Category Archives: Uncategorized

За осми

На осми декември съм в града, където преди години празнувах с колеги. Днес седнах за кафе в “Искра”, соц-кафенето на центъра, където тогава се скрихме за малко от студа, за да прочетем в подлистник на някакъв вестник интервю с Мамчето от “Яйцето”. В което се хвалеше как Желю, Калчев и компания се наливали като свини навремето и как тя за тях криела в сутиена си бутилки, за да им сипва. Те не че не се наливат и днес, де, особено вторият.

Тогава се възмущавах на простотиите, които пишат вестниците в подлистниците си, но хич не съм си и мислел, че години по-късно ще си ги спомням, все едно че са нещо важно.

Щях да снимам, но не снимах. Студено ми е на пръстите и ги крия в джобовете. Щях да вдигна колата да видя какво дрънка по окачването вляво. Но паркингът беше фул, а и кой е луд да лежи под кола в тоя студ?

Поне се обадих на Павката и си полафихме за осми, за колегите, за работата и за това кой кого е събудил и как ще се черпим за Оги. И дали изобщо ще се засечем скоро. Мина ми еретичната мисъл да изпонавъртя телефоните на всички, да ги чуя за празника и да навъртя една хубава сметка на милите глобул. Но хем ми беше едно такова тъпо, хем трябваше да се прибирам, че бях излязъл само за хляб и масло… бе отказах се.

Не че не поздравявам всички приятели от следването, а просто щях сигурно и на тях да им понатъжа настроението. Егати празника…

Далеч от компанията, а то и самата компания си се поразкъса бая напоследък. Е, най-важният човек от нея си е до мен, но сме тук с две деца и с тъща. Нямаме сили за нищо, аз имам време, но пък всяко такова излизане за хляб и масло ме депресира яко. Както и всеки десет минути без бебешки писъци, ревове или игри и къпания. Отскоро – ревовете често и на два гласа.

Всъщност пука ми за осми декември. Някаква си дата, на която повечето от празнуващите са идиоти и чалгаджии, които само търсят как са се нарежат яко на някое далечно и скъпо място. Че аз от месеци или направо от години вече не съм пил, поне не по-сериозно. Не ми липсва самият осми – липсват ми приятелите, които все по-рядко виждам. Липсва ми усещането за разнородна общност, но с близки общи задачи и разбирания. Липсва ми това да кажеш “Не си прав”, след което да обясниш най-подробно защо и… всички да те слушат, защото и те си имат своето “Не си прав” и изчакват за него и го дообмислят. Хей, липсват ми и двучасовите спорове за разликата между “съд” и “уред”. Или за разликите между Декарт и Паскал или между Нютон и Айнщайн. Липсва ми и групата, репетициите и сцената, писането на стихове по нощите или в кафенетата и после отхвърлянето им от другите, защото “това не е текст, това пак са стихове”.

Иначе майната му на осми! Искам си обратно усещането за моята си компания, а не все с триста зора да успявам да се порадвам на половин-един час през няколко месеца или година. И все да стигаме до репликата “А ти някого виждал ли си?” Бахти живота…

Честит празник на всички, за които студентството не са “загубени години”!

Тревоги на последните дни

Може би не само аз съм се чудил защо напоследък не пиша тук, но само аз имам обяснението. А и аз съм се чудил, защото нищо не ме е спирало тотално от писане. Най-често е ставало дума за постоянна преумора, засилваща се с всеки ден към края на годината. Края на годината, защото някъде около последния й месец е и последният месец на предродилното растене на братчето на Светко, второто ни дете. Да, очакваме ново бебче. Чакането беше и лесно, и не съвсем. И притеснително и трудно на моменти, и не съвсем. Може би най-изразително го преживява самият Светлин, но той, макар все по-често да му казваме, че е дете, а не бебе, си е бебе все още. Само малко пораснало, щъкащо навсякъде, говорещо и питащо и понякога плачещо и отчайващо се.

Цялото лято и есента прекарахме в Троян и ако някой реши да ме убеждава, че “мястото” е София и всичко друго е компромис, да знае, че е загубил спора предварително. Ако можехме наистина да избираме и ако всичко в България не беше толкова отвратително софияцентрично, щяхме да си идваме тук, само за да виждаме роднини и приятели. Е, не че е малко и това, но не е всепоглъщащо — животът, който се случва между тези ценни срещи е много по-спокоен, дори по-креативен и ако щете, по-качествен извън лудницата, в която от няколко години се е превърнала София.

Днес докарах в София с колата Рошко едно забележително за малък хечбек количество багаж. И Краси и Светли. Към решението да се приберем в панелната гарсониера имаше доста “за” и доста “против”. Накрая надделя някакъв наш си временен “здрав разум” и решихме бебето да се доизноси и роди в обстановката, с която бяхме свикнали през последните… колко са… 7-8 години.

Първо в поликлиниката тук отказваха да ми дадат документите на жена ми, с всичките прегледи, изследвания и т.н. за развитието на бременността. Я грипна “епидемия” имало, а трябвало лично, я не знам си какво. Без такива документи щяхме да се притесняваме повечко. Макар и болницата в Троян да е доста добра, изцяло ремонтирана и реновирана и специалистите в АГ-отделението, доколкото разбрахме, да са наистина добри, а завеждащият — може би на национално ниво.

А поликлиниката в София — първо толкова и са я преглеждали, то една консултация беше… През лятото дядото-лекар излязъл в отпуска и иди го търси. Примерно два месеца го няма никакъв. После почти всички прегледи са били от вида “я да те премерим колко тежиш” и “я да ти премерим обиколката на корема”. Шокираща разлика с консултациите при д-р Миков в частния му кабинет зад Халите, където Краси ходи предния път, със Светли. Но това вече е минало и добре, че нещата са наред.

Търсихме дълго и упорито къща или етаж от къща с двор под наем някъде в селата Герман, Панчарево, Кокаляне. Без добър резултат. Помагаха и някои приятели, търсиха и се ослушваха вместо нас. Квартира търсиха и нашите, но те все намираха някъде в града. Една къща в Кокаляне ми хареса, но беше във вилната зона и съответно доста изолирана за жена с бебе и малко дете, а и беше на ръба на финансовите ни възможности. И един апартамент в Стрелбище досами Южния парк също — но и там отпадна заради нашите представи за “нашето местенце”. Така че оставаме в гарсониерата и бебо ще види първото си “вкъщи” точно в нашата жълта стая. :)

Голямото “против” връщането, освен спокойствието и уредеността на централен Троян беше заради съседите в гарсониерата отдолу. След като два пъти момчето идва да ми прави забележки, че детето го будело, а той искал да спи до 9 часа, защото е на работа после, накрая взе да ми писва сериозно. Когато бяхме дошли за няколко дни през есента, пак за прегледи, тоя идва и ми вдига скандал, защото едва ли не “било нарочно”. Вярно, синът ни не медитира по цял ден, а си играе с играчки. Не всичките са плюшени и “звукоизолирани” и все пак вдига шум. Заспива преди 10 вечерта и се събужда около или след 8 сутринта. За мен това са т.нар. “тихи часове” — ако греша, поправете ме. Но не — “е за тебе девет шумен час ли е?”, ми се отговаря. Следва бясно тропане по тръбите на парното, думкане по тавана, по стените… Как да не се ядоса човек? Сигурно въпросният или е живял цяло детство в къща на един кат в Гоце Делчев, откъдето май е, или в средата му има обичай малките деца да се завързват или упояват, че да не вдигат шум?

В панелните блокове винаги е имало шум. И не само в панелните. Като малък всяка сутрин, докато си ядях попарата или сандвичите преди училище чувах как Дончо на съседите отдолу вика и крещи, че не иска закуска и че не иска да ходи на училище. Вярно, шумът е неприятен в града и особено в такъв истеричен град, какъвто е София напоследък, сигурно на човек му идва много да започва работния си ден със събуждане от тичане на бебешки крачета отгоре или каране на колички с маховик и тем подобни.

Решение, разбира се, има и то се казва тапи за уши. Но не мога да налагам на друг да си слага тапи, след като формално погледнато шумът идва от нашия апартамент и явно се предполага, че аз трябва да озаптявам и да контролирам изкъсо детето си. Но пък и не мога да си плюя на разбиранията и да започна тотален контрол и тормоз на сина си, да го потискам в игрите му, само заради това. А и заради каквото и да е, всъщност. :)

Така че — тук сме. Докарах с колата един голям килим от Троян и няколко пътеки и ще ги постелем, за да спират допълнително шума. Не сме взели и много шумните играчки, взехме най-вече плюшени и книжки. Дано всичко е добре.

Това е първият ни ден в София след няколкомесечно спокойствие в Троян и първият от конкретното очакване на бебето. Дано всичко около раждането, преди и след него, мине успешно и безпроблемно.

Най-добър за живеене град

Наскоро казаха по телевизията, че някакво радио казало, че след някаква анкета ли, проучване ли, пресмятане ли, се оказало, че тази година най-добрият за живеене град бил София. Преди да успея да сдъвкам и изплюя “новината” с необоримия аргумент “телевизията умира и вече дори не измисля добре новините си”, всичко това беше повторено по друг канал. След ден бях в София и докато се тътрех в задръстването из булевардите край НДК, по радиото започнаха да нищят пак тази тема и “новината”. Уж музикално радио.

Вярно, че е чудо голямо. Предните две години “първа” била Варна, а аз не харесах последното си ходене до там, макар Варна да ми харесва от малък. За момент се зачудих как така са изпуснали поне една годинка да дадат на Пловдив — там става все по-задръстено и непоносимо по улиците. Може би трябва да си оставят лятото няколко пъти кофите пълни, че да настигнат София. И кучета да си завъдят, ама много, и да застроят всичките околни села. Да ги кръстят “квартали” и да вдигнат там “бизнес-паркове” и “молове”.

Но темата беше за друго. Оставям пренаселването и претъпкването на София — и без това има порода хора, които необяснимо защо се дразнят, щом се споменава този проблем. Не трябвало да се говори така, то в София имало работа, винаги имало място за още население и проблемът бил другаде — я в инфраструктура, я в нещо друго. Е, сега правят инфраструктура — честити задръствания години напред заради метрото, дано после има друго оправдание за гмежта. Макар че… някои хора казват, че след 10-15 години София ще е мъртвило. Оглозгана и захвърлена да си ближе порутените блокове. Има резон, може би. Но да оставим това, наистина.

За доброто живеене. София бил добър за живеене град. Объркали сте се — София е добър за работене град. Не за живеене. Разликата е огромна, ако не я виждате, може би гледате отвътре на това работо-живеене. И виждате само картината в рамката на офисния прозорец, в който един “добър за живеене град” се разраства и свети с всички неща, които никога няма да си купите, но знаете че са там, “в наличност”. Живеенето, обаче, не се интересува от наличности, а от действия. Ако нямаш време да идеш на Витоша, кел файда, че живееш в град “в подножието на планина”. Ако всяка вечер се връщаш уморен и достигаш само до дистанционното, какво от това, че има емнайсет театъра, още толкова кина и два пъти повече музеи? Какво ти пука, че има за децата ти забавления в Южния парк, когато живееш чак до Северния (примерно), а пък утре си отрано на работа?

Никакво значение няма, разбира се. Със същия успех София можеше да е построена насред пустиня. Важното за това “добро работене” в София не е Витоша, а е Витошка. Което ми носи следната мисъл — колко добре за софианци би било да се построят някъде на майната си бизнес-паркове, молове и търговски улици, да им се прокара отдолу метро и чисто и просто хората, които живеят, за да ходят на работа, да идат там. Нищо лично, разбира се, но е много неприятно да не мога да дишам, когато се прибирам в града си. Да не мога да дишам от мърсотия, да не мога да дишам и от стрес.

Наскоро на интервю за работа бях поразен от едно от откровенията на шефа. Отдавна престанах да ходя на такива интервюта, но човекът, който ни свърза, ме беше препоръчал, пък на мен ми беше казал да ида да видя все пак. Та стоя аз с нагласа почти до последния момент, че това не е точно типичното нашенско интервю и по-скоро аз трябва да ги одобря — хората и дейностите им. И изведнъж в разговора ми се казва “А, то парите не са основното, те не са важни, важно е какво правим, работата, която планираме.” А фирмата не е излязла на пазара и “се развива” вече много време на свои издръжки. “То ако е за пари — продължава с весел тон — има всякакви начини за печеленето им, по-важна е визията на фирмата ни”.

И после при обсъждането на заплатата следваше обяснение как трябвало първоначално аз да “инвестирам в себе си”, а после накрая пък можело и съдружие. Нямам думи. Значи парите не са важни — един вид “ние ходим на работа, защото сме работохолици, не че нещо друго”. За тия неща си има специалисти, които помагат. Най-стряскащото беше, че после разбрах, че въпросният човек е точно такъв специалист — даже е бил асистент на Краси в университета.

Вече не знам кое движи това “добро живеене” в София. Мислех, че са парите, но май не са. Самото работене е — пристрастяват се хората. Не го казвам с някакъв добър смисъл, имам предвид болестно пристрастяване.

Не искам такъв живот. Бих се пристрастил към бира с приятели или към салатка и ракийка, но към стоене на бюро, пътуване сам в кола в задръстване два пъти на ден, броене на дните с “днес свърших еди-колко си процента от работата за утре” — не, мерси!

Преди време говорихме с yyovkov за нещата, които харесвам в Троян. Той подхвърли, че за мен днес Троян е това, което е бил преди 20-тина години кварталът ми в София. И е прав. Колкото и тъпи анкети ли, проучвания ли, пресмятания ли да правят от медиите, наистина най-добрият за живеене град за мен ще си остане София. Но моята София не е метрото, не е бизнес-паркът, не е поредният самовлюбен кмет. А е усещане, което днес го намирам в Троян. Ще ми се някой ден то да се върне в София, но какво пък — няма значение, има толкова по-истински градове, по-неунищожени градове. Има Париж и Дъблин, Ню Йорк и о-в Реюнион. Или пък Троян. Има всякакви места, но когато човек е превзет от матрицата “кола-офис-прозорец-кола-телевизия-сън”, няма как да усети разликата.

Документите за проверка

Година шофьорски стаж и вече преживях първото си “спиране за проверка”. Тъй де — година за книжката, стажът е по-малко. Странно усещане беше в първия момент, като видях насочената към мен палка. Но не бях изобщо в никакво нарушение и не се притесних за наказания и подобни — реших, че е чисто и просто някаква катаджийска “тука има, тука нема” игра. Примерно кесят си някъде и броят червените коли и спират всеки, минаващ след двадесетата червена кола. И после същото в другата посока. Нали знаете откъде идват думичките “кука” и “ченге”? Куката и ченгелът са неща, които се закачват. Та така — стоиш си някъде и чакаш “да закачиш”. Майтапя се.

Спирам аз, а то се случва точно срещу общината на район “Сердика”. Май “Мария Луиза” №88 беше — е моята случка е в уличката, пряка на булеварда. Трябва да е “Клокотница”, в разбойническото 48-мо от другата страна на Новотела съм учил една година, а то май беше на “Клокотница”. Все едно, няма значение. Завивам надясно, след като вече почти час кръжа в района, за да намеря къде да паркирам — отивах в магазин за авточасти на “Козлодуй”, а там е “кон до коня, мила моя майно льо”.

Вика ми пичът така и така, добър ден, еди-какво си, проверка, столично не знам си какво, Владимиров май се представи, та дайте докюментити за проверка. Аз вече съм се бръкнал и почвам трансфера — книжка и талон на колата, а той чака и вадя нататък гражданска, преглед. Вика а талончето — давам му и моя талон. Откъдето и да ги гледа — таман са си.

Стоя си и аз като него разсеяно и той ми вика “Та, господин Праматаров, много ли беше спешен разговорът?” Гледам тъпо. Ама много. Нещо импулсивно ме човърка, че трябва да отговоря на въпроса, щото така трябва — някакъв казармен импулс требе да е. Ама целият ми останал ум се съпротивлява — ъъъ, какво ме питат, какви пет лева, какъв разговор…?

След вцепенението изведнъж се усмихвам много широко на господин полицая и викам “А, ама мислите, че съм говорил по телефон ли? Не съм говорил. А, ама мислите… а, не — тук отдясно имам някаква рана и нещо ме дразнеше и се потърквах…” И съм напълно убеден, че това е достатъчно обяснение — защото си беше чистата истина!

“Хехе — обръща се назад някъде — сърбяло го, чешел се… хехе, честен бе, честен, и-ии!” “Я, къде” Показвам му — отдясно пред ухото съм се кръцнал преди около месец и от бръсненето все не можеше да заздравее и изчезне и сега нарочно съм си пуснал няколкодневни бакенбарди, за да щадя това място. Точно там се пипнах без да се усетя, докато (явно за тях “най-нагло”) преминавайки гледах полицаите.

“Бе нищо ти нема бе” “Как да не си говорил” “Къде ти е телефонът” Беше в десния джоб на ризата ми — признавам, много удобно място за бързо скриване при проверка след разговор. Седя си в колата и се пуля — вдигнал съм телефона към вратата и му казвам на куката — “Ама той вътре си има история на обажданията, може ей-сега да ги проверим — не съм говорил, ама изобщо”.

Накрая ми върна тескеретата и ми вика че айде нема нищо и да си ходя. А аз разбира се, че не съм си и помислял, че “има нещо” и затова продължавам да гледам с невярваща усмивка. И му викам “Ама вие верно ли…” — като имах предвид “Ама вие верно ли си помислихте, че говоря по телефон, и то че ще говоря, след като съм ви видял още на кръстовището и докато ви гледам и минавам край вас с 15 км/ч?” Но толкова бях шашнат от причината за проверката, че само повторих още един-два пъти “Ама верно ли…?” А той, моля ти се, ми отговяра “Да бе да, пускаме те.” Естествено, че ще ме пускате, аз не на това ви се учудвах. :)

Тъпо ми стана, защото в разгара на “обвинението”, като вадех телефона си, почна да ми прилага разни евтини психо-трикове. “Защо трепериш, а” — един вид, като си невинен, що се разтрепери, а, ‘фанах ли те с’а? Отговарям му веднага “Ми щото ме стресна, бе”.

Нищо против полицията да си върши работата, разбирай да следи за нарушенията и да ги наказва и предотвратява и т.н. Ама това да се забиеш навътре в ниско натоварена пряка и да причакваш е друго. Да идат двайсет метра встрани, на самата “Мария Луиза” — там всеки десети кара с джиесем до ухото. И това е най-малкото. Да вземат да изпонавдигат всичките коли, дето бяха спрели на тая уличка в местата, забранени за паркиране. Да вдигнат колите из цяла София, паркирали неправилно — то човек не може да се движи в тоя град, защото властта е решила да се бори с неправилното паркиране чрез идиотската платена “синя зона”. Да спират такситата и маршрутките, които карат като ненормални. Толкова каране досега и не съм видял да спрат и накажат шофьор на автобус, примерно.

Така че да ми е честито сефтето и ако има занапред, все такива безмислени, заблудени и неопасни случаи да са. ;)

Места и мигове

В Студентски град след доста време и то сам. Странно е да вървиш по същите улици, да подминаваш същите блокове и накаря да сядаш в едно от същите кафенета, а нищо да не ти е познато. Е, или може би почти нищо. Нищо от ориентирите, нищо от разбитите тротоари и от празните междублокови паркинги. С тук-там паркирани коли и по няколко невървящи трошки навсякъде. Когато преди години излизахме от компютърен клуб с Юнуз и Емо, след поредната “нощна” и се майтапехме, че трябва да пренастроим преценките, защото в риъллайф-а пешеходците ги газят, за разлика от тези в Midtown Madness, хич не съм си и представял, че ще ми се наложи да обикалям почти час из квартала, търсейки място за паркиране. Даже не толкова място за паркиране, колкото пространство за оцеляване в движението.

“Грошъ” си е почти същото местенце, макар навремето да не ни е било от любимите. И може би и днес днешните мами, татковци и техните колеги наричат градинката тук “Стоте майки”. Макар градинката да е малко по-“облагородена” някак и появилото се навремето лъскарско заведение да работи с пълна пара от другата страна. Може би и пералнята отсреща си стои, евентуално с нови перални машини, след като старите са уморени от котления камък, за който ни облъчват в рекламите. Поправка — няма пералня, вече е фитнес. Хлапетата из блоковете със сигурност са други, сигурно и учат други неща. Със сигурност вече са и малцинство, като гледам избучаващите черни беемвета наоколо. Но все пак… ако има някакво значение, мястото би трябвало да е същото, нали?

В отсрещното кафене говорих за последен път с Венци, на пейките пред него при пързалките за последен път съм сядал с Ийори, докато Мишо още беше малък и си играеше из градинката. Днес вече е гимназист и всичко това може лесно да ме накара да се чувствам поне малко поостарял. А не би трябвало — нали мястото си е същото и съм тук. Какво е едно пренаселване и комерсиализиране на Студентски на фона на Вечността? Както би казал с лека усмивка някой медиавист.

Всъщност това са неактуални въпроси. Местата са и във времето, както и миговете са в пространството. Ако можехме да мислим двете заедно, нямаше да изпадаме в такива неактуалности. Но не можем и в това е леко смешната ни патетичност. Припознавана като отчаяно лигавене с малко носталгия и доста объркване. А всъщност всичко е смешно, смешно в приятния смисъл. Защото как ли ще се чувствам, ако дойда тук след още 5-6 години…? А сигурно има доста хора, които са преживели тези 5-6 или 10 години точно тук и за тях променливото и странно комфортно-некомфортното е другаде.

Е, поне всички мрежи наоколо са заключени и имам време със себе си и без нет, за да пиша това. Такива места опровергават микроблоговете, “актуалното писане” в блоговете и форумното тролене. Които иначе ни завладяват. Е, за радост мен успява да ме изкуши само първото. Та защо ми е да ходя вдън планина, за да съм “сам”, като мога да дойда до Студентски и два часа да съм сам, с част от мен, останала тук и променила се — чужда, нейна си, но все пак позната.

След това — среща с Велин, разговори за коли, фотография, култови сериали и накрая — към час шофиране към вкъщи. В тъмното, на фарове — сам с Metallica, DIO, Scorpions от радиото. Имах чувството, че чак и на колата й беше кеф да кара с rock из нощна София.

На 33 и в стъпките на болярите

Един от най-страхотните ми рождени дни, със сигурност най-готиният ден наскоро. Може би заради звънливия щастлив смях на сина ми и разтапящите се пред него усмивки на мен и жена ми. Може би заради странната смесица от магията на недооцененото ни, но славно минало в краката ми, тъпчещи Царевец и постоянното ми стряскане от бутафорно укрепване и дострояване на руините с бетон, арматура, пластмаси и кабели на декоративното осветление. Може би от това, че няколко човека ми се обадиха и ме ободриха с поздравления. Може би от това, че карах колата общо няколко часа, включително в пиковия час на Търново. Голям купон е движението там, между другото — представете си задръстване, ама с баири и нанадолнища. И преди съм казвал, че обичам баирите и не вирея на равно. Но все си мислех, че всичко си има граници. ;)

Последните дни бяха кофти. Последните месеци не бяха цвете чак за мирисане. Всъщност глупости говоря — всичко около мен лека-полека става все по-добре, просто не е “добре” според някои външни критерии. Какво имам предвид — ами много неща са, но само за пример — имам много време за сина и семейството си, и понеже ми трябва за тях, го използвам, но пък нямам хич много време за докторантурата и особено за бюрокрацията там, дори и само да присъствам на заседания. И ето — нещата се нареждат, но все ме юркат да ходя и слушам административни неща, все ме юркат да пиша текстове и да си вземам изпитите. А аз 1) нямам цялото време на света, не съм студент ерген и 2) когато ме юркат, не работя. И преди съм имал проблем с това, явно хората все решават, че като юркат някого, го “стимулират” и му “помагат да развие потенциала си”. При някои действа, но при мен има обратен ефект. Да ми се каже “колко време ще ти отнеме да направиш това и това” е начин да ме откажат. Колко ми е отнело ще знам, когато го направя. А някои подхождат по обратния начин. Все едно.

Сутринта решихме да идем с колата някъде. Първата идея беше да идем заедно за храна от детската кухня, дотук нищо необичайно. После решихме да се разходим до Ловеч. Аз се ентусиазирах много, защото си представях как ще заведем Светко на кино в Ловеч, за първи път на кино. Но Краси не знаеше дали има останал киносалон там — навремето е имало, но днес… Така и не разбрахме, защото докато се чудехме, преди Ловеч свърнахме на изток към Велико Търново.

Пътят към Варна е ужасен. И брат ми каза така, когато наскоро минаха да ни видят. Всеки кара като луд по тоя път. И колкото повече се доближаваш до Варна, толкова по-лудо става движението. От София до разклона за Ловеч — по пътя, който познавам — има ненормалници, но не са чак много. По пътя за морето обаче като че ли нещо ги събира, като че ли под пътя върви голям магнит и събира всякакви боклуци в коли от наоколо, като стружки.

Ядосах се на няколко пъти, а не трябва. На два-три пъти при поредното очевидно рисковано изпреварване от някакъв “бързащ” давах в началото плавно газ — за да видя дали поне малко ще се стресне, мулето му с муле. Бързо намалявах, разбира се. На два пъти отбивах вдясно на аварийни, за да пусна завтеклата се колона бързаци, на които явно 80-90 км/ч са прекалено бавно за първокласен път. Да не говорим за многото засичания на висока скорост, двойни изпреварвания и най-омразното нещо на света — святкане на къси-дълги в огледалото и tailgating, при това при скорост около или леко над ограничението.

—-

Царевец

Във Велико Търново съм ходил май общо два пъти досега, като изключим още един-два пъти преминаване с рейс от морето. Като малък с нашите съм ходил на Царевец. Вторият път е, когато женихме Сашо и Ема. Навремето си спомням, че имаше доста чичковци, които дялкаха разни камъни. Явно реставрацията е била все още актуална. Не помня почти нищо, освен че беше много впечатляващо, че докато търсехме къде да паркираме, в далечината се извисяваха някакви крепостни стени и ръмеше дъжд. Църквата на върха не беше довършена, а аз бях най-силно очарован от бойниците.

Сега беше много по-различно, но сигурно е било подобно за Светлин. Изкачи целия хълм, влезе в цървата горе и после обходи и уличките край двореца и надолу. На два пъти си поиска гуши, но ни уйдиса на акъла да изкара цяла разходка без носене. Ние се уморихме, а той щурееше наоколо, сочеше с пръстче и викаше “гояаааам замък”. Говореше ни всякакви неща и всичко беше на място, не бебешко. На две годинки и половина вече говори страхотно. Добре, че беше той, иначе неуредиците и прокрадващият се кич на историческите хълмове щяха да ни развалят настроението.

Например тъпо е навсякъде да е хем достроено, хем с различни материали, хем където не се знае как е било, да е леко “фантазе”. Вярно, че много бързо след Освобождението всичките ни оцелели стари крепости са доразрушени и забравени, но не е оправдано само и само за да има туристи да се строят кули с бетонни плочи и колони, при това виждащи се. Никой не може да ме убеди, че калдъръмите, по които са препускали коне, са били такива — с разместени и разбити камъни, заляти в основата си с бетон, за да не мърдат. По такава настилка даже посетителите днес стъпват внимателно, за да не счупят крак — представете си кон, който си запазва краката по такава настилка.

Нещо друго — обезопасителните ограждения и парапети. Няма ги. Наскоро се оправдаваха по телевизията, че това било археологически паметник и не можело да се разваля визията с поставяне на парапети. Абе тия луди ли са или само се правят? Визията, а? Ами навесите тук-там и по средата заведението с цветните чадърчета, те “вписват ли се във визията”? Ами тия зелените камбани, дето са заради спектакъла май, и те ли са в унисон с археологическото? Ами безбройните лампи из руините, монтирани на не съвсем “скрити” места? Ами кабелите и тръбите, които на места съвсем нангажиращо си пресичат пътеките? Имаше и един автомобил, пакрикан край църквата, май на художника, който там си продаваше графиките — и той “визуално унисонно”.

А опасни места има много, не се майтапя. Най-нормалното е да се постави ненабиваща се на очи, но здрава и сигурна защита за хората. Навсякъде така се прави, никой не се оправдава с “визията”, щом става дума за безопасност.

В “църквата” не дават да се снима, ако не си платиш отделна такса. Явно защото великите творби вътре са прекалено гениални и в същото време скъпи, иначе не си го обяснявам. Църквата е изцяло реконструкция, доколкото знам е “свободно разсъждение на тема” и вътрешността й също е измисляна. Ако не се лъжа, оригинални са само основите й. Но е друго да има “старини” на баира — след като преди век — век и половина си порутваме и без това малкото оцеляло от крепостите за нови строежи и потрошаваме камъните за чакъл за железопътните линии и мраморите стриваме за хоросан, днес вече е модерно да правим “възстановки”. Нищо лошо. Навремето не са мислели за тези “старини” по същия начин, както днес. Днес е ценно друго. Но нека все пак поне не се виждат бетонните плочи, че за смях ставаме…

Чудих се дали и на кого да се обадя. В Търново познавам Ема и Сашо, но те рядко са там, а и като са там, не са в града, а наблизо. Наскоро минаха да ни видят, щеше да е готино да “върнем” гостито, но остана за друг път. Единственият друг, когото можех да потърся, е Бого Шопов. Щеше да е готино да обсъдим над чаши с бира всякакви неща, включително метъл, авторско право и пиратска партия. Но нямаше да има никакво време и не се обадих на никого.

На връщане пак оцеляхме в трафика на лудите и понеже Светко пак по някое време заспа, решихме да не спираме и направо да се приберем. Странното с крайпътните местенца за почивка е, че докато успееш да разгледаш и да решиш дали ти допада или не и вече си го отминал. А за следващото още нямаш мнение и не можеш да спреш предварително. Е, вариант е да спираме на всяка чешмичка и всяко кръчме, докато си изберем някое, но така май си е уморително.

Мен малко ме болеше главата към края на пътуването. Основната причина е в идиотите, които успяха да ме ядосат на един-два пъти. Но и климатикът има пръст — трябва да запомня при по-дълъг път да затварям духалките пред мен или поне да ги насочвам встрани. Готино е вън да е жега, а вътре да ти вее хлад леко в лицето, но прекаленото е зле за главобола.

—-

После паркирахме колата и ядохме шопска салата и пържени картофки, тоест Светли основно ги яде. Аз пих бира за мое си здраве, а на всички препоръчвам заради нечовешки бавното обслужване да избягват пицарията на центъра на Троян, тази точно срещу пощата.

Вкъщи имахме вечеря и много детски занимавки с бишкотената торта с крем, търсене на свещи, снимки, бенгалски огън, подаръчета, разпиляване и събиране на цяла кутийка кибрит, бъркане с пръсти в тортата. Какво ли не. Отворих едно отдавна залежаващо магарешко мляко и пих от него. И Краси пи малко, с нея пи и бебето. Досега сме го пазили от такива гуляи, но вече е по-голямо и една глътка мама може да си позволи. Виното на нас ни хареса, а то как го е усетило ще го питаме през декември. А, и Светко пи — водичка в чаша. Вече започна да казва “вода” вместо така сладкото “дува”. Както спря да ми казва на мен “тита”. Расте, милият.

И той, и аз… 33 — така добре помня времето, когато и 25 ми се струваше ужасно “средна възраст”. После трябваше да се “примиря” с 30-така, а сега и това ми идва до главата… Всъщност няма значение, това са само някакви си числа. Статистика за енергото, НОИ и полицията. Истински важното е как и на каква възраст се чувствам. От какво се засмивам, кое ме ядосва, кое не мога да търпя и без кое не мога. Всичко друго са подробности за тези, които им обръщат внимание. :) Честит рожден ден и на вас!

Неразказани притчи 01

— Та какво за блогърите?

— Блогъри не са всички, които имат блог, а тези, които ти четеш. Да си блогър не е професия, а ситуационност, позиция.

— Кое “ти”?

— Аз.

— Ами аз?

— Това е друго “ти”. Блог — и от двете страни променливи. Комбинациите са безброй.

— Е, има отличими позиции…

— Но те са неотличими помежду си, особено ако са актуални, пък не си ги забелязал сам.

— Често срещано…

— Да, викат му конформизъм.

— И все пак, “блогър” е човек с блог.

— Добре, може. Не споря за думичката. Казвам само за позицията и съпричастността.

— А, значи все пак трябва и да те четат?

— Не че чак трябва. Но, как беше, ако един блог е написан в гората и никой не го е чел, значи ли, че съчката се е счупила… Няма значение.

— Изпадаме в подробности…

— Така е. Наздраве!

Отворете мрежата!

Вкъщи няма интернет — спрял съм нашия достъп, за да не го плащам излишно, докато сме в Троян. Ползвах свободна точка на съсед, най-вероятно. Но днес не работи. Отивам до СУ по работа — в двора няма безжичен. Просолвутата “мрежа” на университета всъщност май е само вътрешна кабелна и ограничена безжична. Сложили са тук-там киоски и това е. Безжичен достъп няма. Няма начин човек да иде със своята си машинка и да достъпи университетски учебни ресурси, какво да говорим пък за достъп до външния уеб.

Да не говорим, че то кой всъщност ползва уеб-киоски? В днешни дни, и то в България? Ами никой — и показателно е, че половината от киоските в СУ не работели. Инцидентно сигурно се налага на някого, ако няма начин да се върже по друг начин, а и сигурно тези киоски са с крайно орязан достъп, по стар познат властови принцип.

Сядам във второ кафене и след като ми донасят поръчката, момчето ми казва с извинение, че в момента нямат връзка, да имам предвид. Страхотно. Да не би гръм да е ударил целия софийски център? И защо хората не пускат свободен достъп през безжичните си рутери?

Някой ще им “открадне” нещо? Няма как, освен ако нарочно не са пуснали навън нещо от машините си, ама едва ли.

Някой ще върши нещо “неправилно” и после ще ги обвинят тях? Може и така да си мислят, ако слушат полицейщините в публичността, истериите по “пиратство”, авторси права, “ограбване” и тем подобни.

Някой ще им използва трафика и ще им го “изхаби” или ще им забави връзката? Ако човек е на фиксиран трафик на месец, донякъде е оправдано, но масово се използва достъп с неограничен трафик. А връзката какво толкова ще я забави моят достъп до месинджър, малко поща и малко уеб? Изобщо някой от “заключващите” има ли представа колко нищожно малко трафик е това?

Да, ако закача да тегля торенти, може и да им забавя връзката и да им заема сесиите. Но никой не казва да ми дават пълен достъп до канала си. Съвсем лесно се настройват рутерите да ограничават такива неща. Поне по-читавите рутери — а като гледам оставените по подразбиране служебни идентификатори на точките, масово става дума за достатъчно “яки” рутери.

Наскоро четох за една много добра инициатива — проектът OpenNET, представен от krassyo. Идеята е точно това, което аз наричам “правилно” — отваряте си рутерите за свободен достъп, като разумно ограничавате трафика на свързващите се, за да няма никакви грижи за “открадване”, “задръстване” и “забавяне” и поставяте идентификатор “OpenNET”, за да знаят хората, че съвсем официално това е свободна точка и да я ползват.

Масово и в заведенията с лепенки на витрините “Wi-Fi” достъпът е с парола или ако не е, то е отчайващо бавен. Срещал съм и орязан зверски с прокси, което често през уеб те подсеща и предупреждава, че ползавш еди-какво си от еди-коя си фирма или кафене. Защо? За да е сигурно, че връзката ще се ползва само от клиенти? Добре, и защо? Какво ми пречи да си взема едно кафе и да го ближа два часа, както ще правя сега? Много по-добре и за мен, и за заведението ще е, ако достъпът е свободен и мога да си свърша работата на близката пейка в парка. И после така и така, когато ожаднея или огладнея, ще вляза да си взема нещо. Нещо повече — ако знам, че там има свободен достъп, ще ходя по-често на въпросната пейка и съответно по-често ще сядам в кафенето — най-малкото ще ми е все пред очите, а от това по-добра реклама здраве му кажи.

Грешката е в това, че интернет-достъпът се мисли като добавка, като лукс към нещо друго — в случая пиенето на кафе. А за все повече хора е точно обратното — кафето е добавка към порцията интернет. Докато не разберат това фирмаджиите, няма да прокопсат. Докато не разберат това и професорите, училищата им няма да прокопсат. Защото днес не учебникът на еди-кого си е по-важен, а търсенето на ресурси по специалността в уеб — второстепенно, а е точно обратното. Учебниците и статиите на отделни локални академични “явления” са само допълнение към големите научни изследвания в областта, достъпни в мрежата. Докато не разберат това и отделните потребители на домашен интернет, няма да прокопсат — защото когато отидат някъде и видят, че наоколо всички точки са заключени, това значи, че много други хора са с тяхното ограничено мислене.

Ако няма да гласувате — не гласувайте!

Няма да убеждавам никого, не искам и обратна реакция. Дълго време нарочно не пишех нищо, докато валеше цялата агитационна помия наоколо, даже и из блоговете. Искам само да призова всеки да наложи сам на себе си искреното си разбиране и ако е бил решил да не гласува, наистина да остане вкъщи, да иде за риба или да си пусне филм.

Ако няма да гласувате — не гласувайте! И не позволявайте да ви карат да се срамувате от това.

Защото не търговията с гласове е неморална и срамна, срамно е празното агитиране, което малко или повече заразява всеки от нас вече седмици наред. Било “важно”, било “дълг”, сега бил шансът, който не гласувал нямал право да се оплаква… абе я…!

Тези дни Юнуз ме пита наживо дали ще гласувам и изведнъж нещо ми прещрака. Както говорехме по нашенски си сериозно за политика, култура, социални нагласи и подобни, в един момент като че ли ме удари мокър парцал. Дали ще гласувам? Ами въпреки всичко, точно в последните седмици и особено дни бях започнал да се чудя дали наистина не е добре да взема да ида да гласувам. Сякаш някакъв глас ми нашепваше постоянно какво да мисля и лека-полека и неусетно ми промиваше мозъка. Да, гласът на предизборната агитация, майсторски смазан с инструментите на медийната пропаганда. Какво се беше случило — спрях да пиша (и) заради всеобщата шумотевица наоколо, но без писането нямах гласа си, истинския си глас, не този, дето се “пуска”. На този фон с досада изчаквах да минат рекламните клипове на партиите и предизборните диспути в очакване на някое смешно филмче или детски сериал за бебо. Усетих се, че изведнъж знам кои са хората, кои са партиите, даже разбрах резултатите от евроизборите… В началото се дразнех и забелязвах противоречия и неточности, но после като че ли преминах в режим “избор” и всички станаха просто неща, от които трябва да избера едно… “Трябва”…

Затова ако ще гласувате заради кампанията — моля ви, недейте! Не гласувайте, ако е нямало да гласувате преди клиповете, преди концертите, преди плакатите и балоните, преди обещанията и скандалите, преди доганизацията, преди янеянев, преди “костов го направи”, изобщо преди цялата тая помия! Която щеше да бъде увлекателна, ако беше събрана в час и половина политически екшън, но наживо си е тегава и тъпа.

—-

Някои приятели ще гласуват и не искам да ги обидя. Нямам нищо против искрената позиция в защита на партия и политик — напротив, възхищавам се на всичко искрено. Това, за което искам да кажа, няма общо с личното и искреното. Става дума за заразното лицемерие. Когато си в него, можеш дори и да си искрен… лицемерно. И това е отвратително. Отвратително е политическото да е само по избори. И да се разпознава по кампанийността си.

Изобщо българското политическо мислене е много ограничено и преди избори това става видимо и много ясно отчетливо. Когато кастата на политиците и верните им зомбирани фенове влизат в нов цикъл на манийност. Зная, че точно тези (а всъщност и предните) общи парламентарни избори се подготвят под призива народът да разкара от властта комунистите и политическата пирамида на Доган. Много е лесно в тази схема всеки, който призовава към негласуване веднага да бъде посочен с пръст и обвинен в негласна подкрепа на комунистите и Доган. Лесно е, но не е правилно. Не съм комунист и не искам да ме управляват лидери-диктатори. От това не следва автоматично, че трябва да гласувам.

—-

Троян е жив, но спокоен град, някак бавен и без-стресов. Но тъкмо дойдохме тук и се започна — всяка вечер концерти, всеки ден листовки на площада, всеки пазарен ден глашатаи на пазара, всяко второ кафене — щаб. Малко много ми дойде. Може би в тарапаната на София не съм забелязвал тия неща, не знам. Може и наистина точно преди тия избори натягането да е било по-силно. Но е гадно, откъдето и да го погледнеш.

Разпънали палатки, в които цял ден киснат ученици и раздават листовки ли, знам ли. Момичета в ранния тийн, с видима възраст под тази за гласуване, облечени в съответните на партията тениски и чантички през рамо, та да им се открояват от презрамката гърдите. Момчета с наръчи листовки и заразяващ ентусиазъм, подаващи с усмивка и кимане с глава на минувачите поредната “истина”. Чичковци на оживен тротоар с широкополи шапки и потни ризи, размятащи някакви позиви с изкрещяване “Волен Сидеров, госине, ето да спрем доганизацята, за България!” Чак ме наплю един такъв. Кафенета, облепени с плакати. Преди знаех, че почти всяко заведение или магазин в София беше задължително с плакат или календар с бате Бойко — беше нещо като част от града. Винаги съм се чудел как е успял да плати или изнуди чак всичките заведения и магазинчета да му лепнат грозната мутра. И сега плъзнаха плакатите. Едно кафене в центъра — направо “щаб на РЗС”. Не можеш да разбереш работи ли, не работи ли… Цялото в плакати, Яне мета лапа отвсякъде — да те е страх да влезеш, че и кафе да ти се отпие. Някакъв чичка седнал в кафене до баничарницата с компания и току се провикне яко “Сини!” и се хилят нещо. Голям купон, няма що. Май съм го виждал въпросния в някой от дебатите по телевизията, явно е нова (но стара) синя надежда.

Площадът е пълен с балони на “Лидер” и “Синята коалиция”. Там са, защото там майките водят децата си — там щъкат цял ден от най-малките в количките, през едва проходилите, до по-големите, които на велосипедите си обикалят пешеходната зона и се радват на ваканцията. Балоните бяха за децата, разбира се. Нарочно ги раздават там, за да ги видят децата и да няма как да не ги вземеш. И децата си играят с тях. Защото са балончета. И вие сте се радвали на балони като бебета, какво се правите. Даже вкъщи сега си имаме два балона на “Лидер” и малкият им се радва. Такива са се паднали. Не знае, че са политическа агитация, даже не знае какво е политика, но им се радва, защото са балончета. А той обича балончетата.

Минавам наблизо и плъзват някакви хлапета. “Видима възраст”, както казват другарите милиционери, към 6-7 години. Първолаци. Носят някакви неща и претичват между хората. В последния момент учуден виждам как едно момиченце ми бута в ръцете брошура на “Лидер” и ми рецитира “Ето, господине, заповядайте на нашия концерт, да подкрепите нашите кандидати за…” И в тоя момент аз с ококорени очи вдигам длан към нея, подобно на Яне Янев и отминавам. Стреснат, трогнат… разочарован.

Поне децата не можахте ли да се стърпите да не намесвате? Или “всичко е позволено”?

За глупостите по телевизията ви прощавам. И без това трябва да се взема в ръце и да престана да гледам телевизия. Агитацията на всяка цена и натиска “гласувайте” към възрастните също е долен номер, но халал да е. Ама тая безсрамната агитация на деца и използването им в кампаниите… Поне малко срама нямате ли?

Утре (вече днес) няма да гласувам.

Размисли и манастири

Днес, в деня за “размисъл” преди поредните безмислени, но пък доволно истерични “избори” се качихме на Рошко и отскочихме до Орешака. Светли беше на върха на щастието пак да “каа коуа”, а и досега е влизал само няколко пъти в черква, все с някакъв повод и може би беше позабравил.

Пътят е сравнително добър и се кара удобно и приятно. Разбира се, при нормална скорост. Това е типичен пример за отсечка, в която ограниченията за скоростта със знаци са си съвсем адекватни на пътя. Ако някой опита да поддържа 100 на такова място, ще има проблем, но ще си е негов — на такова място се кара спокойно и с удоволствие. То така трябва да е навсякъде и винаги, но нейсе. ;) Пътят за кратко е между табели за край на населени места, а и оттам минава градският рейс до манастира, така че е пътуване за почивка, а не за надбягване.

Когато минавах оттам сам, на път за среща с Велин в Априлци, карах със спуснати стъкла и още по-бавно, за да се насладя на мястото. Но днес бяхме с климатик и изолирани от звуците, миризмите и полъха отвън.

Светко очарован тичаше из двора на манастира горе, минаваше през сводестия вход и казваше “айде пиез туелчето”, оглеждаше всичко, щъкаше и се смееше. Много жизнеутвърждаващо е да видиш как малко дете притичва в притихналата църква, за да види “картинката” в другия край. Как със светещ поглед разглежда всичко и вдига очи нагоре, към купола в далечината. Как иска да си запали свещичка “долу”, явно защото там си му е според ръста и “при него”. И когато му се казва, че не трябва там, а ние ще му покажем къде се оставя свещичката горе, се цупи на нелогичната и неудобна практика. И наистина — какво изобщо значи някакво си суеверие, че долу се слагало за мъртвите, а горе за живите и че в църквата се пазела гробовна тишина, и че задължително трябва човек да се кръсти… и все подобни глупости. Ако искате да видите зародиша на истинската и естествено чиста вяра, вижте как дете възприема досега на възрастните с “вярата” им. Много повече вяра, много повече Бог и много повече всичко има в това бебето да извика от радост, да се усмихне и да посочи някой интересен чичко, нарисуван на тавана или да гледа с очарование пламъчетата на свещичките, мъждукащи в полутъмните коридори. Отколкото всички възрастни, во главе с политиците на деня, да влязат в “Св. Ал. Невски”, за да “отбият номера” и да покажат на света светското си и да градят политика и добро отношение към конформизма и посредствеността си.

Тичахме после и по стълбичките, опитвахме да отваряме заключени врати, поседнахме на масичка край парапета. Ние искахме да го заведем до музея скривалище на Левски, но на втория етаж имаше кръщене и много хора бяха запушили стълбите. Нищо, друг път.

Преди тръгване поседнахме в кръчмето край реката. Може би за първи път от много, много време можехме двамата с Краси да поседим навън, да пием коли и да хапваме. Само моята “бира с кафе” липсваше, но пък нали съм шофьор. Светли все пак пообиколи и там, но повечето време стоя на столчето си и ядеше с виличката си. “Заенно”, както все казва. И се ухилва щастлив. Какъв по-добър “размисъл” от това?…