Всичко е в отношението

“To question authority is to be somehow unpatriotic, unamerican and in league with terrorists worldwide? Fuck you!”

видео, текст

Знаете ли Хенри Ролинс? Не съм бил никога луд фен на “Ролинс бенд“, но ако сте в 25-35те си, поне веднъж сте се вълнували от свобода на словото и нова музика и ако не падате от Марс няма начин да не сте поне чували за него.

Това е човек, който винаги има какво да каже и го прави — казват, че понякога прекалява, но по-добре ли е да мижитурстваш някъде встрани, като пръстосмучеш банални балади и фалшиви “добър вечер, обичам ви” на концертите? Не е ли по-правилно, по-принципно да казваш нещата както са и да живееш единствения си живот без да го продаваш за компромиси? Не е ли това винаги идеалът на пънка, анархизма, в голяма степен на хипи-движението и дори с доста уговорки заради леко инфантилната вяра в приказките, доброто и героите няма ли го и в стария хевиметъл? Не е ли това човешкото, искреното — което не търпи двуличието на огромната йерархична машина на властта, която е заместила това, което би трябвало да е обществото ни?

Ролинс в този епизод говори за свободата в Интернет. Нищо, което вече да не сте чували или чели в по-изискан и загладен стил. Но не фактите са важни — ясно като бял ден е, че опитите за регулация на Интернет са “лошо нещо”. Важен е пламът, ентусиазмът, личната ангажираност.

Преди исках да пиша за много проблемни неща, да пиша мотивиран, че казвам правилните неща и че може би някак помагам. След това минаха протестите за Странджа, някои казаха “успех” и аз се сетих как българските (тогава все още бъдещи “евро”) политици преди половин година се надскачаха за хорската симпатия за проблема с IPRED2. Сещам се как някои казаха “успех” тогава, а всъщност важните поправки не се приеха.

И сега тези дни министърът на замърсяванията Джевдет Чакъров продължи срока на едногодишната забрана да се строи в Иракли. Някои може би ще кажат “успех”, но едва ли много уверено. Ще се строи, забраната не е за цялата местност и ония мизерници Стоян Захариев, “Суис Пропъртис” и “АКБ Форес” ще си строят върху 1000 декара. Иначе имало цели 38 000 декара, които още една година ще чакат евентуалтоно си включване в “Натура 2000”.

И защо беше целият този шум? Прах в очите, това е специалитетът на днешното управление. Не — това е специалитетът на всяко управление. Печели време и тушира напрежението. Не решава проблеми, но какво пък — те проблемите никога не свършват, защо да ги решаваме…

И след новините за Иракли не ми се пише за отделни проблемни неща, не ми се пише и за провалящи се кампании и още по-малко всякакви шибани отворени писма или пък за “граждански контрол” на властта. Власт не трябва да има, това е. Лошото е, че не може да бъде премахната властта — тя толкова е навлязла навсякъде, че има безброй оправдания и мотивации в целия ни свят. Един огромен властов мицел. Не, не трябва да се премахва, а да се преживее. Някой ден ще има ред без власт. Не сега. Сега са тъмните векове и навсякъде прелива от контрол.

Разхвърляно 05

Зъбки

Вчера беше страхотен и спокоен ден, но предишните ревахме доста. То не е плач, а крещене. С пръсти в устата и слюнка навсякъде — явно започваме да отглеждаме зъбки. Надявах се това да почака малко, но както ми каза Nick като се видяхме наскоро — зъбките ще тръгнат, когато тръгнат :)

Коликите привършиха — е, пак понякога има, но не е така отчайващо и денонощно както преди. Казват им “тримесечни” и наистина на третия месец точно затихнаха. Зъбките пък казват се появявали след шестия месец. Да, ама… като се замислих — те хубаво се появяват някъде към шестия, ама нали не се появяват изведнъж и от нищото. Трябва да прорастат, да пробият и това си боли. Те веднъж покажат ли се всичките зъбки — пей сърце. Значи няма спирка — от колики минаваме на следващата актуална грижа, болки от прорастране на зъбките.

Сайтът

Зная, че сайтът ми има нужда от преобличане. Когато мигрирах към Drupal, реших полека да дооправям изгледа и досега съм се справял горе-долу. На всяко ново или променено нещо му намирам добро място и начин на показване. А новите неща са много, особено откъм функционалност и трудно се спирам да не добавям прекалено много. Повечето не се виждат отвън и мислех, че дизайнът и всичко “външно” поне е наред.

Тези дни се оказа, че който се опитва да влезе в своя профил тук с IExploder 6 и не си е изчистил cache, cookies и каквото там, не може да влезе. След влизане с предварително регистрираните име и парола те не се приемат — горе вдясно остава да стои “login/register”.

Предимствата на регистриран потребител тук не са много, за момента е само някакво удобство при коментиране и лична страница с линк, аватар и описание. Но въпросът не е в това. Въпросът е, че Internet Explorer 6 е мизерно парче код и го мразя. Това вече е лично.

Преди години, когато беше излязъл или щеше да излиза, не помня вече, за тоя четец Ийори ми разправяше как бил страхотен, прекрасен, как имало такива неща, дето ги нямало в разните “Модзили и Годзили” и как трябвало всички други браузъри да се забранят, за да не се тормози с писане на съвместим и орязан код на сайтове. Ийори, разбира се е дизайнер и разбира се както поне половината (у нас почти всички) уеб-дизайнери ползва и признава само неща с щампа “Windows” и “Adobe” и мечтае да работи на Mac и да разкарат по-надалеч тия, дето му дуднат за “Линукс”. Така са родните дизайнери, лошо няма…

Но на “дизайнера” на IE 6 трябва да се рита задника. Много и продължително. Всъщност на всички от такива крадливи и монополистични компании като Майкрософт. Или не, какво са виновни момчетата и момичетата… Направо на Бил, Стив и подобните.

Общината

След дългите жеги, в които никой, ама никой не мина да мие улиците с вода, както беше обещал кметът-полицай, снощи наваля дъжд. Вярно, доста вода падна, и гръмотевици се размятаха. Познайте кой е изненаданият — столичната община отново за първи път е изненадана от времето. Големи булеварди са наводнени, в малките улички пък водата прелива в мазетата.

Причината ли — този път причината са (отново) запушени отводнителни шахти, демек каналите са задръстени с боклуците, които общината цяло лято не се прежалва да изчисти и измие. Минаха из кварталите чичковци с моторни косачки и окосиха тревата, когато стигна почти човешки бой и беше някак нуедобно да не се окоси. След това цял месец сеното стоя разхвърляно из полянки и натрупано около кофите. Как не се (само)запали някъде тази година в нашия квартал не знам. Сто на сто на други места в жегите някой е изстрелял фасче към сеното, омесено с кутии от цигари и пластмасови кофички. Както неведнъж преди горя градинката и край нашия блок. То тая практика с неприбирането на сено и клони си е от години.

Не зная какви пари въртят и какви пари “пестят” в общината, но ако има отдел по озеленяване, той е за да коси и събира тревата от един-два централни парка и да сади разноцветни треви пред библиотеката, зад джамията и около “натото” пред партийния дом. Абе общинска му работа. Иначе сме големи мъже, забраняваме екопротести и се правим на Марлон Брандо в телевизора.

Та значи запушени били каналите. Кой ли не си е свършил работата, за да са наводнени пътищата? Може би когато са ги строили, са ги направили наводняеми? Или хората са виновни, защото много се оплакват, и от занимаване с разрешеиня за протести общината няма време да отдели пари за почистване?

А е толкова просто — събира се боклукът от кофите, събират се периодично и строителните отпадъци и клоните и сеното, минава се с машинките с метли покрай бордюрите и воала — няма изненади от дъжд и сняг. Да, ама не. Когато имаш претенции да оправяш цяла държава, нямаш време за такива подробности като грижа за общината.

Което ми напомня пак за “принципа на Питър”:

“В една йерархична система всеки служител се стреми да се издигне на нивото на собствената си некомпетентност.”

и следствието му:

“За всяка работа, на света съществува човек, който не може да я върши. При достатъчен брой итерации по Питър, в края на краищата, точно този човек достига и остава на тази длъжност.”

Останалото е суета…

Време за снимане

На фоторазходка времето ми минава много бързо, сякаш живея някъде настрани, другаде и на бързи обороти. Не е точно това забързано време, дето го има при приятни занимания, когато си казваш “ей, как лети времето, не съм забелязал кога е станало шест”. Не е свързано с удоволствието, поне не забележимо. Не че не ми е приятно на фоторазходки, даже напротив. Но има една разлика, която ме кара да изживявам набързо — не само времето ми да лети, ами и аз някак с него…

В събота се видяхме с Йовко за стрийт. Имаме нещо като мини-традиция вече за време и място за кафе преди разходката. Още от есента и първите срещи на хора от UrbanStyle и SimpleStudio. Този път в кафенето бяхме само двамата, другите имаха свои си задачки.

Като казвам, че понякога снимането с хора ми е на “бързи обороти” имам предвид самото снимане, търсенето на кадри и гледането с колкото може по-малко замисляне и обмисляне. Разговорите са друго нещо — говорихме за безброй неща, а похарчихме едва час и нещо. С част от хората мога да говоря дълго и все да остава интересен разговорът. Интересни теми не липсваха — основно фотографски и блогерски. Типично за ИТ-та с хоби :)

Отправните ни точки за стрийт явно и тях сме избирани фотографски — почти всяко от местенцата, откъдето тръгваме или където сядаме на по кафе или бира е със свой си фото-колорит. Казахме и в началото, и в края в другото кръчме за фотогеничността на сервитьорките. В “Баба Яга” другите снимаха, аз нямам снимки да покажа. Когато лека-полека всички започнем да снимаме повече хора, може да уговорим някоя фотосесия.

Вървежът от НДК към Борисовата мина почти без снимане. Понякога просто няма какво да снимаш. Тъй де, не виждаш какво да снимаш. Аз отдалеч видях едно малко коте в една от уличките и успях да открадна кратка серия. В парка е малко по-друго, винаги има разни елементи за вече снимани етюди. Но взе да ми втръсва такова снимане. Бях ентусиазиран от снимките на хора на протестите за Странджа и търсех кадри с хора.

Малко съм разочарован от снимките си, комай нищо не можа да ме грабне истински като ги разглеждах вкъщи. Освен един малчуган в детско автомобилче, но там технически не е наред всичко. Явно трябва да внимавам повече, да подбирам и ползвам правилните обективи, а не да разчитам на удобно, но не достатъчно качествено варио. И да гледам повече.

В парка след обиколка на изток в търсене на “Лодки” и едни къщи-катерушки в гората, които кой знае защо бях решил че ще намерим се върнахме в най-населената кръгла площадка.

И там, точно докато си отварях шуменското виждам запътила се към нас двойка и питам Йовко “Да не са това Мишел и Ани?”.

Запознах се с двамата и имаше една размяна на апарати, само ние с Йовко бяхме със сменяеми оптики. И в разгара на снимането на най-различни неща, видени през ентусиазма на Мишел и Ани, през ръцете ми мина йовковия Nikon D200 с Nikkor 80-200/2.8. Възползвах се, разбира се, вие пък ;) Страхотна машинка, залепва за ръката… говорихме и за нагласите на никонци… но хей, аз съм пентаксец :)

80-200 е страхотен диапазон за такъв вид снимане. Може би не за всичко ще ми допада, но за стрийт отдалеч 200мм (с 1.5 кроп-фактора на Никон или Пентакс това е 300мм) са идеални. Докъм 150мм (дългият край на моята помпа Osawa) все още може да се снима “отстрани”, след това към по-късия край вече фотографът става част от снимката, забелязват го, идва много близо пред човека и трябва контакт, усмивка, разговор, предразполагане.

Има такава Sigma, като този Nikkor — 80-200/2.8. За Pentax няма такъв обектив в актуалната продуктова линия. Има FA* 80-200/2.8 ED IF, но цената му сигурно не е приятна, също и наличността му у нас. Макар в мрежата отзивите за него да са все прекрасни. Има и все още невлязъл в производство чисто нов DA* 55-300/2.8, но цената ще е нормална за западняците и ужасна за нас. Щом сега въпросната Sigma струва колкото нов апарат Pentax K10D, че и повече. Всъщност ето ги двата красавци, никорът и сигмата сравнени един до друг.

А, не че съм се затичал да си купувам обективи. Особено в момента съм в “дупка” отново — още чакам нови проекти, а за старите не са ми платили. А домашните разходи не чакат. Но не пречи да погледаме снимки на обективи, нали :)

Приключихме снимането на по бира и цаца. Тоест някои приключихме — Мишел беше във вихъра си в кръчмата, а тогава дойде и Тони. Който след ударно събуждане почна да снове наоколо с филмов Nikon.

Аз трябваше да бързам. Както сам казах и както после се скъсаха да ме иронизират, “имам режисьор в ухото” и все повтарях, че закъснявам. Наистина закъснях, но не беше проблем. Това с режисьора беше готино — май Йовко или Мишел тръгва да казва нещо, като започва с нещо като “само да ви кажа”. На което аз веднага реагирам с “да, но бъдете кратък, защото режисьорът ми каза в ухото, че времето ни изтича”. :)

Харесвам фотосрещите и разговорите за фотография и хобита. Ако сме повечко хора не става така, при десетина човека вече не е толкова лично — оптимумът е няколко човека. Но пък не винаги всеки има време и на практика все има място за двама-трима да се присъединят.

Виждам, че Маниякса е писал, че ме е видял с другите. Те след тръгването ми са джиткали из централните улички около Графа и там са се видели. Стана ми странно и някак готино — и без да ме има, пак съм там. :)

 
П.П.: Снимките са във фотолога ми [index, archive, rss], от тази до тази. Снимки от другите — yovko, michel

С’тинки за натурата

Станах рано и отидох днес пред офиса на премиера, покоите на изпълнителната власт — ами покои са си, понякога като гледам как нищо не се прави за важни неща и как се премълчават истини, си казвам че голям покой цари из етажите. Отидох да дам своята лепта за обогатяване на фондовете на евросъюза — събрах стотинки по една и по две, демек баш “жълтици” и отидох да ги дам на министрите. Да помогна и аз с нещо за глобата, която се задава от европата по случай провала на страната ни с включването в еко-мрежата “Натура 2000”. Изядоха фирми, кметове, дупетати (опа, депутати) и нагоре из корпоративната и политическата йерархия де що има останала природа по планини и долини и сега ще ни глобяват.

Начините за ядене — много. Или хотели, писти и кръчми строят — ама това вече е стар трик — или ще отчуждат гори от защитени местности към горското министерство за дърводобив, или ще “прочистват” чисти реки от дървения материал на километри от коритото, или ще се “самозапалват” пожари, та след това някой да мине и да събере огромното количество леко пообгорели сурови трупи. Дървен мат’риал – явно това е най-ценната суровина днес в България. Нямаме нефт, злато, диаманти, урана си го изкопахме и сега остава най-сладкото, самовъзобновимо папо — дърводобивът.

Самовъзобновимо, ама всичко си има граници. Като нищо скоро няма да има толкова дърва, с тия масови сечи и с разкъсването на защитените територии и застрояването им с поредните супер-комплекси за чужденци, с тия явно нарочни пожари и с неуредиците в реките и язовирите, дето където трябва да е прочистено коритото не е, а където изобщо не е корито редовно се “прочиства”.

Още през 80-те години, доколкото зная, се е доказало, че презалесяването на широколистни гори с иглолистни дървета е порочна практика. Борът расте бързо и бързо може да бъде добит (папо, папо!), но след сеч до голо се засилват свлачищата, ерозията и животните изчезват другаде. Ако могат. Освен това иглолистните гори не задържат влага — подпочвените води слизат много по-надълбоко, защото я няма сянката на старите гори и съответно реките пресъхват.

Но сигурно не е така, аз не съм специалист. Специалистите по управление на “всичко” са в онази сграда, пред която отидох. Те по специален начин ни докараха дотам да излизаме на улицата, за да “разрешат” да имаме парк “Странджа”. И да трябва да се плаща глоба за неадекватна еко-политика. Кой ще я плаща? Ние естествено — нали има данъци.

—-

Завъртях се в района, бях дошъл малко по-рано. Случайно се срещнахме със Сашо Шопов и решихме да идем заедно. Пред министерския съвет имаше няколко отегчени репортера, две момчета си говореха нещо, седнали край камера на bTV, наоколо шляеха унили още няколко техни колеги. Не зная дали са знаели за инициативата за жълтите стотинки.

Имаше забележимо полицейско присъствие, в лицето на двама униформени съграждани и трудно отличимо от репортерите блогерско такова. Докато си говорехме с Gergana и NeeAnn, отсреща пред партийния дом се беше събрала група, спирана от двама полицаи. Част от репортерите лека-полека се ориентираха натам и ние решихме да идем също.

Организаторите на даването на жълти стотинки пред министерски съвет бяха спрени от полицаите с аргумента, че не може така, кой ви е дал и как така ще правите разни хулиганщини, при това необявени. Явно хората не са знаели или пък не са били решили как да реагират, ако тия със стотинките вземат че наистина минат.

Беше и дядото, когото снимах на предишния протест, шествието за Странджа и против цензурата в Интернет. Докато полицаите, изведнъж оказали се сред две камери и няколко фотоапарата се съгласяваха с аргументите, че това не е протест, а няколкоминутно предаване на пратка от граждани, репортерка от МСАТ вземаше интервю от “организаторите”.

Та дядото по едно време каза на висок глас, че всеки по конституция има право свободно да изразява мнението си. В писмена, звукова или каквато и да е друга форма. И всеки има право на граждански протест. “Като не ни пускате, пред кого да протестираме — пред кравите на село ли?”.

Това е основният проблем на властта — няма интерфейс за връзка с хората. Има някакви измислени полицейски правила за обявяване на протести, за законов канален ред за жалби и оплаквания. Но всички знаем, че каналният ред е нещо, което е канал, но не е никакъв ред. Нищо не може да бъде свършено по канален ред — може само да се зарови сред канални нечистотии.

Съгласиха се да ни пуснат и минахме през подлеза (това беше “условието”;). След това пред входа отсреща хвърляхме стотинки в сламена шапка. Хората хвърляха и лека-полека си заминаваха. Затова на репортерите им се е сторило, че сме били съвсем малко. По едно време настана такова щракане на репортерски апарати, такова типично бутане и ръчкане с лакти, че се отвратих и отидохме за кратко кафе и раздумка.

Вижте снимки от събирането на жълти стотинки за глобата за “Натура 2000”.

 
П.П.: Още снимки от събитието при Gergana, NeeAnn

Снимки от шествието

Имаше шествие за Странджа и за блоговете. Ходих на него и го снимах. Чак сега приключих с качването на снимките, защото исках да кача нетипични, живи снимки. Не от онези лъскавите, със стандартна композиция — хора зад плакат или само плакат или обща снимка отвисоко на събитието. Интересуваха ме хората, с техните емоции и с техните безчувствености. С това, което показваха и което криеха. С това, което успявах да забелязвам и да снимам.
 

Аз бях сред тези хора — сред вас, ако и вие сте ходили. Някои от снимките са неиздържани леко технически — тук-там фокусът леко бяга, някъде пък като че ли фокусът е объркан и композиционно централният обект е пренебрегнат за сметка на нещо в друга равнина. Знам, че не са идеални, но това е моят етюд, моето учене на снимането по усет. Да, далеч съм от добри резултати, но това не значи да не споделя с вас шествието и настроенията му. Усмивките, погледите, ентусиазма и емоциите му. Тъй де – така и така няма начин да се върна и да повторя кадъра, за да стане добър технически.
 

 
Използваните обективи са два – Pentax DA 18-55 и Osawa MC 75-135/3.8. Повечето кадри са с Osawa-та. В средата, някъде от Солунска докъм Невски снимах с китовия. Най-вече заради автофокуса. 18-55 на Пентакс, колкото и кусури да си има, за парите си е страхотно малко обективче и автофокусът върши добра работа. Осавата е ръчнофокусен обектив от вида “помпа” (само с един пръстен — увеличението е с издърпване, фокусирането е със завъртане). Много удобно за работа, но когато хората се движат всичко става много трудно. Личи си на кадрите от хорото накрая. Ако хората стоят в една и съща равнина поне няколко секунди, примерно като слушат или си говорят — прекрасно. Но завърти ли се хорото, без автофокус е въпрос на късмет. Да, някои хора могат да снимат бързо с ръчни обективи, но аз не съм от тях.

С две думи, това видях. Може да съм снимал някои от вас, може да сме гледали еднакви гледки. Може и да не сте били там изобщо и да ви е интересно да погледнете през визьора ми. Заповядайте!

Долу ръцете, оставете ни да говорим!

Помните кампанията “Спасете българските приказки“, нали? Ето какво съм писал преди за проблема с “Труд”. Кампанийният блог protest.bloghub.org събира ценни и показателни статии от много блогери. Протестът срещу безобразията на издателска къща “Труд” имаше частичен успех и както всяка сериозна инициатива продължава и до днес — осъзналите проблема хора не купуват вестниците на издателството. И сайтът е достъпен, за да напомня всеки ден, че “Труд”, полицията в лицето на ГДБОП и отделни хора като Явор Колев, Стефан Данаилов и Заки Соколов са длъжници на обществеността. Заради избирателната си силова политика на авторските права.

От днес има още една кампания – “Долу ръцете от блогърите“. Проблемът е съвсем актуален и ясен на грамотната и четяща в Интернет общност. Ако сега прочитате за проблема с блогърите, можете да прочетете тук и тук. По-конкретно за проблема – тук (има и списък със статии в други блогове).

Кампанийните блогове са начин иначе разпределената из блоговете на различни хора информация да се събере поне малко на едно място. Това е един от начините – друг начин е читателите на даден блог да се насочват със свързвания към статии в другите блогове. Начини различни, ефектът е важен ;) Дано този нов сайт за проблема с цензурата в Интернет стане поне толкова ефективен и информативен, колкото за кратко време успя да стане другият кампаниен блог.

Блоговете са децентрализирана среда и такива портални сайтове не са някакъв вид централизация, а просто опит статиите да достигат търсещите ги хора по-бързо. Истински “живата” и актуално критична емоционалност си остава в блоговете. Във вашите, в моя.

Властта и придворните писатели

Отвращавам се да пиша толкова начесто за неадекватността на властта, но някои хора и институции просто не дават почивка и правят гаф след гафа.

Министърът на милицията… тъй де, на полицията Петков е подписал дългосрочно споразумение за сътрудничество с председателя на съюза на писателите. СБП, представяно от шефа си Николай Петев се задължава да произвежда придворна хвалебствена литература, с която да прославя “нелекия труд на служителите на МВР” и да оценява “по достойнство и обективно ежедневието им”, което “да бъде чуто, видяно и разбрано от българските граждани”…

Съвременната власт в България бавно, но със стабилни темпове върви към тоталитаризъм. Някои казват, че “промяна” и “преход” всъщност хич не е имало и че всички политически циркове през последните вече почти двадесетина години са само за разведряване на народонаселението и за запълване на вечерните емисии новини. Може и да са прави, кой знае…

Самият министър казва, че това споразумение възстановява една “хубава и позабравена традиция”. Така професионализмът, отговорността и изпълненият дълг на хората от силовото ведомство щели да “намерят най-верния път към сърцата на читателите”.

А аз си мислех, че признание за качества се постига само когато човек си върши работата добре, правилно, качествено. И без да се грижи за популярността си, без да гледа “брояча” си в проучвания работи за доброто си име сам. Придворни писачи са нужни винаги само на свръх-властните режими. В по-ново време поръчковото писане е градивна част от пропагандната машина. Нима ще възстановяваме държавния пропаганден апарат? Или може би не е бил премахван?

МВР ще открива излъскания си образ в изданията “Пламък”, “Словото днес” и “Новият пулс” и в документални очерци по конкретни случаи. Ще има и конкурси за разкази.

Никой ли няма дежа-вю? Нещо не ви ли напомня едно друго време, друг свят? С “Работническо дело”, “Вечерни новини” и… да и със СБП. Никога не съм разбирал как може свободни художествени професии да се обвързват със задължения към властта и на това да се казва не пропаганда, а нещо друго…

Работата на писателите е да пишат — да пишат както те решат. Работата на полицията е да хваща престъпниците. Толкова е просто. Ако всички показни престъпления и неуредици в страната поне малко намалеят, заслуженото уважение от гражданите ще дойде само. И без поръчкови разкази.

Има още нещо. Дали е случайност, това идва съвсем скоро след гафа на полицията с разследването на блогер? След като се оказа съвсем неадекватна в интернет-среда и реагира неправилно по отношение гражданската свобода на изказването, дали алиансът с писателския съюз не е част от някаква PR-война на властта с блогществото? Един вид “ще видите вие, ние ще напишем повече от вас”. Хм, ако е така — да видим…

 
Още по темата от: Симион Патеев, Валери Дачев, Иван Бедров, Templara, Вени Г., Дончо Ангелов, Весела Ангелова, Васил Колев, Григор Гачев

Грънчаров, или всеки събира своите си читатели

Днес гледах Ангел Грънчаров по bTV. Хората от “Реално” и Иван Бедров явно бяха решили, че целият шум около блоговете и намесата на полицията за сплашване на свободно пишещите си заслужава малко внимание. С две думи, хареса ми. След всички уговорки за уеб-присъствието на колегата Грънчаров, говоренето му наживо намирам за успешно. Особено имайки предвид явното притеснение от камерите и студиото – нещо, което успяват да избегнат само най-най-претръпналите телевизионно “звезди”.

Не съм съгласен с начина, по който той води разговорите си в мрежата. Не мога да приема, че е нужно чак толкова силно провокиране на читателя, за да работи той за общия на диалога смисъл. Поне така е казвал преди Ангел, така каза и в предаването – той провокира нарочно. Да, съгласен съм – философското занимание е в голяма степен именно интелектуална провокация – но както всичко друго и то си има своите граници, след които губи ценността си за смисъла и става чисто заяждане.

Не ми харесва и това, че още в самото си започване като бложещ, Ангел Грънчаров показа неразбиране на разликата между авторство и авторско (издателско) право. На всеки друг колега философ съм успявал да обясня ако не по-цялостната идея за свободния софтуер и свободата като ценност в технологиите, то поне идеята за отказ от някои права с лицензите от групата на CreativeCommons. Някои хора приемат за достатъчно обяснение дори само чисто практическата полза от използването на отказа от права и от свободните лицензи. Но трудност в разграничаването на авторството и авторското право не бях имал и точно философ да не ме разбере ми подейства неприятно за дълго време.

Понякога “Грънчи” (както някои започнаха да го наричат) наистина прекалява и след казването му, че Саддам Хюсеин не е човек, а животно и смъртното наказание е едва ли не малко за тези като него (цитирам по памет, извинете ако бъркам, Грънчаров;) аз чисто и просто престанах да го чета. Беше ми наистина неприятно пресечната точка на философията и блоговете да е в такива екстремизми. А аз екстремизма не понасям, страня от него. Когато се отнася до живи хора, всичко крайно, особено всичко политически крайно ме отвращава.

И все пак предаването беше приятно и като се абстрахираме от на моменти видимото притеснение на колегата, всички казванния бяха добре обговорени – нямаше хвърлени на масата слогани-заклинания, нито пък бръщолевене без казване, така характерно за политиците. Ангел във всяка реплика опитваше да постави теза и набързо, преди водещият по журналистически маниер да го отклони надругаде, да нахвърля обяснения, примери – да обговори и очовечи сухата теза.

Това, което можеше да е по-добре, именно да не набляга така на негативните хулигански “изцепки” из форуми и блогове, е свързано със самия му стил на бложене. Той провокира наистина много и вярно, че страницата му е често зареждана и често свързвана. Но има добра и лоша известност – и при него заради скандалните провокиращи текстове се “роят” често такива коментиращи от иначе сравнително редкия в блоговете вид “махленски гамен”. Те са по-типични за форумите, не се срещат в блогсферата. Аз в личния си блог например като не искам да събирам такива коментари, не ги “привиквам” с начина си на провокиране. Защото да, и аз провокирам обмислянето на отделни теми. Но не така явно, нападателно и дори понякога заядливо.

А разликата между форуми и блогове е от земята до небето. След оная тъпа статия в парцала “24 часа” това трябва да се казва. Не че някой като Зюмбюлев ще чуе или разбере, не – той не е целевата група. Личният дневник е различен от публичния форум, той е като да философстваш край трапезата в къщата на приятел след постановка на пиесата му. Да “кръжиш” в общата истинност и с регламентираното обговаряне да я достигаш. За разлика от това да се гмурнеш в шума и праха на площада, където всички, от Диоген до Александър да се надпреварват да ти показват своята си истина. Не казвам, че едното е добро, а другото – лошо. Просто са различни. Блогът не е форум, форумът не може да бъде блог.

Но пак казвам, аз от доста време вече много рядко чета Грънчаров – така че може да бъркам в преценката си. Ако е така, да ме извинят той и читателите му. Пиша това, защото той е нещо като “новината на деня” – показаха го по телевизора и говори за неща, които са ми близки – блоговете.

Вървене за Странджа, вървене за блоговете

Добре беше, хубаво някак. Спокойно, културно и през цялото време свойски. Нищо общо с политическите шествия, с които доста от нас по една или друга линия сигурно са запознати. Имаше едно такова шествие май, преди време, в студентските ми времена, когато цял народ се вдигна срещу хиперинфлацията, мутрите и пирамидите им и след това без да разбере точно защо и как, постави Иван Костов начело и той насра пейзажа нашир и надлъж. Едно от шествията тогава, мълчаливо шествие, с хората от НАТФИЗ в нощници и с будилници и с колежката ни Вера, която отскочи и избърса с хавлия камерата на телевизията, от което неочаквано и ненужно престорено много се очарова Гарелов. Но това е друга тема.

Видях се с Ванката около час преди протеста, който чак сега разбирам, че официално е бил изместен с половин час напред във времето, за да можели телевизиите “да предават наживо”. Да ви се не види и тъпите журналя, не свикнахте ли най-накрая че не сте най-важните на света, че не сте вие точно единствената “жива връзка с обществеността”. Блоговете “предават” със закъснение във времето и пак успяват да намират по-добре пулса на публичното. Аман от медии… Съжалявам, ако досаждам на някого с неприязънта си към конвенционалните медии (тоест “медиите”, като такива днес, обществените посредници), но това да си винаги не-в-час, да си продажен и да си постоянен обект на лобиране, да си продажен и да успяваш да се продадеш и да продължаваш да се наричаш живата съвест на обществото е нещо изначално объркано. Медиите са contradictio in adjecto, колкото и да не се иска на доста хора. Посредничат не за каквото трябва пред хора, които се правят че им вярват. Да, има съвестни журналисти, но също така има и продавачи на сергия, които са велики поети. Важното е човек да има приоритети – аз ако сега решавах, щях да се занимавам с уеб, не с журнализъм. Какво говоря, аз с уеб си се занимавам тъй или иначе. ;)

Видахме се час по-рано и отидохме да удушим по една бутилка бира. С бърза крачка минахме напряко към Витошка, за да пресрещнем шествието, ако сме закъснели. Намерихме хората пред НДК, на “пироните” в очакване. След кратко озъртане видях друга озъртаща се фигура – тази на Бого. Зарадвах се да го видя, винаги заразяващ е веселият му ентусиазъм. После намерихме и Йовко, Бобсън, Лъчко, Пейо и Маниякса. И Тони и Весела мернах. Стори ми се после че видях и Пламен, но от толкова време не сме се виждали, че не бях сигурен. ;)

В шеги и закачки и инцидентно откраднати от мен кадри мина времето и хората затръгваха. Останахме накрая сред доста полицаи от кордона отзад да режем изолирбанди с Йовко за ограничаване на своеволното бръщолевене в мрежата. Имам особено уважение към изолирбанда, наистина – баща ми е разказвал много случки, свързани с изолации. И с неправилната или невнимателната им употреба от негови колеги навремето. С тока шега не бива, най-много трябва да внимават приятелите му… но комай така е и в публичността. Блогерите сме яко електричество – удряме където е най-уязвимо и най-неуредено. Червени точки в екрана на общественото. Не се възгордявам – това е гласът на хората, неопосредстван от тъпи медии и платени репортажи.

Запознах се с Лъчо наживо и с доста хора се видяхме след много дълго време – Владо a.k.a. Kaladan например се появи при двореца пред погледа ми и страхотно му се зарадвах, но след това загубихме следи. Усмихва ми се и казва “Я да видим как ще ми каже “здрасти” – аз бях с изолирбанд на устата. Разкрещях му се насреща от кеф, а той се засмя “Е, хе, не мълчиш нещо май”. И Жоро Чорбаджойски не бях виждал също от години – някъде след Графа чувам зад себе си глас “Ясене, Ясене”, докато търся панорамни кадри на колоната хора. Озъртам се учуден и виждам Жоро, с жена му и дъщеричката им в бебешко “бу-у”. Сега се сещам, че за последен път май го видях на една от бирените срещи за Линукс в “При Кмета”. Отивам аз към кръчмата, а на входа някой ми вика “Ей, Ясене” – обръщям се – Жоро паркира колелото си. После му го откраднаха май, после си взе кола, че и втора… И с него в шествието се разминахме нататък, но беше готино.

Пред “Невски” по мегафон говориха организатори. Не зная точно кои, не зная дали са същите или нови или други – нали протестите бяха до голяма степен спонтанни. Но все пак този път имаше организация и “запазено билетче” за пред бате Бойко полицая в общината.

Въртях се наоколо и снимах. Притесних може би доста от участващите – но ако съм успял да ви направя хубави снимки, тези дни ще ви ги покажа тук. ;) Накрая извиха хората хоро, после стовариха нов рейс с полицаи и ние с Ванката се изнесохме да пием по още една бира. Огледах се за последно и в търсенето на последните кадри за втората ми карта бях изпуснал явно другите блогери.

Най-много ме впечатлиха две неща – позитивната нагласа, струяща от цялото събитие и възрастните хора, които бяха сред младежите. Не бяха един или двама, доста бяха – но един беловлас дядо беше дошъл с плакат, даже се качи на мини-сцената и каза няколко думи по мегафона. Които стигнаха веднага до хората и отекнаха в аплодисменти.

Видях на площада Димо и с него се зачудихме дали няма други от фото-групата ни, дето правим стрийт освен нас двамата и Йовко. След протеста се застигнахме и си побъбрихме с Рос за психология и философия, за фрилансинг и уеб-предприемачество, за нас и кой как се справя. Казано накратко, имаше хора на всякаква възраст, но нямаше просташки изцепки, така характерни за изцяло политически заредените събирания.

Другото… Другото е в подробности – истинското усещане беше в струящия ентусиазъм и в многообразието на лицата – млади, възрастни, угрижени или не чак толкова, небръснати или оградени в яка и костюм, но винаги усмихнати, поне в очите. А те очите са най-важни…

Пропаганда и провокации

Типично по тоталитарному – контрол на информацията. Пропагандата не е спиране на информацията, а нейно контролиране, нейно използване и извъртане по всякакъв удобен за статуквото начин. За какво говоря – тези дни по повод проблема с разследвания блогер Мишел се появи в публичността някаква “контролирано изтекла от МВР информация”. Цитирам Mediapool:

…От МВР изтече контролирано информация в някои медии, че Михаил Боздуганов е главният организатор на протестите…

Медиапуул се бъзикат явно с една от “националните” телевизии. В новинарската й емисия казаха точно това. Показателно за “информацията” е дори само сгрешеното име на Мишел. Значи няма официално становище (тоест има, но то казва друго), няма информация с име и чин зад нея – има “контролирано изтекла информация”. Ей, хора, това даже не е “източник пожелал анонимност” – такъв ще го разберем, макар да е анонимен, все пак някак по-човешки, по-личен изглежда, защото е изразил желание. А това тук – някаква информация, която контролирано тече. Абе имаме ние тука една дупка, тече от нея, ама ние контролираме – тече там, където искаме и каквото искаме.

Толкова за пропагандата. Всъщност не, защото контролът на информацията си е тясно обвързан с подстрекаването. Не казвам, че “източникът” на въпросната телевизия и “източниците” на появилите се напоследък заплашителните коментари в някои блогове е един и същ. Най-вероятно не е и може би някои младежи със свободно време пишат коментари от интернет-кафета в Мадрид, Испания. Но пък не е невъзможно и някой от тук да има задача да пуска коментарите през испанско прокси. Не вярвам аз на чак такава грамотност и мотивация, че и на чак такава конспирация, но пък знае ли човек…

Коментарите съдържат или заплахи за саморазправа с конкретния блогер, или приканвания към безредици, подписани от името на Мишел. Не искам да си цапам бележника като ги цитирам, пък и не е важно да оцеляват като текст.

В няколко блога вече ги има “на съхранение за поколенията”. Заедно с данните от променливите на средата – данни на браузъра, компютъра, IP-адреса и т.н.

Някой си мисли, че в Интернет е анонимен? Да, някои от нас ако пожелаят можем и да сме. Но тези, които пускат коментари от Мадрид или от местна държавна структура в Пазарджик… мне, не могат. Освен ако решим да не им публикуваме данните. ;)

Днес на протеста нека всички внимават за провокации! Не са нужни никому, освен на подстрекаващите.

 
Повече по темата от:
Пейо, Валери, Йовко, Богомил, Васил