Отворете мрежата!

Вкъщи няма интернет — спрял съм нашия достъп, за да не го плащам излишно, докато сме в Троян. Ползвах свободна точка на съсед, най-вероятно. Но днес не работи. Отивам до СУ по работа — в двора няма безжичен. Просолвутата “мрежа” на университета всъщност май е само вътрешна кабелна и ограничена безжична. Сложили са тук-там киоски и това е. Безжичен достъп няма. Няма начин човек да иде със своята си машинка и да достъпи университетски учебни ресурси, какво да говорим пък за достъп до външния уеб.

Да не говорим, че то кой всъщност ползва уеб-киоски? В днешни дни, и то в България? Ами никой — и показателно е, че половината от киоските в СУ не работели. Инцидентно сигурно се налага на някого, ако няма начин да се върже по друг начин, а и сигурно тези киоски са с крайно орязан достъп, по стар познат властови принцип.

Сядам във второ кафене и след като ми донасят поръчката, момчето ми казва с извинение, че в момента нямат връзка, да имам предвид. Страхотно. Да не би гръм да е ударил целия софийски център? И защо хората не пускат свободен достъп през безжичните си рутери?

Някой ще им “открадне” нещо? Няма как, освен ако нарочно не са пуснали навън нещо от машините си, ама едва ли.

Някой ще върши нещо “неправилно” и после ще ги обвинят тях? Може и така да си мислят, ако слушат полицейщините в публичността, истериите по “пиратство”, авторси права, “ограбване” и тем подобни.

Някой ще им използва трафика и ще им го “изхаби” или ще им забави връзката? Ако човек е на фиксиран трафик на месец, донякъде е оправдано, но масово се използва достъп с неограничен трафик. А връзката какво толкова ще я забави моят достъп до месинджър, малко поща и малко уеб? Изобщо някой от “заключващите” има ли представа колко нищожно малко трафик е това?

Да, ако закача да тегля торенти, може и да им забавя връзката и да им заема сесиите. Но никой не казва да ми дават пълен достъп до канала си. Съвсем лесно се настройват рутерите да ограничават такива неща. Поне по-читавите рутери — а като гледам оставените по подразбиране служебни идентификатори на точките, масово става дума за достатъчно “яки” рутери.

Наскоро четох за една много добра инициатива — проектът OpenNET, представен от krassyo. Идеята е точно това, което аз наричам “правилно” — отваряте си рутерите за свободен достъп, като разумно ограничавате трафика на свързващите се, за да няма никакви грижи за “открадване”, “задръстване” и “забавяне” и поставяте идентификатор “OpenNET”, за да знаят хората, че съвсем официално това е свободна точка и да я ползват.

Масово и в заведенията с лепенки на витрините “Wi-Fi” достъпът е с парола или ако не е, то е отчайващо бавен. Срещал съм и орязан зверски с прокси, което често през уеб те подсеща и предупреждава, че ползавш еди-какво си от еди-коя си фирма или кафене. Защо? За да е сигурно, че връзката ще се ползва само от клиенти? Добре, и защо? Какво ми пречи да си взема едно кафе и да го ближа два часа, както ще правя сега? Много по-добре и за мен, и за заведението ще е, ако достъпът е свободен и мога да си свърша работата на близката пейка в парка. И после така и така, когато ожаднея или огладнея, ще вляза да си взема нещо. Нещо повече — ако знам, че там има свободен достъп, ще ходя по-често на въпросната пейка и съответно по-често ще сядам в кафенето — най-малкото ще ми е все пред очите, а от това по-добра реклама здраве му кажи.

Грешката е в това, че интернет-достъпът се мисли като добавка, като лукс към нещо друго — в случая пиенето на кафе. А за все повече хора е точно обратното — кафето е добавка към порцията интернет. Докато не разберат това фирмаджиите, няма да прокопсат. Докато не разберат това и професорите, училищата им няма да прокопсат. Защото днес не учебникът на еди-кого си е по-важен, а търсенето на ресурси по специалността в уеб — второстепенно, а е точно обратното. Учебниците и статиите на отделни локални академични “явления” са само допълнение към големите научни изследвания в областта, достъпни в мрежата. Докато не разберат това и отделните потребители на домашен интернет, няма да прокопсат — защото когато отидат някъде и видят, че наоколо всички точки са заключени, това значи, че много други хора са с тяхното ограничено мислене.

1888

Автомобилът дава само привидно усещане за организираност и справяне. Всъщност разчитането на него действа обратно. Като знам, че съм с кола, поемам в пъти повече ангажименти и накрая все не успявам за нещо. Или направо закъснявам за всяко, за което “успявам” – заради търсенето на място за паркиране. Днес така се разминах с Мишел и Ани. И пообиколих за две паркирания и накрая за измъкване от града.

Ако няма да гласувате — не гласувайте!

Няма да убеждавам никого, не искам и обратна реакция. Дълго време нарочно не пишех нищо, докато валеше цялата агитационна помия наоколо, даже и из блоговете. Искам само да призова всеки да наложи сам на себе си искреното си разбиране и ако е бил решил да не гласува, наистина да остане вкъщи, да иде за риба или да си пусне филм.

Ако няма да гласувате — не гласувайте! И не позволявайте да ви карат да се срамувате от това.

Защото не търговията с гласове е неморална и срамна, срамно е празното агитиране, което малко или повече заразява всеки от нас вече седмици наред. Било “важно”, било “дълг”, сега бил шансът, който не гласувал нямал право да се оплаква… абе я…!

Тези дни Юнуз ме пита наживо дали ще гласувам и изведнъж нещо ми прещрака. Както говорехме по нашенски си сериозно за политика, култура, социални нагласи и подобни, в един момент като че ли ме удари мокър парцал. Дали ще гласувам? Ами въпреки всичко, точно в последните седмици и особено дни бях започнал да се чудя дали наистина не е добре да взема да ида да гласувам. Сякаш някакъв глас ми нашепваше постоянно какво да мисля и лека-полека и неусетно ми промиваше мозъка. Да, гласът на предизборната агитация, майсторски смазан с инструментите на медийната пропаганда. Какво се беше случило — спрях да пиша (и) заради всеобщата шумотевица наоколо, но без писането нямах гласа си, истинския си глас, не този, дето се “пуска”. На този фон с досада изчаквах да минат рекламните клипове на партиите и предизборните диспути в очакване на някое смешно филмче или детски сериал за бебо. Усетих се, че изведнъж знам кои са хората, кои са партиите, даже разбрах резултатите от евроизборите… В началото се дразнех и забелязвах противоречия и неточности, но после като че ли преминах в режим “избор” и всички станаха просто неща, от които трябва да избера едно… “Трябва”…

Затова ако ще гласувате заради кампанията — моля ви, недейте! Не гласувайте, ако е нямало да гласувате преди клиповете, преди концертите, преди плакатите и балоните, преди обещанията и скандалите, преди доганизацията, преди янеянев, преди “костов го направи”, изобщо преди цялата тая помия! Която щеше да бъде увлекателна, ако беше събрана в час и половина политически екшън, но наживо си е тегава и тъпа.

—-

Някои приятели ще гласуват и не искам да ги обидя. Нямам нищо против искрената позиция в защита на партия и политик — напротив, възхищавам се на всичко искрено. Това, за което искам да кажа, няма общо с личното и искреното. Става дума за заразното лицемерие. Когато си в него, можеш дори и да си искрен… лицемерно. И това е отвратително. Отвратително е политическото да е само по избори. И да се разпознава по кампанийността си.

Изобщо българското политическо мислене е много ограничено и преди избори това става видимо и много ясно отчетливо. Когато кастата на политиците и верните им зомбирани фенове влизат в нов цикъл на манийност. Зная, че точно тези (а всъщност и предните) общи парламентарни избори се подготвят под призива народът да разкара от властта комунистите и политическата пирамида на Доган. Много е лесно в тази схема всеки, който призовава към негласуване веднага да бъде посочен с пръст и обвинен в негласна подкрепа на комунистите и Доган. Лесно е, но не е правилно. Не съм комунист и не искам да ме управляват лидери-диктатори. От това не следва автоматично, че трябва да гласувам.

—-

Троян е жив, но спокоен град, някак бавен и без-стресов. Но тъкмо дойдохме тук и се започна — всяка вечер концерти, всеки ден листовки на площада, всеки пазарен ден глашатаи на пазара, всяко второ кафене — щаб. Малко много ми дойде. Може би в тарапаната на София не съм забелязвал тия неща, не знам. Може и наистина точно преди тия избори натягането да е било по-силно. Но е гадно, откъдето и да го погледнеш.

Разпънали палатки, в които цял ден киснат ученици и раздават листовки ли, знам ли. Момичета в ранния тийн, с видима възраст под тази за гласуване, облечени в съответните на партията тениски и чантички през рамо, та да им се открояват от презрамката гърдите. Момчета с наръчи листовки и заразяващ ентусиазъм, подаващи с усмивка и кимане с глава на минувачите поредната “истина”. Чичковци на оживен тротоар с широкополи шапки и потни ризи, размятащи някакви позиви с изкрещяване “Волен Сидеров, госине, ето да спрем доганизацята, за България!” Чак ме наплю един такъв. Кафенета, облепени с плакати. Преди знаех, че почти всяко заведение или магазин в София беше задължително с плакат или календар с бате Бойко — беше нещо като част от града. Винаги съм се чудел как е успял да плати или изнуди чак всичките заведения и магазинчета да му лепнат грозната мутра. И сега плъзнаха плакатите. Едно кафене в центъра — направо “щаб на РЗС”. Не можеш да разбереш работи ли, не работи ли… Цялото в плакати, Яне мета лапа отвсякъде — да те е страх да влезеш, че и кафе да ти се отпие. Някакъв чичка седнал в кафене до баничарницата с компания и току се провикне яко “Сини!” и се хилят нещо. Голям купон, няма що. Май съм го виждал въпросния в някой от дебатите по телевизията, явно е нова (но стара) синя надежда.

Площадът е пълен с балони на “Лидер” и “Синята коалиция”. Там са, защото там майките водят децата си — там щъкат цял ден от най-малките в количките, през едва проходилите, до по-големите, които на велосипедите си обикалят пешеходната зона и се радват на ваканцията. Балоните бяха за децата, разбира се. Нарочно ги раздават там, за да ги видят децата и да няма как да не ги вземеш. И децата си играят с тях. Защото са балончета. И вие сте се радвали на балони като бебета, какво се правите. Даже вкъщи сега си имаме два балона на “Лидер” и малкият им се радва. Такива са се паднали. Не знае, че са политическа агитация, даже не знае какво е политика, но им се радва, защото са балончета. А той обича балончетата.

Минавам наблизо и плъзват някакви хлапета. “Видима възраст”, както казват другарите милиционери, към 6-7 години. Първолаци. Носят някакви неща и претичват между хората. В последния момент учуден виждам как едно момиченце ми бута в ръцете брошура на “Лидер” и ми рецитира “Ето, господине, заповядайте на нашия концерт, да подкрепите нашите кандидати за…” И в тоя момент аз с ококорени очи вдигам длан към нея, подобно на Яне Янев и отминавам. Стреснат, трогнат… разочарован.

Поне децата не можахте ли да се стърпите да не намесвате? Или “всичко е позволено”?

За глупостите по телевизията ви прощавам. И без това трябва да се взема в ръце и да престана да гледам телевизия. Агитацията на всяка цена и натиска “гласувайте” към възрастните също е долен номер, но халал да е. Ама тая безсрамната агитация на деца и използването им в кампаниите… Поне малко срама нямате ли?

Утре (вече днес) няма да гласувам.

Размисли и манастири

Днес, в деня за “размисъл” преди поредните безмислени, но пък доволно истерични “избори” се качихме на Рошко и отскочихме до Орешака. Светли беше на върха на щастието пак да “каа коуа”, а и досега е влизал само няколко пъти в черква, все с някакъв повод и може би беше позабравил.

Пътят е сравнително добър и се кара удобно и приятно. Разбира се, при нормална скорост. Това е типичен пример за отсечка, в която ограниченията за скоростта със знаци са си съвсем адекватни на пътя. Ако някой опита да поддържа 100 на такова място, ще има проблем, но ще си е негов — на такова място се кара спокойно и с удоволствие. То така трябва да е навсякъде и винаги, но нейсе. ;) Пътят за кратко е между табели за край на населени места, а и оттам минава градският рейс до манастира, така че е пътуване за почивка, а не за надбягване.

Когато минавах оттам сам, на път за среща с Велин в Априлци, карах със спуснати стъкла и още по-бавно, за да се насладя на мястото. Но днес бяхме с климатик и изолирани от звуците, миризмите и полъха отвън.

Светко очарован тичаше из двора на манастира горе, минаваше през сводестия вход и казваше “айде пиез туелчето”, оглеждаше всичко, щъкаше и се смееше. Много жизнеутвърждаващо е да видиш как малко дете притичва в притихналата църква, за да види “картинката” в другия край. Как със светещ поглед разглежда всичко и вдига очи нагоре, към купола в далечината. Как иска да си запали свещичка “долу”, явно защото там си му е според ръста и “при него”. И когато му се казва, че не трябва там, а ние ще му покажем къде се оставя свещичката горе, се цупи на нелогичната и неудобна практика. И наистина — какво изобщо значи някакво си суеверие, че долу се слагало за мъртвите, а горе за живите и че в църквата се пазела гробовна тишина, и че задължително трябва човек да се кръсти… и все подобни глупости. Ако искате да видите зародиша на истинската и естествено чиста вяра, вижте как дете възприема досега на възрастните с “вярата” им. Много повече вяра, много повече Бог и много повече всичко има в това бебето да извика от радост, да се усмихне и да посочи някой интересен чичко, нарисуван на тавана или да гледа с очарование пламъчетата на свещичките, мъждукащи в полутъмните коридори. Отколкото всички възрастни, во главе с политиците на деня, да влязат в “Св. Ал. Невски”, за да “отбият номера” и да покажат на света светското си и да градят политика и добро отношение към конформизма и посредствеността си.

Тичахме после и по стълбичките, опитвахме да отваряме заключени врати, поседнахме на масичка край парапета. Ние искахме да го заведем до музея скривалище на Левски, но на втория етаж имаше кръщене и много хора бяха запушили стълбите. Нищо, друг път.

Преди тръгване поседнахме в кръчмето край реката. Може би за първи път от много, много време можехме двамата с Краси да поседим навън, да пием коли и да хапваме. Само моята “бира с кафе” липсваше, но пък нали съм шофьор. Светли все пак пообиколи и там, но повечето време стоя на столчето си и ядеше с виличката си. “Заенно”, както все казва. И се ухилва щастлив. Какъв по-добър “размисъл” от това?…

Rover 200 1.4 16V

След дълго търсене, намерих колата за нас. Rover 200 1.4 16V, бял, четири врати, климатик и газов инжекцион (впоследствие оказал се неработещ). Rover беше правилният компромис, защото за по-достъпна ни цена получаваме качество и дизайн, които са доста напред за годините си. Не крия изобщо, че самата кола все повече ни харесва и пасва. Имам изминати с нея (сам и със семейството ми) вече някъде около две хиляди километра за около месец. Питаха ме наскоро “защо Rover”, “защо непопулярна марка” — отговорът е малко сложен.

Първо, точно този модел, 2хх трета серия, ми беше допаднал много като дизайн още отпреди година, година и нещо. Тогава забелязах, че по родните улици започнаха да ги карат ровърите и неведнъж съм се чудил за причината. Оказа се в последствие, че е банална — излизат малко по-евтини за купуване. Но това не ми пречи да харесвам много дизайна на Rover 200 (и 214) от тази, третата за модела серия. Какво да си говорим — колата е просто секси, не може да не се съгласите. :) Може би един от най-аеродинамичните ровъри, може би дори една от най-аеродинамичните коли в класа си, и особено пък за периода си на излизане. Тогава (1995-1999) повечето други масови модели са бая грозни или ръбати или и двете. Като добавим изящно извитите предни светлини, оставаме без повече думи за дизайна.

Освен това исках японска кола. Търсенето на японка опря на голям камък, защото пущините си държат яко цената на пазара на втора ръка. Само за сравнение, една Honda Civic от същия клас ще е или с хиляда лева по-скъпа, или с 5 години по-стара от този Rover. И пак за сравнение, една Subaru Impreza ще е с още хиляда или поне петстотин лева над сивика. А и ще е с доста по-висок разход на гориво. Ако пък се загледам към Legacy, вече трябва да мисля за заем от банка. Още повече, че задължително искахме четириврата и да не е комби. А по-евтини (относително) са двувратите сивици и легаситата комби. Изобщо, забелязах през дългите вечери ровене из обяви и гледане на коли наживо, че винаги по-евтините варианти са двуврати или комби. Четириврат седан или петврат хечбек все е най-скъпото в съответната ниша. Говорим за коли на около 10 години, разбира се.

А Rover има достатъчно богата история на взаимна разработка с Honda. Вярно, не е японка, но все пак е достатъчно близко. Казват, че британските инженери така са префасонирали Honda Concerto (на чиято база е правена серията 2хх и на която все още донякъде се базира и 200 mark III), че някои места са се отслабили в сравнение с “оригинала”. Например едно такова място е предното окачване, което е било доста преработено, особено пък за третата серия, която и външно се различава от ръбатата стара Concerto. Друг споменаван проблем е ръждата. Някои казват, че ако Rover от тия години не е тръгнал да ръждясва, си е добре. Но ако тръгне ръжда, го ядяла доста бързо и трябва да се реагира. Например ако е бил удрян и зле оправен, може за нула време да се скапе. Всъщност, това май си важи за всички коли от тия години. Нашият Рошко, за щастие, няма ръжда. И дано скоро не прихваща.

Иначе харесвам не просто японски коли, а две марки — Subaru и Mitsubishi. И донякъде, с доста уговорки за конкретни модели, Honda. Причините са много и сложни и са си направо за друга статия. Накратко, интересува ме принципното отношение на фирмите към технологиите и общата визия за развитието на бранша. Хонда ме спечелват с four wheel steering, първия модел Insight и (с огромни уговорки) днешните им серийни хибриди. Мицубиши владеят, защото постоянно опитват да повлекат крак с MIEV и най-накрая май успяват. Субару, освен с легендарното AWD, също ме печелят с визията си за електромобили. Която не се споделя от българския им фен-клуб и форум, но какво пък, то е така във всички родни форуми.

—-

Сега предстоят повечко грижи за Рош Бланшет, a.k.a. Рошко. Защо Рош — ами най-близкото до Ровър и популярното сред феновете на марката “Рошко” е. Без да отива към другото популярно, “Роро”, което ми звучи малко по-остро, а не му приляга, толкова е smooth. :)

Предстои обслужване — смяна на ремък, масла, филтри, свещи, евентуално ако има парички и гуми и акумулатор. Неприятното при мен е, че всички неща ще трябва да почакат малко, поради финансови причини. Чак тогава, ако пак има парички някой ден, ще има и леко освежаване на интериора. Таванът е тръгнал на две места, трябва претапициране и ще заспи. Измиване на всички кожи и пластмаси, пране на седалки, реновиране на волана (поизтъркал се е), смяна на маншона на скоростния лост.

И не на последно място — ремонт на газовата, защото с тия цени на бензина и моята докторантска стипендия се задъхвам много. Колата иначе не гори много — с включен климатик 5-6 на сто извън града и около 7-8 в града (добре де, 9 с моето все още неошлайфано достатъчно каране). Газовата се оказа, че е изрязана и шунтирана, а аз нали не разбирам много и хората ми казаха, че са я карали само на бензин, но има газова, която може да се ремонтира. Да, наистина може, но е Tartarini на около 8 години. Слагана е в Италия през 2001г. В един газ-сервиз ми казаха, че едва ли имало части за тоя модел вече, в друг ми казаха направо да я извадят и да ми сложат чисто нова, за чисто нова цена… А това, което липсва на ГИ-то, което е изрязано и заобиколено, са всъщност самите инжектори. Всички други чаркалъци си ги има — даже возя постоянно в багажника една 60-литрова бутилка, при това пълна с газ…

Сервиз на Tartarini има в Пловдив, но макар скоро след покупката да ходихме с Краси и Светли до Пловдив, не стигнахме до сервиза, нямаше време. Може някой път да отскоча дотам, поне да я погледнат хората и да си кажат експертната дума. Иначе тук в един сервиз специално питах дали е безопасно да карам така и ми казаха, че е ок, има си клапани и отпред, и при бутилата. Даже за успокоение ми затегнаха кранчето на самата бутилка.

Тепърва ще пиша още за Rover, надявам се все хубави неща.

1867

Писал съм в блога последно преди цял месец. Стресът ми пречи да пиша. Имам всякакви идеи и неща за нахвърляне, но нямам никакъв ентусиазъм за време за блога. Защото съм и изтощен. Светли ни събира целодневно (понякога и целонощно) вниманието. Недоспиваме си, ама много недоспиваме. Вървя като сомнамбул. Всеки иска срокове от мен, аз едва си помня името, а и едва имам в портфейла пари за сметките…

1866

Rover 200 1.4 16V, бензин, 1997г. Бял. Още съм под влияние на адреналина, днес на всеки пешеходец се молих да пресича по-бързо и да не ме кара да спирам. Че тръгването още ми е трудно. 30-тина пъти я загасих. Ще й свикна бързо. Скоро ще спретна фотосесия, както си требе. Първо да мине преглед, после реглаж на ГИ, че не превключва. Мания, много се кефя. И всички вкъщи – също. Най-накрая с бу-у. :D

1863

Вчера се видяхме за стрийт с peterst. Отправна точка – класиката “гръчкото кафе”. Аз поснимах, въпреки дъжда. Неснимала душа не трае. Скрихме се накрая за напоително и нахранително бърборене по наши си теми – аз убивах жива бира, той мореше спиртни напитки. Тия дни трябва да ида да гледам един Rover 420D, готино дизелче. Дано и цената е готина и дано най-накрая съм с кола, че се не трае.

1862

След като месеци наред търся Импреза на цена като за нас и след като после търсих Лансъри и намерих няколко готини, тия дни най-подходящият явно е продаден. В София няма нищо читаво около и под 2 бона, само нисани, мазди, европейски и други трошки. Как няма Lancer 5-та серия 1.3 или на човешка цена някаква не много остаряла Impreza? Тъпо. Ама няма да карам трошка, решил съм го и точка.

1861

Днес видях, че в Debian е влязъл Gnote. Вариант на прехваления Tomboy, но написан на C++, не на гадното Mono на Tomboy. След като преди време разкарах от машините си Mono, сега имам вече решение за бележки и todo. Не че ми липсваше досега – и без него си ми е добре. Но Gnote приятно ме изненадва. Ще се радвам ако изцяло и официално замести Tomboy в GNOME.