Не виждам никакъв смисъл да поддържам профил в Twitter. Досега бях задал Identi.ca да ми препраща бележките към туитър, но така не промотирам идеята на федерираните микроблогове. Напротив – само пълня със съдържание Twitter и вредя на StatusNet да достигне критична маса. Вече пиша само в https://identi.ca/turin и понякога в http://plasr.com/turin. Все отнякъде трябва да се започне.
2075
Изрових една малка приставка за Drupal – micropost. На практика единственото готово решение за интеграция с многобройни микроблогове едновременно. Поддъжа identica, други инстанции на statusnet, поддържа и twitter. Малко е омазано, а и няма настройка за съобщението, та сложих един switch по node->type в кода. Та това е първи опит, пращам към identi.ca. После тя (все още) мята към twitter.
2074
Днес на разходка в Троян изслушахме тирада на тема колко лошо и мръсно е в тая София и как така добре се грижели за бебетата в Троян и толкова трудно в София. И Надежда имала смог, WTF?! Те смог знаят ли какво е? Точно Надежда е чиста, заради ветрове от север. Никога не плюя по други градове (даже напротив), хайде да престанат и другите да плюят по София. Като не им харесва, що ми се тъпчат в СФ?
Търпение? Да бе, да.
Възмущавам се от безумната бюрокрация в България. Бюрокрация в администрацията от всякакъв вид. Възмущавам се отново и отново и нещата пак така си продължават, после се впечатлявам от разказите на приятели как са нещата в Европа. Минават ден-два, в които се ентусиазирам от протестите сега в Египет, преди време в Гърция и изобщо от това как има далечни земи, в които има хора, дето защитават правата си. Защитават ги с действия, с позиция, с осъзнаване на проблемите и остояване на тези позиции. Не само на думи, както ние у нас. Както ние винаги, все едно и все така…
Та моето възмущение от властта в разните й ежедневни проявления прелива в отчаяние, безсилие и примирение – както е с всеки мой съгражданин. Както стана и с протестите от 96-96г.г. У нас явно радиационният фон е по-друг. Или атмосферното налягане. Абе някакво налягане ще да е – не знам какво е, но си ни е налегнало, не ни пуща и ние си лежим.
В детската градина ми искаха всякакви документи. Висях при данъчните, висях в общината. Така е у нас – не отиваш да си вземеш документ, чиновниците не са там, за да ти го дадат, а отиваш, за да чакаш. Търпението пречиства, успокоява духа и тялото и ни прави верни поданици и толерантни избиратели. При данъчните бях, защото от градината (съответно от общината) искаха документ за платени данъци – събират парички, милите. О, имаш детенце – колко хубаво, я сега си плати данъка на колата. Не ми се говори колко несправедливо е определянето на данъка за автомобил, но е такова. После искаха всякакви молби, уверения и служебни бележки от месторабота – иди, виси, чакай и “изваждай”. Да се зачуди човек тая държава да ни би да не иска да имаме деца. Искаха и уверение от БАН, че съм редовен докторант. Хайде иди виси и в БАН – директорката си излезе пред мен, докато я чаках, счетоводителката се заключи пред мен и се правеше, че я няма. Пълен соц. Научният и шефът на секция ме поздравиха на минаване, разбраха за какво чакам и заминаха на среща с директорката. Абе с една дума – като чакаш, ми чакай си!
Събрахме документите, записахме хлапето. Връщаха ме, защото в уверението от БАН нямало булстат, а трябвало. Иди чакай пак, то полезно за здравето. Но се записахме.
В общинската наредба за такси и данъци пише, че редовните докторанти дължат 1/2 от таксата за детска градина на децата си. Значи имаме отстъпка, обаче при плащането се почесват и не им пука. И взеха пълен размер. Не знаели. Днес говорим по телефона – ами то трябвало уверение от БАН, че съм редовен докторант… Да, имало уверение, но то не било при домакинката, а било при директорката и то било не за вписването, а за записването…
Нямам думи, нямам и много сили вече за живеене в тая скапана държава.
Алоуу, ИСОДГ, или както ви е там името, толкова ви е електронно класирането и записването за детски градини, колкото аз съм трамвай!
А когато разбрах, че консумацията на хартия от администрацията била многократно по-голяма отпреди и че въпреки че навсякъде из администрациите има компютри и системи с търгове за стотици хиляди лева, пак се ползва хартия, защото всичко трябвало да се пази на двата вида носители… направо паднах от стола.
Търпението пречиства, да, пречиства. И успокоява, да.
Поне когато някой ден се спася от това прокълнато място, тая буферна зона на цивилизацията, ще съм пречистен и спокоен.
Наскоро мернах някъде във форум реплика към обмислящ заминаване, която беше в тоя дух: “не заминавай, недей да бягаш, не го прави заради нас – тези, които оставаме”. Егати лицемерието! Ако някой ще променя нещо, да го променя, а не да мрънка на хората, които ценят качеството на живота си.
С други думи – майната им(ни) на тези, които остават(-ме)! Който може, да се спасява – тук оправия няма!
2072
Опитвам да спазвам ново за мен правило – не отговаряй в пощенски списъци и форуми, ако не те касае пряко. Не съм форумен тип и ми беше трудно да се науча да не репликирам (става дума често за автомобилни форуми). Иначе става http://xkcd.com/386 Като пишех пък в пощенски списъци (линукски неща), имаше недоразбрали и айде пак пиши. А така нямам време за блога. Втора фаза: без форуми, само блогове.
Думи за borislavb
Днес ме подсетиха за един човек. Сега проверих – виждали сме се преди почти три години. Двамата с Боби пихме кафе, много кафе и говорихме за култура, медии, донякъде за философия и оттам нататък за нещата от живота. За Нигропонте, когото аз знаех комай само покрай OLPC, но за Боби беше много по-значим. Разговор, в който нарочно не участвах много като говорещ – от Борислав Борисов могат да се научат много неща, стига осветлението, околният дим и броят на чашите с кафе да са подходящи. Не мога да кажа, че тази вечер ме е променила, че е била вододел – просто недостатъчно време в приятна компания и много, много идеи. Това е ценното – идеи, които една по една и бавно осмислям и си припомням и до днес.
Това днес, в което прочетох, че е починал. Прочетох отдавна, вече трябва да спя, пък не мога. Не мога да се преструвам, а и няма смисъл – с него не сме били толкова близки, че да ми липсва като присъствие. Но макар и да сме говорили едва няколко часа, липсва ми като споделящ идеи и ентусиазиран дигитален кондуктор на проекти за бъдеще. Странно е и че не можах да го кажа по-просто. Знам, че тези, които го познаваха разбират какво имам предвид.
А borislavb не би задълбавал толкова в подробностите за присъствието. Защото води друга “война” и… дори на моменти си мисля, че за интернет-личността Борислав Борисов нищо не се е променило, а и няма как. Но спирам с това и насочвам наум подрепа на близките и приятелите му, на които съм сигурен, че вече им липсва много. Какво говоря – и на мен ми липсва. Сбогом, Боби!
Седем години по-късно
Да, толкова станаха и да, и на мен ми е леко странно. Блогът започна не на шега, но някак леко, безгрижно и замечтано. И като всяко дете не броеше годините, а само дните и седмиците. Сега се сещам – така си беше, пишех често и доста пъти с нетърпение съм чакал да се прибера, за да запиша настроения, планове, радости, провали и тревоги. Сега ми е трудно да намирам начин, но желанието си остава. Всяка година повтарям и на себе си, и на блога, че не съм се отказал и не ми е престанало да ми е интересно. Но каквото и да си говорим, щом не се намира начин, и желанието започва да страда. Но кът дъ крап – днес е празник, ден за торти и конфети.
Седем години… броих ги – една, две, три, четири, пет, шест и сега седем – вече мога да се успокоявам, че не ми липсват първите седем години. :)
Прелиствам прашните страници и си мисля, че май доста съм се оплаквал на тия рождени дни. Но то е едно по-особено мрънкане – не отчаяно, а по-скоро нещо като план за справяне, списък за пазаруване, жълти бележки за справяне със следващия ден. Не успявах в справянето, но вече разбирам – не в мен е грешката, а в грешно поставените проблеми. Скоро, при едно много дежа-ву пиене на кафе ми беше напомнено нещо – “Стига си мечтал, действай!” Трудността идва, че когато опитваш да действаш, течението става толкова силно насреща, че ти се иска още повече да се ядосваш и мрънкаш. Не за друго, а защото има очевидно основание. Но това не е важно, не трябва да е важно, не трябва да ми пука за трудността. Защото не са важни всичките глупости за тежестите и трудностите в живота, а важното е само това, че има вече трима човека, които гледат на мен малко по-различно от другите. Разчитат на ентусиазма, на енергията ми и на това да успявам да бъда аз. Пък майната им на трудностите – да ходят да затрудняват другиго. :)
—-
Какво стана през тази година? Ох, ужасна година. Готиното беше, че синовете ми растяха и всеки ден ни радваха с по нещо ново. Но другото беше тъпо, гадно и… абе нека няма друга такава година.
В тази година, след като първите месеци живяхме в Троян с тъща ми, се решихме на пренасяне обратно в София. Всичко стана за около ден, Рошко събра огромно количество багаж и четиримата ни с Краси и децата и на осми март се върнахме. Промяната беше огромна, защото цяла есен и после цяла зима аз бях идвал до София не само за задължителните (и безмислени, но все едно) административни събрания в БАН, а и за да търся квартира.
Това беше междинното ни решение, квартира. Къща под наем из околните квартали, по-специално витошките на югоизток. Къща, в която децата да могат да играят на воля и спокойствие и да не се ядосваме на селянина от македонско под нас. Къща, която да приюти и мой кабинет, за да мога да започна да изкарвам лека-полека пари за следващата стъпка, когато вече няма да сме под наем. Но не стана така и трябваше да се върна в гарсониерата, която съвсем сериозно я бях изключил от представата за дом. След лек стрес всичко си дойде на мястото, защото все пак това е нашият си апартамент, който сме го ремонтирали преди години с много желание и любов.
Продължих да пиша чужди сайтове за пари. А парите все бяха малко, работата все беше повече, а и от БАН постоянно ме натискаха да пиша текстове, да се отчитам на научния и да взимам изпити. Е, взех изпитите – но само аз си знам какво е било да тичам между БАН, лаптопа и все пак да помагам поне малко на Краси за вкъщи и децата.
След провала на последния проект реших да не взимам повече нищо. Само за да си върна нервите ми трябваха седмица-две. И вече не правя чужди сайтове – на принципа “който иска сайт, да си направи” съм. И без това чуждите сайтове винаги имат кусури и или клиентът не разбира, или посредникът вика “абе остави, да си трошат главите”. Ми не е гот. Да не казвам и че аз толкова време, години вече, от разработка на сайтове някакви по-добри пари не съм видял. Изваждам от сметката случаите, когато съм работел към фирми, защото тогава не съм правел точно сайтове. И нещата, които остават са някакви проекти, от които аз виждам мизерни пари, често с голямо забавяне и накрая не съм доволен и от качеството. Когато Светко беше бебе, работех за един англичанин – той поне беше стриктен във всичко, особено в обещанията за нови проекти. Но пак бяха малко пари, макар че тогава успявах да карам само на тях.
—-
И така, сега съм свободен и се уча да го ценя. Имам лични тревоги напоследък – например всичко около тръгването на Светко на детска градина и особено смяната на полудневната с целодневна наскоро много силно ме разтърси. Там е обширна темата. Но отново най-важното е да успявам да удържам ентусиазма и спокойствието си и да ги пазя в баланс.
А, това е и годината, в която най-накрая успяхме да идем на море с децата. Шкорпиловци форевър! След няколко години прекъсване и ние видяхме голямото мокро. За Светко беше голямо изживяване, а и Оги видя път. Това беше и най-дългото ни пътешестване с Рошко засега. 1019 км. с тръгване от базов лагер Троян и връщане пак там. От и до София – отделно.
Преди морето пък ремонтирах колата пред блока. Първо скъсах маншон на външно каре няколко дни преди рождения ден на Светко и после на самия рожден ден ги карах до парти-центъра без да ползвам изобщо спирачки. Защото бях решил, че тая зеленикава маслена течност, която е опръскала целя подкалник и джантата отвътре е спирачна течност… После пък водихме Светко до италианския лицей в Овча Купел, да го препитат за детската им градина там. Но той отказа да влезе, защото не хареса лелите, а на връщане Ровър-ът изби гарнитурата на главата и смеси маслото и антифриза. Един месец ремонтирах това – пак сам, пред блока. Нямах време да пиша тук и направих грешката да пиша в ровърския форум – сега знам, че прекаленото участие във форуми спира блогването. Сега Рошко е тип-топ. (Мерси на феновете от BGdriver!)
—-
Като цяло интересна година, но все се сещам за нея с лошите й неща. Затова имам план (хехе, и аз като сайлоните) и тази година при всяка удобна възможност ще си повтарям “стига си мечтал”. Е, което значи, че ще мечтая – щом ще казвам “стига”. :) Но все пак – крайно време е…
А, и Арти не се върна. А го чакахме. Даже сега, по Коледа като ходихме, пак обикалях привечер площада в зимната мъгла и се оглеждах, виках го тихичко. Дано е добре и дано е намерил дом, милият. И Светко се сеща за него и казва, че му е мъчно, хълцайки.
Първи ден в детската
Светко днес беше за първи ден на “голямата детска градина”. Странно тревожно ми е. Иначе самата градина е супер готина, чисто нова я построиха в края на миналата година, направиха й страхотен дизайн на игрищата, площадките, алеите и градинките около нея… и изобщо всичко е супер. С Краси си говоихме, че даже вътре всичко мирише на ново. Когато ходих на родителската среща и после днес, когато чаках в двора с Оги на ръце мама да вземе бати, имах измамното чувство, че направо съм в някоя друга страна. Някоя от онези, в които не е чудо невиждано всичко да е чисто, подредено и най-вече хората, които работят там да полагат грижи да остане точно такова – чисто, подредено, красиво и приятно.
И лелките са добри, и готвят вкусни неща – даже нашият хубостник си е похапнал от почти всичко. Е, бил е като на шведска маса – опитал е от всичко през деня, но малко неща е доял. Дегустатор той, нашичкият. И учителките са супер – поне тези, които ни се “паднаха” на нас са готини. С добро отношение към децата и поне по това, което пролича на родителската, с правилни позиции по неща като гледането на филмчета, например. Правилни според нас. Никога няма да оставя детето си в детска градина, където по цял ден ги зомбират пред “дивиди”-то, защото “слушали” и защото “те много ги обичали тия филмчета”. Поне едната госпожа, по-старшата, категорично каза, че е против гледането на телевизия в групата и мама и тати грейнахме от щастие и съпричастност. Даже госпожата каза, че тя едно от нещата, които правела на децата, било куклен театър. Та една мацка се ангажира мъжът й да направи параван за куклен театър, щото работи такива неща. А за официални и национални празници пак тази госпожа им правела на децата специални презентации и разкази за събитията. Спомена за 3-ти март и че едно от нещата, които е добре да вземем, е касетофон.
Касетофон, моля ви се, не дивиди, не емпетри. Касетофон. Е, то сега няма вече такива, почти всеки е поне с компактдиск отгоре, но няма значение – жената имала от предишната градина, на която нашата е филиал, цяла колекция от касети. Приказки, какво ли не. Касети… И казва, че знае какво е човек да има и да няма пари и затова ще ни казва винаги, когато е възможно, по-евтиния вариант.
Мда, опираме до спонсориране на градината от родителите. Но явно е масова практика, а и специално нашата градина си няма почти нищо – всичко е построено, боядисано, монтирано и завинтено, но играчките са недостатъчно. Даже покривки за масичките имат малко и не ги слагат още, за да няма разлики. За наше щастие, децата в нашата група все още са малко – днес са били май 8. Цялата група е 25 и поне 20-тина вече са записани, но засега малко родители са си завели децата. Средата на годината е и е малко бавно явно набирането на пълна група. За сметка на това Светко е имал възможността сам да си избере легълцето, можел е да избира от бая налични играчки.
Лошо, че в групата му няма нито едно дете от “старата” му детска градина. Има няколко, но или са в съседната група, или в по-горната. Досега ходеше на една полудневна градина, от 8:30 до 12:30. В съседния блок (тя и новата градина е близо). Беше се сприятелил с няколко момичета и две-три момчета. А още по-якото беше, че в полудневната бяха на близка възраст, но с разлики до година-две чак. И той беше един от най-малките. Всеки ден си играеше с деца, част от които са по-големи, някои почти на 5 години. А сега ще е с връстници и това може да го вбебеши с една идея повече. И без това покрай Оги си се вбебешава достатъчно вкъщи.
—-
Притеснено ми е. Преди време, в началото, не исках въобще да си даваме детето никъде, а да си го гледаме изцяло сами. То и двамата така искахме, де. Но с годините някак надделя леката тревога, че като не ходи изобщо на градина, губи част от възможностите си за социализация и след това преходът към вече задължителното училище може да е по-труден.
Е, аз не съм ходил на детска. Пък съм оцелял. ;) Майтапя се, дано всичко е наред. Полудневната градина и тя ни беше странна, но там Светли е ходил половината от времето, ако не и по-малко. На един-два пъти беше болен, после имахме ходения до Троян, после пък имаше едно много силно и в емоционален, и в звуков смисъл “не искам да ходя на детска!!!”, заради което ние му измислихме ваканция и си го държахме вкъщи.
Тъпото на гледането сами вкъщи на деца зимата е, че площадките са празни и мразовити. Най-много едно или хайде две излизания на ден до магазина за продукти – и това е. А той толкова обича да играе навън.
—-
Мине, не мине време и започва да ме убеждава “Хайде утре да станем, да се качим на колата и да идем в Троян! Там няма детска! И има площад и детски площад!” Как да му кажа, че не е така просто? А миналата година, точно по това време някъде, когато братчето му беше на месец-два, преживяваше най-тежко невъзможността за постоянно вниамние от мама и валеше сняг, бяхме в Троян и заедно двамата тичахме през площада по дебелия снежен килим и сред валящите снежни парцали.
Обещал съм му къща. С двор, в който да навява така сняг и да се тича по него. Обещал съм я на всички. На себе си я обещавам от няколко години, но сега си позволих на глас. Дано 2011 е по-добра, защото 2010 беше кофти.
2068
Какво става с мен? Хора наоколо закриват блогове, чак мен ме подпитват какво правя. Уморен съм. Няма друга причина да ползвам ежедневно Identi.ca, вместо да пиша в блога си. Децата ми поглъщат всичкото внимание (чат-пат и нервите) и вярвам, че това е по-добре от вманиачаване в статистики на блог. Но блогът си ми е жив! Едвам издържам (буквално) с парите от БАН. Иначе сме добре. Дано скоро пропиша.
2067
В свободното време между две изпивания на нервите ми от бебетата проучвам принципната възможност да мигрирам сайта си от Drupal. Друпал е страхотна система, каквото и да говорят някои, но ми поомръзна. А и взе да става любим на SEO-тата, значи автоматично нелюбим за мен. Вариантите са или нещо по-просто, като WordPress, или начисто с Codeigniter. Първото ще е по-бързо, второто – по-готино.