“Враждебна” си е добро име за летище. “Васил Левски” е лошо име за летище. На панаирджийски клоун го обърнахте тоя Левски – футболен отбор, стадион за футбол, квартал и какво ли още не. Комплексарщина беше оплакването от Враждебна. Това е просто едно име, да не говорим, че чужденците не знаят какво значи на български – както нашенците не знаят какво значи “Хийтроу”.
Някои казват “ама то много хубаво, това е Апостолът”… Добре де, не ви ли е малко в повече? Да направят и вафли Левски, или още по-добре – да кръстят някоя нова чорба от готварските реалитита Левски – да ни прославя по света, както шопската на Балкантурист.
Добро име за летище София (освен, разбира се, просто да си остане “летище София“) е Цветан Лазаров или Асен Йорданов. Ако някой не сеща кои са – ами как да се сети, като навсякъде всичко е кръстено Левски и всички само Левски и Ботев знаят – единият за на левия прасец, другият за десния.
Можеше просто “летище ЛАЗ“
А “Димитър Списаревски” – направо за име на военното летище, дето сега го наричат като близкото селище, на името на убиеца на Левски.
Сложно стана. Но друго е просто – виещият популизъм на някои политици. Дето като не могат друго да правят, я пилони забиват в планината, я кръщават поредното нещо на Левски – щото как и кой ще им противоречи, че нали Левски е светиня…
Ама на клоун го обърнахте, всяко второ нещо – Левски. Или Ботев. Какво общо има с авиацията и с летищата Левски – един резидент само знае…








Сега сме с двор, с мазе и таван, че и в двора с безкрайно много работа, но пък и с неща като компост и беседка, примерно. Светко полива лехата с домати (цъфнаха, но още не са вързали, късно ги посадихме), а Оги мете терасата и май повечко скита из махалата със съседчето Алекс, яде къпини и рита топка на улицата пред нас. И двамата с Краси имахме първите си бойни дворни рани – аз от ръждив сърп (биха ми против тетанус, няма грижи, тук има поликлиника със спешен център), а тя от битката с грамадни тръни и храсти. Тръните са почистени, но Краси е с превързан крак.
Имахме вече първите си семейни вечери в беседката с печени неща на жар и вече закусваме на терасата. Съседското куче (едно от тях, тук май всяка къща има поне по едно, ние все още удържаме фронта) идва и разучава всяка промяна в двора, Рая се запозна с мухите като вид и не ги хареса, сега всяко насекомо – летящо, пълзящо, каквото и да е, се нарича “нуха” и периодично се чува отнякъде пронизващ вик “нухи-и-и-и, има нухи-и-и-и”, който мобилизира цялото семейство да гони мухи, бръмбари, мравки, паячета… или просто да обяснява, че те са много добрички и че всъщност точно това е “муха-бебе” и е “много мила” – този номер засега минава и отново има мир и тишина, поне за известно време.