Category Archives: family

Сбогом, бабо Венке!

Баба ми почина наскоро. На 23-ти октомври, няколко месеца преди да навърши 92г. Чух няколко пъти да ми казват, че добре си е поживяла, че “и ние да докараме до толкова” и подобни неща. Няма значение кой колко е живял – това не е състезание. Животът си е живот и някакви глупави срокове не го обезценяват. Милата ми баба! Последните две години вече не беше съвсем добре, а последните месец-два изведнъж се срина. Допреди 8-9 години беше здрава и права, работеше на вилата повече от всички ни и градината й беше с най-добрите домати в селото. Не помня някога да се е оплакала от работа, но и никога не се е изтъквала като много “работна” – за нея всякакъв вид работене си беше нещо в реда на нещата. Независимо дали ще готви поредната вкусотия, дали ще се грижи за нас като малки, дали ще плете по цял ден фините дантелени фигурки за покривки или ще копае, сади, плеви, храни животните и носи дърва на село – това все е била баба Венка, каквато я знам, откакто се помня.

Откакто като най-малък се помня, живеехме с нея тук, в гарсониерата. Мама, тати и бати се прибираха вечер от работа и училище, а аз по цял ден си играех, правех малки пакости или дълго стоях с играчките на леглото в кухнята, докато гледам през прозореца ширналия се квартал и блоковете към центъра или си говорех с баба и я гледах как готви. Бати вече ходеше на училище в Банишора и го виждах малко по-рядко, а после се пренесохме всички там, защото и аз тръгнах ученик. Когато няколко години след това оставихме съвсем гарсониерата, за да я даваме под наем, стоях дълго в празната стая и се опитвах да се сбогувам със спомените си. После, вече със семейство, се върнах и се чувствах вкъщи, прибрал се. Баба като идваше с нашите на гости, все се радваше, а през последната година, когато краткосрочната й памет вече я изоставяше, все ме питаше дали съм в гарсониерата, какво правя, кога ще работя и после се оплаквала на нашите, че ако им е в тежест, ще ходи при Ясето да живее, в нейната си гарсониера. И ето че сега трябваше повторно да се сбогувам с онези години, с всичките ми спомени и с баба, която навремето винаги е била до мен, винаги и навсякъде.

Веднъж се върнахме от море с нашите и аз вместо както друг път да се втурна при баба и да заразкавам как е било, съм ревал непрестанно, защото си бях ожулил целите колена от падане. Дете, какво да правиш. Баба Венка ме намаза с крем “Здраве” и всичко ми мина за няколко дни – още си спомням колко бях уплашен и накрая даже бях леко изненадан и разочарован, че не съм носил “геройските рани” по-дълго, че да се фукам с тях. И в Надежда се бях излюскал по очи при старата чешмичка пред местните хали и бях ожулил ръце и крака – баба каза, че ще намажем с крема и ще мине. И мина.

Спомням си всичко, какви неща е готвила – панираните пилешки хапки, цяла купа от едно пиле и се наяждахме всички, зелника и лятната чорба с яйце. Зелник в Земенското краище наричат баница с много тънко разточени многобройни кори, навити в концентрични кръгове в тавата и в средата в дупката сложено “зейе”-то. То не е от зеле, а от лук и разни други неща – спанак, лапад, не знам точно – и покрито цялото с надиплена кора се пече на фурна. Един зелник с пет литра мътеница нахранваше всички ни – мен, бати, мама, тати, двете ми баби, дядо… Спомням си и как ме водеше като мъничък из Надежда, да идем я на пазар, я до супера, я да се разходим, я да наберем пресни мънички лозови листенца и после да направи малките крехки лозови сърми.

Спомням си на село как ходехме с баба Дица и дядо Вене за дърва, за сено, за ягоди, за какво ли не. С каруцата и с магарето Мара. Магарцедес-а, както викаше дядо. После, много години след това, магарето умря и дядо ми е плакал. Почина и баба Дица, по-малката сестричка на баба ми и накрая и дядо ми почина при негови роднини. Къщата и сега стои и се разрушава лека-полека. Малката стара селска къща, където баба ми ме водеше през летните ваканции да откривам света и да му се радвам. И бунарът сега сигурно е вече позатрупан, и плевнята е с избушен покрив и скоро няма да я има – същата плевня, в която тъпчехме сеното за Марко и с бати скачахме из него и се гонехме, докато от другата страна, под навеса кокошките кудкудякаха, че са снесли яйца.

Спомням си всичко – как се връщах всеки ден от училище и баба беше вкъщи, сготвила ми обяд и как й помагах да разчистим, как ми правеше забележки, когато дрънках прекалено силно на китарата или пък как все ми казваше да махна тия неща от ушите си, че ще оглушея. Но най-вече си спомням усмивката й. Не си я спомням ядосана – сигурно все за нещо се е ядосвала по малко, но никога повече.

Винаги леко усмихната и замислена, загледана нанякъде. Може би някъде назад, към годините, когато дядо ми я е прегърнал и е отишъл на война, от която не се е завърнал. Може би към баирите на нейното и на неговото село – прекрасни места, гледките от които се радвам, че познавам и аз. Може би към годините, през които е отглеждала сама малкото си момиче – само, без татко, само с мама, която трябва все да работи, за да могат да живеят в сутерен. Може би и назад към годините, когато вече задомената й дъщеря се е радвала на двама малки бебоци, каквито сме били аз и бати. Спомням си снимка от изписване – може би е било моето, може и на двама ни да съм гледал – мама и тати, в облекла от 70-те и баба Венка застанала до тях, с костюмче и неизбежно с чантата си през ръка. Горда, че е станала баба. Милата ми баба!

Помня всичко, помня и още много, но не ми се плаче повече. Спомням си по малко, понякога дълго преди да заспя. Тези дни съм сам и когато загася светлината и дръпна пердетата, става почти толкова тъмно, колкото беше навремето като малък на село – тъмно, тъмно и пак тъмно – виждаш на светлината от звездите белите очертания на варосаната стена, а в средата – дупка на прозорец и в прозореца нищо. Помня как веднъж се бях загледал в отсрещния прозорец и не можех да заспя, бил съм съвсем малък, и си мислех, че пердетата са дръпнати и затова е тъмно. Изведнъж в далечината, ама в далечната далечина, някъде на отсрещен баир, в някоя махала в далечината някой дядо явно е запалил лампа и аз виждам точица. Толкова тъмно беше. Дано на теб не ти е тъмно, бабо, за теб трябва светли дни и слънчеви усмивки – дано си ги намерила там, където си сега! През последните седмици, когато я виждах в болницата и стоях на ръба на леглото й, тя си говореше нещо с мен, преповтаряше едни и същи неща и после полека се разсейваше, започваше да гледа настрани. И започваше да въздиша, да протяга уморени ръце, сякаш гали невидими лица. На мама е казала, няколко дни преди да умре, че нощем сънува своите си хора. Аз знам, че беше започнала да ги вижда и денем.

Малко ми е тъжно, че децата ми няма да я познават, каквато беше преди. Оги е мъничък и сигурно няма да я помни хич, а Светко ще я помни като старата баба, която повече мълчеше, все не чуваше и все се усмихваше. Много се радваше на децата. И на Краси много се радваше. Допреди година-две, когато още ги помнеше. Накрая мен все ме разпознаваше и когато идех у нашите, все ме познаваше и се развеселяваше. Казваха ми, че след мен е била по-спокойна и по-весела, доколкото е възможно.

Спомням си как все казваше “само спокойствие да е” и “няма да се ядосваш”. Аз се ядосвах за какво ли не. А баба Венка, вече след университета трябва да е било, по повод на някаква моя голяма грижа или с работа, или с дипломиране, не помня какво, ми казваше на гости у нашите “Нема да се ядосваш! Да не е къща, да изго̀ри?” Не, баба, не е къща, права си! Няма да се ядосвам. :)

Двете ми баби, майките на родителите ми най-силно ме свързваха с България и с оставане тук. Баба Богдана беше от стар род, съпруга на царски офицер също от известен род и май все се надяваше някой от внуците да събере и запише всички спомени, да подреди документите и снимките от онова време. Тя беше моята връзка с историята, с несгодите и подтисничеството и с роптаенето против това подтисничество, връзката със старите сгради в София, с къщите и тесните им стълбища с ковани парапети. Баба Венка пък беше връзката ми с рода като изживяна история, изиграни игри на село, всички рождени дни и семейни празници, меда с масло за филийката ми като малък и игривите сутрешни слънчеви лъчи след нова година, когато уморен от чакане на Дядо Мраз заспивам много късно и едвам се събуждам, за да видя усмихнатите лица на всички. И двете ще ми липсват! Ще ми липсват много.

Лека ти пръст, бабо Венке, и Бог да те прости!

Ясето

Вкъщи

Най-после вкъщи! Снощи, когато малко преди полунощ отворихме вратата, децата защъкаха притихнали навсякъде – Светко повтаряше тихичко “вкъщи-вкъщи-вкъщи”, усмихнат до уши, а Оги грееше наоколо и се оглеждаше, протягаше ръчички към всичко и после сочеше към гърдите си. Да, вкъщи сме, в нашето вкъщи.

Само ние си знаем какво и колко ни костваше това отсъствие – с какво сме се преборили и какво сме надживели. За някои хора това ни пътуване из страната май изглеждаше като безкрайна почивка. Нямам как да обясня, че не беше такова. Два месеца и половина, а ни се сториха цяла вечност. Успяхме някак между другото да отидем на море и на някои други интересни места – за което имам записки и ще разказвам. Ще е приятно да се връщам назад и да си спомням. Така човек угодно пропуска неприятните неща за сметка на останалите приятни.

А вкъщи ни чака ново начало, белязано с доста сметки за плащане, доста текст за писане (дисертацията ме очаква и смятам да не я отлагам), но и доста планове за бъдещето. Не мечти – стига им на тях, нека отморят в сънищата – а планове конкретни и смели. Нямам време за друго. Или имам време, но нямам сили вече.

Идват пак на дневен ред и отдавна запланувани срещи с приятели, но приоритетът е писане на текстове за защитата. Краен срок – краят на годината, разумен краен срок – поне месец преди това.

35

За някои не е много, за други не е и малко. Но важното е как е за мен – а за мен е странно да са минали цели две години от катеренето на Търнов с тичащия навсякъде Светко и Оги, дето беше “още в коремчето”. Тогава 33 ми се виждаха множко. Дано след следващите две всички вкъщи сме по-добре. Лично не си пожелавам нещо по-специално, освен ако здравето не влиза в тази графа. А за цялото ни задружно и малко, но увеличаващо се семейство ще кажа само, че решението е взето, дестинацията е известна и само се чака сгоден попътен вятър и добра заплата. Всъщност последното е приоритет, дори другото да не стане и да се позабави. Сещам се как преди повече от десет години, като студент по време на протестите, разправях на приятелите от и около курса (най-яката компания, тенкю пипъл, тенкю!), че не съм можел да живея другаде, освен в България. Това по повод на една от вечните тогава теми за бъдещето ни в тия бурни времена. Не съм можел, я ме виж ти! Не знам откъде ми е била дошла тая идея – нито е от средата, нито е от нашите, даже напротив – обаче много ми е пречела през годините. Досега. Сега вече знам – тук не е мястото. Добре, че знам езици, пък ми се и отдават – млад съм, ученето е интересно. Скоро ще се приберем вкъщи в София и започва системно следване на цели и задачи. Хубаво е, когато има цел – осмислят се задачите. :)

2082

Знам – понякога доста мрънкам, но всеки има границите си. Моите се простират някъде до живеенето с тъща ми. Сигурно щеше да е пак така, ако идваха нашите. Моето семейство си е отделно, мое (наше) и в това е цялата магия. Много ще се постарая когато остарея да помагам на децата си само когато те сами искат. А не когато аз “преценя”. Междувременно се лекувам с Accept. Баси, обичам стария метъл! \m/

2049

Не пиша. Заспивам в 12, ставам като сомнамбул около 7. Пускам филмче на Светко, имам десетина минути да си долежа, после му правя попара. Закусваме с Краси, после се почва дневното лудеене. Следобяд спят, а аз излизам да обикалям центъра за авточасти за ремонта. Вечер се лудее, после идва къпане, обличане, приказки и приспиване. Всичко с безкра-айни убеждавания. Към 11 спят и имам час за Интернет.

2017

Светко не ме оставя почти хич, Оги пък не оставя майка си. Майка й, обаче, ни остави и замина някъде за десетина дни. Уж е по-спокойно, но не съвсем. Защото щом сега не мога да се добера до компютъра да посвърша нещо, какво ли ще е след месеци? Когато успявам пък, сред плача на Светко, който ме вика да е с мен, ми е виновно. Ентусиазмът ми за уеб-проекти е малък, за фотография – никакъв. Празници.

Здравей, Оги!

На 30-ти ноември се роди вторият ни син. Пиша чак два дни по-късно, защото колкото и някои приятели и доста от роднините да не го разбират, гледането на Светко не е нещо, което оставя време и сили за странични занимания. Сега съм сам вкъщи със Светко – е, сам, но с тъщата, която дойде точно преди раждането с идеята “да ни помага”, но пък поне ни прави компания. Аз слушам Светко, но често проблемът е, че той има прекалено революционни разбирания за това как следва той пък мен да ме “слуша”. Не се оплаквам, приятно ми е, че детето расте в спокойна и свободна среда. Братчето му също ще бъде гушкано, глезено когато иска, ще му бъдат организирани игри и приключения и винаги ще знае, че вкъщи с мама и тати е сигурно, спокойно и винаги пълно с внимание за него. Както е и за Светко.

Успях да пиша на няколко човека в джабър и айсикю, нямах как другояче. Но сега Светли спи на рамото ми, прозорецът с “Моите приятели Тигъра и Мечо Пух” е затворен и мога на спокойствие да кажа за Огнян.

Огнян се роди на 30-ти вечерта. Тежи 3800 гр., за ръста не знам още висок е 53 см. Бил гръмогласен, когато е гладен и се усмихвал през останалото време. Ще го видим при изписването най-вероятно, защото във 2-ра Градска не разрешават свиждания. Може да стоим в двора и да си говорим с мама и бебе през прозорците с решетки, но нещо не ме влече идеята. Светли вече чака братчето си и се радва, че ще си има приятелче, с което да си се приберат в детската стая в Троян и да си играят на спокойствие и простор. Радва се още повече, че мама е добре и че скоро ще си дойде и ще го гушне.

Бременността ни изтощи и добре, че всичко вече е наред. Няколко пъти трябваше Краси да влиза в болница за по няколко дни и аз гледах сам Светко. Първият път беше в София, останалите – в Троян. С всеки следавщ път се отчайвах все повече – не толкова за моите денонощни грижи и занимания с детето, колкото заради отчаянието в неговите очи, когато мама отиваше в странното омразно място “болница”.

Оги растеше бая бързо и си се роди почти две седмици преди термина. Сам е тръгнал да се ражда, така че датата си е неговата – наложило се е сечение заради възможен риск, преценен на момента от лекарите. Отидохме в болницата точно в деня, в който бебето наистина е тръгнало да се ражда и лекарите много точно са преценили. Малък Огнян сега е добре, стои си вече при мама и се усмихва. Сега трябва Краси да се възстанови бързо, защото за разлика от предната бременност, почти не наддаваше и растеше почти само коремът й. Лекарите преди седмица казаха, че бебето е доста едро за седмиците си и отговаря на възраст, при която трябва вече да се ражда. Е, добре че я заведохме точно навреме.

Аз, то се знае, нямах засега време нито да се видя с приятели, нито да се понапия. Но, както Андрей все казва, “за момче се пие мастика” – така че все някога ще трябва да се измисли нещо. ;) Нищо, днес не аз съм важният ;)

Светко спи и чака да си играе с Оги. Не може да разбере съвсем, че до играенето ще мине доста време. Скоро каза, че когато бебето стане на две и половина, ще си играят заедно, защото то бебето сега е по-малко от него, но като стане на две и половина, ще е колкото него, защото той е на две и половина… Хм, логика ;)

Добре дошъл, Оги! Успех и радости в откриването на света, мило дете!

2009

Водихме Светко при неговата доктор Петкова. Зарадва се, а и тя си го позна. Помни ни още от посещението преди раждането, а и след това покрай операцията беше взела всичко много присърце и ни помагаше с документи, изследвания, прегледи. Светко си я харесва. Предписа мехлем за алергичния обрив, дето му се появи. Взех си промоционално телефон с план към Globul. Ще видим тепърва как е. В София, ден 4.

2008

Ходихме из магазини за дрехи за бебето. Ужасна скъпотия. В един магазин в Надежда има нормални цени (можело значи) и като сме в София, ще пазаруваме само от там. В Троян също има къде, там като цяло няма такива скъпарски безумия. Губихме време и в “Хиполенд”, как успях да опазя Светко да не види играчките, не знам. Взехме едно малко сладко сиво слонче, де ;) Съседи — сайлънс. В София, ден 3.

2007

До поликлиниката за преглед и документи за Краси. После до Ася и малката Мила, в детския център до тях. Закъсняха и ги видяхме за малко. Светко се стресира много от другите деца там. Свикнал е в Троян децата по площадките да са весели и готови за игра заедно. А тук едно нервно бебе му крещеше. Скарах се на баба му. Следобяда спа, но се събуди с рев. Впечатлен. Съседът не е тропал. В София, ден 2.