Единадесет години по-късно

Този блог направи 11 години миналата седмица, а аз не намерих време да пиша в деня на годишнината. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет… Все изоставам последните години, но то е не от възрастта – няма и как, млад съм си – нито е от друго, а само от ежедневни мои грижи и тревоги. Като добавим и че в работата си постоянно разделям вниманието си към няколко неща едновременно, умората след това си казва думата. Човек не е многозадачен, трябва някой да ни го повтаря това на нас, компютърджиите, щото го забравяме.

Това е годината, през която се роди дъщеря ни Рая. Расте и се смее, радва се на батковците, които все се щурат наоколо и на мама и тати, дето тичат след батковците и повтарят “изми ли си зъбите”, “идвай на обяд” и “написа ли си домашното”. Голям купон, явно. Радваме се, че ти харесва, Райче! Малката мишона-бебона обикаля цяла София, даже ходи на театри и концерти, ходи и на море, катери върхове със стари крепости.

Та за една година станаха и много, и малко неща. Много, защото станахме по-много, колата стана по-малка, квартирата и тя. Имаме си и рибки. Малко, защото от миналата нова година всеки работен ден сядам на лаптопа, връзвам външния монитор и отварям няколко прозорци и десетина-двайсет раздела на терминала ми и така започва работният ми ден в Jitsi. След това минава през най-различни трудности и лесности, в търсене на грешки по сървъри и в проследяване на видеоконференции, в писане на писма до клиенти и колеги, за да се връщам всеки път отново към прозореца с терминалите за поредното уж малко нещо в някой сървър.

Доволен съм, защото начинът на работа и хората, които я правя, ми допадат. Отдалечената работа има своите предимства, а да работиш с разбрани и разбиращи от работата си колеги е огромен плюс.

Извън това работно ежедневие не се справях чак толкова добре, колкото исках. Пропуснах някои от извънкласните изяви на Светко и Оги, пропуснах доста техни водения от и до училище, занималня, хор, читалище, уроци и т.н. Краси понесе всичко това вместо мен, при това с малката Рая в слинга или на ръце. Огромен проблем за поредна (тази беше втората, сега започваме трета) година се оказа и паркирането в центъра. Как изобщо да тръгна нанякъде, особено с жена и три деца, когато знам, че на връщане няма да има никакво място за паркиране? Редовно обикалям да търся и/или чакам да се освободи място и така около един час, когато имам късмет. При това вече знам в кои дни и в кои части на деня на кои улици се освобождават места. Поне половината коли в Яворов са на работещи в Полиграфията и дневният им режим е лесен за отгатване. Но пак не винаги има места. Разбрах, че някакви ентусиасти от квартала имат огромното желание, свободно време и фейсбук група, за да настояват през общината да направи зелена зона не само “Цар Иван Асен II”, а и всички малки улички в квартала. Така щяло да се реши проблемът – глупости, масово магазинчетата разчитат на левчетата за хляб и сирене на хора като мен, които нямат постоянна регистрация в квартала, съответно не могат да си извадят винетка за паркиране. “Кореняците” искат да изгонят всички други, за да си паркират свободно, но да им фалират всички магазини от липса на клиенти – умно. Да разрешат винетка по временен адрес или само с договор за наем и подкрепям, дотогава – не.

И така мина година – работа, деца, планове за “след Яворов”. Започнах отново малко по малко да свиря на китарата. Изрових китарите, взех си от мрежата разни дреболии – тунер, струни, нови ключове за електрическата, усилвателче за слушалки… Заглеждам едни нови китарни неща, но всичко трябва да почака, понеже тук ни е тесничко, а и разходите, наемът и сметките не питат.

Ходихме на море и планина, всичко това в десет дни отпуск лятото. Добре беше, но може и по-добре. Например трябваше да пиша тук и за Пампорово, където бяхме след Слънчев бряг. Но то беше вече връщане, беше край и нямаше кога. Така сме ние, а не трябва, трябва тази година да оправим качеството на живот – особено по-малко нерви, повече почивка и смях. Че децата си растат, а ние само ставаме по-възрастни – пък стресът състарява и убива.

2014-та отмина доста бързо, но и без големи тревоги и промени в семейството – като изключим появата на малката Рая. А пък аз тая нощ пътувам, както миналата година и като се върна и се наспя, ще пиша пак.

Юрганчо

Веднъж след връщане от занималня Оги казал на майка си, че в групата му било дошло ново момченце – Юрганчо. Краси си сдържала усмивката и се опитала да му обясни, че сигурно са му казвали Данчо и може би не е чул добре.

– Да, те му казваха Данчо, но това е само на галено и иначе името му е Юрганчо, той сам ми каза – твърдо убеден обяснил синът ни.

Понеже е Богоявление и се сетих… Живи и здрави всички именяци! И да се готвят ивановците.

Нова 2015-та

Честита и успешна да е за всички! Нова си е, надявам се, не както Светко викаше весело по улицата, когато тия дни се връщахме от Борисовата с шейната, “2015-та се завърна”. Питах го защо говори такива неща и как така се завърнала, като си е нова, а той настоява, че щом сме я посрещнали, значи я познаваме – значи е била тук, заминала е и сега се е завърнала. Иначе откъде сме щели да я познаваме, че да я посрещаме? Има логика…

Тези дни искам да пиша отделно с поглед назад какво ми се случи през 2014г., сега само влизам, за да кажа “здрасти”. За пореден път осъзнах, че много, много хора и то голяма част от тях близки ми приятели, разбират какво става с мен през блога. С много хора пропуснах да се видя, с много хора се видях за много малко. Преди пишех повече, а сега все не намирам сили и време. Оправданието ми е в работата, а през последната година имах доста от нея и все свързана с Линукс и свободен софтуер – ето и за това трябва да разказвам, има кой да чете за такива неща тук – оправданието ми е и в семейните ежедневни грижи, а в петчленно семейство с три малки деца грижите хич не са малко. Опитвам се да се оправдавам и с възрастта, но това не минава, понеже съм си млад. Но така или иначе, оправданията не минават – за пореден път си казвам, че трябва да пиша по-често и сега си пожелавам през новата година да успявам.

На всички пожелавам много късмет и щастие, дето да са им през цялата 2015-та година заедно със здравето, което ще имат! Да осъществяват мечтите си и да имат достатъчно свободно време за мечтаене на нови и нови мечти! Наздраве, тоест здраве да е! :)

Да ми откраднат чистачката

Добре, че е само една – поне засега и, надявам се, така да си остане. Но е много неприятно, отчайващо и някак омърсяващо след две години и половина в този квартал изведнъж да ми откраднат шофьорската чистачка.

В Яворов е спокойно, поне доскоро беше. Който каквото ще да разправя за централните квартали, но в сравнение с Надежда е в пъти по-спокойно и хората като цяло са в пъти по-учтиви и внимателни. В една близка градинка, с една банка до нея, много пъти Краси е казвала как редовно някой си губи мобилния. Пълно е с майки и татковци с деца, има баби и дядовци, поспрели на пейките на път към суперите с намаление, има и редовните групички тийнейджъри, нагъващи дюнери от отсреща. И изведнъж някой намира мобилен, понякога от по-скъпите. Какво става ли – ами през цялата градинка, през всичките тия групи хора, преминава въпросът дали някой си е губил мобилен и накрая мобилният се озовава отстрани на пиедестала на паметника на един политик, хайде да не го споменаваме.

И по-късно преуморената майка или разсеяният татко се връща и намира телефона си, оставен да го чака. Знам, струва ви се нереално. И на мен така ми звучеше. Но в Надежда и Банишора даже не бих се и надявал някой дори да пита хората за телефона, камо ли да го остави на съхранение при мамите и бабите.

От около половин година наблизо строят нов блок. Бутнаха една стара къща, която си беше супер за възстановяване, имаше си и двор, и всичко… но кой ме пита мен. След това започна някакъв ад – по цял ден копаеха, сега по цял ден изливат бетон и редят арматура в огромния изкоп. И почти по цяла нощ – продължават до 10 часа, може и по-късно понякога. И в почивните дни! В почивните дни и през нощта – това само у нас го има. Бумкат, думтят и вдигат пушилка. Заграждат движението с бетоновозите и бетонпомпите, с камионите и всичките раздрънкани брички на строителната фирма.

Не разделям хората на това кой какво работи или на кого колко черен е баща му. Но откакто започна тоя строеж, на въпросната близка градинка вече се е чуло за изчезнали мобилни телефони.

А сега и една-две преки по-настрани от нашата кола откраднаха чистачка. Не бих казал, че няма връзка. Там по-нагоре са едни от местата, където може да се хапва на крак по-евтинко, съответно се събират някои от учениците, част от гастарбайтерите в Полиграфията (тия, които не са достатъчно куул, за да ядат в скъпите места) и работниците от строежите. Единственото ново попълнение е от строежа, съжалявам че го казвам.

И какво значи – трябва ти чистачка и минаваш покрай редицата от коли, оглеждаш се коя да избереш и накрая просто се пресягаш и си откачаш една чистачка? Така ли става? Без нищо да те спре отвътре? Или пък просто обичаш да правиш мръсно на хората и пак така – минаваш и си избираш кола, онче-бонче, и се пресягаш и крадеш чистачката? Или пък си болен и крадеш, защото не можеш да се спреш? Не ги разбирам тези неща, но ми се струва, че най-приляга на светогледа на обществото ни първият вариант – нямаш чистачка и си “береш” една от нивата с коли. По същия начин преди няколко години в Надежда ни откраднаха предната емблема. В целия град Ровърите с емблеми са малко – е как иначе да стане, когато щом ти откраднат емблемата, крадеш нечия друга и завърташ броеницата. Аз не откраднах, но явно съм изключение.

Искам да живея в място, в което краденето на чистачки и емблеми на колите не е особеност на културата, а забравените телефони ги оставят да си ги намерят собствениците.

Доставчик и ddos оплакване

Обади ми се една кака от доставчика ми на интернет, за да ми съобщи, че някаква си българска сертифицираща организация им изпратила адреси, от които се осъществявали DDoS атаки. Моят адрес бил сред тези. Не разбрах почти нищо повече, освен че е добре да си проверя Уиндоуса за вируси (да бе да, сега ще махам Debian-а, за да инсталирам уиндоус, дето да го проверявам…).

Знам, че при такива сигнали се прави така, уведомяват се клиентите и то без да се дават излишни подробности за сигнала. Поне когато съм работил в хостинг, така сме правили. Но какво значи “българска сертифицираща” организация, която се занимавала с “проблеми по сигурността и други подобни” – май я представи като нещо с две думи, едната беше “серт”, а другата “беге” или “България”. Порових малко в мрежата, но не намерих инфо.

Винаги има възможност сигналът да е измислен и т.н. Може и да е стар – този адрес го ползвам от по-малко от месец, когато си сменях доставчика, преди това е бил на друг човек, може би с уиндоус с вируси и т.н.

Но ми стана странно. Имам прекалено много работа, за да тръгна да се тревожа за такова оплакване, още повече че съм сигурен, че не е нещо от моята страна. Но пък връзката ми е необходима за работата, няма как да нямам или да има проблеми с нея. На вас случвало ли ви се е нещо подобно с домашната връзка? На мен преди не. Хм, или пък не съм си давал телефона досега може би…

Грип за почивка

Изкарах грип или нещо подобно “на крак” през почивните дни. В кавички е, защото бях на легло и даже бях много зле, но пък виж как хубаво си запълних съботата и неделята…

В събота имах планове да ида до OpenFest и след това следобяда да се включа в една фоторазходка. В неделя пък беше вторият ден на OpenFest. А аз се събудих с висока температура, болки в гърлото и никакви сили за такива геройства, даже едвам се пренесох в стаята на Светли и окупирах леглото му – пиратски кораб и превърнах стаята му в инфекциозно отделение. Двете нощи бяха най-гадната част от преживяването, заради студа и треската. Да, Краси усили парното, даде ми още одеала, даде ми лекарства, напълни ми грейката с вряла вода, но от време на време пак ме тресеше.

И така до понеделник сутринта, когато се събудих почти не спал и започнах да кроя планове как ще отида до лекаря и как да се облека за дългото пътуване през една пряка до поликлиниката. Броях наум дните, за да знам дали е дежурен сутрин или следобед, когато се усетих, че съм доста по-добре…

С две думи – добре съм. Понеделник сутринта нахлу с пълни сили и сега имам само лек гърлобол, но как да ида с такова оплакване на доктор и как да му обясня, че съм бил зле два дни, като съм кукуряк почти вече… Чудно нещо – точно събота и неделя, дали е съвпадение, дали има такъв двудневен грип или е нещо бая по-сериозно и психосоматично?

Ах, тези нахални граждани!

Почти цяла седмица в София е студено и почти цяла седмица в апартамента няма парно. Снощи по телевизора една вещица от топлофикацията усмихнато обясняваше, как много граждани грешно си представяли, че пускането на парното в града било като да натиснеш едно копче в ТЕЦ-а. В грешка сме били, представи си… А когато си плащам сметките, не съм в грешка, тогава не съм досаден гражданин, нали? Почти цяла седмица на студено с две малки деца и бебе. Да, някой ще каже, че то дядо и баба на село през турското робство не са имали и телевизия, а аз сега се оплаквам, че някой не зачита гражданските ми права да получавам услуга, за която плащам, след като навремето не само права не са имали, ами и граждани не са били, че и кръвен данък им взимали и вярата им сменяли насила… Но не става дума за това. Трябва всички да са наясно, че гражданите винаги имат право. Не само преди избори и не само на думи, а винаги.

Имам две тревоги по въпроса – едната е, че гражданите, народът, винаги има право и това всеки се прави, че не го разбира и другата е, че има едно нещо, на което му викаме развитие, прогрес и него също се правят, че го няма. Един дядка по седесарските митингови години на една спирка мърмореше как не ни било срам, бай Тошо колко бил направил, как преди това имало само каруци, а той и партията направили да има автомобили… Ехо, прогрес? Днес не е едно време. Не заради партията, а заради времето. Още малко и за смяната на сезоните ще славим партията, така ли? Да, навремето не е имало парно, но днес не е едно време и в днешни дни има комунални услуги, за които сме заплатили и честно казано хич не ме интересува кой и как ще успее да изпълни неговата част от тази сделка. Аз също не харесвам топлофикацията и ако можех, веднага бих отрязал тръбите на абонатната, за да не плащам на изнудвачи. Баща ми е разказвал, че навремето в МЕИ се влизало трудно в електричарските специалности, но в тези на топлоенергетиката се влизало с тройка. Това плюс факта, че топлофикацията ни кара да плащаме за загряване на атмосферата над града – заради огромните загуби навсякъде по трасето – обяснява защо всички в топлото днес са идиоти и защо плащаме, а стоим на студено. Но махането на парното ще е за по-натам, когато имаме своя си къща, живот и здраве, и можем да се отопляваме както ние решим.

Другото ме притеснява повече – как да обясня на децата си, че гражданите наистина винаги имат право? Как да го обясня така, че да не ги отвратя от статуквото, което цитира такива казвания само преди избори? И то не че изборите са му нужни, но са просто да замаже малко очи. Как така да обясня, че едновременно да разберат логиката и да не се наранят от нелогичната действителност? Народът е суверен, но народа го мачкат. Ние сме общество от независими и равноправни граждани, но когато една обслужваща институция е некадърна, веднага обвинява гражданите. Имаме право сами да решаваме, но когато отидем в последния ден от някакъв срок в дадено учреждение, веднага ни се карат “защо сме чакали до последния ден”. Каква е тази държава, в която последният ден от срок е вече извън срока? Каква е тази държава, в която когато топлофикация се изненадва от рязкото застудяване, виновни са гражданите, които видиш ли, са искали да живеят на топло днес, а не след 5 до 7 дни? Изобщо какви са тези граждани и защо ни се моткат из територията, защо само ни пречат…

П.П.: Докато дописвам това, в тръбите заклокочи топлата вода. Трябва да пиша, виж как веднага се задействат. :)

На 38

Странен е светът на 38. Поне не е какъвто изглеждаше на 28, да не говорим пък на 18. И смятам, че за намаления ми ентусиазъм са виновни не годинките, а всички хора, които през въпросните годинки полагаха усилия да ме карат да гледам в определена посока и да ме вкарват в някакъв “път”. Много са и някои може би не се усещат, че го правят, но резултатът е, че все повече и повече се уморявам да живея своя си живот сред толкова много хора, които знаят как трябва да се живее. Но нищо – аз и моят приятел Рене Декарт ви благодарим – той знае защо, пък аз от благоприличие, че нали му се водя колега. Сериозно – не се хабете, защото ентусиазмът ми е ценен и ако го губя в безсмислени битки, няма да е за дълго.

Иначе рожденият ден беше хубав. Не събрах хора, но пък бях със семейството си. Не направих тържество, но направихме голяма разходка с колата, децата играха на катерушки на полянка на чист въздух и видяхме приятели. Не видяхме всички, както искахме, но дано в близките дни и седмици наваксаме. След цял ден обиколки и търчане, мъката беше за нас с Краси, когато дойде време за приспиване и всички нерви от това. Децата явно трябва или да не се преуморяват въобще, или да живеем в къща с двор и с тайфа съседчета, играещи в квартала, за да не е толкова извънредно преуморяването. И да не го приемат толкова болезнено всеки път. Да не е като рожден ден, не че рождените дни не са приятни, просто са веднъж на сума ти време.

Не зная дали да си пожелавам нещо. Не смея вече. Надявам се новата ми година да ни донесе къща, но пък с порастването на децата това желание става сложно – особено с ходенето на училище. Днес Светли беше на откриване на учебната година, втори клас момче, а като знам колко е трудно да си нов ученик, преместен в друго училище… Между другото, има родители в класа, които водят децата си от през девет квартала десети – например има от Дружба, има и от Драгалевци… Вариант е, но не знам колко лесно е да се кара всеки ден детето от далече до Яворов, после на обед и да се взима… Като не съм в офис, може би е възможно, просто не познавам хора така. Или може би знам един човек от Лозен, но не съм го виждал цяла вечност. В крайна сметка и това е нещо, което човек намира как да уреди и да организира – проблемът е в ентусиазма. А ентусиазмът, както ви казвам, и на теб както ти казвам, мило дневниче, намалява. Тази година съм с по-малко сили да скоча ей-сега и да се пренесем другаде, дори и да имаме възможност, отколкото сили имах миналата година. И намаляват, абе все едно се окопавам някак. Трябва да намеря път извън това въртене в кръг, може би това ще ми е задачката за следващата ми година – да намеря начин, да намеря сили и да се стегна. Или… да се отпусна, как беше оня майтап с българския и американския психолог… :)

Наздраве на всички и за много години! Да ви се връщат пожеланията! :)

Рушене, ремонти, строежи

Заглавието навява социален и даже политически отенък, но аз все още не съм се завърнал към този вид писане, далечен ми е още. Може би защото с годините все по-ясно виждам как общото и особено управленското рушене и строене не е никога еднозначно. Все има причина, която не виждаме, обяснение, което не знаем и последствия, за които не сме предупредени и за които няма да сме подготвени. Политиката е тайна игра и нашата роля винаги е само на запалянковци.

За разлика от това личното развитие мога да си го следя. Мога да поемам отговорности и да нося последствия. Най-малкото е така, защото просто ми се налага.

Преди месец някъде, малко преди да заминем на почивка, наблизо на Иван Асен II събориха една стара къща. Първо дойдоха с резачки и за нула време една сутрин накълцаха три огромни липи в двора, заедно с още две-три малки плодни и доста храсти. Дворът беше обрасъл отдавна и явно е чакал купувач и изрезвач от доста време, но пак си беше гадно. Децата се разстроиха, разстроих се и аз.

Дочу се наоколо, че щели да строят блок. Сви ми се сърцето – не за друго, не за нещо обществено или пък политическо, а чисто лично, както ще обясня. Наистина – изведнъж дойдоха с голям багер и голям камион и за два непълни дни сринаха и извозиха всичко. Къщата беше стара, да. И беше представител на едновремешната архитектура, да. Сигурно е било добре и да се запази заради културната ценност, да. Но какво говори културната ценност на нашего предприемача, дето не гледа дългосрочно развитие на средата и дългосрочни печалби, а иска “ей-сега, тука и на ръка няколко милиона, че да купя на децата беемвета и апартаменти”.

Така се мисли у нас, да. И в София, и в провинцията. И в градовете, и в курортите. Но не ми е за това мъката. Лично ми стана горчиво, а и децата се разстроиха. Викаха залепени за прозореца “ей, чупячи на къщи, какво правите?” и “тате, там чупят една къща!”. Знам, да. Беше си точно чупене – верижният багер се е качил като буболечка и с кофата захапва следващата част и стиска, мачка и троши.

Болно ми стана, защото аз нямам къща, защото не съм построил за семейството си. Не че някой друг руши нещо – въпросът е ние да си имаме, ние да си построим, ние да си подредим и да си подкастрим овошките. Но сме на квартира. Все още.

Ще построят пететажен блок, може би ще го направят да е в тон с околните сгради – а дано, ама надали – и ще продадат апартаменти на едни хора за едни пари, с които ще си купят беемвета. Лошо няма. Само дето аз нещо още спя.

И все рушат. Прах и шум, разруха и затруднения по време и накрая нищо чак толкова забележително като резултат. Скоро минах през Надежда – колко отчайващо зле изглежда може да оцени само човек, дето вече е излязъл оттам. Като отидохме в Троян – основен ремонт на улицата. В Надежда – основен ремонт на квартала и копаене за метрото. В Яворов – пренареждане на паветата и сега събаряне и изкоп. Искам да сме някъде, където няма да се разрушава и няма да се копае. Поне не толкова много. Искам да се строи или ремонтира, но да е наше. А така сега – ние къща нямаме, те къща “чупят”. Казах ви, че е лично…

Слънчасване преди тръгване

Вчера слънчасах зле – не че не се очакваше, всеки път при повече слънце ме удря в главата, но си беше неприятно. Вечерта, през деня с прекъсвания и после следващата вечер едвам оцелях – температура, главоболие, болки в мускули и в очи, подвига ми се и даже мина лека треска. Почивах, стоях на сянка, с изключение на една разходка до центъра да пия бира с Алекс, и пих през цялото време много течности. Разбирай вода и сокчета, че то в хотела друго няма. От малък черната коса често ми докарва най-малко прегряване. Като поседя повече на слънце и ме удря в главата. Навремето ме караха да нося разни шапки като съм на море или на село, но сега кой ти гледа такива неща. Всяка година се каня да си харесам някакъв вид лятна шапка, но все е след като вече съм слънчасал и/или ще се прибираме.

А ние вече ще си тръгваме – днес ни е последният пълен ден и времето беше лошо като за море – облаци, после дъжд и вятър, размятаха се и разни светкавици. Трябва някой път да гледам от брега гръмотевична буря вътре в морето и да я снимам – от едно лятно ходене в Царево, когато бяхме без деца, но пък мъкнехме котарака, си спомням че е готина гледка. Сигурно не е приятно да си моряк и да си навътре в такова време, но от брега понякога се вижда добре и трябва да се снима.

Отидох да видя Алекс, та си направих една разходка от южния край при нас до центъра. Полафихме си яко за какво ли не, покрай всичко друго и за електромобили и проекти за коли. Пих на барче на плажа наливна Бургаско за 3лв. и не е заради парите, но не беше много добра. Преди (вече доста) години си спомням, че бургаското не беше зле, а и досега правилото да пия “местната бира” (макар че в България няма такова нещо, всичко се прави в два-три завода и само лепенките са различни) е сработвало добре. Но за сметка на пивото, срещата си струваше разходката.

А разходка направих. Фоторазходка в Слънчев бряг. Като успея тия дни да събера снимките, ще ги кача отделно. Стрийтът всеки път е различно нещо, а досега май не бях стрийтвал сам в непознато място. Знам и защо апаратът ми не ми пасва напоследък – стъкълцето на визьора е потъмнено от чистене, трябва да го сменя някак и да запомня да не го чистя, защото не е стъкълце и се разтваря от течностите. Сега така се чувствам леко като сляп, когато снимам и то кефът наполовина си заминава. Но ще пусна скоро нещата от фоторазходката.

Иначе руснаците рязко намаляха след 15 август и се живее по-спокойно. Една жена с дете, която ни заговори на басейна каза, че след 1 септември пък цените падали наполовина. Което си е добра оферта, ако човек е готов да летува насред бетонната джунгла тук – излиза, ако намалението е 50%, някъде около 17 лева на човек на ден, с три яденета на блок-маса, басейн, стаи с климатик и ремонтирани бани. И въпреки всичко не мисля, че ще се върнем. Отново не намерихме правилното място за почивка. Но търсенето продължава, тъкмо догодина може да проучим как е на не-черното море, ако имаме възможност.