Category Archives: Uncategorized

DreamHost се провалят с XMPP

XMPP-услугата на DreamHost е под всякаква критика. Те са едни от малкото доставчици на хостинг, които поне знаят за Jabber/XMPP и предлагат много удобното електронната ти поща и месинджърът ти да имат един и същи адрес. Всичко е супер на хартия, обаче реализацията е ужасна. Сървърът им е стар, не поддържа почти нищо освен основното и все има проблеми (като самите DH). Да, може да се настрои XMPP-трафикът към съответни домейн да се насочва не към въпросното мижаво сървърче, а към простотията на Google за XMPP. Към приложенията на Гугъл, с включено към тях Jabber/GTalk – да бе, може да звучи приятно за някои, но аз не ща.

Да не говорим, че има огромни проблеми в комуникацията между собствения XMPP-сървър на DreamHost и тия GTalk за домейни на Гугъл. Което е абсурдно, помислете само – имаме двама човека, които и двамата са клиенти на DreamHost и двамата искат да ползват джабър към домейните си. Обаче клиент1 избира вътрешната услуга на доставчика, а клиент2 делегира джабъра си на Гугъл (добавят се записи в DNS-а и всичко джабърско се пренасочва към GTalk, без външен човек много-много да разбира.

Обаче накрая клиент1 и клиент2 не могат да си говорят помежду си, защото заради калпавото, мързеливото или “неприоритетното” управление на XMPP-услугата и в двете компании се оказва, че клиент1 и клиент2 даже не могат да си разменят записвания (оторизации). Или ако с триста зора най-накрая успеят, то е едностранно и пак не върши работа.

Лека-полека през последната година – година и половина този проблем като зараза се разпространи и върху jabber.org. Развалиха най-известния сървър, сложиха му някакъв несвободен софтуер (дето уж бил “по-добър” от ejabberd – по-добър, чушки) и не стига, че постоянно пада, ами и започна да се държи като ощипана мома, тъй де, Google, и да не приема записвания от всички сървъри. Не зная дали е заради черни списъци, дали е заради проблеми в рутирането между мрежите на компаниите… но няма значение – важното е, че съсипаха jabber.org.

Имаше момент(и), когато DreamHost не виждаше GTalk и Jabber.org, после “изолираният” беше Jabber.org… абе всякакви пермутации. И взе да ми писва. Защото бях прехвърлил всичките си контакти към моя си домейн. Наложи ми се да “върна” записвания към тези неработещи сървъри към акаунтите ми в jabber.org и gtalk. Защото поне когато са “локални”, връзката си работеше.. то оставаше и да е другояче…

И идеята на всичко се разсипва. Уж имам джабър към домейна си, но не мога да го ползвам. А защото повечето от контактите ми са вече там (и част от тях си работят), не мога и да се върна. И трябва да влизам едновременно в няколко сметки, за да имам връзка с контактите си. Всичко това – като оставим настрана няколкото човека, които упорито отказват да излязат от любимото им ICQ и за които пускам даже отделен клиент.

Е, това вече не се търпи. И защото държа на това пощата и джабърът да са ми с един и същи адрес, от днес започвам да търся начин. Истински, а не измислен с измислените DreamHost. Те за уеб са евтини и стават, но за джабър не стават, колкото и евтини да са.

Изискването ми е да е стабилна и препоръчвана услуга, от която да мога да изисквам и на която да мога да разчитам. Което значи да е комерсиална, защото само парите дават такава стабилност в мрежата. И значи да е с добро име, или поне да не е (и) с лошо (като DreamHost).

Засега има два варианта – или да тегля една майна на целия DH и да се изнеса в нещо като Linode, или да отложа местенето на уеб за по-добри дни, а да преместя само джабър. Първият вариант е най-добър, но ми е скъпо – 20 долара на месец за най-ниския план ми е неоправдано много, колкото и добра да е услугата. Така че това – евентуално по-нататък.

Вторият вариант е примамлив, например Hot-Chilli звучи прекрасно. Разгледах сървъра им, има всичко каквото искам, даже и много неща, които не ми трябват (всякакви транспорти към услуги, които никога няма да ползвам, като Facebook и GaduGadu, MySpace и подобни).

Цената от 1 евро на месец не е висока за такава подробна услуга. Минавам на етап събиране на оценка за jabber.hot-chilli.net и после ще преценя. Сто на сто ще е по-добре от DreamHost, единственият минус ще е, че услугите ще са ми разхвърляни между различни компании, а това никога не ми е харесвало. Но какво пък.

А междувременно най-вероятно няма да съм достъпен в джабър, поне известно време. Тоест колкото време им отнеме на DH да се “занимаят” с проблема ми. Но който иска да ме намери, поне е лесно – пощата ми е като джабъра ;)

Рожден ден на мен и на “Learning to defocus”

Вече мина полунощ, значи съм на 34 и един ден. Денят беше и приятен, и далеч не толкова. Научих някои неща, най-вече това да съм внимателен и смирен – по-внимателен към хората, които обичам и по-смирен, гледащ отстрани, но не постоянно себе си. Имам любовта на момичето си и усмивките в очите на двете страхотни хлапета. С такъв ресурс не съм за изпускане от съдбата и света.

Годината пък беше всякаква. Може би най-вече странна… и уморителна, много уморителна. Покрай всичко, разбира се, и много щастлива – веселото “тати, тати” на Светко и кикотът и пищенето на Оги са достатъчно красноречиви. Уморителна, най-вече заради мои лутания и лошо преценяване на възможностите и необходимостите ми. Взех някои важни решения и реших да взема да ги прилагам. Случи се, че престанах да правя сайтове за другите – просто най-накрая ми пролича и осъзнах, че не мога. Не ме бива просто, губя ентусиазъм, оплитам се в код, правя грешки и се повтарям така, докато се изтощя.

Карах кола, и карам. Започвам да навлизам в тази караческа нагласа, която хем не превъзнася и фетишизира автомобилите, хем винаги има едно наум против всичкото врещене напоследък за пешеходене, каране на колела, зелени улици, с които градът “дишал” (моля ти се) и отвратителното заповедно “трябва всички да започнат да ползват градски транспорт”. Но не се ядосвам, само подминавам тия казвания с махане на ръка. Който не разбира нуждата от лично защитено и затворено пространство, която дава личното затворено превозно средство, той… не може да разбере така или иначе.

Но моите си процеси, промени и празнувания са си моя работа. А и не са толкова интересни в момента. Важното е друго. От днес – добре де, от вчера – фотоблогът ми е на ново място. И с нов фейс. Казва се вече “Learning to defocus” и е на http://ltdfocus.com.

Остават някои доработки, но ги правя в движение. Pixelpost се оказа безкрайно по-просто нещо от Drupal и хакването на кода му е приятно и някак лежерно занимание. Дори си позволявам мръсни малки хакчета, които не биха ме издигнали в очите на някой php-гуру, ама какво пък – пука ми. В Drupal такава свобода трудно се постига, а и след това омазва лесно целия сайт. Докато в Pixelpost всичко е малко, прегледно, просто и… и как да не го пипнеш и промениш. Без да ти пука за обновления, API, стандарти на кодиране, конфликти със съседни приставки, простотии…

И покрай всичко това се навивам да продължавам да снимам. Напоследък снимах почти само децата, нямах сили за друго. То както и с този блог… Обаче снимам пак и мястото ще е ltdfocus.com :)

И така. Като малък мислех 24 за супер-голяма възраст и си виках “уау, аз в 21-ви век ще съм вече стар”, а пък за 34 даже не ми е и идвало на ум да се шашкам. Честито ми!

Завръщането на Рошко

Онзи ден баща ми дойде да ме закара до гумаджия, за да отвият болта на коляновия вал на Рошко. Болтът се затяга силно, аз не можех да го отвия, както ми трябваше, за да довърша ремонта, а гумаджиите имат пневматични гайковерти с ударни приставки. И затова можеха да ми свършат идеално работа. Щях да си платя, разбира се. Но не би.

Отиваме до един гумаджия наблизо, при когото и баща ми, и брат ми си правят гумите. И аз съм ходил веднъж там, когато през пролетта спуках гума в квартала. Та отиваме и добре, че първо отидохме да питаме, а не както аз бях решил “отиваме с колата, теглим я направо – какво има да отказва, какво има да питаме, то е само един болт”. Влизам аз, изчаквам майстора да добалансира колелата на някакъв голф и се приближавам. “Кажете.” Обяснявам му, че ми е нужна помощта му да отвием един болт на колянов вал, ще му докараме колата след малко, а той само да “откърти” болта, аз ще му покажа точно къде и как. “Само гуми! Гуми само!” Мигам на парцали, разпервам ръце и невярващо питам защо така, какъв е проблемът. Вдига скандал, започва да говори на голфаджийчето за мен, как трябвало да съм идел на монтьор, той не можело да пипа болтове, особено пък на “колянов вал” и как ако се повредяло нещо, съм щял него да обвинявам. Пак казвам, че всичко ще подготвя и ми трябва само той с инструмента си да отвие един болт, най-обикновен болт… Не.

Ядосах се, обиколихме другите гумаджийници наоколо и накрая се върнахме, а аз продължих следобяда да ремонтирам колата в жегата. Вчера пък баща ми минава по друга една работа и аз тържестрено му заявявам, че точно в 3 без 15 съм отвил болта. Успях да сваля стартера с много спрей и тръба в звездогаечния глюч. После след десетина неуспешни опита, най-накрая успях да заклиня отвертка там в маховика. В последния момент реших да включа на пета скорост и макар да нямаше кой да ми помага и да натиска спирачките, с лашкане на болта, пак с тръба за удължител, най-накрая болтът подаде. Като го отвих видях, че е бил завит с епоксидно лепило – нямам идея защо и защо не са го затегнали просто с нужното усилие, по учебник. Отвратих се още повече от пишман-майсторите, дето само взимат парите на хората, за да им трошат колите…

И така снощи вечерта колата вече имаше два “пробни старта” от по десетина секунди. Но стана тъмно и довърших тази сутрин. В началото започваше да пуши много, ама много. Откъм изходящия колектор, ауспухните тръби от двигателя. Реших, че гори масло и всякакви други неща, които са попадали там по време на ремонта. Но как да е сигурен човек? Със свито сърце опитвах пак и пак, докато започваше да пуши много и гасях. Накрая направих и малко кръгче и като че ли вече почти нямаше пушек. А сега вече съвсем изчезна. Ясно – доизгаряли са някакви омаслявания по тръбите.

В началото двигателят тракаше като трактор. Като че ли това вече леко поутихна, би трябвало да са били празните повдигачи, които лека-полека са се напълнили с масло. Масло, което не е точно масло, между другото. От пресеченото масло преди ремонта е останало тук-там по малко и сега като е влязло и се е смесило с маслото, му придава един такъв жълтеникаво-кафеникав, но непрозрачен цвят. Скоро ще му добавя нещо за промиване и ще сменя с ново.

Другото, което ме тревожи, е дали съм зацепил съвсем правилно ангренажния ремък. Другите ремъци са лесни, особено този на хидравликата се сменя с поглед. Но ангренажа уж го правих както си трябва, но когато махнах фиксиращата планка и завъртях на ръка няколко оборота, като че ли колелата на разпределителните валове вече не бяха с белези в съвсем права линия… Може да има леее-ко разминаване, но колата запали и работи. Чува се лек шум, който не мога още да преценя дали е от ангренажа или от нещо друго, като хидравлична помпа, компресор на климатик или алтернатор. Възможно е и ремъкът да е зацепен добре, защото двигателят си работи равномерно, но пък самият ремък да се опира леко някъде в кутията. Трябва да проверя това.

И третото, което май е най-тревожно е, че когато поработи, надува маркучите. Като че ли – не съм съвсем сигурен, май надува както и преди ремонта. Вариантите като че ли са два – 1) да изпуска от чисто новата гарнитура и да вкарва изгорели газове в охладителната течност и 2) капачката на разширителното казанче да е с повреден клапан и да “задържа” налягане над допустимото в системата.

Ще ми се да е второто – една капачка е няколко лева, а смяна на гарнитура е няколкостотин. Мисля, че е капачката и при първа възможност ще я сменя. И без това трябваше да съм го направил отдавна…

—-

Бях решил като тръгне, да я занеса веднага на автомивка и да светне. Но първо ходихме на рожден ден на татко, кръгла годишнина, отидохме само половин час след като бях сглобил, пуснал и тествал малко колата. Мивката ще поизчака.

Искам и да ида някъде наоколо в някоя природа и да покарам и да поснимам. Непременно ще го направя, да. Добра идея си е.

205Nm

Ужасна жега. А допреди няколко дни все се оплаквах от тропическите порои следобед. Колата успя да се развали в най-неподходящото за ремонт време. Е, всъщност неподходящо за пред блока. Иначе в сервиз сигурно е все едно, за клиента имам предвид. Почти съм решил да си намеря някой добър и не скъп сервиз и за всякакви критични ремонти, свързани с мърсотия или много физическа сила и специални инструменти да карам колата там. Не че не ми е приятно да ремонтирам сам, но когато повредата е критична, губя страшно много време. Сега трябваше да търся най-различни инструменти и материали, трябваше да разчитам на баща ми и брат ми да ме карат до магазините, трябваше няколко дни с часове да ходя пеш в жегата или в дъжда, за да търся я някакво лепило, я определен ключ или резервна част.

Ако имахме втора кола, може би щеше да е друго. Но ние едвам поддържаме една, камо ли две. Ако имах и гараж, също щеше да е друго. Но това е отчайващ тип мислене – всички тия неща ще са уредени, когато някой ден живеем в къща с двор и всичко останало. Сега даже цапах апартамента с миенето на глава, маркучи, термостати и какво ли още не в банята. Иначе не съм съгласен, че не трябваше да си правя сам ремонта – трябваше, най-малкото заради спестените пари. Който е гледал две деца в гарсониера с основен доход докторантска стипендия, ще разбере. Но от друга страна… колко ли са тези хора и дали изобщо ги има?

Сега цяла седмица Рошко стои и събира кал и прах по боята сглобен и почти готов. Не можах да намеря начин да отвия болта на коляновия вал, за да сменя ремъците на двигателя. Реалистичният вариант е да отида до близкия гумаджия да го отвие с пневматичния си гайковерт. По учебник болтът е затегнат с 205Nm (около 20кгс/м). Гайките на джантите би трябвало да се затягат до около 10-15Nm, но масово гумаджиите включват на максимум и с удар дозатягат. Така в Троян при смяната на летни със зимни ми бяха затегнали гайките. И тази пролет тук, пак пред блока, едвам успях да отвия две от гайките. Предпоследната уби фабричния ключ на Rover, усука го като варен макарон и трябваше да си купувам нов. А последната беше така затегната, че с удължител и 60-сантиметров кози крак едвам успях да я отвия. Значи, логиката диктува, гумаджиите имат нужния ресурс на инструментите си да затягат и отвиват с такава сила.

След това работата е за половин-един час, включително с внимаването и с проверките. Слагам новия ремък, сглобявам пластмасовата кутия на ангренажа, затягам болта на коляновия вал на ръка, завъртам оттам двигателя пробно няколко оборота, за да видя дали всичко е точно зацепено и отивам пак при гумаджията да засили болта на затягане. И кола Рошко е готова за път.

—-

И вкъщи е ужасна жега. Изцяло източно изложение е добре дошло за зимата, но топлите месеци са малък ад. Другите апартаменти поне имат прозорци и от западната страна и могат да си се проветряват и да си правят течение – ние сме като в пещ, само с една вратичка и с жега вътре.

Добре го мислехме зимата да сме се изнесли вече по това време някъде. Но не стана. Все още тая някакви надежди за заем за жилище, но колкото повече ровим с Краси в мрежата за условия, толкова повече се отчайваме. Повече тя рови, аз даже не смея много – може би съм се пренавил и ме е страх от неуспех. Остава вариантът с къща под наем като междинен вариант. Но и там не е розово, а нямаме начин да даваме по хилядарка на месец, само и само да живеем в кварталите или селата, които сме си харесали. Причината е проста – явно и доста други хора са ги харесали районите и цените са високи.

Самонавивам се и да снимам. Може като стегна колата, да започна да излизам за половиндневни обиколки наоколо и да снимам пейзажи. От доста време отлагам по-сериозното захващане с продуктова фотография. Но само отлагам, не се отказвам.

Докторантурата върви мудно от моя страна. Не зная какво става сега в БАН, но работата по моята си тема напредва бавно. Най-вече защото нямам време и нямам работно пространство. Кухнята не е най-добрият кабинет. Което ме подсеща за скорошната ми идея да взема някакво малко местенце под наем и да работя там. Но още един наем – сложно става планирането и търсенето на два наема.

Avatar, Pavatar, Gravatar…

Малко грижа за блога – вече има аватари за коментарите. Теглят се от gravatar.com. Отлагах дълго, защото не ми допадат услуги като Gravatar, при които даваш част от онлайн идентичността си някъде, на някакво си сайтче. Тоест харесва ми по принцип идеята за аватари, но не ми харесва начинът, по който се осъществява тя с Gravatar.

Много по-готино е с Pavatar – на практика, за читателя е същото, но вътрешната разлика е, че всеки си държи аватара при себе си, на сайта си. Много е просто – или с X-Pavatar заглавка, или с rel=”pavatar”, или чисто и просто с файлче “pavatar.png” в основната директория. За още по-мързеливите, сега видях, имало и приставка за WordPress. Но въпреки всичко не получи достатъчно слава и блясък – всичко отиде у Gravatar – може би неслучайно, все пак последният е творение на уърдпресовци.

Все едно, тия дни реших, че не си струва толкова дълго да се занимавам с такъв малък проблем и между две приспивания на бебетата метнах приставката Gravatar за Drupal. Първо се учудих защо не работи, после полека избеснях и накрая отворих модула да видя какво прави. Ами… прави уж каквото трябва, но аватарите не се показват и стоят картинките по подразбиране. Лека-полека разбирам какво се случва – цялата идея е да се показват друпал-ските аватари на профила първо и чак ако липсват или ако човекът няма профил в сайта, да се търси граватар.

Минах бързо из модула с “//”, изрязах почти всичко, всякаквите ненужни ми проверки и засилих $variables[‘account’]->mail (което съдържа адреса на пощата на коментиращия) за генериране на аватарчето. Всичко заспа. Но после се зачудих за какво ми е цял модул за нещо, което е на практика един-два реда. Порових из настройките и какво да видя – по подразбиране модулът задава адрес в gravatar.com, който се различава от дадения в документацията на самите Gravatar. Изчистих го, дадох gravatar.com/avatar/ и всичко си заработи. Проработи даже и сток модулът, с всичките му проверки. Преди да се занимавам, рових из докладите за модула в drupal.org. Някои хора се бяха оплаквали, но авторът пише “бе при мен си работи” и затваря доклада.

Drupal все повече ми отеснява някак. Особено откакто взе да става популярен и даже стана някак “модно” да се правят местни събирания на “друпалисти” – все едно е нещо чак пък толкова сложно, трудно или пък фенско, а не е само един инструмент за сложни, трудни и фенски неща. На приставките вече не може да им се хване краят – за каквото се сетиш има вече написан модул, а за каквото не се сетиш има views, panels и CCK. :) Вярно – повечето са много по-прегледно писани и по-поддържани от нещата за WP. С доклади за грешки и т.н. Обаче все по-лесно става прост и малък сайт да се направи незареждаем на по-бавен хостинг, ако е с Drupal.

Имаше една приказка – “да стреляш по врабчета с атомна бомба”. Е, нещо такова е. Та поразкършете прашасалото си PHP-fu. Например в най-близкото дожо, да кажем с CodeIgniter :) Или изберете българското – Огнян Банков от доста време бие рибата с Tangra Framework. Или още по-добре – Geany е малък, бърз и си има всичко, без да ви досажда и отклонява вниманието с безброй лъскавини и “екстри”. Най-добре се конусмира с празни файлчета, започващи с <?php и после писани на ръка.

Накратко – след дозата “мрън”, вече има аватари в коментарите. За капак на неприязънта ми към Gravatar, тия дни ще пипна модула да проверява първо за pavatar-и и така всички ще пляснат с ръце и ще има световен мир. :P

“Друг, нов дом”

Тоя отдолу пак тропа зверски по тръбите на парното днес. Шум сме му били вдигали. Нощна смяна бил. Откакто сме се върнали в апартамента, всеки божи ден гледаме да пазим възможно най-тихо, за да не тревожим съня на неравнопоставения гоцеделчевец. Всяка сутрин ставам, щом Светли се събуди и за да не щъка и тупурка по паркета в хола, го водя в кухнята, където си говорим, правя му попарка и му пускам “мечопуховци”, които винаги го кротват за час-два. Е, след гледане на филми е по-непослушен и малко вилнее след това, но нали целта е да пазим кооператорския мир, та компромисът се ядва.

След това по цял ден опитваме да си играем с него някакви “тихи” игри. Е, понеже не става така тая работа, аз вече не изтрайвам и все по-често се карам на детето. “Не тичай в стаята”, “недей да думкаш, моля те”, “нека оставим тази играчка да се наспи, защото е много шумна”, “колко пъти те помолих” и какво ли още не. Даже съм започнал да се карам. А никога не съм искал и нямаше да става така, ако не беше идиотът отдолу, който още докато Краси беше бременна с Оги, ни тропаше по парното и беше идвал веднъж да ме заплашва даже, че аз съм щял да ходя при него, не той при мен, щял съм да видя аз…

Обичам си града, но това, което вече не мога да търпя, е общежитийната му същност. Не мога да търпя наглата, селяндурска, не-градска общежитийност. Абе мамка му, аз толкова време съм прекарал в Студград с колегите си (когато все още беше студентски там градът, не като сега презастроен мутренски кошер). И никога не съм възприемал толкова “претъпкано” всичко там, не съм го възприемал така “претъпкано”, както ми е сега тук. Никога там не ми е било общежитийно в някакъв лош смисъл, макар че си беше буквално общежитие и си имаше и лошите неща. Въпреки всичко там тогава имаше много повече съкооператорство, отколкото днес има в кооперациите. А пък точно днес ми казаха, почти на шега, че съм социопат – та щом и аз ценя доброто съседство, представете си :)

Засега нещата са наред, май. Слязохме на неговия етаж да търсим домоуправителката, която е до неговата врата. Нямаше я, аз си бях взел мобилния в ръка, гушнал Оги и се двоумях дали да набера полицията или не. Накрая Краси отне напрежението на ситуацията и остана със Светко на ръце да говори с господина с чувствителен слух. Не ми се разказва в подробности, въпреки че знам ли, може пък да е терапевтично. Засега смятам тия дни да изпия две бири с приятели, ако се добера до свободно време. Ако не помогне, ще разказвам. Та каза си му тя всичко, което искаше и което трябваше и му го каза спокойна. Ако бях аз, щях да вдигна скандал и или да си изкарам боя, или аз да скоча на бой. По принцип съм много спокоен, така ме знаят и приятелите, но това идва с цената си и ми коства огромни усилия да се овладявам в подобни ситуации.

В последните години (най-вече годините след казармата) почти не ми се е случвало да излизам от кожата си и да се ядосвам толкова, толкова много енергия да ми трябва, за да се успокоя. Имало е един-два други случая преди и досега в последно време все съм успявал да се събера и да преодолея както нервната превъзбуда от адреналина, така и острата физическа болка от повишеното кръвно и щипката истерия (предполагам) за вкус. Искам и сега да съм ОК. И занапред да съм ОК. Искам да нямам вземане-даване с идиоти и селяци, на които целият свят им е крив и длъжен и които без да са прави, все се мислят за най-правите на света. И които, горките, все са онеправдани.

Искам къща. Прекалено дълго отлагам, но явно няма да стане с разработване на фирмичка и изкарване на пари, както си го мислех последните година-две. Че аз даже кабинет не мога да си намеря, камо ли да започна работа по мои си проекти… Някак трябва да стане, даже Светко днес, когато след като се поуспокои и ми даде да го гушна и да му разказвам защо сме притеснени с мама, каза кратко и ясно “Искам друг, нов дом!” и “Искам наша си къща и да си тичам и да си играем заедно по цял ден!”

П.П.: Докато проверявах това за грешки, Светко започна да вика нещо отатък. Доближих се в коридорчето – детето бълнува нещо и се кара насън – не чух точно, преди да спре. По дяволите, пак се ядосах! Ама много! :(

Разхвърляно 12

Какво по-удобно място да продължа блогването от “разхвърляния” раздел? Не че не ми се пише, не че и нямам за какво да пиша – причината да отварям малкото поле на микроблога или направо единия ред на identica е, че нямам много ентусиазъм. По-точно… хм, тази част на ентусиазма, която те сграбчва за яката, тръшва те на стола и ти набутва писалка в ръката.

Офис или гараж?

За да изляза от този затворен кръг, опитвам или да се успокоя и да я карам както досега, или да потърся място за кабинет. Кабинет както за работа по сайтове за пари, така и за моите си проекти. Дето все очаквам в някой приятен скорошен ден да махнат изцяло нуждата от занимание с чужд уеб. Тъй де – всеки да си прави уеб-а, а-ма-ха! Всяка мацка да си знае мол-а, така ли беше? :)

Истински, ставащ за работа офис да наема сам в този момент е непосилно, а и бая измислено и ненужно. Наскоро Краси ми даде страхотната идея за гараж. Не помня дали имаше предвид точно същото, но аз бързо взех идеята и я развих така – вземам някакъв готин гараж наоколо и хем си държа колата вътре, хем в единия край на малко бюрце си сядам с лаптопа и си върша работа на спокойствие. Няколко часа на ден са достатъчни, даже предостатъчни на първо време. А и добрата страна на всичко е, че Рошко ще стои на сушинка и на сигурно, пък и когато за пореден път реша да човъркам по него, само се обръщам, правя две-три крачки и започвам. :)

Лошото е, че в Надежда масово колите се държат в едни коптори, дето да ти е кофти колата да си оставиш, камо ли да има място и за теб. А трябва да е и чистичко (поне приемливо чисто), и някаква светлина да има. Трудна работа. Единствените обяви в мрежата засега са за два гаража във 2-ра част, в нови блокчета, чистак-бърсак, вътрешни дворове, щори, вътре с вода и отделен електромер. Песен, обаче са ми далечко. А е някак тъпо да биеш път до колата си. Цените вървят около 90-тина лева. Когато търсех къща или квартира под наем наскоро, цената на допълнителен гараж към наема винаги беше около 50 евро – явно сега леко са паднали още наемите. Но няма местенца наоколо, та все още търся.

Пиене или каране?

Бих казал, не съвсем сигурен, каране. Не че преди съм се наливал, но харесвах да пия някои видове бира. Откакто съм с кола, почти не пия и смея да кажа, че май не ми липсва. Има добри страни – винаги мога да отскоча да се видя с приятели или да ида до нашите, без да изчислявам идиотския маршрут и график на грАдския транспорт. Особено с тия безумия с копаенето на метрото това си става полека нещо за притесняване. Хубавото е и че мога да си тръгна точно когато трябва, а не все да си гледам часовника, да смятам до кога е маршрутката и колко време ще ми отнеме с рейс и накрая просто да оставам за още едно, и още едно, и…

Лошото да си непиещ в компания на черпещи се е, че… не пиеш. Но за мен е добре дошло, защото когато съм тревожен и притиснат от всякакви грижи (както съм напоследък), още първата бира ме прави обстоятелствен и бъбрив. Такъв съм и когато съм уморен. Добре де, може би на околните не им пречи, но лично мен си ме дразни.

БАН или не е БАН? :)

Покрай всички промени и жуженета в БАН ми става отегчително. Вече съм преполовил докторантстването си, а съм присъствал на има-няма 5-6 семинара в института. Задължен съм да ходя всяка седмица на събрание и почти винаги се говорят административни (в по-добрия случай) и скандално-реформени (в по-лошия случай) неща.

Каквото и да направят с философския институт в БАН, а и с целия БАН, ще е неефективно за науката. Може да е ефективно за взимане на едни имоти и прибиране на едни пари, може да е ефективно за разчистване на някакви отношения, но ако изобщо искаха истинска реформа, не е това начинът. И по-скоро – не е това проблемът за решаване.

Истинската реформа в научната ни среда трябва да включи категорично и отведнъж разграничаване на научния от административния персонал. Не може “чин и длъжност” да вървят заедно – това е казармено мислене. Но за съжаление и в БАН, и в СУ научната титла и административната длъжност се мислят заедно.

Ще пиша за това друг път, скоро. Но накратко – ако някой е толкова добър администратор, защо изобщо си е губил (и си губи) времето с научна работа? И обратно, ако някой е много добър преподавател или изследовател, за чий изобщо се бута в кабинетите на администрацията? И БАН, и СУ трябва да вземат счетоводители, юристи и организационни психолози, които да се занимават с наемите, заплатите, отпуските, правните неща и набирането на персонал и всичко останало да е изцяло научна и преподавателска работа. Даже не е нужно административните директори да са специалисти от същата дисциплина – напротив, нека са си добри специалисти в своите си, административни неща.

Ама няма да стане, защото се мисли казармено. Също както не стана и реформата в СУ навремето. Дето още я тътрят и толкова години им трябваше, за да въведат и доизмислят (да, в този ред) това с кредитите. А толкова лесно и ефективно щеше да е да се въведат на първо време паралелни курсове по основните задължителни дисциплини, да има конкуренция между “големите” професори. И всичко щеше да тръгне само към реформа и оправяне. Но не, казарменото мислене не допуска такива модерни волности… Все едно.

Електромобили? Да, само да намеря начин.

Вече от около две години ме тресе треската за електромобилни конверсии. Обмислял съм и мои проекти, обмислял съм и идеи за малък собствен бизнес. Има и хора наоколо, които също са кимали одобрително на такива идеи. Вече сякаш съм изчел всичко в мрежата по темата, следя най-големия пощенски списък и най-активните форуми, правя и българския форум за електромобили.

Остава само да намеря някой ден пари. Даже например Рошко затова получава грижи по другите си системи, но свързаните с двигателя му все са нещо на заден план. Поне критичните неща по двигателя ще ги сменя, когато имам парички, но как, примерно, да му сменя цялата генерация, за да не му дрънчат гърнетата, когато все си викам “ми той по-добре скоро да стане електромобилче”? :)

Има и у нас вече тук-там ентусиасти, които правят проекти, има и начинания с комерсиален уклон, даже чисто нови проекти за коли. Но щом имат пари хората – правят.

Drupal 7 – уотда фак?

Като че ли съм отраснал с Drupal, вече бая години и даже ми е втръснал. Може би от година време не се занимавам да пиша мои си модулчета или да редактирам готови, не променям темите. Цялата концепция за обновяване на Drupal е такава, че промените, ако не са станали официални, с времето се губят или стават ужасно трудни за поддържане и мигриране. А уж иначе по претенция е лесна система.

Ето и сега – седмицата е тотално различна, поне на външен вид. Каквото попрочетох тук-там с досада, и вътре в api-то има критични промени. Да бе, да – за “по-добро” са… Ама са промени.

Не разбирам как всеки ден си обноявявам Debian-а и всичко продължава да си върви, и нещата, които съм писал аз си работят и те. А това да мигрираш Друпал от 5-та към 6-та версия или сега от 6-та към 7-ма си е PITA. Не, знам защо е така – GNU/Linux се разработва с друга идея, нещата вършат конкретна работа, измислени са отначало, идеята на всеки компонент е изчистена и ясна и затова доработката е лека надстройка и пребоядисване, а не смяна всеки път на основите.

Вярно, с Drupal за половин час може да се сглоби всякакъв сайт и след това за още час-два да се “облече”. Но с всеки ден и с всяка нова версия започвам все по-често да отварям или CodeIgniter, или направо текстовия ми редактор с празни php-файлчета. Пък нека ми е лошо, нека ми е трудно. :)

Мила Мила, mila114

Да ви представя Мила – дете на революцията и майка на революционерка. Блогърка отдавна, а прописва сега. Наскоро си говорихме, че едно е да знаеш как и да можеш да списваш блог, а съвсем друго е да имаш желанието и нуждата. Мила има и от двете и ги прилага на бялата уеб-форма по увлекателен и освобождаващ начин. Всъщност Мила има много повече – поглед и усет на фотограф, макар все да отлага преоткриването на фотографията с неговите на моменти натоварващи подробности. Перо на публицист, макар засега стояло леко встрани от прожекторите на публиката, някъде зад кулисите. Увереност на откривател – не помня случай да се е отказала от нещо, само заради дребни подробности като умора, неудобства, малки шансове или пък мрънкащи наоколо приятели. И винаги с поне още една усмивка за резерва в джоба.

Защо 114 ли? Не е нито сложно, нито дълго за обяснение, но едва ли ще разберете, ако не сте го изживели. А тогава няма как да не знаете, както няма как и да не познавате Мила. Не исках да прозвучи претенциозно, а само леко загадъчно по близък, ненатраплив начин. Каквато може да бъде и самата Мила. Колежка, приятелка и кума. Такава убедено добра, каквато беше преди години на един покрив в Дупница с мегафон в ръка, каквато е и днес, в разговори за философия, медии, политика… и приятели.

Привет, мила Мила и приятно писане!

Дългият път до София

Светът се връща в някакви нормални релси. Изтощителни, изнервящи, на моменти изкушаващи истеричното в мен, но все пак нормални. Да кажем, че животът ми лека-полека става отново нормално неспокоен. Върнахме се в София. В понеделник, точно на осми март и в най-гадното за пътуване време. Тук сме и сме тук, за да останем.

Всъщност всичко беше много по-тегаво и трудно отколкото изглежда така, в два реда. Още от октомври или ноември миналата година търсихме къща или етаж от къща под наем из Панчарево, Герман или Кокаляне, където да се нанесем с проектно увеличеното домочадие. Но мина време, без да намеря нищо. Поне не нещо, което да си заслужава да се тормозим всеки месец, за да отделяме от залъка на бебоците за наем и всякакви нови видове сметки. След това се роди Оги. Роди се тук, в кратък промеждутък между идване от Троян и връщане обратно пак там. Даже направо от родилния дом ги натоварих, ведно с всичкото багаж (плюс тъщата, тя присъстваше неизменно от тогава до този понеделник) и ги закарах директно в града на сливовицата. Оги-боги-барабоги не беше живял хич тук, в старата ни мила гарсониера и чак сега я опознава и се кокори насам-натам, докато го разнасяме и дундуркаме.

После трябваше всеки понеделник да пътувам от Троян до София, защото така е измислило административното ръководство на философския институт към БАН. Не ми се говори много по темата за БАН, хеле пък за администрацията й – само при мисълта се обривам и получавам киселини. Истината е, че всеки понеделник цъфвах на безмислените (особено за докторанти) събрания в БАН след два и половина или три часа шофиране и после още час обикаляне на града за място за паркиране. Гладен и жаден, като “кучето” на Кръпката. Но и това е друга, банска тема. Rover-ът си беше истински “rover”, за някъде малко над половин година направи над 9 хил. км. Оставах след тези пътувания тук за по ден-два, а в последно време и за по седмица. В гарсониерата, която тогава смятах за обърната страница, а днес вече мисля как да я освежа и ремонтирам. Преглеждах обявите и се вясвах на някой и друг оглед. Така и така напоследък ми се налагаше да пооставам, заради наближаващия втори изпит от минимума ми. Какво да кажа – отчайващо положение, това с квартирите. Примерно писали го “лукс”, отивам там, а то “луксозни” са само нещата, които “те хората щели да си вземат” и всичкото останало носи оня застоял дъх на старите кооперации едно време. Същият дъх, само че някак визуално. Е данке, нема сми! При къщите пък положението е още по-отчайващо – питам има ли двор, отговаря ми се троснато “ама вие какво, искате да си садите нещо ли”. Не, казвам, питам ви дали има двор – “ами имат куче”.

Разбира се, за малко повече (или повече повече) от средните пари може да се намерят готини местенца. Но когато парите са от значение, човек може да се отчае направо… Хей, хм – то това май важи универсално. :)

В понеделника решихме бързо и събрахме багажа за има-няма час и нещо. Не го бяхме планирали, просто си решихме за нас си, че вече ни е наложително и така трябва. Светко беше хем ентусиазиран и очакващ, хем може би съвсем леко притеснен. Постарахме се да му е комфортно и притеснението да изчезва. Така де – връщаше си се в неговото си “вкъщи”. Това “вкъщи” преди в Троян, където малко изкуствено и нарочно все повтаряхме, че е “вкъщи”, за да свикне и той, че и ние… А тук е “нашиат буок”, “буока номеуа”, всичките люлки и пързалки, макар да са в ужасно състояние, разнебитени и мръсни – поне в сравнение с тези в “детския площад” в Троян. Тук са и малката Мила, малката Дени и всички други деца наоколо, които няма търпение да започне да вижда пак.

Бяла кола Рошко се представи забележително по пътя, поне в нашите очи. Първо събра почти цялата покъщнина – а който знае размерите отвън на Rover 200 RF, знае какво имам предвид. Ако имах релси за багажник за тавана, щях да взема направо всичко. Но и така е добре – тъкмо ще идем веднъж да си вземем китарите, летните гуми, цветята и няколко дреболии. Пък и да видим града и тамошното “къщи”. Аз си заплювам един студен Tuborg в бар “Уан”.

По пътя видяхме няколко леки катастрофи – точно сутринта или предната нощ беше започнал да вали яко сняг и още от самия Троян пътят беше сняг и лед. Колата мина дистанцията с достойнство, яко претоварена. Ускоряваше малко по-бавно, отколкото съм свикнал – но логично, едно е един тон и сам човек със 103 конски сили, друго си е същата кола, но натоварена до козирката. Нямаше празно място, седалката до мен даже беше натоварена и завързана с колана.

—-

Сега – ами сега се аклиматизираме. Караме го много леко и внимателно, защото Светли се беше изнервил доста през последните вече три месеца. Сега искаме да се поуспокои, затова “по цяяяу ден” си играем с него и не се събираме с никого. Всичко наоколо му е едно огромно впечатление, затова засега му спестяваме прекалените вълнения. И без това все още не спи съвсем спокойно и не заспива много лесно. Макар да е много по-добре, отколкото накрая в Троян. В Троян всичко беше супер, но преди, през лятото. Не съжалявам, че изкарахме на практика година там – съжалявам само, че последните три месеца минаха с доста проблеми там.

И аз не излизам, освен до магазин или за едно кафе някъде наоколо, докато е затишието на следобедния сън. Не съм се виждал още с роднините, та какво остава за приятели. Има време – по-нататък и лека-полека.

Та… ха добра стига и добър ден!

Снегът си е чист

Всички сме чували за огромните проблеми, които създавал снегът на управата, на шофьорите, на възрастните хора, изобщо на всички. Когато наближи зима, започваме да се шегуваме как снегът щял отново да ни изненада. Донякъде на шега, донякъде с малко страх. Като че ли сняг не вали всяка зима и като че ли досега не сме виждали. Малко са нещата, които имат тази необяснима способност да са хем периодични, нормални и безобидни, хем все да изненадват. Или може би съвсем не са малко, а просто снегът е толкова очевидна “изненада”, че няма как да го забравяме.

А всъщност проблемът с почистването на снега въобще не е в непочистването. Нито е в неподготвеността на управата. И изобщо не е в самия сняг. Проблемът с почистването на снега е в почистването. Светът ще е много по-спокойно място, ако снегът не се “почиства”.

Снегът си е чист. Почистването му е това, което замърсява наоколо. Самият сняг не е и опасен, поне в градските му количества. Почистването на снега прави улиците и тротоарите опасни. Освен че ги прави и мръсни, покрити с кафеникава снего-кал на буци, която после се топи интензивно и на купове, задръства каналите и прави локви – разбира се, пак кални.

Снегът не пречи на колите, на колите им пречи ледът и/или кишата, които остават след почистването му. Ако колите утъпкват и разтопяват равномерно навалялия сняг, сцеплението ще е поне с една идея по-добро, отколкото върху излъскания долен и вече позамръзнал слой, открит при така нареченото “почистване”. Върху който много бързо навалява тънък слой нов пухкав сняг. Пързалка, с други думи.

Снегът не пречи и на хората. Е, поне не на здравомислещите от тях. Много по-добре е да вървиш в леки преспи сняг или върху прясно утъпкан мек сняг, отколкото да размахваш ръце и да падаш по задник върху почистено място, което за час-два е развило върху себе си усъвършенстван горен слой тъничък лед, докато новият сняг го е покривал с измамна пеленка от снежинки.

Е, разбира се, всичко това е вярно, ако сте си купили правилната кола, ако я карате с гуми с останал дотатъчно грайфер и ако сте си купили правилните обувки. Защото кой изобщо е казал, че градът през зимата трябва да е място за разкарване на обществено опасни индивиди в трошки с изтъркани гуми или същите пешеходци, спестяващи пари от зимни обувки? Да е ясно едно – зимата в снега не се ходи с маратонки, лачени, велурени и всякакви подобни недоразумения. Вярно, обувките не са евтини, но вместо да имате по няколко чифта летни и да опитвате да ги носите и зимата, колко по-лесно и по-евтино е да имате едни за лятото, които да са си таман за лятото и едни за зимата, които пък да са си таман за зимата? Доста, бих казал.

Истерията по почистването е полезна за управата, защото задържа вниманието на хората върху такива глупости и съответно го отклонява от по-важните неща. Разбира се, когато едно почистване се прави неправилно (а то няма как да се прави правилно, ако се прави изобщо), най-лесно е да се мрънка “ама то ако не се почистваше, знаеш ли какъв ад щеше да настане”. Да бе, да. Чиста проба обществен рекет. Като застрахователите, само че по-мащабно и някак по-фино.

Ако не се почиства, колите сами ще си разтопяват и разчистват снега. Да, вярно – ще стане кал на буци, ама това заради снега ли е? Или е заради мърсотията, която цяло лято си стои по улиците? Дето уж се “почистват”? Да, вярно – ще има киша и локви и това е кофти, но това заради снега ли е? Или е заради задръстените канали, които по цяло лято си стоят задърстени, а уж се “почистват”? Не, грешка – само част от каналите са задръстени. Другите са изградени неправилно и стърчат на най-високите места по улиците. Някъде даже самите канали са на бабунки, замазани отстрани. Явно за да се стича водата от тях настрани. Някой е правил улица, ама първо я е направил и чак после е решил да я проектира. Каналът се е оказал пет сантиметра над нивото на платното – нищо бе, ще го замажем, ще насипем повечко асфалт около него и то няма да си личи. Няма, да…

Снегът е хубав, чист и бял. Бялото е чисто. Мръсен е градът и калта и прахта по улиците. Така че носете си зимните обувки, дръжте се за парапетите, като слизате по стълби, купувайте си навреме добри гуми за колата и карайте внимателно. Със зимни обувки и гуми няма да имате нужда от тая истерия по почистването. Е, ако сте от хората, които задръстват кръстовищата, боксувайки с летните си гуми в снега или ако държите да ходите зимата със сандали, само и само да се оплаквате, че “снегът е лош, защото е хлъзгав и не е почистен”, тогава четете блоговете на кмета и на транспортния министър. :)

Честит сняг! Добре, че у нас вали сняг зимата. И поне за кратко през зимата всичко става с една идея… по-чисто. Поне докато не го “почистят”.