Tag Archives: 38

На 38

Странен е светът на 38. Поне не е какъвто изглеждаше на 28, да не говорим пък на 18. И смятам, че за намаления ми ентусиазъм са виновни не годинките, а всички хора, които през въпросните годинки полагаха усилия да ме карат да гледам в определена посока и да ме вкарват в някакъв “път”. Много са и някои може би не се усещат, че го правят, но резултатът е, че все повече и повече се уморявам да живея своя си живот сред толкова много хора, които знаят как трябва да се живее. Но нищо – аз и моят приятел Рене Декарт ви благодарим – той знае защо, пък аз от благоприличие, че нали му се водя колега. Сериозно – не се хабете, защото ентусиазмът ми е ценен и ако го губя в безсмислени битки, няма да е за дълго.

Иначе рожденият ден беше хубав. Не събрах хора, но пък бях със семейството си. Не направих тържество, но направихме голяма разходка с колата, децата играха на катерушки на полянка на чист въздух и видяхме приятели. Не видяхме всички, както искахме, но дано в близките дни и седмици наваксаме. След цял ден обиколки и търчане, мъката беше за нас с Краси, когато дойде време за приспиване и всички нерви от това. Децата явно трябва или да не се преуморяват въобще, или да живеем в къща с двор и с тайфа съседчета, играещи в квартала, за да не е толкова извънредно преуморяването. И да не го приемат толкова болезнено всеки път. Да не е като рожден ден, не че рождените дни не са приятни, просто са веднъж на сума ти време.

Не зная дали да си пожелавам нещо. Не смея вече. Надявам се новата ми година да ни донесе къща, но пък с порастването на децата това желание става сложно – особено с ходенето на училище. Днес Светли беше на откриване на учебната година, втори клас момче, а като знам колко е трудно да си нов ученик, преместен в друго училище… Между другото, има родители в класа, които водят децата си от през девет квартала десети – например има от Дружба, има и от Драгалевци… Вариант е, но не знам колко лесно е да се кара всеки ден детето от далече до Яворов, после на обед и да се взима… Като не съм в офис, може би е възможно, просто не познавам хора така. Или може би знам един човек от Лозен, но не съм го виждал цяла вечност. В крайна сметка и това е нещо, което човек намира как да уреди и да организира – проблемът е в ентусиазма. А ентусиазмът, както ви казвам, и на теб както ти казвам, мило дневниче, намалява. Тази година съм с по-малко сили да скоча ей-сега и да се пренесем другаде, дори и да имаме възможност, отколкото сили имах миналата година. И намаляват, абе все едно се окопавам някак. Трябва да намеря път извън това въртене в кръг, може би това ще ми е задачката за следващата ми година – да намеря начин, да намеря сили и да се стегна. Или… да се отпусна, как беше оня майтап с българския и американския психолог… :)

Наздраве на всички и за много години! Да ви се връщат пожеланията! :)

Проблем на хората, не на паметника

Паметникът с автомата тези дни беше център на внимание и страсти. Не успях да видя наживо графитите, а и няма да мога вече – общината умело и бързо ги заличи. След полунощ – когато е времето на всяка истинска конспирация. Както са се учили като малки от разказите вкъщи за партизани, ятаци и свирепи фашисти. Но да не говорим за това, че само “фашизъм” е в главата на шепата русофили и носталгични комуни^W социалисти, защитаващи толкова години “паметника”. Няма да споменавам и че нито са се били и загивали на наша земя съветски войници, нито изобщо имаме за какво да сме им признателни. Да говорим какво ще става оттук нататък.

Властта бързо реши проблема, като си зарови главата в пясъка. “Графити ли, къде видяхте графити?” Има графити – има проблем. Няма графити – няма проблем.

Та властта я пиши бегала. Какво правим обаче ние, хората? Наистина ли ни трябват 20 години, за да наречем нещата със собствените им имена? Защото ако авторът само е загатнал по фин начин, то тълпата от хора, която се е събирала и е снимала изрисувания паметник няколко дни, е казала отчетливо – това не е паметник, а е декор на представление, което свърши много отдавна. Време е да си вземем якенцата и да прекрачим от залата в истинския живот, където няма декори и паметниците са винаги за нещо, което помним и с което сме свързани лично.

А как сме свързани лично със съветската армия? По не по-различен начин от връзката ни със Супермен, Дядо Коледа и Робин. Само дето тези вторите поне бяха забавни. А първите опустошиха страната и оставиха рани в много семейства. Това е истината – както не е на Супермен, така не е и на съветската армия. И както измиха графитите, така трябва да измием и всички фалшиви декори – вън и вътре в нас.

Проблемът не е в паметника като предмет. Не е в бутането му, махането му или преместването му в музей. Това са технически подробности. Толкова дълго продължи този спор, че вече е ясно – проблемът е вътре в нас. А това там – то не е никакъв паметник.

Другите страни преболедуваха треската на тоталитаризма. При нас стана хронично.

10 ноември — ден на парното

Днес е 10 ноември. И ако в първите години след “промяната” задължително свързвахме тази дата с помпозната абдикация във властта, довела после до кръгли маси, до СДС, митингите и шествията и няколко наистина големи промени в законите, то днес това е най-вече денят на парното. Да, днес пускат топлото в София. Първи трябва да са болниците и училищата, а другите да сме чак за утре. Но нещо клокочи в тръбите, значи може би ще има и у нас.

Изминалите деветнайсет години са като този студ в последните дни вкъщи. Нещо се променя — да, променя се. Имаме надежда — ами имаме си, но си имаме и мафията в “Топлофикация” и в цялата енергетика. Така и с политиката — промени, преход, реформи, прозрачност, честност, отговорност… Навремето пък имаше “гласност и перестройка”, помните ли? У нас я пишеха “преустройство”. Мама и тати се абонираха за “Огонек” и там пишеше всякакви явно супер-ценни и вълнуващи неща. Мен повече ме вълнуваха Скорпиънс. Wind of change някъде тогава трябва да е тръгнал по радиата. Малко по-късно ги видях наживо на стадиона, бати ме заведе на първия ми голям рок-концерт. Като се замисля, май и досега ми остава най-големият, в смисъл с най-много публика.

Не знаех, че ще завърша философия в същия факултет, където е учел и пиел президентът Желю и още няколко от брадатите “дисиденти”, дето се вясваха по телевизията по ония времена — Иван Калчев, Николай Василев. Не знаех и че студентските ни протести ще станат толкова големи и важни за медиите, а пък накрая ще се окаже, че всичко е било много шум за нищо. Само бях чувал за първите протести, първата студентска стачка. В университета мернах няколко човека, които бяха участвали активно и в тази въпросна първа стачка. И каращи второ или трето висше. Нещо като професионални студенти-стачници. Бяха само един-двама, не е било някакъв модел, но ми стана странно. Толкова години да правиш нещо и… нищо да не направиш.

Спомням си как по-преди, още в прогимназията, когато щяхме да се готвим за комсомолчета батковците и каките от горния клас си изгориха публично комсомолските книжки. Всъщност не съм го видял, де — разказваха ми. Помня как беше почнал да излиза вестник “Демокрация” и с баща ми и майка ми се редувахме да чакаме на огромната опашка пред малкия квартален РЕП за заветния брой. На практика будката работеше само заради тоя вестник тогава.

А днес децата сигурно не знаят и какво е “РЕП” и откъде идва съкращението. Нито знаят за “ХоРеМаг”, нито са яли от старите десертчета “Република”, нито знаят, че “Идеал” е “дъвка за балончета”.

Не знаят също сигурно, че днешният побъркан и болен Волен преди време беше главен редактор (тук погрешка написах “гладен”, ама дали е грешка наистина) на “Демокрация”. Даже някакво интервю бях чел някъде с него, ама нищо не си спомням. Нещо безлично беше, клиширано и неинтересно. А днес въпросният е един от двамата луди, бутащи се в политиката — дето единията е в парламента, а другият е навън, ама и двамата са с тоя болен блясък в очите, дето все едно някой им е светнал с фенерче в ухото.

Имаше и “Град на свободата”. Имаше го и “танкът Станко”. После някой запали партийния дом и той ама много бързо се разпали, видиш ли. Отнесоха звездата отгоре с хийхоптер, катурнаха и паметника на съветския Вожд. А отзад зад паметника преди това имаше магазин “Явор”. Мебелен магазин, светеха му големите букви “Явор” привечер, когато ме взимаха с трамвая от Алианса. И всеки път сочех запотеното стъкло и виках “магазин “Ясен”, магазин “Ясен”. Тъй де, откъде-накъде съученикът ми Явор ще си има магазин на негово име, а аз — не? Обаче когато минавахме през Лъвов мост, всички притихваха и гледаха предимно към източната страна. Помня, че веднъж попитах коя е тази сграда от другата страна. Леля Лили, която понякога ме взимаше от френски, ми каза тихичко, че това е милицията. А аз започнах на висок глас да разпитвам ама как така, какво е милицията — знаех какво е милиционер, това е чичкото, който стои в средата на кръстовищата и маха с една пръчка, ама милицията какво е, това е нещо като жената на милиционера ли? Милата, изтръпна цялата и взе да ме увещава да си говорим за това после, като се приберем, а дотогава да гледаме кестените и новогодишните украси наоколо…

Днес ли?…

Днес какво — пак си е същото. Нямаме една партия, но имаме коалиция, в която все се намърдва или пак същата партия, или други партии, но със същия познат ни тертип функционери. Нямаме “вечна дружба”, но пък когато САЩ каже “пращайте войски” пращаме и даже не го правим на проблем. А когато пък в САЩ изберат Обама, точно на следващата вечер официално обявяваме, че изтегляме войските си. Защото, видите ли, отведнъж им бил изтекъл мандатът. Нямаме “Кореком” и скъпи луксозни стоки има навсякъде, ама пак нямаме начин да си ги купим. Вече знаем, че държавата има огромен дълг и трябва да го изплащаме, но пък освен него ще трябва да изплащаме и личните си дългове, понеже покрай другото, покрай деветнайсетте години суматоха все някак трябваше и да се живее, да се яде.

Да, няма я вече ръководната роля на партията, няма го срастването на властите, няма преследване и дискриминация (или поне на хартия ги няма, това все пак е малка, но крачка). Има всякаква информация, словото е свободно и всеки може да говори каквото си иска. Но пък толкова много луди се навъдиха и толкова много глупости се говорят, че никой не иска и да слуша.

И макар бидейки антикомунист мога да приема, че РСО в послединте си години е било готово за реформа, остаряло и претръпнало, достатъчно ояло се, за да се спира пред прекалените изкушения на крайната власт. И всички се надяваха, и аз макар и малък също, че или ще има реформа на обществото, или ще има някакво съвсем различно нещо. Като в рекламите на западните филми, дето ги пускаха по “Телевизионен справочник”. А то какво стана? Просто дойде новият тоталитаризъм на мутрите.

Вярно — с годините нещата се понаместиха и днес май се живее с по-свободно дишане. Вярно — нямаме пари, вярно — и по-зле ще става в идните месеци заради кризата. Но поне можем да си излеем мъката и за пореден път да се самозалъжем, че самите сме си виновни. Че не сме избрали когото трябва, “а сме могли”. Че ни е лош късметът, че са ни лоши съседите. Хеле пък източният е съвсем некомуникативен. :)

Това са малките промени. Големите промени, както се очаква, са и общи, глобални. Има Интернет, който все по-сигурно достига границата на общуването ни. Обществото лека-полека се прехвърля в тази среда. Засега само с единия крак и то съвсем несигурно и неуверено, но все пак… Някои казват, че било лошо, че истинското общуване е физическо и е извън тия неща. Всъщност истинското общуване никога не е било физическо — физическото много по-лесно разделя, отколкото събира. Събират идеите, чувствата, емоциите, нагласите. А те хич не са физически. По-скоро днес да четеш хартиена книга или да подаряваш откъснато цвете или да пишеш писмо в плик е някакъв вид фетиш. Има хора, които го харесват, но това е вкопчване и втренчване във фетиша им, а не истинска култура или истинско общуване.

Много стана…

Ама и много време мина, а пак сме най-бедните в Европа и сме най-отчаяните и сме сигурно сред страните с най-много луди и кандидат-луди. Преди години с колегите в университета се майтапехме, че май за нас няма да се оправят нещата, ама дано поне за децата ни стане добре, че да растат без такива глупави стресове. Е, ето — вече синът ми расте и нито образованието ни е образование, нито здравеопазването ни е здравеопазване, нито пък властта е прозрачна или там каквато искаше да става…

Тъй че… майната му — честито ви парно! Ако все пак го пуснат, де… Че то докато не фалира “Топлофикация” все пак и на това “пускане” ще се надяваме. Или, както е тръгнало… на глобалното затопляне…

Парното — пропаганда и рекет

Аз съм “некоректен платец” на “Топлофикация София” АД. Здравейте, приятно ми е! Понеже всеки като пише из мрежата за проблемите на парното, все натъртва как той бил “коректен” и нямал неплатени сметки. Аре сега… Той и Вальо Топлото и той страда от сърбеж по плешките. Ангелски крилца му растат. Като тия на всичките замесени в енергийната мафия — разни министри, НЕК, комисии за регулиране, ръ-овч и какви ли още не.

Та аз съм от лошите. Всъщност бях допреди половин час. Но това не се брои, понеже изобщо не вярвах, че ще успеем най-накрая да намерим начин да си платим онлайн. Точно в това е проблемът за нас — от години вече плащаме парно и топла вода “на части” и със закъснение. Отива някой от нас двамата в каса на “Топлофикация” и на ръка брои банкноти на комплексираната незадоволена лелка. Понеже е много неудобно и като местоположение и като работно време (а и като вдигане на кръвното от видиотените заядливи служители там), лека-полека новите сметки идват по-често, отколкото ние ходим при тях и главницата се трупа.

Проблемът? Проблемът е с много лица. Едно от тях е това, с което “Топлофикация” има наглостта да заплашва хората да си плащат сметките, а самата тя не е изградила адекватна мрежа от услуги за събиране на тия пари. “Ама идете на каса, ко ми се праите” — ами иди ти, кой те пита! Как може всичко друго да можем да си плащаме онлайн, а само за парното да трябва да ходя на каса, да се редя на опашки и да търпя отвратителното и подигравателно отношение. Да, наистина е имало такова отношение един или два пъти — аз им нося пари на ръка, а те, моля ти се, да си позволяват да хапят ръката, която практически им плаща заплатите…

Сметки за парно, някой ще каже, могат да се плащат като всички други сметки през системи като ePay и eBG и също през банкомати и т.н. Да, могат. Но могат да се плащат само ако няма стари задължения. Един месец да сте пропуснали, или пък веднъж да сте пропуснали срока с един ден — вече минавате в графа “некоректен платец” и айде, чао, аста ла виста и честити лихви! Което е мега тъпо! Няма никакъв проблем да си платя така две сметки за вода, например — добавят ми лихва, казват ми какво трябва да платя общо и готово.

А парното даже не ти дава да си платиш. Не говоря за разбито плащане по месеци — не ти дава да си платиш всичките задължения накуп. Тия, дето ти ги написва в съобщението към фактурата, което пуска в пощенските кутии. Хем ти казва “ти имаш да ни даваш пари!“, хем като че ли чуваш едно “ама нищо, не ни плащай веднага, те таман ни текат лихвичките“…

Некадърници. Централното отопление е една от най-големите недомислици на миналия век и с ръка на сърцето казвам дано се продъни сега в този. Правилният, технологично по-съвършеният и икономически по-изгодният начин е отопление с електроенергия. Да, винаги се намират хора да кажат “ама то на ток е по-скъпо, аз знам, аз бях така”. Не, не е по-скъпо на ток — по-евтино е. Само че човек трябва да проучи коя точно технология ще му е най-подходяща за жилището и да си купи правилните уреди. Днес има радиатори и климатици, които са в пъти по-ефективни и съответно икономични от централното парно отопление. Просто трябва да се направи правилната преценка и избор на уред.

Но платихме им, да се задавят дано… Платихме с платежно нареждане към IBAN-а на дружеството. С абонатния номер като основание за плащането. Логично, нали? Ама не мога да се сещам за всичко, а в сайта на “Топлофикация” пише какви ли не глупости, само не и това. Никъде не им намерих IBAN-а, та добре че Краси се обади на един от безбройните телефони в сайта им, уцели на късмет точната лелка и накрая въпросната лелка се оказа изключително разбрана и мила жена.

—-

Второто отвратително нещо в цялата история е наглият начин, по който насъскват хората едни срещу други. И масово сега отделните бедни хорица взимат приятелски заеми или направо кредити от банки, за да могат да си подсигурят топлината в дома през зимата. Това ако не е рекет, аз съм трамвай!

И искат да криминализират неплащането, искат да има общи сметки на входовете (“да вздравствует красная армия! вся власть советом!”)… Имам чувството, че някой някъде е разменил поколенията и сега аз съм баща ми, който е вече завършил висше (успял някак с много надежди и усилия, въпреки родовото ни минало) млад специалист със семейство и трябва да отговаря “за общото пред всички”. Комунизъм, майка… Пардон, не комунизъм — принципно погледнато комунизмът е нещо друго и никъде не го е имало. Да кажем РСО, “Развито социалистическо общество” — туй е то. Прекалено много хора го имат като икона на стената това РСО… И то не само хора от властта — у нас съчетанието от луда вяра в правотата на собствените идеи и ламтежът за власт над другите е масово разпространен явно…

Връщам се сутринта от близкото магазинче и се разминавам с някаква мацка във входа. “О, ама то има някакви бележчици” — когато ме видя, че издърпвам от нашата кутия прясната сметка за парното. И после ме върна от асансьора “ама вие от тоя и тоя апартамент ли бяхте”. От тоя съм точно, викам. “Ами то имаше събрание”. Имаше, викам. “От вашия апартамент май нямаше представител”. Въх, осем етажа апартаменти, всичките един по един ли си ги броила? Нямаше, викам. “Да знаете, че ще правим еди-какво си и ще се събират пари” и т.н. Знам — като тръгнат да ги събират, да ми се обадят. Досега само веднъж съм участвал в кокошкарника, наречен “събрание на входа” и знам, че не искам да повтарям. Това, че не участвам в надвикването не значи, че не си плащам задълженията към входа — напротив.

“Ама”, вика, “вас ви има в един списък от Топлофикация заедно с още двама-трима от входа и да имате предвид, че може да ни спрат топлата вода на всички”… Стоя стреснат, трогнат, очарован… Опитах крайно учтиво да й обясня, че моите сметки са си моя работа и засягат единствено мен и отсрещната страна. Тъй де, ако иска да й покажа сметките си и за ток, за вода? Да й дам разпечатка от трафика ми в Интернет? Това, че “Топлофикация София” промива мозъците на хората и ги кара да следят съкооператорите си и да ги контролират неправомерно, това е отделен проблем. Гледам — млада жена, нагласена за работа в понеделник сутрин, може би дори е квалифицирана, изглежда и интелигентна. И ми се усмихва искрено “аз да ви кажа, да имате предвид”. Пак й обяснявам, че си имам предвид, но това изобщо не е нейна работа — ама съвсем културно и пак с усмивка, само дето с личаща си лека досада вече. Тя — пак… Хрумва ми, че от доста време домоуправителят ни навиваше нас да го заместваме… та може сега, като за пореден път му казахме че не щеме, тази да е решила да се заема с “управата”… Дано е оттам съседският й ентусиазъм, иначе се плаша вече.

Ако на мен, сега вече като “коректен платец” си позволят да ми спрат топлата вода и парното, ще ги съдя. Така се прави! Какви са тия заплахи беззъби, какви са тия насъсквания по медиите? Между другото bTV за пореден път се прояви като най-продажната телевизия и тя най-много е пълна със скандални инсинуации около парното. Ма нищо де, то телевизиите трябва да не се гледат така или иначе.

Така трябва и самата “Топлофикация” да постъпва — който не си изпълнява задълженията към нея и всички тия задължения ги има описани черно на бяло в договори — да го съди! Ама то видите ли много бавен бил съдебният процес… Бавен? БАВЕН? Искате бърз ли? Каквото реши императорът на момента, живот или смърт — така ли искате? Бавен е, защото и двете страни имат права. Не само едната, не само вие. Ама то в някои от блоковете нямало документи, навремето не се били подписвали договори за сградната инсталация и сега на практика самата “Топлофикация” не може да докаже легалното си право, понеже няма договори? Ами… къде сте тръгнали тогава?… Ама то и да успеят със законовите мерки да си вземат парите, няма да има време, защото “Газпром” им иска изплащане на дълговете за природен газ сега, днес, веднага… Че аз ли съм ви виновен, че сте се набутали в кофти бизнес? И че толкова години не сте си оправили бакиите?

Който не може да ръководи предприятие спира да го ръководи и фирмата му фалира. Така е по цял свят, защо у нас и конкретно за “Топлофикация” да има изключение? Който пък има проблеми с неизпълнение на договор от отсрещната страна, има много и най-различни законови начини да си потърси правата и или да накара длъжника да се издължи, или да го осъди за някакво възмездие. Така е по цял свят, защо у нас и конкретно за “Топлофикация” да има изкюлчение?

Защото са некадърници, това е ясно. И тъжното е, че всички гледат с повече или по-малко надежда към изборите, а истината е, че никакви избори не могат да помогнат. Ако се смени един голям лапач, на неговото място сядат двама по-слабички и почват да “наваксват”. Ако изборите изобщо можеха да променят това, отдавна да са ги забранили.

Трябва промяна на нагласата, силна пряка публицистика и лична, своя ангажираност на всеки от нас. Може да стане по-бързо, отколкото при разчитането на избори. Може да се поставят поне основите на такава нова нагласа за 50-тина години, да кажем. Но няма и това да стане, защото сме злобни, завистливи и простаци. Или ако не сме такива всичките, то поне тук-там се намират прекалено много такива. И ни тровят дните, убиват ни ентусиазма и така всичко си крета по един и същ начин от време оно.

Е, дано за това греша…

Бедни години

Преди време бях слушал разкази за това как хората в София са си купували храна, каква е била, какви са били магазинчетата и такива подобни. Разказвал е баща ми за времето на купоните след войната, когато наистина не е имало какво да се яде. Как отивали децата най-вече, или поне той, при кварталния пекар и срещу купончето, което залепвал на голямо табло с парче тесто му давал там колкото се полагало — половинка, четвъртинка. И с тоя хляб се хранели вкъщи. Баба е работела, но дядо не е бил там, за да помага. По това време един Господ знае как е преживявал из лагерите и дали го е крепяла надеждата да види отново жена си и сина си или пък на моменти е губел вяра в доброто насред целия тоя ад там.

И как в някоя от тия най-бедни години на “народна власт” на вратата се почукало и някакъв непознат човек, целия опърпан, колебливо поздравил баба с “госпожа”. И всички изтръпнали, тогава да се каже нещо различно от “другар” и “другарка” си е било равносилно на присъда “неизвестност някъде из лагерите и подземията на милицията”. Точно времето на най-големите “чистки”, а някакъв човек стои на прага и вади вързоп с пресен хляб и топла готвена храна и казва “това е за вас, аз бях на фронта с капитана”. Не си е оставил името, разбира се, тръгнал си е и не се е обадил пак — нямало е и как, дори само това е било геройство по ония времена. А топла храна в ония години е било ценен подарък. Толкова пъти съм се присещал за тая история и толкова пъти ми се е искало някак да благодаря на този човек. И на другите като него, които са помагали или поне са се държали човешки в ония ужасни години. Идвали са няколко пъти така хора и са оставяли храна. Казвали са само “аз това за капитана” и не са си казвали имената. Благодаря!

Зная, че има хора, има цели семейства, които не са усетили така тежестта, защото по някакво стечение на случайностите са били от хората, на които “народната власт” не е обърнала специално внимание. И зная, че за много хора последвалите години на РСО, с неговата “електрификация и съветска власт” са нещо хубаво. Когато хората имаха работа, Тато се грижеше за всичко и всички и животът беше маршова песен. Зная, че има хора, на които разказите за всякаквите безчинства, безхаберия и жестокости на онова време изглеждат като добре разказана и интересна приказка. Не ги обвинявам — даже съм щастлив за тях, че са били така “пропуснати” и не са се товарили с тъга и разочарования. Но нека и те знаят, че не са единствените, тяхната съдба не е била общовалидната и тяхната правда не е права и истинна.

Сещам се и как са ми разказвали, че в първите години (особено) и десетилетия след войната вълците са слизали от Витоша и са бродели из крайните квартали. Като бездомните кучета сега, само че с тази разлика, че са били диви вълци и по улиците не е имало нищо за ядене. Слизали са не само за да търсят храна, а и защото е имало тогава години с ужасни зимни студове. Търсели са топлото на града животинките. И каквато храна се е изхвърляла от фамозните “ресторани” из кварталите и от къщите на по-добре уредените “партийно”, е ставала обект на търсене както на бездомните бедни хора, така и на глутниците подивели кучета и слизащи нощем от Витоша вълци.

И как в месарниците правели колбаси “на място”, в магазина. Не е имало огромни саламени фабрики, не е имало хладилни камиони за доставка на ем-найсет вида колбас от другия край на страната и повечето неща са се произвеждали локално — в града, в магазина даже. И саламите, специално сухите салами, са ги правели по старите нашенски планински рецепти за сухи колбаси. Натъпкани в черва, вътре с подправките както си му е редът, завързани с върви и окачени на тавана да съхнат. И понеже не са правени от машини, краищата на пръчките сух салам са били жилави и неоформени, били са нещо, което се е изрязвало. Саламите са се продавали в някакви хартиени или картонени тръби, вътре колбасът нарязан на филийки и всичките филийки големи, без “крайчетата”. Е, може това да се е правело само по поръчка и по-евтино да е можело човек да си поръча директно пръчката, откъсната от тавана, не зная. Но така или иначе саламът е струвал много скъпо тогава и то си е било угощение за по-богатите семейства и то не за всеки ден. Така че е нормално месарят да е нарязвал като допълнителна услуга.

И понеже за цял ден, особено в по-централните месарници се събират доста продадени салами, събират се и много изрезки — крайчета, неоформени парчета, нещо малко тръгнало да се разваля или пък недоизсъхнало. С една дума — фира. И тая фира привечер месарите загръщали в хартиени кесии и след работно време раздавали на по-бедните. Или продавали на по-ниска цена, не зная. Смятало се е за нещо хубаво, нещо добро и практиката се е запазила дълго време, докато “Родопи” с големите централни доставки и навлизането на найлоновите обвивки вместо червата за салами не изместили всичко това. Мисля, че тая практика на кварталните месари е била още отпреди 9-ти.

А, да — вчера беше 9-ти. Не онзи девети, но пак има връзка, годишнина от деветосептемврийския преврат, довел до окупация от СССР и над четири десетилетия диктатура на комунистическата партия, ръководена пак от централата в Съветския съюз. Исках да напиша нещо, но се отказах. Наум написах и пуснах писмо до дядо ми, с получател някъде в по-добър свят.

Отидохме обаче до квартален супермаркет. Ужасявам се как видимо набъбват цените на храните. Набързо излязохме, тикайки количката със Светли и аз награбил един хляб и една кофичка със сирене. Сиренето поскъпва със средно около лев на седмица вече. Това го взехме, защото беше на половин цена — кофичка с капак и дръжка, пълна със саламура и натрошено сирене. За четири лева и нещо получаваш 900 грама, най-вече солена вода, размесена със ситна каша утаени трохи от сирене, но и из нея плуващи по-големи и по-малки парчета. Така си и пише отгоре — еди-какво си сирене, натрошено. Снощи и днес го употребявахме, не че е неприятно, но има някакъв дъх на застояла саламура. Иначе си е ок, особено като човек се абстрахира от факта, че и по-големите парчета и те се разпадат при ваденето. Или са от някакво много меко и трошливо сирене, или и тези въпросни цели парчета не са парчета от буците, а са просто по-слегнали се утайки от малки парченца. Но нали си е сиренце все пак.

Хапвах и се сещах за ония неща със саламите. Тогава месарите са си играли да събират изрезките, за да дават месо на по-бедните си комшии от квартала. Сега чисто технически схемата е подобна, дават ни натрошено сирене на половин цена, тоест по-достъпно, един вид. Но знам, че навремето хората са били благодарни на месарите и тия изрезки не са били с по-различен вкус, а просто не са били идеално цилиндрично оформени, затова. А сега защо ли някак не питая някаква велика благодарност към “Сирене Маджаров”, задето ми дават това въпросното на по-ниска цена?…