Днес гледах Ангел Грънчаров по bTV. Хората от “Реално” и Иван Бедров явно бяха решили, че целият шум около блоговете и намесата на полицията за сплашване на свободно пишещите си заслужава малко внимание. С две думи, хареса ми. След всички уговорки за уеб-присъствието на колегата Грънчаров, говоренето му наживо намирам за успешно. Особено имайки предвид явното притеснение от камерите и студиото – нещо, което успяват да избегнат само най-най-претръпналите телевизионно “звезди”.
Не съм съгласен с начина, по който той води разговорите си в мрежата. Не мога да приема, че е нужно чак толкова силно провокиране на читателя, за да работи той за общия на диалога смисъл. Поне така е казвал преди Ангел, така каза и в предаването – той провокира нарочно. Да, съгласен съм – философското занимание е в голяма степен именно интелектуална провокация – но както всичко друго и то си има своите граници, след които губи ценността си за смисъла и става чисто заяждане.
Не ми харесва и това, че още в самото си започване като бложещ, Ангел Грънчаров показа неразбиране на разликата между авторство и авторско (издателско) право. На всеки друг колега философ съм успявал да обясня ако не по-цялостната идея за свободния софтуер и свободата като ценност в технологиите, то поне идеята за отказ от някои права с лицензите от групата на CreativeCommons. Някои хора приемат за достатъчно обяснение дори само чисто практическата полза от използването на отказа от права и от свободните лицензи. Но трудност в разграничаването на авторството и авторското право не бях имал и точно философ да не ме разбере ми подейства неприятно за дълго време.
Понякога “Грънчи” (както някои започнаха да го наричат) наистина прекалява и след казването му, че Саддам Хюсеин не е човек, а животно и смъртното наказание е едва ли не малко за тези като него (цитирам по памет, извинете ако бъркам, Грънчаров;) аз чисто и просто престанах да го чета. Беше ми наистина неприятно пресечната точка на философията и блоговете да е в такива екстремизми. А аз екстремизма не понасям, страня от него. Когато се отнася до живи хора, всичко крайно, особено всичко политически крайно ме отвращава.
И все пак предаването беше приятно и като се абстрахираме от на моменти видимото притеснение на колегата, всички казванния бяха добре обговорени – нямаше хвърлени на масата слогани-заклинания, нито пък бръщолевене без казване, така характерно за политиците. Ангел във всяка реплика опитваше да постави теза и набързо, преди водещият по журналистически маниер да го отклони надругаде, да нахвърля обяснения, примери – да обговори и очовечи сухата теза.
Това, което можеше да е по-добре, именно да не набляга така на негативните хулигански “изцепки” из форуми и блогове, е свързано със самия му стил на бложене. Той провокира наистина много и вярно, че страницата му е често зареждана и често свързвана. Но има добра и лоша известност – и при него заради скандалните провокиращи текстове се “роят” често такива коментиращи от иначе сравнително редкия в блоговете вид “махленски гамен”. Те са по-типични за форумите, не се срещат в блогсферата. Аз в личния си блог например като не искам да събирам такива коментари, не ги “привиквам” с начина си на провокиране. Защото да, и аз провокирам обмислянето на отделни теми. Но не така явно, нападателно и дори понякога заядливо.
А разликата между форуми и блогове е от земята до небето. След оная тъпа статия в парцала “24 часа” това трябва да се казва. Не че някой като Зюмбюлев ще чуе или разбере, не – той не е целевата група. Личният дневник е различен от публичния форум, той е като да философстваш край трапезата в къщата на приятел след постановка на пиесата му. Да “кръжиш” в общата истинност и с регламентираното обговаряне да я достигаш. За разлика от това да се гмурнеш в шума и праха на площада, където всички, от Диоген до Александър да се надпреварват да ти показват своята си истина. Не казвам, че едното е добро, а другото – лошо. Просто са различни. Блогът не е форум, форумът не може да бъде блог.
Но пак казвам, аз от доста време вече много рядко чета Грънчаров – така че може да бъркам в преценката си. Ако е така, да ме извинят той и читателите му. Пиша това, защото той е нещо като “новината на деня” – показаха го по телевизора и говори за неща, които са ми близки – блоговете.
Далеч съм от мисълта да одумвам личността му, но все пак има нещо, което искам да спомена. Той не провокира умишлено. Това е типичен начин да прикриеш някой гаф – като се изкараш провокатор. Грънчаров си пише своето и го отстоява до дупка, със зъби и нокти. Понякога обаче, когато твърдо и непоколебимо, безспорно му бъде показано, че е написал простотия – той влиза в друга роля. Уж бил провокирал, уж бил се шегувал. И ние, глупавите, не сме усетили нито провокацията, нито хумора.
Гледах предаването, не беше зле. Даже май се каза повече, отколкото от други трима колеги в сутрешния блок на БНТ ;) На фона на приказките за безличността у медиите, Бедров изглеждаше като живото доказателство :D
Ясен, благодаря за анализа; разбира се, нашите възприятия не могат да бъдат идентични, защото пък личностите ни са… уникални, всяка за себе си :-) Аз обаче не бих си позволил коментар и още по-малко пък съвети към някой, чиито блог съвсем не съм чел; но ние сме, повтарям, различни, и точно това е прекрасно: че не можем да бъдем еднакви…
cx, това за ролята на медиите беше попадение. Признавам на Грънчаров, че сигурно е някак трудно и изглежда не на място да разкритикуваш хората от медиите насред самата медия. Тъй де, сигурно е така, защото хората много рядко го прадят. По-често интервюираните започват волно или може би неволно да правят мили очи на журналистите.
Така че критиката към медиите и открояването на блоговете като позиции с лица беше много ценно и според мен.
Ангеле, не съм казал че изобщо не съм те чел – даже имам и коментари при теб. Казах, че спрях да те чета в един момент в началото на блога ти. Понякога и днес се случва да ти прочитам по нещо, но вярно – не те чета редовно или често. За мен беше напълно неприемливо философ да каже, че кантовият императив се отнася за част от човечеството и че не е всеобщ.
Но това няма значение, аз имам моя блог, ти си имаш твоя ;) Критики като тези които казваш са нещо най-нормално в свободна и разпределена среда, каквато е блогществото.
Ако казваш за това, че свързвам по-острите коментари на някои хора със стила ти на писане – ами така е, наистина. Някой беше казвал, че всеки блогер си “отглежда” коментарите. Понеже в интервюто стана дума, че имало анонимни скрити зложелатели. Сякаш говорехте за същите “влечуги”, за които бърбори Зюмбюлев. А блоговете не са уязвими от такива “тенденции” – почти всички блогове, които чета или съм чел нямат проблеми с хулиганския коментарен спам. Малко са изключенията и винаги спамът е провокиран от стила на блога.
Това исках да кажа. Не критикувам други блогери – както казах, отделям това време за своя си сайт ;) Та добро беше интервюто, без може би тази забежка за анонимните коментарни спамери. :)
“За мен беше напълно неприемливо философ да каже, че кантовият императив се отнася за част от човечеството и че не е всеобщ.” Кой философ го е казал това?! Нерде Ямбол, нерде… Стамбол :-) Това ли ми приписваш пък сега?!
Един от коментарите ми към статията ти “Защо Саддам трябва да умре?”, последван от реплики на още хора. Ти даваш възгласи, с които нищо конкретно не казваш, но градиш впечатлението, че ние, българите, сме винаги прецаквани, защото все даваме да ни убедят лошите в правотата си. И така сме най-лесния за прецакване народ на Земята. Твои думи.
Да оставим Кант, казвам ти за Гандалф на Толкин, когато говори за незначителността на човешката преценка за неща като това кой да живее и кой да умре. Всъщност – казване изцяло в кантовата етика. Да опираш собствената си свобода на свободата на другите.
А ти казваш “Правите една грешка: казаното се отнася за хора, за човешки същества. Вие бихте ли се наели да докажете, че масов убиец като Саддам носи нещо човешко в себе си?”
За това говоря – нищо не ти приписвам, сам си го написал ;)
Но няма значение де – преди сме спорили за това, то е остаряла тема днес.
Чакай де, все пак имам чувството, че ти се изживяваш, кой знаеш защо, като… цензор спрямо моите думи и мисли. Ще си казвам каквото искам и както искам – това си е мое право и от него няма да се откажа. И не ми пука, че някой бил ме разбрал накриво или пък че не бил ме разбрал: негово е правото да разбира или да не разбира. Това са елементарни неща, и човек, завършил философия като теб (доколкото ми е известно), не бива да е така заядлив с други хора. Философите по душа са изключително великодушни и прощават човешките слабости – или само им се надсмиват: гледай какво правя аз :-)
Разбира се, че е твое право – къде те спирам?
Мое право също така е да съм всеки път малко по-критичен към колега, който прилага етичните норми избирателно – когато според мен трябва да са всеобщи, “еднакви за общността”. Да говорим за понятие като свободата и да го прилагаме избирателно и частно за мен е нечестно спрямо философията.
Пак казвам – нищо против да казваш каквото искаш. Но ти би ли написал такива неща в академичен текст? Не е празна реторика, наистина питам – ще си кажа и аз. Аз не бих писал неща, които (след като им се промени стилът, който е различен) не бих казал и във философски текст.
Това не значи, че те ограничавам или цензорирам – а че Интернет е не по-малко ценна и определяща среда от други. Цитирах ти едно от противоречията в статиите ти, само да ти покажа защо за мен ти преиграваш с това “провокиране” и често дори му изпускаш границите. Бих казал, че печалбата от това е повече коментари в нажежените спорове за (съжалявам, ама в повечето случаи) незначителни неща. Съответно по-висок рейтинг във вътрешната система за оценка на хостинга ти. И известност – но пак казвам, има различни видове известност. Споренето в името на повече коментари или повече посещения на сайта никога не е било на почит сред блогерите.
Но пак ти казвам – пиши както намериш за добре. Аз те коментирам тук добронамерено и ако давам някаква оценка на проявите ти в блогществото, то тя е аргументирана, пък и си е мое право – нали това тук е моят блог ;)