо лошо. Да оставим малко настрана битките, въстанията и саможертвите – да мислим идеите за обществото, които са имали хора като Ботев и Левски, Раковски и Каравелов, Стамболов… всъщност почти всички, за които сме учили. Някои от тях са стигнали смъртта все с тези си обществени копнежи. Да, тъжно е и да, в самия факт на смъртта им няма жизнеутвърждаване.

    Но не ги отбелязваме тези празници заради някакъв особен афинитет към умирането, а за припомняне на идеите на тези хора. На живота им и стремежите, с които са се опитвали да градят свободно и независимо общество.

    Не казвам дали са успели, не казвам и нищо за “националното” – то е на заден план в днешния свят на постоянно глобализиране. Било е пред края си и по тяхно време – и те са го знаели. Но идеалът е бил свобода и правда. А те не девалвират.

    За тези неща са важни сирените, не за друго. Иначе съм изцяло съгласен – трябва да се търси положителното във всяко нещо, защото сме затворено и негативно общество. И все пак – показването на проблеми, макар и негативистично на пръв поглед, може да се прави всъщност с надежда и позитивна нагласа ;)

  9. Петрова

    А тази година дори и тези две-три минути липсваха, даже и по националната телевизия. Може би за да не се обиди Доган.

  10. turin Post author

    Аз имам обратното наблюдение, в интерес на истината. Пуснаха сирените на гражданска защита и няколко минути над града кънтеше траурният им вой. Имах чувството, че се удрят в планините наоколо и отскачат. Стояхме прави вкъщи и казвахме на бебето какъв ден е и защо е този вой.

    За телевизията — не зная, напълно възможно е. Още една причина да не се гледа телевизия. Не, сериозно — изобщо не е нещо определящо и ценно, може да се пропусне ;)

    Като казвам това, ведната се сещам, че то хубаво в София са вили сирените, но може в доста други градове да са решили да “пропуснат”. Ако е така — срам! И да, наистина може в такъв случай някой да се съобразява с Доган. Нещо, което също е срамно, но май всички политици напоследък практикуват. Нямам нищо против турците, но както и Турция си има герои и история, така и България си има своите. Всичко друго е демагогия и моментна политическа печалба.

Leave a Reply

Your email address will not be published.