Колкото повече си търся лаптоп, толкова повече варианти отхвърлям. Затова реших да се поспра. Моделите, които засега обмислям, са Acer Extensa 5220 и Acer Extensa 5630. Първият е с едноядрен Celeron, но си има всичко, а вторият е с Core Duo, но пък някои неща няма. Евтини решения са, но много добри за такива. Другото е нещо от P-серията на HP (6910p или мъникът 2510p), но са по-скъпички. Дилема.
1455
Писал съм за trackerd, готина програма. Но дискът ми е пълен със снимки, а тя го яде постоянно. Kill-нах, махнах от сесията – продължава. Не мога да я махна. Chmod u-w ~/.cache/tracker не помогна – създава си я наново и пак пише. Накрая я purge-нах от aptitude ведно със зависимостите й. Зачистих в ~/.cache, че и в ~/.thumbnails – ей-така, профилактично.
Open(?)Fest 2008 Sofia
Ще има OpenFest 2008 в София. Ако и вие като мен през има-няма ден-два сте се зачудвали какво става в опънфестската правителница и сте отваряли сайта на инициативата, значи и вие сте се чудили какво става. Е, вече е ясно — десет дни преди самия фестивал хората от кухнята му изпуснаха инфо, че фестивал ще има, сто на сто ще го бъде пак на същото място и обявиха дати.
Мястото е Военният клуб в София. Датите са 1-ви и 2-ри ноември (не мога да вдяна как има хора, които пишат месеците на български език с главни букви, справка — сайта на ОпънФест, ако не са го коригирали, де).
Програмата все още не е ясна. Както пише Йовко, правенето на такова голямо събитие без почти никакви ресурси си е трудна работа. Иска се много ентусиазъм и много свободно време. Получава се някаква маргинална слава, но както сами виждате, заради правописни грешки и затворена организация на събитието лесно и тая слава се рискува в очите на по-критичните блогъри. ;)
Не е това начинът, по който си представях фестивала, докато Йовко ми разказваше за него, когато се срещахме в градинката пред НДК и бавно вървяхме към мястото на софийската линукска среща. То беше във времето, когато такава среща имаше. Да, днес няма. Няма го и същият OpenFest — може би е за добро, кой знае. Зная, че много хора са подкрепили идеята и са помагали на Йовко и другите, когато организираха най-натоварените и разгласявани издания на фестивала. Когато месеци предварително всички знаеха кога и къде и събираха пари за рейсове и влакове, за бири “за след това”, събираха ентусиазъм и идеи.
Всъщност много от тези хора и днес сигурно се тормозят с OpenFest 2008 Sofia и може би хич не им е полезно едно такова поредно мрънкане като моето. Но аз си имам право на мрънкане! И аз съм казвал с ентусиазъм “да, страхотно, давай” в началото. Вярно — не съм помагал много. Моите сили тогава хвръкнаха по сдружение “Свободен софтуер” — и хвръкнаха още в началото му. Защото то среда си нямаше, разми се бързо-бързо. Даже като гледам как си стои все още сайтът му, горкото даже и край си няма. Ей-така си хвръкна и хората се пръснаха и даже не ми се вярва повечето от тях да се домъкнат за днес обявения ОпенФест след десет дни.
Но има и нещо хубаво в това ново превъплъщение на ОпънФест-а. Хубавото е, че идеята lives on и някъде другаде хората си правят ОпънФест и не се притесняват седмици и месеци предварително да го казват. Ако можех, бих се вдигнал до изданието на фестивала в Русе. И може би бих жертвал посещението на софийското. Може би можеше в София да има OpenArt като миналата година. Доколкото се разбира от постното (надявам се засега) обявление на сайта, тази година няма да има. Може би сред организаторите няма хора, които да се интересуват от такъв раздел. Не ги интересува — не го правят. Ами да — ама то затова идеята беше да се обявява рано, предварително в средите и да се работи със самата тази общност, а не на мускули срещу нея и с десетдневни предизвестия.
Но нищо, де. На никого не се бъркам вече. Аз ще си бъда в София. Не заради OpenFest 2008, а просто защото… ще си бъда в София. Ще ми е приятно да ида на събитието. Не защото е безплатно и не защото за десет дни ще се събере супер-страхотна програма (hint: засега я няма изобщо). А защото темата ме интересува. И защото ще мога да се видя с поне част от хората, в чиято интернет-среда вирея и аз. Поне с част, поне с тези, които не са заети следващия уикенд.
Иска ми се това да е някакво оттласкване и догодина нещата да задобреят. Но знам нещо друго, нещо, за което в разговори с няколко вече хора от същата тази общност все повече се съгласяваме. Успешните проекти са лични. Може да не са еднолични, макар че най-лесно и чисто е да са си еднолични. Може да са на двама или максимум трима единомислещи. Но са лични, свои и се правят на всяка цена и по най-добрия начин. Някога си мислех, че е тъжно, но днес знам, че е прекрасно. Защото така трябва. Общите, безлични и откъснати неща, които се измислят в затворени стаи и затворени кръгове и се обявяват десет дни предварително… просто не струват.
Софийският OpenFest 2008 е изключение, разбира се — елате на празника на софтуерната свобода! И аз ще съм там, и аз ще слушам, ще снимам и бира ще капе по брадата ми. ;)
1452
И тази година ще има OpenFest в София. Разбрах преди ден-два от реплика на Бого Шопов по друга тема. Иначе – пълно “медийно затъмнение”. No info. Беше супер тъпо. Ще ида на феста, разбира се. Ако можех да си избирам F/LOSS-общностите по градове, бих отишъл в Русе, където не се помайват и се срещат постоянно. Или в Царевград Търнов (В.Търново, де), и там има хляб.
1451
За пореден път се впечатлявам от digiKam. Ползвам GNOME, но и Qt-приложения. Хей, че то Gajim, дето е GTK е толкова бавен и тромав, че макар да го ползвам, ми иде да удуша всички, които харесват Python и GTK+. Пуснах digiKam, претърси ми за нови снимки, обнови данните за преместените, подреди всичко по албуми и дати. Има си всичко, за което F-Spot може да мечтае. И не работи с гадното Mono.
1448
Преди няколко дни излязох да поснимам. Все по-трудно ми е напоследък. Най-накрая май отново имам кадри, които ми харесват. Събирам ентусиазъм, за да прегледам и проявя снимките от тия дни и от цялото ми лято в Троян. Когато бях там, имах за оправдание лошия лаптопски монитор. Сега на настолното Eizo нямам с какво да се измъквам. Искам само два-три дни спокойствие. Или поне тихи час-два на ден. :)
1447
Току-що разбрах, че е излязъл Dillo 2.0! Не мога да повярвам още… След дълги години, дори след принудителното замразяване на проекта накрая явно има светлина в края на тунела! Dillo е това, заради което бих бил шута на такива каци с бъгове като Firefox и Epiphany! Лек, бърз, без излишни глупости, но работещ. Не, още не съм пробвал Dillo 2.0, имам само старата.
1446
Какъвто искам лаптоп или няма, или му нямам парите. Оглеждам се за нетбук и сравнявам с гугъл. Най-много се пише за MSI-чето. Странно, моите любимци VIA с OpenBook хич ги няма в графиката. Чувам много добри неща за Aspire One и за Mini-Note. Май не ща EeePC, но пък трябва нещо евтино. Тъкмо почвам да търся, има време.
1445
Нямам никакво време и това ме изнервя. На бебо му растат още кътници и вечерите е мъка. Денем вилнее из цялата стая и апартамент. Не е като в Троян лятото, където тичаше из площада. С Краси сериозно си недоспиваме. А аз имам два ангажимента – да си довърша работата, че да напусна в края на месеца и още едно нещо, което засега е в тайна. Не, не е служебно. Та само дано издържа. Как – идея си нямам!
Не в бройката е силата
Масовото е неясно и неразбираемо, защото не е човешко. То е на масата. Масата, народът няма разбирания, няма желание и не страда от лишения. Страдат хората, те разбират и те желаят. Заедността на хората не е народ или маса. Това са думички, измислени от работещите с власт — абстракции, които по-лесно се мислят с оглед на разпределянето, агитирането и използването им.
Народът няма сила, няма и глас. Глас има човекът, имат и хората заедно. Едното го използват постоянно, защото няма нищо лично в него. А другото може да противоречи и противостои. За всеки от нас “народът” е някой друг, някъде другаде. Затова най-често народът ни е виновен, защото е друг, непознат, чужд и далечен — някаква мислена общност там далеч, която безпроблемно обвиняваме. Човекът и хората заедно, от друга страна, не могат да бъдат използвани, защото роптаят. Защото тъгуват и страдат, стремят се към щастие и удоволствие. Един народ не роптае. Не прави въстания, не превзема империи, нито пък ги гради. Правят го хората. Понякога сами, по-често заедно, но винаги лично.
Огромни армии могат да се разбият в стените на град. И също така един човек е достатъчен, за да изгради наново разбирането на цяло поколение. Защото всяка промяна не става на барикадите или пред стените на крепостите. Барикадите и крепостите са незначителни подробности. Всяка промяна започва вътре в нас, в разбирането ни за света. В подредбата на това кое е по-ценно в живота ни, кое е най-ценно и какъв е пътят ни към него. Битката за прочистване на този път е най-важната и най-трудна. А тази битка е лична. Без кръв, без крепости и армии. Лична е, защото визията на целта и на добродетелите по пътя са само наши, само ние виждаме света си като проект на това пътуване.
Цяла орда от подвластни ни неразбиращи е нещожна пред един свободен, разбиращ ни поне малко. Както и десет швейцарски гвардееца в готовност са по-голям ресурс от цяла тълпа милиция, въоръжена с мотики. Не в бройката е силата. А в разбирането.
Затова е много по-важно да се говори и да се обмисля. Събирането заедно, демонстрирането на проблема и конфронтирането му е подробност за след това. Първо трябва да знаем какво и защо ни пречи. И не просто да знаем, а да разбираме — да сме поставяли проблема под въпрос, да сме изучавали страните му и да сме видели дали наистина ни пречи или е привнесен ни “нечий чужд проблем”. И дали сме тълпа, на която са й дадени въпроси и решения или сме хора, които проблематизираме света през лична и истинска причина.
Вярно, всяка промяна завършва с подобряване на обективното, социалното, политическото ако щете извън нас. Но не може да се самозаражда в него. Трябва движението да е лично. Не само на един конкретен, но все пак лично на всеки отделен участник в това социално, в това политическо.
—-
Питат ме като ни пречи “А” и “Б” в света около нас, как да разчитаме на публицистиката, за да оправим нещата. Когато блогове и изобщо статии в Интернет четат много малко хора. А телевизия гледат почти всички. И вестници четат все още доста. Кои сме ние, кой ни чува… един вид… “къде ни е тълпата”, която да убедим и поведем?
Защо ни е тълпа? Не ни трябва. Всеки има достатъчно начини да разпространява убежденията си. Например ако не ви харесва как се постъпва с природата у нас и как се застрояват защитени територии, говорете на приятелите и близките си. Говорете днес, но говорете пак и утре. Поне на тези, които нямат нищо против да обсъждат такива теми. То хич не е малко. Даже е много, ужасно много! Ако всеки обсъждаше така, днес огромна част от хората щяха да знаят, че не е редно да се застрояват защитени паркове. Защото щяха да са осмислили проблема в разговори и накрая сами да са стигнали до правилния извод.
Или да вземем подслушването в Интернет. От толкова много места се чува възгласът “какво ви пречи, да не би нещо да криете?”, че явно хората просто не мислят върху проблема. И дори тези, които изказваме мнение и например ходим по протести — ние дали имаме убедително и подробно обяснение и изчерпателен отговор на всяко такова подмятане? Или сме против подслушването заради една-две причини, заради някои недообмислени и предпоставени ни от професията или хобито ни неща, но не можем да убедим в открит разговор нито един от “застъпниците” на подслушването? Дори и да не го застъпва по служба, а от лично негово искрено разбиране, че “няма какво да крие, затова нека го следят”?
В другата крайност — една масовка, събрана с обява във вестник или репортаж в телевизията е безмислена. Съставена от хора, които повечето не знаят съвсем точно за какво са там и не са мислили много по въпроса. И са там, защото “абе горе-долу и аз така виждам нещата” и “и аз имам неща, които ме дразнят, вярно това вашето не го бях мислил, ама верно звучи да е правилна кауза”. Жива загуба на време и енергия.
Ако проблемите са осмислени и разбрани в публичността, дори и митинги няма да са нужни. Хората просто ще подобрят живота си, живота на всички и ще поправят общите проблеми. Каквито и да са те.
—-
…there is no strength in numbers
have no such misconception…
(“Lady in black”, Uriah Heep)