Дебиан, рожден ден. 2008г.

Честит рожден ден на проекта Дебиан! И поздравления на всички дебианци!

Като гледам, това имаше всички шансове да мине незабелязано у нас. Преди няколко години рожден ден на дистрибуция или ризийз-парти за новата версия на Gnome си беше новина за блогсферата. Но днес като че ли други теми ни занимават. Лошо няма. А пък и август е така мързелив месец, с толкова малко Интернет в него…

Не мога да си спомня точно откога ползвам Debian GNU/Linux. Може би ако потърся в архивите си тук, ще успея да събера месец и година. Но не е важно. По-сколо за мен ценното е защо оставам точно с Дебиан. Макар да съм пробвал всякакви други дистрибуции и да съм преминал отдавна периода “това моето е най-яко и е много по-различно от другите”. Всъщност не помня да съм мислел така, но като гледам колко други хора минават през такъв период на вманиячаване я във Федора, я в Убунту…

Има няколко възможни отговора. Например че всъщност съществуват едва няколко, може би три или четири вида дистрибуции на GNU/Linux. И всичко друго са вариации на тема, които се приемат за съществено различни само от впечатляващите се неразбиращи. Имам предвид технически вариации.

Другото са малко по-различните неща, които не са компютърно технически. А по-скоро хуманитарно технически. Около всеки свободен проект се събира по-малка или по-голяма общност. Която освен програмиране и други типични занимания практикува и нетехнически дейности. Всъщност много голямо значение има точно тази хуманитарна занимавка на общността на проекта. При несвободните, най-често корпоративни проекти е най-важно техниеското умение, при свободните основното е самата общност постоянно, с всяко си действие да утвърждава и оправдава нуждата от съществуването си.

Дебиан се справя вече цели 15 години. С различен успех, но винаги е успявал. Една от най-големите общности на разработчици (нямам статистика, може би най-голямата?), с много и разнопосочни вътрешни мнения. Която винаги е успявала и успява да излъчва стегнато и хомогенно послание. Със софтуера и с цялостната нагласа от каналите, пощенските списъци и форумите за поддръжка.

Много може да се критикува Дебиан и немалко хора често го правят. Без по навик да оправдавам Дебиан и без да обвинявам за тия атаки, за мен много по-важното е работата по дистрибуцията. А дебианци успяват да не се занимават с маловажни неща като разискване на нападки. Защото няколкото часа, които всеки разработчик успява да отдели на ден-два от свободното си време са много по-ценни, ако са осребрени в код, отколкото в хитри реплики.

Така всеки ден някъде по земята част от над хилядата разработчици подобряват двадесетте хиляди официални пакета. Други работят по всякаквите неофициални хранилища и хранилища на производни дистрибуции. И така, всеки колкото може и с колкото време намира, помагат за поправянето на “бъг №1” — най-серионият “доклад” на Марк Шатълуърт, който както някои знаят също е разработчик на Дебиан. :)

Простаци има навсякъде

Въпросът не е кой от къде е. Нито кой къде се премества да живее и работи. Въпросът е в това дали е простак или не. Дали уважава другите или е самодостатъчен тъпанар, който винаги е прав.

Колкото и да хваля Троян на приятелите, истината е една — идиоти виреят навсякъде. Тук може да не е претъпкано като в София, може да няма навсякъде чалга в заведенията, но простотията си ходи по хората и човек може да вдигне кръвното навсякъде. Затова си заслужава да не обръщаме много внимание на простаците. Всъщност малкият град много помага в това отношение — тук, в град с под 30 хил. жители, ми е много по-спокойно и се ядосвам все по-рядко. Взимам пример от съседите и младите хора, които виждам из центъра — всички са някак много по-лежерно настроени, много по-малко стресирани, отколкото тези в София или някой друг голям град, като Пловдив или Варна, да речем.

Ако тръгна да обръщам внимание на неуредиците и простащината, винаги мога да ги намеря и тук. Макар наистина да се забелязват много, много по-трудно и по-бавно, отколкото в наблъсканата София. Често съм го казвал — София беше приятен и ентусиазиращ град за живеене, но преди години. Може би преди да се родя е бил още по-добре уреден откъм комфорт, нисък стрес, откъм “живец”. Но откакто започна да се пълни с все повече и повече хора от всички краища на страната, става все по-отвратителен.

Да не ме разбере някой погрешно — имам много приятели, които не са родом от града. Всъщност са повечето хора около мен — и са страхотни приятели всичките. Но са все хора, които са там или за да учат, или за да работят точно това което им харесва. И всички се ценим точно защото сме по някакъв начин близки, а не защото еди-кой си е от еди-къде си. От работна гледна точка в някакъв смисъл винаги по-големият град е правилният избор, защото предлага по-широка палитра от кариерни възможности.

Нямам предвид тези хора — чудя се на акъла на другите, които отиват там само за да са “в София”. Да се отъркат, да прихванат градска нагласа, да се качат на трамвай, да работят на кофти място и да стискат зъби, но само и само да могат да казват, че “са в София”…

Е точно тези… ами не ви разбирам, честно! Аз ако можех, одмах отивам да живея в малък град. Нищо че ако тръгна все по бащина линия, почти не мога да преброя от колко поколения вече дядовците ми са все софиянци. За мен качеството на живот е по-важно от името на града, но явно за някои е другояче.

—-

Сега стоя на плътно затворени прозорци и продължавам да чувам надънената уредба с някаква бясна чалга отвън (започна точно в 14 часа и не спира) и си мисля, че не особеностите на някои градове са виновни за ниското качество на живота там. Виновни са особеностите на някои хора.

Както тия идиоти сега могат да си позволяват да дънят басите на уредбата, както никой от съседите не се сеща да им каже да я спрат, както може при ремонта на основна улица по цялата дължина да са изрязани големи и здрави липи и тротоарът да е асфалтиран от край до край, както може точно в “тихите часове” всички да си включват циркулярите, за да режат дърва за зимата, както може никой да не се съобразява, като вдига шум при ремонти на дома и форсиране на колата — така може и в големите градове.

Колкото повече такива простаци заливат големите градове, толкова по-неприятни за живеене ще са. И аз и ти, читателю, ще започнем или да търсим по-уютни квартали, или направо да се оглеждаме за начин да избягаме от лудницата на голямото село към някой по-малък град.

Лошото е, че дори и в малките градове има простаци. А стига само един да пусне кангото над главата ти, за да ти се вгорчи вечерта. Стига само един да надуе на макс чалгата, за да беснееш безпомощно и тихо цял ден.

Един простак стига на двеста точни хора. Защото те се съобразяват, а той — не. Няколко простака могат да прецакат цял квартал.

А простаци има навсякъде. Ерго — отърване нема…

1407

Днес, четвъртък, в Троян е пазарен ден. Утре пък започва празникът на манастира, с неколкодневния му панаир. Простира се от Орешак по целия път до входа на манастира, километър и нещо от двете страни със сергии. Съответно в града е мини-гмеж. Два пъти се възмутих от паркирани коли, препречващи ни пътя. Пловдивчанин и софиянец. Аман, и тука ли налазвате? За щастие като мине август пак всичко е ОК.

Търся си лаптоп

Трябва да си взема лаптоп, който да използвам за всички неща, за които досега ползвам различни модели служебни машинки. Имам високи изисквания към въпросния нов лаптоп и смятам много сериозно да ги спазя. Вече не се връзвам нито на моите, нито на чуждите подхвърляния “ама това за какво е, то всякакъв лаптоп върши работа”. Не всякакъв, трябва добър.

Както преди време реших да се съобразя с високи изисквания (много бързо разбрах, съвсем оправдано високи) при избора на настолен монитор и се насочих към такъв с матрица *VA, а не някой от безбройните с технология TN, дето само са евтини, иначе вадят очи, така и сега смятам много добре да си потърся лаптоп.

Основното, което ме интересува, е да е с добър екран. Имам предвид наистина добър — ако може да не е с TN/TN+film или подобна матрица, ще съм доволен. Доколкото знам, в лаптопите слагат възможно най-калпавите матрици и е много трудно да се открие нещо с MVA или IPS например. Масовият лаптоп-потребител е щастлив и с TN.

За мен разликата е важна. Цял ден и цяла нощ пред настолния ми Eizo FlexScan S1931 едва се равнява на двучасово гледане в екрана на IBM ThinkPad T42. Всеки, който носи очила за коригиране на астигматизъм и работи с компютри ще ме разбере. Преносим компютър ми трябва, защото сега например дълго време съм извън София и съответно далеч от настолната си машина. Нещо повече, възнамерявам за в бъдеще при всяка възможност да се измъквам от претоварения ад на все по-претъпкващата се София. Това означава, че ми трябва машина, на която да мога да работя цял ден и след това да не ме боли глава цяла седмица. Както е сега.

Аз вече започнах да търся. Ако някой знае за такъв модел, ще съм благодарен да ми каже ;)

Изискванията в общи линии:

0) Най-важного е добър екран. По възможност да не е TN (макар че на лаптопите почти никога не казват каква е технологията на матрицата). Трябва ми качествено цветопредаване, защото освен за програмиране, машината ще се ползва и за фотообработка, а в скоро време и за първи стъпки във видеоредактирането и триизмерната анимация.

1) По възможност здрав корпус и като цяло здрава изработка. Няма да е настолна машина и трябва да не се влияе от всякаквите тормози на пренасянето.

2) Колкото може по-добра снаряженост с портове. Но не е критично — за всяко нещо, което ми потрябва и го няма, все ще намеря съответната карта. Може би добре е да има добра медийна свързаност — например firewire порт е много добра идея, евентуално и четец за карти (съответно за прехвърляне от камера и от апарат), но не е изобщо критично.

3) Бързодействие, което да се справя сносно поне с фотообработката. Не искам speed demon, но пък и няма да си взема нещо съвсем немощно. Даже предполагам, че ако имам възможност, ще го underclock-вам — мразя лаптопът да е по-горещ от кафето ми, а не бързам за никъде, пък и няма да е машина за игри.

Тоест най-важното е екранът.

Цената има значение, естествено. Но и да е малко по-висока, пак има начини да се вземе на изплащане и т.н. Може да не го взема веднага, може да изчакам докато събера пари или пък докато семейният ни бюджет може да издържи изплащане на техника. Не е прищявка, защото е основният ми инструмент за работа и един от основните за хобитата ми. А от лошите лаптопи, на които се нагледах, вече почти целодневно ме болят очи и глава.

Но важното е да намеря такъв модел. За настолните е лесно, но за лаптопите имам силни съмнения, че ще е много трудно, затова ако знаете някакъв такъв модел, споделете. Моля, не ми препоръчвайте модели, които са с различни от търсените характеристики — не искам да търся друго.

1405

Първата версия на готовия пакет за Linux 2.6.26-1 в Дебиан не беше с включена поддръжка на LVM. Пускам го, тръгва да търси дяловете и гърми, че не открива томове в групите. Затова карах с 2.6.25. Днес дойде обновление и са оправили новото, сега пиша през него и всичко работи на шест. Ето затова винаги държа две ядра. Последното работещо и последното налично. Със single-user – общо 4 записа в GRUB.

Едно гости и един прощъпулник

Наскоро Дени, Андрей и Ванката ни бяха на гости. Всъщност минаха към две седмици, но все едно е вчера, а и както биха казали с усмивка на уста някои други колеги от следването, “какво са две седмици на фона на вечността”. :)

От седмица-две се бяхме уговаряли — ние, за които единствената грижа е малък бебо и те в мравуняка на София с всичките му стресове. Много се зарадвахме, като ни питаха по-конкретно кога и как да се видим и разбрахме, че уикендът ще е с тайфа приятели. Уикенд, който съвпадна с прощъпулника на Светлин. Не можахме да се съберем с Мила за празника (пък и за нас си), но ще трябва да се реваншираме, като някой ден в София всички “преговорим” тия събития над чаши с бира. Очаквахме и Павката, но той бил зает и дойдоха “само” тримата.

Бяхме обещали да не се подготвяме специално, но все пак нужният минимум беше подготвяне на детската за спане и сготвянето на една голяма тава с пълнени патладжани. Въпросната стая беше, а и сега пак е, базов лагер на Арти при нощните му набези над местното котешко население. После аз спах там след работене до късно и ми беше много удобно, дано не е било само заради умората. Други приготовления нямаше, освен уговорките по джабер и след това за ориентиране в селата и към града.

Времето мина бързо и дните и вечерите бяха наситени. Поживяхме малко като преди, по студентски. Заедно готвене и пазаруване, заедно на кафе и после на дълги разговори привечер за музика, философия и други неща от живота. Слушахме много lastfm на лаптопа, понеже аз при мен вече гледам музика да не държа, особено на служебната машина. С Ванката се развихрихме на тема U.F.O и Майкъл Шенкер, изровихме клипове от ранните години. Също и на Blue Oyster Cult, или поне на добрата и сериозна част от музиката им. С Андрей вниманието се прехвърли към Gogol Bordello и дълго и в най-различни варианти, концертни и клипове се чудехме дали да не започнем да носим лилаво. Освен въпросната “Start wearing purple” специално пак си отбелязвам и “Bijou Pleasurette” на MSG. Да, два различни стила, но и двете си заслужават.

Щъкахме и из града, но на заведения почти не можахме да седнем, освен един път в една кръчма, в която келнерът беше толкова “учтив”, разговорлив и… да си го кажем направо — досаден, че не бих искал да стъпвам вече там. Толкова фамилиарничене с клиентите е далеч над горния ми праг на търпимост, добре че всички се кефехме повече на нас си, та не обръщахме чак много внимание. Накрая да вземе да донесе “вкусен подарък” на малкия, без дори да си направи труда да ни попита дали вече яде шоколад. Но нищо, човекът видимо беше посръбнал — то какво да прави в голямо и постоянно празно заведение — а и ние се справихме с ментовото шоколадче. “Един ментов бонбон за накрая, мосю Креозот?” Светли овърша цялото заведение, разбира се — и из градината, и вътре.

С Андрей поснимахме и това ми беше първият и засега единствен по-истински стрийт в Троян. Много рядко вадя апарата иначе, защото не се чувствам достатъчно турист, за да съм дистанциран и не съм достатъчно местен, за да съм навътре в живота на улицата. Това средно положение винаги ми блокира снимането и макар да успях да пощракам, все повече ми липсва нагласата за фоторазходка, която досега най-добре ми е прилягала или в родната София, или когато съм на почивка някъде на море за кратко.

Готино беше да се разхождаме и да снимаме заедно. Тримата с Ванката пообиколихме уж за продукти за вечеря, а всъщност донякъде в лов за гледки. Качихме се мъничко по Къпично, даже ни “гони влак” обратно по релсите. Вечерта преточих с четеца за карти на Андрей (аз и такова не си бях взел) всичките снимки дотогава. Опитах да обработвам една-две, но на този лаптоп нищо не става. Нямам търпение да се прибера в София, да заседна пред Eizo-то и на спокойствие, на голям екран и реалистични цветове да си видя снимките. Исках да кача нещо, но тук с Т42-то две минути взиране в снимка на цял екран са ми достатъчни за няколкочасово главоболие. От какво ги правят тия кютуци тинкпадите не знам…

Отидохме до манастира, разбира се. Не можах да ги разведа из всички места, например изложбения център в Орешака, а пък Краси покрай малкия почти не можеше да се занимава с нещо по-отдалечено от кратка разходка с количката. А и доскоро беше с болен крак и го щадеше. Та в манастира беше готино, като се абстрахира човек от тоталния комерс навсякъде. Гледахме дълго стенописите в църквата и безкрайната преплетена символика. На връщане походихме пеша из Орешака, покрай реката. Веднага хора се заговаряха с Дени, с нас пък — група рокери, седнали на запой покрай разчастен за ремонт явно мотоциклет. Накрая успяхме да намерим мъничко кръчме, целта беше да е тип “бандитска кръчма”. Успяхме таман като взеха да ни отмаляват краката и обърнахме по бира насред Балкана.

А те заминаваха за море. За Крапец. И Дуранкулак. За най-якия залив, който съм виждал. Не сме ходили там от по-миналата година, дано се запази невредимо от строителните тъпанари, че да можем да ходим още дълго време.

Тия дни вече би трябвало всички да са се върнали в София, може би вече са на работа. Надявам се да са си изкарали страхотно море и страхотна почивка ;)

—-

В неделята пък направихме прощъпулник на Светлин. Тъкмо беше проходил преди два-три дни, в края на седмицата. Експресно се въртяха телефони, правеха се уговорки — но успяхме да се видим само със семейството на брат ми. Родителите ми не можаха да дойдат заради някакъв досаден проблем с колата, май някой си е бил играл с гумите и когато баща ми слязал да тръгват, видял че са на джанти и не успели да ги оправят навреме. Също и Мила не можа да дойде, затова и тя като нашите ще гледа видеото и ще ни слуша досадните коментари, като се видим наживо.

Подготовката за прощъпулника беше бърза, понакупиха се разни неща за хапване и се събра богата софра. Повечето хора, като племениците ми и племеничките на Краси от Троян трябваше да могат да похапнат, а пък и брат ми беше карал чак от Ботевград, само за да дойдат. Дени, Андрей и Ванката запретнаха ръкави и за нула време разчистиха хола и подредиха масата.

През цялото време котаракът ни скитосваше някъде и периодично идваше до входната врата да се жалва да го пуснем. Една от вечерите беше с наранено око и много ни притесни, но се оказа че е външно леко одраскване и му мина бързо. Явно навлизаше в тукашните котарашки “светски среди”.

Светли тръгна след питата и от всичките най-най-разични предмети на прощъпулника хвана един молив HB и след това малка кутийка с водни боички. Не ги остави през целия купон — по едно време затри някъде акварела, но молива стискаше здраво и не даваше никой да му го изтръгва от ръцете. А всички се притесниха да не се нарани като вилнее и се смее и не внимава къде стъпва с тоя молив, стърчащ от юмручето.

Туйто. Какво значи, дали изобщо значи нещо — смятаме да оставим сам да си прецени. Не вярваме, че бъдещето на човек се определя от прощъпулника му, но поне е много приятен празник, с онзи особен привкус на важност, дето ни кара да запомняме и ценим такива събития и хората, с които сме ги преживели.

Така или иначе, за Светко това беше още един от дните, в които му се обръща много внимание и къщата е пълна с хора, още повече — този път с доста деца. Вярно, все по-големи от него, но той не дискриминира по възраст. :) Надявам се да му е било приятно — както дългото гости на како-лелята и двамата чичо-батковци, така и на празника с търкалящото се хлебче и моливчето.

1403

Ако човек порови из продуктовите сайтове на автомобилните фирми, има да им се чуди на акъла. Редовно като “екстри” в оборудването на видно място се описват неща като “алуминиеви педали” и “поставки за чаши”. Добре поне, че въздушните възглавници и например електрическите стъкла са вече стандартни. Какво ми пука, че има “алуминиеви педали”?!? Олекотяват колата – моля? С колко? Не ръждясват? Брей…

За истинските и неистинските линукс-ползващи

Никога не е късно човек да се направи на идиот и да загуби цял ден, без да броим нервите, тръшканията и тюхканията, и то само заради “минута невнимание”. Снощи си омазах компютъра. А в Троян нито зная откъде и от кого да взема дикове за зареждане, нито изобщо познавам някого, който да ползва GNU/Linux. То и иначе не че познавам много народ, де. С две думи — голяма каша беше.

Не зная как се прецаква инсталация на Уиндоз, то там май нещата от само себе си се “нагласят” при по-продължителна употреба. Но при линукс-системата е много лесно. Най-вече лесно е не за друго, а защото става по безумни, абсурдни начини. Всички опасни неща хората са ги обезопасили, има какви ли не неща, които възстановяват данни, питат за потвърждение, не позволяват при конфликт на правата — изобщо дуракоустойчивост.

Но, както всеки, имал нещо общо с администриране знае, пред истинския дурак няма нищо устойчиво. Особено ако е с root-акаунт в ръцете. Най-лесното и в същото време най-невероятното нещо е човек да си “отреже клона”. Както направих аз, като дадох reboot на система, която в дадения момент не можеше да се рестартира.

Та първото правило, за пореден път, е да внимавам с root. Независимо от обстоятелствата. Все едно работиш с ток бе, когато е най-сигурно, тогава е най-опасно. Защото тогава не внимаваш. Не съм от хората, които работят под root, ползвам го само когато реша и само за отделни конкретни неща. Лошото на такава система е, че така ми се притъпява вниманието. Второто правило е да не ползвам su и sudo, когато съм наистина, ама много уморен. Или поне да не го ползвам за разни екзотики. И особено важно — да не го ползвам, когато съм на 150 километра от чантичката си с дискове и нямам откъде да взема boot-диск.

—-

Снощи бях твърде уморен, за да работя (нещо взе да ми се случва често тия дни май) и затова си седя аз и си ровичкам разни неща. По едно време решавам ей-така, между другото, да размествам разни дялове, да преоразмерявам LVM-томове и да сменям файлови системи. Не ме питайте за какво ми е било. Истинският въпрос е с кой точно акъл премествам /boot на друго физическо място, после се занимавам с други подобни ненужности, чета по някое време прясната извадка от rss-четеца и накрая рестартирам.

GRUB Error 15 още в началото на зареждането на Grub. Честито! IBM ThinkPad T42 за нула време стана парче ненужно желязо. Евала на айбиемци за железните им кутии, така кютукът наистина може да става за трошене на орехи.

—-

От сутринта се чудех какво да направя. Като резервен вариант оставих да се обаждам на хора тук, вярвам че все някак щях да достигна до диск. След като се наядосвах, излязох да търся — логично първият ми избор беше интернет-доставчикът ми. City Net.

Отивам аз в магазина на “Сити нет” в Троян, до реката на пешеходната улица при площада, и викам “така и така, аз съм ваш клиент и понеже си повредих операционната система, дали можете да ми помогнете?”. Човекът ме гледа с леко учудване и аз продължавам, че ми трябва чисто и просто инстаалционен или жив диск с някоя линукс-дистрибуция, няма значение каква точно. Ако нямат, ще се радвам да ми изтегли и да ми запише. Тъй де, нали са ISP, все ще имат трафик…

Човекът се чуди за миг и после пуска усмиква до уши “ами идете при момчетата в офиса, те там ще ви помогнат”. “Къде беше? А, над тото-то ли, дето имате реклама там?” “Да, там — даже може да ви инсталират каквото пожелаете”. Само това ми трябва — момче от лан-ка да ми пипа служебния компютър. Не че бих си дал личния, де.

Отивам аз в “офиса” “над тотото”, катеря третия етаж по едни тесни вити дървени стълби, дето само им трябва лек трус и са не на земята, ами направо под нея. Отварям — една мацка и отзад в стаичка трима пича. Давам по каналния ред — добър ден, така и така, имам проблем с компютъра, с кого мога да говоря? Посочи ми кое точно момче, отивам аз при него и здравейте-здравейте.

Аз казвам, че не мога да си ползвам машината, защото съм си повредил операционната система. И ще се радвам много, ако ми дадат за две минути някакъв инсталационен или лайв диск, за да си я оправя. “О, хм, ами не, ние нямаме такива неща, лайв нямаме тука, не”. Добре, а ще могат ли тогава да ми запишат някоя дистрибуция, без значение, каквато имат, или зареждащ диск примерно? “Не, нямаме, не може”.

Въх, дгое, ами сега? Подхвърлям им, че на мен ми трябва съвсем за малко, само да си оправя компютъра, че да мога да им ползвам услугата после. “А, не, не записваме нищо ние, (пауза и цъкане из някакъв жиесем встрани) забранено ни е да правим такива неща”.

Не съм ги тормозил много — целият разговор продължи десетина секунди и хич не съм настоявал. Много, много добре ми е познато това отношение и тоя поглед “абе я ни остави на мира, ние тука админите толкова работа имаме”. Нека се правят на BOFH — то ако не сега, за кога да им е. Знам, че сигурно и не разбират много от ИТ, знам, че сигурно и заплатите не са им много за казване, сигурно и шефът им е някое дърво и изобщо сигурно са много притеснени от глобалното затопляне и от протестите на млекопроизводителите. Та само аз ли съм им на главата.

Ама така не се прави. И аз съм бил админ и макар да не продължих и да не си развих тази кариера, никога не съм гонил юзър така. Най-малкото не могат изобщо да са сигурни, че човекът пред тях не знае повече за работата им, отколкото самите те. Разбирам прекрасно какво е да дойде потребител точно в най-натовареното ти време и да иска от теб глупости, които се предполага, че трябва да може сам да свърши. Още повече ако се държи надменно и нагло и изисква от теб да му помогнеш, защото си все пак поддържащ персонал, а той е от управляващия. Примерно.

Но за нещо толкова лесно и в същото време толкова помагащо на човека, като това да дам софтуер или да дам кратък съвет как да си реши проблема или поне къде да погледне и къде да чете — е за това е тъпо да се прави въпрос даже. Не помня колко пъти съм записвал линукс-дистрибуции, когато ми поискат, даже ако бързам и имам под ръка в бюрото, направо съм давал записани мои дискове.

Тъпанари.

—-

Обиколих центъра с блуждаещ поглед, обмисляйки какво да правя. Леко поизоставам с планчето си за работните задачи, но ако имам работещ компютър, ще мога да си го наваксам. Без компютър — естествено не.

Преди години знаех един интернет-клуб в града, но хем отдавна не съм идвал, хем съм ходил там само веднъж навремето, хем пък и те нали напоследък интернет-клубовете вече са “демоде” и масово ги закриват.

На прибиране минавам покрай едно магазинче за хардуер. Отпред често стои кола на “Вали Компютърс”. Влизам аз, вътре трима човека нещо работят и един си почива, чете нещо и похапва бисквитки. Всичките — някъде приблизително на моя възраст момчета. За разлика от ония в “офиса” на City Net, дето си бяха нагли пубери.

Казвам им какъв е проблемът и че съм решил да вляза, понеже все пак са компютърна фирма и може евентуално да помогнат. Човекът, с когото говорих се зачуди, каза че те нямали и се заговорихме къде наблизо може да намеря. Казах им как са ми отговорили в “Сити Нет” и те всички изсумтяха с леко възмущение.

Момчето, което почиваше се замисли и ме пита “Ама на вас ви трябва Линукс, така ли?” Да, казвам. “Ами няма проблем, сега ще ви запишем, щом е Линукс”. “Убунту става ли — идеално, казвам, става!” За нула време взе матрица, намери файла в компютрите, даже тръгна да проверява дали е последната версия, пък аз го спрях, викам му “Няма да точите нищо, каквото има — това.”

Поразговорхме се какъв е проблемът, каква дистрибуция ползвам аз, той веднага каза, че то Убунту-то е на практика Дебиан. Знам, викам, пък и на мен ми трябва само за буут-диск да си оправя дяловете. Използвах случая да ги питам дали имат платка за Firewire, че ми трябва. Показаха ми веднага, обаче викат “по-добре провери дали ще тръгне с линукс-а, да не ти а продадем, пък да не ти върши рабта”.

Не знам как повече да обяснявм, че бях очарован от обслужването и най-вече от колегиалното отношение и помощта. Бас ловя, че тия хора знаят повече за системи и мрежи, отколкото ония BOFH-та в лан-ката. При това — забележете — това не им е работа, те продават хардуер! Обаче си теглят дистрота, записват си ги, разучават си коя каква е, в крак са с новините от бранша и най-вече всичкото това не им пречи да намерят общо три-четири минути да помогнат на някого. Който даже не им е точно клиент — защото и firewre-платка не си взех днес. Не че нямаше да ми я продадат, но предпочетоха да ми напомнят да поровя в мрежата дали е съвместима и чак след това, когато намеря за удобно, да отскоча — те са там и платката е там. :)

Накрая ми каза “35 стотинки за диска само”. Аз дадох дребните си пари в момента — два лева — и благодарих много, защото много са ми помогнали. Искаха да ми връщат ресто, момчето, което записа диска ми казва “ама не, как така, те Убунту не ги продават, ние ли пари да взимаме, не няма нужда”. Но аз настоях — знам че това хич не са много пари за почерпка, но пък толкова имах. Тръгнах си доволен, пък те ако могат да пият по едно кафе от мен ще ми е приятно.

—-

Убунту-то свърши работа и сега пиша от моя си възстановен Дебиан. Трябва да си запиша нещо мъничко, че Убунту е супер тежко за такива неща, дискът щеше да се запали от въртене, а и много време отне. Преди си носех DamnSmallLinux за такива цели, нещо такова ще трябва пак да си направя.

Забавих се, защото трябваха няколко рестарта за да се сетя как точно да оправя кашата. А един рестарт с това тежко лайв-CD е бая време. След доста лутане и чудене, накрая се оказа, че правилният път е първо да си заредя модулите, с които device-mapper да може да активира томовете в LVM групата ми.

 
# lsmod | grep dm
(нищо)
# modprobe dm-crypt aes_generic aes-i586
(вече са там и LVM работи ок)
# vi /etc/apt/sources.list
(Трябват ми две неща, едното е lvm2, а другото е mc. Не знам защо, наистина не знам, но в много “графични” дистрота упорито отказват да слагат Midnight Comander по подразбиране. Снобари. Та в Убунту тия неща са в допълнителното хранилище, затова включвам universe)
# apt-get update
# apt-get install lvm2 mc
# lvm
lvm> vgchange –ignorelockingfailure -P -ay

Първата опция е леко “връзване на гащите”, втората има смисъла на “–partial” и ще зареди и само частично достъпните групи. Понеже се сетих, че моята е разпръсната на два дяла. Третата опция задава да се активират всички открити томове. И вече се появяват записи за устройствата в /dev в поддиректория с името на групата томове. При мен — в /dev/rainmaker/.

Следва монтиране на всеки нужен том:

# mount /dev/<volume_group>/<volume> /mount/point

И вече на спокойствие в mc прехвърляне, оправяне, редактиране и нагласяне на файловете. Ако нещо може да не е наред с GRUB, най-добре е направо да се влезе в повредената система с

# chroot /mount/point/of/root/volume

и да се преинсталира grub. При мен нямаше нужда, макар доста неща да се бяха омазали по другите дялове. За щастие си намерих всичко, оправих си го и при последния рестарт внимателно извадих CD-то от лаптопа и го прибрах на сигурно.

Едно Убунту спаси Дебиан Сид, изпаднал в нужда на много километри от дома. :) А, и наздраве на момчетата от Вали в Троян!

1401

Интересно за феновете на US политиката. И Маккейн, и Обама хвърлят лъскави обещания за бъдещето на алтернативните горива, зареждаемите хибриди и електромобилите. Обещанията са различни, но посоката е горе-долу една. На този фон обаче и двамата подкрепят напълно щатската петролна индустрия в желанието да се разрешат сондажите край бреговете – там има нефт, но сега е забранено. Обещания, хм…?

1400

Троян е в траур. Преди малко мина шествието на рокери и други хора. Имало е поклонение в театъра и сега погребват телата на младежите. Момиче и три момчета. Голяма трагедия, почти всички в града ги познават, поне едно от момчетата – Пламен Ангелов “Стършела”. Аз съм външен и не го знам, но е бил част от рокерската гилдия тук. Който не знае – Троян е рокерски град. Бог да прости загиналите!