Category Archives: Uncategorized

За политиката и други нарушения

С наближаването на поредните избори политиканската истерия набира сили. Не че някои развития не са ми интересни и на мен, просто не се вживявам, защото точно вживяването в политиканстването е това, което ни мори. Живеем в страна, в която почти всеки разбира от политика, но почти никой не мисли политиката извън-изборно. България е страна с огромен брой политикани и ужасяващо малко граждани. Разликата? Едните се занимават с “промяната”, а другите правят променянето.

Днес, докато с едно око пазех бебо да не се изкатери на прекалено опасно място и котаракът да не докопа нещо месно и с другото око надзиравах манджата на малкия, която къкреше на котлона, вниманието ми беше привлечено от странен шум отвън. По принцип до седмия етаж достигат членоразделни малко от нещата от долу, но този път наострих уши, а и репликите на висок глас нямаше как да не чуя. Ставаше дума за неправомерно паркиране и ремонтиране на коли в междублоковата градинка.

Вярно, градинката е по-коректно да се нарича само “междублоково пространство”, защото е градинка само на документи (предполагам), иначе де факто от около година все по-усилено се експлоатира като свободен паркинг. Но не това е важно. Важни са принципите. Градинките са си градинки, независимо как изглеждат или колко лошо нарочно (не) се грижат от общината за тях. Алеите са си алеи и са за свободно движение на хора. И изобщо не са за автомобили, много се извинявам.

Преди месеци чух шум от оксижени долу и се загледах — някакви хора бяха докарали камион с контейнер и с оксижен изрязваха старите люлки, катерушките и пейките. По-точно изрязваха останките им. Помня като малък, точно на същата градинка, как нашите ме водеха и играех дълги часове. Пясъчникът кипеше от архитектурни напъни, за пързалката се чакаше отегчително дълго, а най-любими ми бяха люлките. Едната леко поскърцваше и баща ми казваше, че пак големите са се люляли прави на тях и са стъпвали с обувки на седалките и едната е започнала да се изкривява, затова скърца. Това беше, когато съм бил на 4-5 години някъде.

Та изрязаха останките и се зарадвах, мислех, че са тръгнали да ремонтират най-накрая. Да видиш някой да върши работа в квартал, далеч от телевизионните камери на “Московска” си е нахъсващо. Да, ама не. Оказа се, че са си разчиствали, за да си паркират колите. Последно вече има някъде между 10 и 15 автомобила привечер.

В махалата има платени паркинги. Вижда се, че са пълни под половината от капацитета си. Тоест има къде да се паркират колите — ама друго си е да си я паркираш до блока, в градинката, нали? То и безплатно е. Нищо, че е фул на фраш вече навсякъде. Как така ще плащаш, я на някоя обрасла алея или в тревната площ! Тъпанари…

Подслушаният спор днес беше между един от най-наперените, който още отпреди показно си паркираше тойотата не на алея, а направо в тревата. Зимата си спомням как като извеждах Светли, отидох там край коловозите от колата му, за да намеря чист сняг и бебето да се радва. Около мястото, където си тропва старата джипка, се виждаха разни омаслени парцали и всякакви боклуци. Та същият този обясняваше на една баба и на мацката от общината, която явно беше дошла по сигнал, че не трябвало да го занимават с такива глупости, защото…

Първо, защото това не било градинка. “Като е градинка, къде са ви пейките?” Второ, защото той си бил плащал данъците и затова имал права. “Аз съм си платил пътен данък, затова имам право да паркирам!” И трето, защото навсякъде било пълно с коли и не можело да се паркира и трябвало не него да го занимават с глоби, ами общината да вземе да се стегне и да му намери къде да си паркира безплатно, а-ма-ха!

Първо, градинката си е градинка, дори и да няма пейки. Дори и да са изпочупени и изкорубени и нарочно откраднати, за да се припознава по-лесно мястото като запустяващо. Няма значение дали има пейки, дали работят люлките и дали е чисто или мръсно — щом нещо е отделено с бордюр, има трева и паркови алеи, значи автомобилът ти няма никакво място там! Нещо повече — щом като това е място, на което (макар и все по-рядко) играят деца и родители разхождат бебетата си, значи хич не трябва и да се замисляш да паркираш там!

Второ, пътният данък е за пътищата. Не е за парковете и градинките. Като си си платил винетка, значи имаш право навсякъде да паркираш и навсякъде да си ремонтираш колата, така ли? Ама и у нас ли можеш да влезеш? Я паркирай в двора на кмета, да те видим (примерно, де). Който не може да прави разлика между път и парк, да отива сам да си връща книжката и да заляга над листовките!

Трето, това, че в града има все по-малко място за паркиране го знаем всички. Все пак и аз съм шофьор, най-малкото. Но не може като има опашка за тоалетната, да опикаваш коридорите, нали? Или си намери място на пътя (кое е път и къде се паркира — справка в ЗДвП и ППЗДвП), или си плати в някой от многобройните полупразни паркинги наоколо. Нагласата “ама как точно яз че се прекарвам с плащане, а Вуте че си паркира пред блоко” не сработва — или на разрешено за паркиране място на пътя, или в паркинг! Иначе си в нарушение, а то съвсем правилно се санкционира.

—-

В същата тази градинка се сетих как преди седмица-две с Краси разхождахме Светли и решихме да си поиграем на едно по-широко място на топка. Бебо се стрелка след малката топка с Макуин, а аз извадих фотоапарата и го снимам. После снимах с камерата и престанах да следя шумовете наоколо. Изведнъж, докато се щураме около един бял мерцедес, някакъв чичка идва и много загрижено ми казва да съм бил внимавал, да прибера детето, щото ще изкарва колата… Опулих се, кипна ми. Моето дете, което точно тук и сега е щастливо в играта си, да трябва да се съобразява с неговия мерцедес, да трябва да спираме играта и с рев да го дърпаме настрани, за да може поредният тъпанар да си разкарва бричката през градинката? Казах му, колкото можех спокойно “Ами излезте от другата страна”. Точно пред него беше бордюрът на края на градинката. “Високо е оттам”. Стоя и не вярвам. “А вие знаете ли изобщо какво е това?” — и посочвам с разперени ръце градинката. “Не ме интересува, оплачете се на общината!”. И влезе, влезе и жената с него и тръгнаха с колата през площадката. Аз отклоних вниманието на детето към нещо друго и го дръпнах настрани. Но преди това с всичката неприязън, на която бях способен, им казах, че са идиоти и им пожелавам така да се отнасят и с техните деца или внуци. Знам, това беше лошо. Но бях обиден и безсилен.

—-

А днес една баба явно извикала инспекторка от общината и мадамата дошла да запише номерата на колите. Затова въпросният се разправяше с нея и се караше и с двете. Живее на първия етаж и гледа постоянно от балкона си двете коли, които паркира там. Даже лампа с датчик е сложил, да си ги следи нощем като минава някой, типично “по соц”.

Нямам никаква идея как ще продължи историята на нашата градинка и детската площадка в нея. Ще ми се да се възстанови и заживее наново цялата, не само като детска площадка, а и тревните площи наоколо й да се поддържат и да не се разриват в коловози и масла.

Но в едно съм сигурен — поне някакво начало е дадено. И затова съм доволен.

Доволен съм, защото явно има хора, които приемат присърце идеята, че не е чак толкова важно за кого ще гласуваш, не е важно дали твоят най-харесван пореден политик ще спечели гласове, престиж или медийни изяви. Важното е какво ти, да, ти самият вършиш всеки ден за общността си. Не за държавата, не за световния мир или пък за планетарната екология. Какво вършиш ежедневно за малката си общност, своята общност. Хората, с които общуваш. Дали газиш тревата, дали си хвърляш фаса, дали паркираш неправилно, дали отнемаш предимство. И дали с всичко това даваш правилния пример на другите.

—-

И още нещо. Хубаво, изборите са важни, ала-бала. Но замислете се сериозно върху нещо друго — колкото и несъвършени да са, закони все пак има. Има и неписани правила и всякакви комбинации между двете. От друга страна, всеки носи преценката, с която да различава кое постъпване е правилно и кое — не. Кое тогава е по-ценно за обществото — кой колко процента ще спечели, за да върти бизнес и да прави пари с лобиране или когато видите, че някой прави нарушение или изобщо пречи на хората, да сигнализирате и да опитате да го спрете? По-важно ли е да следим дословно скандала Димитров-Костов-Юруков, или да сигнализираме в общината за неправилно спрелите коли?

Някой ще каже “ама те нищо няма да му направят” и може да е прав. И мен това ме е спирало досега. Другото, което ме е спирало е, че масово в институциите не приемат анонимни сигнали за искане на проверка, а държат на поименно оплакване. Но дори и нищо да не направят в конкретния случай, ако всеки… добре де, ако всеки трети от тези, на които неправилното паркиране им пречи се обадят, бас ловя, че все нещо ще се промени към добро.

Това, което мога да пожелая е само общината да стане по-прозрачна за гражданите. Ама истински, не на думи. И да се приемат анонимни сигнали за проверки. Име може да е задължително за жалба, но за подбутване “абе елате и проверете” е неправилно да не е анонимно — та нали и без това работата им е да минават редовно и да проверяват? Тъй де. А, и разбира се дано всички тия сигнали имат ефект, тоест дано по тях се започне наистина да се работи.

Наскоро в София приеха наредба, съгласно която се предвижда глоба от 150 до 500 лв. за ремонтиране или миене на автомобил на улицата или тротоара. За неправилно паркиране също има наказания, даже не от общината, а директно от КАТ. Така че ако една кола е препречила тротоара или е в градинката или маслото й се сменя и излива в тревата, вместо да псувате шофьора, да му повреждате колата или да й лепите стикери, по-добре се обадете в общината да дойдат и току-виж отнесъл глоба. И за друг път ще се замисля.

А това е безброй пъти по-полезно от най-интересния и скандален и засукан телевизионен предизборен дебат.

Отново с превода на KDE

Наскоро Златко Попов, който досега координираше екипа за превод на KDE на български, ми предаде поста, заедно с правата, задълженията и отговорностите. Формално от началото на тази седмица (13 април 2009г.) съм координатор на българския екип преводачи в KDE. Все още не съм влязъл в работата, нужно ми е време, за да си подредя всичко така, щото да не пречи на другите ми занимания — най-вече вниманието ми към семейството и също така на работата по докторантурата. Но лека-полека намирам време за KDE и започвам да подреждам идеите за развитие на проекта.

Бях начело на екипа и преди време, но тогава всичко беше по-скоро проформа и лидер в сянка беше Радостин Раднев. Аз бях поел ангажимента от името на сдружение “Свободен софтуер” да съм на видимата позиция, докато Радостин вършеше същинската координация и концептуализацията на превода. Това, смея да твърдя, е едно от нещата, които съм свършил за Сдружението и макар да е било винаги леко пренебрегвано от другите, беше и резултатно, и имаше отчетност за него. Доста други неща, свързани със ССС не са изобщо такива — например закриването му. Но това е донякъде тема встрани.

Ще работя по KDE 4.х, което е актуалната версия на графичната среда. Серията 3.5.х е почти изцяло преведена от предния екип, а за KDE4 има засега малко преводи, най-вече преобразувани и внесени от 3.5. Заслугата за пълнотата на превода на 3.5 е на предишния координатор и досегашните преводачи. Златко ще продължи да е част от KDE на български и може да превежда и участва в работата на екипа когато сам прецени. Предполагам, че още известно време версията 3.5 ще има нужда от обгрижване.

Техническите промени в проекта ще са откъм наличните инструменти. Едно от първите неща, които смятам да направя, е система за докладване на грешки. С нея всеки — преводач, разработчик или само потребител — ще може да изпраща малки отделни съобщения за грешки и неточности, да предлага промяна в стила на превода и др. под. Периодично ще правим цялостни проверки на раздели на KDE или на отделни програми и резултатите от такъв bug-squashing ще се виждат в тази уеб-система.

Основната страница на проекта за превод ще претърпи огромни изменения и ще стане портална за всички инструменти на българсикя екип. Но това ще стане постепенно и засега не е приоритет, какъвто е bugtrack-системата.

Всеки, който има интерес да превежда KDE, нека се свърже с мен.

Ангажиментът не е постоянен или пък задължителен — тоест превеждате когато имате време или изобщо желание. Важното е да имате ентусиазъм за идеята да се превежда свободен софтуер. Все пак имайте предвид, че тъй като се превежда цялостна настолна компютърна среда, с огромен брой различни програми, основно нещо в превода ще е да се спазва единен общ стил. Това означава, че ако е вече прието някъде да пише, например, “Конфигуриране” или “Изглед”, то трябва и в новите преводи да е така. За да могат потребителите на преведено KDE да имат консистентен и подреден опит от ползването на средата на български. Промени в този стил, въвеждането на нови понятия и доуточняването на вече приети е възможно, разбира се. Но ще се прави бавно и постепенно, за да няма неудобство за потребителя. И ще се прави само при нужда и то след обсъждане в екипа и в пощенския списък “dict” на преводачите на свободен софтуер. Всеки, който сега започва с превода на свободен софтуер, е добре да се запознае с общите правила — описани са на страницата на превода на KDE, в нея има и препратки към важни външни ресурси. Прегледайте ги, ценни са. След това се запишете за dict и при всякакви затруднения питайте. Или лично мен за нещата, свързани с KDE, или в списъка — там четат и пишат хора, които от доста време са в тези преводи.

Няма да има тоталитарно “лидерство” от моя страна — идеята на този пост е да координира, а не да води и задава конкретни задачи. Няма да бъда и в другата крайност, безгласен наблюдател — все пак поемам заедно с другото и отговорността за това, което ще се върши. Моята позиция ще бъде по средата между тези двете — отворен съм за идеи и сътрудничество, давам свобода на самостоятелно действие на вече доказалите се преводачи в екипа, но в същото време по-големите промени и по-важните решения ще минават през мен. Вярвам, че това ще създаде среда за работа, която ще е най-вече приятна и удовлетворяваща. В един свободен проект, към момента без външно спонсориране, това е най-важното.

На всички — приятна работа по превеждането или ползването на KDE! KDE4 е много различно от KDE3, аз самият имах огромни резерви, когато обявиха промените преди време. Но се надявам лека-полека да се стопят съвсем. Причина за това може да бъде и един наистина добър превод. ;)

Грешната страна

Имам чувството, че всеки ден с по нещо малко тая държава ме кара да се изнеса. Като че ли съм роден в грешна страна. Далеч назад са останали всички повече или по-малко кухи лозунги — за това, че сме си обичали родината, че сме имали дълг към нея, за това, че навън имало само носталгия и вина и тем подобни. Ако аз не отида навън, няма да е от криворазбран патриотизъм или пък от страх от пристъпите на носталгия.

Аз носталгия си имам и тук, и сега — носталгия по една по-чиста София, една по-малко населена София, носталгия по едно незастроено Черноморие, носталгия по какво ли не. Носталгия по една София без “сутрин рано в колата и бързаме всички към другия край на града, в бизнес-парка”. Една София без изобщо толкова много коли… и хора. Носталгия по детски площадки, паркове и градини. Мога дори наум да прескоча всички гадости на комунизма и да придърпам завивката на носталгията по “отпреди девети”, едвам-едвам прокраднала се до мен през булото на поколенията и на онзи постоянен страх “някой да не чуе”. Масов страх едно време.

Та ако не отида навън, ще е от страх пред неизвестното и от умора пред целия труд по приспособяването. Не от друго. Но тая държава ли е, страна ли е, родина ли е, вече ми стъпва сериозно по нервите и лека-полека и страхът, и умората може да се окажат много по-малки и лесно преодолими, отколкото са отчаянието и тихият бяс от полицейщината и безхаберието тук.

Защото се отчайвам и беснея, като се сетя, че никога няма да има чисти улици и кадърен кмет, няма да има честни или поне принципни политици и полиция, която гони престъпниците, а не обикновените хора. Че вече не възстановяването на междублоковите градинки е въпрос, а въпрос е как да се наредят колите из алеите им, че да не си пречат на излизане. Че вече толкова сме свикнали всички да ни тъпчат, че всеки започва да тъпче хората около себе си в отговор. Защото не може да влияе никак на ежедневните големи решения и тъпченията отгоре.

Домоуправителят ми иска пълни лични данни за най-обикновена декларация, за стипендията ми искат задължително да ползвам една конкретна банка, в тази конкретна банка ми искат 10 лева, за да ми открият сметка. Кърпят улиците в квартала на части веднъж на две години и където остане асфалт — натрупват го с лопати на купчинки по тротоарите. Чупят се детски колички, ама на кого му пука, бе. Стрелят поне веднъж годишно в квартала, а иначе се води “спокоен квартал”. Питам се как е в неспокойните. Ако ме няма няколко месеца, не мога да си открия блока, защото има нови ориентири — заведения, блокове, паркинги, автомобили.

За всяко нещо ме карат да се чувствам виновен, само защото претенциите ми се различават от тези на масовката. Отказвам да си давам телефона на непознати и това е подозрително странно и сякаш заплашително за системата. Отказвам да оставям лични данни и това е вече възмутително.

Навсякъде ми искат пари, а почти отникъде не ми дават. Ако си купя найлонова торбичка за 10ст. в супера, понякога благоволяват да ми редят продуктите. Ако не си купя и извадя от джоба си, никога не ги редят. Направо ги хвърлят и плъзгат със засилка. Купувам си билети за трамвая, защото когато съм пътувал без и съм протестирал за условията, са ми скачали на бой. А за условията в транспорта не ми се говори даже. Тия трамваи си ги спомням едва-едва… когато бяха нови. Старите бяха едни заоблени. Тролеите и те така. Може би като остарея, ще има модерен транспорт в града? За сегашното състояние билетите им са не просто скъпи — те са направо излишни. Трябва на мен да ми плащат, че им се возя на бракмите и че чрез мен и съгражданите ми продължават да си цоцат дотациите.

Всеки вижда, че държавата е полицейска и всеки започва да мисли и той полицейски. Ама не да следи за някакъв установен ред, а нещо малко по-друго — да следи за “спазването”. Да прилага власт. Властта се е просмукала навсякъде и тече по улиците вече. Предният път в кварталното кафене — на съседната маса едни полицаи. Разпищолили се, взели си по едно кайвенце и праскат раздумка. Не им видях заметнатите на облегалките пагонести жилетки, иначе щях да се разкарам в друго кафе. Та говорят си за всякакви далавери, кое как го правели хората. Присветна ми, че ако някой нагоре във властта изобщо реши някой ден да лови престъпници, може направо да извика малко полицаи, да им вдигне заплатите, да изпоуволни мързеливите и да каже на останалите “айде сега хванете апашите”. То не бяха разговори за схеми за крадене по магистралите, то не бяха разговори за спестяване и крадене от материалите за ремонт на пътищата в града… Сигурно самите престъпници нямат толкова широка крими обща култура, колкото имат полицаите… Донякъде е нормално, това им е работата — ама престъпността си се шири…

Всеки ден забелязвам по нещо, което ако бях по-параноичен, щях да реша, че си е пряка покана за емигриране. Ако не престъпва поне някои общоприети за престъпване правила, значи на човек работата му “нещо не е чиста”. “Какво ми се правиш на честен”, един вид. Ако всеки ден не се правят компромиси, на пръв поглед ненужни, но очевидно нужни някому, това е вредно и несоциално. Ако някой не иска да фамилиарничи с всички непознати наоколо, значи “нещо крие”.

Махам на маршрутка в пиков час, тя ми спира. Отварям вратата — вътре само мен ме няма. Ама нямам избор — качвам се, плащам си и пътувам, седнал на жабката. Наколо хората — един до друг, разни мацки се надупили и залепили бузи по прозорците. Ама никой не се оплаква, всеки гледа да се прибере след работа. Следва скандал с мен, защото съм “пречел на огледалото”. Иска ми се в такъв момент катаджия да спре маршрутката и да извади кочана с глобите. Знам, нереално е. Затова съм свален от колата и се прибирам два часа от центъра до вкъщи. Бесен на всички шофьори от пернишко, дошли да карат тук хора на жабката, да не дават билети и да държат сметка.

На всеки всички му пречат. Особено ако работи нещо с хора и най-вече ако работи държавна или общинска работа. Масово се бърка държавно с общинско, още понятията са се слели в главите на хората. И двете са нещо, дето “абе това общото, дето е некачествено”. Дето не е на никого и само за пред хората се казва, че “е на всички”.

Всеки ден ме карат да зарежа езика и културата си и да ходя някъде да говоря друг език и да уча сина си на друг език. Не зная дали това значи да си щастлив, но на мен с всеки ден ми звучи като все по-светла перспектива. Особено на фона на черния филм, който е България. Ако някъде имаше по света място, където да говорят български и животът да е поне малко по-добър, черта съм веднага натам. Езикът на детството е важен, каквото и да ми разправят. Но такива места няма. Остава дилемата българия ноар или…

Смисъл през реклами

Google и другите големи в бизнеса с уеб-търсенето Yahoo и Microsoft (Live) обявиха официалната си подкрепа за т.нар. “canonical URLs“. Това са такива адреси, които са маркирани за идентичност и позволяват до голяма степен да се намали дублираното съдържание. Да, знам — мъгляво и неточно казано е, но не искам да изпадам в подробности. Основното е, че 1) наистина един от големите проблеми на смисловата свързаност на мрежата е точно дублирането и 2) “големите” си дават вид, че си плюят на ръцете да се справят с този проблем.

Това само по себе си е голяма новина. Дали ще отреже спам-сайтовете с бръснач? Дали ще позволи най-накрая проектите за semantic web да минат в най-лявата бърза лента? Не зная. Даже се съмнявам, защото за такава промяна трябва canonical urls да са наистина масови. Нещо повече, дори да е проблем да ги нямаш в сайта си. Малко съм черноглед, защото това изобщо не е първият технически опит за удържане смисловата цялост на уеб-а. Или на Интернет изобщо, не само на уеб. Например и днес има SPF-записи в пощенските сървъри, но ползват ли се масово? Да, преди време същите тези Google включиха в пощенската си услуга Sender Policy Framework. И какво от това? Спамът си продължава, а е-пощата продължава да е едновременно най-уязвимата и най-ползваната услуга. Хората говорят за прехвърляне на тази комуникация към XMPP от години, но няма резултат, защото в XMPP спамът може да се контролира. А спамът е един от най-маститите интернет-бизнеси, включително и у нас. Нещо повече — в уеб може би това е най-сладкият и гарантиран приход.

Интересното в това е, че клиентът винаги може да премахне спама от полезрението си (поне в достатъчна степен), но продължава да има много пари в цялото това занимание… Всъщност точно тези “големи играчи” нямат голяма полза от спирането на спама. То е като с вирусите и антивирусните програми. Има начини да няма вируси, но каква печалба имат тогава антивирусните фирми? Да казваме директно, че точно те в повечето случаи провокират писането или дори пишат въпросните вируси е в обсега на недоказуемите конспиративни теории. И все пак…

Но може би за пореден път получаваме косвено доказателство, че Google се е превърнал в недосегаем монополист в основния му бизнес, рекламите. Никой не се заблуждава, че Google е услуга за поща или онлайн-календар, да речем. И търсачката, която е най-използваемият им продукт (за някои е и единственият), е в някакъв смисъл само инструмент за генериране на печалби от рекламите.

Въпросното доказателство е въвеждането на две неща — canonical urls и профилираните реклами. Два хода, случили се доста скоро един след друг, които показват, че Google може да си позволи да работи срещу “класическия” спам. Но в името на един нов вид спам, спамът, който може пък и да ни харесва, който може дори да ни е и полезен — таргетираната реклама.

Някой ще каже “и какво от това, нали не сме против рекламите, а само против спам-а”. Всъщност е въпрос на гледна точка. Спам-ът е вид реклама. Вярно, наложил се е като нежелана реклама. А и на практика всичките видове явни реклами, включително целият спам и цялата система с контекстни реклами могат да бъдат спирани, отрязвани и неполучавани от клиента.

Но не е ли малко странно, че за свързаността на масовия уеб се работи най-вече през реклами? След като дублирането на съдържание и спамът са неща, които не могат пряко да попречат на смисъла в уеб, макар и да са тежък удар върху категоризирането, не е ли странно, че точно тези проблеми се атакуват? Много по-ценно за автоматичното категоризиране на съдържанието би било, например, работа по проблема със счупените и изтекли линкове, т.нар. “link rot“. За това работят на практика само archive.org и някои от сайтовете за социални отметки (напр. Furl). Е, там няма толкова парички от реклами, колкото в търсачките. Които винаги се ползват и където лесно се смесва търсено съдържание с платени реклами. Особено ако са “таргетирани” и лека-полека ни се харесват.

Canonical URLs са хубаво нещо иначе. Да видим и дали ще се внедрят достатъчно масово в близките години, че да има ефект и някакъв смисъл от тях.

БАН — настъпвания по пръстите. Настъпване първо.

Разочаровам се от административната машина, задвижваща БАН. Не от колегите там, а от бюрокрацията. Преди да продължа, нека е ясно, че аз и от администрацията на Университета съм разочарован, че даже отвратен. И също, че никога не съм имал някакви големи ахкания пред престижа и масивността на мъглявата ми представа за академията ни. И все пак е неприятно, защото харесвам изследователското и го предпочитам пред преподавателското. Да, знам, че университетът постоянно полага усилия да развива изследвания по същия начин, по който институтът полага усилия да преподава и обучава. Но това са странични неща за мен и са в най-добрия случай оправдания в някакъв неясен спор за “надмощие” между двете организации. Който мен не ме засяга.

Личният ми извод е, че трябва да започна отново да изкарвам пари от уеб-проекти. Които спрях преди нова година, около приемните изпити, за да отдам свободното си време на докторантурата. Явно няма да стане, защото имам семейство за изхранване. Затова ще отделям минимума за следването и останалото за правене, поправяне и поддръжка на уеб-сайтове. Считано от днес.

—-

Дават ни стипендиите на ръка. Всеки месец докторантите се ослушват кога ще “дойдат парите” и трябва в точния ден всички да се изредим при счетоводителката. Касиерка няма, затова явно няма и каса и счетоводителката не поема отговорност да задържа парите. Изтегля ги, раздава ги набързо и ако изпуснеш деня, после сигурно е сложно, защото трябва пак да ги тегли от банката.

Безкасово, ще подскажете вие. Да, ама не. Говорено е с тези служители да превеждат безкасово, но отговорът е бил “само ако всички имате карти и само ако картите са на ДСК, защото с тях работи институтът”. И не става аз да съм на карта, а ти да си кеш — само ако всички докторанти си извадят карти от определена банка, иначе няма да се занимава хич и няма да ни “обслужва индивидуално”.

Тъпото в случая е, че на практика ме задължават да стана клиент на банка, на която нямам желание. Изборът на банка е нещо важно, но явно не за всички. Особено за счетоводителите явно е нещо ей-така, между другото.

Грозното в случая е, че аз сигурно накрая ще си извадя банкова карта от ДСК, въпреки че ми е неприятно, неудобно, че нямам желание и нямам доверие във въпросната банка и не я познавам — но нямам избор. Някакъв си докторант, който се “прави на интересен” и на всичкото отгоре става дума за мижави (за някои) пари. Пари, които понякога ми е неудобно да кажа колко са, но пък които са ни крайно необходими вкъщи. Това, което явно ще трябва да правя, е да следя кога идват парите в тая измислена карта и да ходя в ДСК, да ги тегля всичките на каса, за да мога след това да ида в съседната каса на моята банка (ЦКБ), където да си ги внасям. И после да правя каквото реша с тях през Интернет или с карта и т.н.

Пълна загуба на нерви и време, но явно счетоводството държи да ползваме ДСК, защото “с тази банка работи институтът”. Добрата страна на цялото това развлечение е, че така ще имам повод веднъж в месеца да се разхождам без работа из центъра на София и може да се виждам с приятели, таман и със стипендия.

Писах писмо на колегите ми, в което обясних този абсурд и макар някои от тях да го разбират и разпознават, все пак е ясно, че ако постъпим принципно, сме прецакани. Та значи привет, ДСК, вашта мама! Май доста държавни институции така сте “превзели”?

—-

Другата глупост е, че първите два месеца ме държаха без пари и ми дадоха накуп цели две стипендии, а на третия месец изведнъж ми удържаха пари за някаква държавна такса или нещо такова… Ужас и безумие! Абе, след като януари и февруари така и така издържахме, защо трябваше да ми давате двете стипендии накуп? Защо не удържате от едната от тия две колкото там пари са нужни за тия такси? Та сега трябва три месеца, до лятото чак, да съм с удръжки?

Тия две, едното с банковите карти и кеш-а и другото с рязкото спиране на парите по стипендията ме карат да беснея тихо и да се разочаровам от поредната бюрократична администрация.

Няма да ми развали доброто настроение, с което влязох да продължа следването и изследването си във философията. Изследователският интерес си остава, ама да му се не види, аз изследователски интерес си имам и на чаша кафе с приятели и колеги от следването… Че на моменти може да е и по-сериозен и по-интензивен. Но нищо, де. Ценно ми е следването и съм доволен. Не съм доволен от бюрократичния натиск. Но не смятам да си губя времето в борби с вятърни мелници. Затова сигурно ще си извадя тъпата карта на ДСК.

Но не ми е приятно така да ме манипулират. Вярвам, че част от колегите също се чувстват поне леко прецакани. Това “или всички в която банка ви кажа, или си гледайте работата” е обидно. Да не говорим, че може би е и незаконно, защото нямат право да ми налагат конкретна банка. Има закони за конкуренцията в тая държава, все пак…

Да живеят. Ако продължават да ни притискат, ще се поддам на манипулацията. Но ще подаде и доверието ми към администрацията. А оттам — лека-полека и към института и академията като цяло. Не че на някого от това му пука, де… Освен на мен самия.

Лха, Лха!

Тази година си взехме пак жива елха за Коледа и Нова година. Преди само веднъж бяхме взимали и горкото дръвче имаше злощастна съдба. Първо се оказа, че заедно с елата беше откопано и едно мъничко борче. Засадихме и двете. Борчето го окосиха още при първото косене около блока. Те косят от дъжд на вятър, ама на — уцелиха. Ядосвахме се, ядосвахме се… особено аз, може би. Но си викаме то борчето и без това беше случайно попаднало, а и не беше нещо много повече от тревичка. Да, обаче като косят оставят тревата да си съхне ей-така, разхвърляна. Не разпръсната за съхнене, а както е останала от косенето, все едно някой е изсипвал чували тук-там. Изсъхна сеното и (познайте) запалиха го. Около елхичката се беше събрало повечко сено — логично, нали “стърчи” и я бяха засипали. Резултат — цялата беше опърлена. Едвам оцеля.

Така растеше две-три години, едвам-едвам. Миналата Коледа минавам в тъмното и виждам, че връхчето й е отрязано. Или някое хлапе се е правило на интересно пред приятелите, или пиратка е гръмнала точно във върха. Остана без връх, а тия дървета трудно растат така. Мъките й свършиха, когато това лято минаха пак да косят. Минаха този път с ония големите моторни косачки, дето човек седи в тях и ги кара. Вдигаха шум два дни и резултатът беше отсечена елхичка. [1] [2] [3] Дървото ни беше отрязано гладко и повалено настрани, все едно някой го е запратил направо. Така стоя и съхна със сеното, докато не го събраха и изхвърлиха край контейнера по-нагоре до съседния блок. Следобяда запалили купа и дълго горял голям огън. Аз съм бил навън, Краси разказваше как Светко стоял с широко отворени очи на процзореца и стреснато и очаровано сочел огъня и викал “Оги! Оги!” Даже дошла пожарна кола, за да изгаси.

Тази Коледа дълго се чудих дали да взимам дръвче. Миналата в последния ден мъкнах от кварталното пазарище цял час една огромна и много красива отсечена елха. Като я видях такава стройна и спретната да стои в последния ден преди празника и да ме чака… направо се бръкнах за парите, взех я с яка отстъпка и я домъкнах. Но половината от празниците ги прекарахме в Троян при тъщата ми, така че Светлин на това дръвче не можа да се порадва. Вярно, още нямаше годинка тогава, но все пак.

И въпреки това тази Коледа, след дълго обикаляне и сравняване на постоянно покачващите се цени на живите елхи, най-накрая взех една. Продадоха ми я по-скъпо от обявеното, трябваше да ходя до вкъщи и “тайно” да вземам количката на бебо, за да я “докарам”. Но си заслужаваше. Внесох я, след като по целия път през нощния квартал около мен летяха пиратки, а аз маневрирах умело между тях и дупките с претоварената бебешка количка. Краси и Светли я видяха изведнъж в коридора и започнахме да пеем на бебо песничките от бебешката занималня. “Елхичке миличка, колко си красивичка! Миличка, миличка, колко си красивичка!” Разказвахме на бебо как Дядо Коледа “пристига със шейна, със шейна от Стара планина“, как елхичката е дошла вкъщи, за да доведе празника и да може под нея на сутринта да се появят подаръците. Светли се радваше много, постоянно се смееше и викаше “Лха, лха!” и “Койеа, Койеа!” Искаше да стои в коридора и да пипа игличките й постоянно.

После в стаята я украсявахме и беше голяма борба за играчките. Всички трябваше да бъдат смъкнати, откъснати и с неистов смях да се размятат из стаята с викове “Лха, лха!”. Гирляндите пък бяха “Ша” (шал) и ставаха за увиване около вратлето. Най-интересна беше плетената звезда на върха, но тя се задържа на мястото си, за разлика от всички други играчки, които все бяха смъквани и лека-полека “пълзяха” нагоре изплашени. Към по-високите места, където ги закачахме, за да не ги достига бебо. Котаракът по традиция е луд по станиолените гирлянди. Всяка година опитваме да опазим елхата от него и него от елхата, но се случва да го изпуснем и да влезе в стаята. Следва затичване към елхата и яко гризане и ядене на гирлянди. После го боли коремчето, вие от болка през нощта и ака сребро. Но все не можем да го спасим съвсем от тая му мания.

Елхичката стоя украсена дълго в стаята. Може би почти месец. След това я изнесохме на междуетажната площадка на стълбището. С идея да я засадим, когато времето леко омекне. Покрай ежедневни занимания с какво ли не (разбирайте денонощен бебеглед), това време все не идваше. Тези дни решихме да питаме хората от едно малко и много спретнато ново блокче до нас. Те са си направили там градинки около блока, садят си дръвчета, грижат се. Не като тия фирми, дето косят около нас.

Но днес, когато излизах, асансьорът дойде от горния етаж и понеже тогава засяда, трябваше да сляза до долния етаж и оттам да го взема. Минах за пореден път покрай саксията на нашата “Лха, лха!” и реших да проверя дали е добре.

Игличките останаха в ръката ми. Зарониха се към мозайката и вътре в саксията.

Надявам се много още да е жива. Рядко я поливахме, защото ни я продадоха с някаква глинеста почва, дето много задържа влага. Бях взел суха пръст от цветарница и с нея допълнихме саксията. Иначе тя буквално си плуваше в кална вода. Беше и валяло предния ден и явно саксията е събрала вода, докато са излагали дръвчетата за пордажба на тротоара. Реших, че понеже в стълбището е по-студено, няма да изсъхва толкова бързо почвата. А може да съм бъркал, може точно защото в стълбището въздухът е по-сух, наистина да е изсъхнала.

Освен това тези иглолистни дървета, доколкото помня от часовете по биология в училище, имат един основен корен и той стига надолу по права линия почти колкото е височината на дървото нагоре. А саксията на нашата елхичка е доста по-ниска от самата нея. Значи най-вероятно коренът й е бил отсечен още при откопаването. Пък уж ме убеждаваше момчето “с корен, как, от разсадник сме, ето го коренът, искаш ли да я извадя да видиш, ей-сега?”

Дано оживее и оцелее елхата. Но не знам за следваща Коледа дали да взимам изобщо истинска елха. Дилемата не е просто “жива или отсечена“. Защото и “живите” и те са голяма подигравка с природата.

Когато спечеля много пари и си направим къща с двор в планината, ще си засадим истинска ела в двора и всяка зима ще я украсяваме. Така синът ми ще знае, че цената на празника не е жертване на живот. Пък бил той и на дръвче.

SEO — митове и легенди

SEO има нужда от силна доза демитологизиране. У нас, а предполагам и навън. Но особено у нас, защото тук и цялостният уеб-опит е малко и некачествен или и двете. Продължавам да се учудвам как има хора, дето дават неоправдано пари за изработка на сайт и след това отново и отново дават пари за “оптимизиране”. Защото един “изработен” сайт трябва да е оптимален за средата си. Иначе чисто и просто е, ако щете, “недоизработен”. А за това и да се плащат пари, те не са за “сайт”, а за нещо друго. Нещо, което прилича на сайт, но не е и което само подбива цената на хората, които наистина изработват сайтове.

Казвам, че проблемът е на дневен ред не с идеята, че тази статия нещо може коренно да промени. Казвам го, защото е така — най-малкото скорошната гражданска SEO-кампания срещу некадърно скалъпения сайт на правителството го показва съвсем видимо. Няма да се впускам в обяснения, но проблем с такъв представителен сайт трябва да е самопоказателен за всички. И достатъчен за виждане на кризата, в която е родното уеб-правене.

Не критикувам директно пишещите по темата “оптимизация на уеб-страници”. Една малка част от тях ги познавам, някои от тях и лично и това тук е принципно казване, не някаква моментна лична нападка.

Да разгледаме случая на правенето на сайт. Някой решава, че има нужда от уеб-присъствие. Как стига до това е важно, но не е определящо, поне за фирмените сайтове. Щом бизнес плаща за направа на сайт, логично е решението да е измислено, обосновано и планирано. Дотук — добре. След това започва комедията.

Плащат се, явно, едни пари на хора и/или други фирми, които правят нещо, за което с увереност казват “това е най-модерното, най-доброто, абе точно това, което ви трябва, то е специално за вас изработено от нашата фирма”. Всъщност “сайтът” не е нито едно от изброените. Ако го е правило “момче от блока за сто лева” не прилича на нищо. Ако пък го е правила фирма (наричаща себе си “уебстудио с богато портфолио и специалисти”), най-често представлява горе-долу напаснат шаблон на креативен дизайн (ей, поне дизайнери си имаме, не споря) върху свободен CMS. Срещал съм и казвания “ние сами си пишем фреймуърка, защото така е по-професионално”, но това най-често е смешно и спада към съседския сайт за сто лева като качество.

Масово е мнението, че дизайнът е най-важен и “той прави сайта”. Всъщност важно е всичко. Не — критично важно е всичко. Първо сайтът трябва да се измисли, след това да се направи, после да се поддържа и да се използва. Всички стъпки трябва да са правилни, иначе е… спъната работа. Даже има примери за големи сайтове, които не са с особено “джиджан” визуален дизайн, даже почти никакъв, но за сметка на това с качествен общ функционален дизайн.

Казахме за сайта на правителството. Всеки се досеща, че не е правен от “момче от блока”. Имам смътни спомени, че един предишен вариант на сайта на правителството беше правен от познатата на всички ни фирма “Сирма”. Може да бъркам, а и не намирам доказателства онлайн сега, така че това не е важно. “Сирма” имат достатъчно други грехове в уеб, за да се споменат и тук. Иначе правят много неща, съгласен съм. Наскоро разучавах едни техни две платформи за описване и работа с формални онтологии — нещо, което се прави от малко хора в целия Интернет, а системите им далеч не са за изхвърляне. Но като оставим настрана заигравките с формални онтологии, смислови мрежи и тем подобни и вземем само уеб-проектите им, впечатлението далеч не е добро.

Давам само пример. Голяма и доказана фирма, която прави откровени глупости в уеб. Глупости, които дори най-слабите специалисти по оптимизация на сайтове или на сървъри могат да поправят. Дори и да не говорим за сайта на парвителството — вземете сайта за записване в детските градини, правен от “Сирма”. Който наскоро общината беше пуснала и се сриваше постоянно и никой не можа да запише нормално и без нерви хпалето си.

Нали никой не мисли, че всички тези неща са некачествени, защото са правени за малко пари? Не, за много пари са. По-скоро добре работят сайтовете, които пишат разработчиците на свободна практика и някои от тези в малките, но нахъсани и задържащи се с нокти и зъби уеб-студиа.

Да не си кривим душата — Google са го казали най-добре и най-синтезирано в препоръките си за изработка на сайтове. Един добър сайт трябва да е писан за хората, но да го разбират и ботовете. Не обратното. Трябва всеки “правяч” на такъв добър сайт да може спокойно и без никакво притеснение да може да разказва на правещия сайт на конкуренцията каква работа е свършил. Да може да “сподели” техническата част от работата си. Не казвам съдържателната работа по смисъла на сайта, нито по измислянето на вътрешната структура или пък на цялостната идея на сайта. Техническата работа по оптимизиране на сайта трябва да може да се сподели без никакво притеснение пред конкуренцията.

Ако не ти се иска да споделяш нещо от това техническо оптимизиране, значи правиш нещо нередно. Значи правиш сайт за ботовете, който само външно е замаскиран като сайт за хората. Толкова е просто. Има си препоръки и добри практики — ако се следват, техническата работа по оптимизиране са сайта е свършена. Остава само човешката, смисловата работа по съдържанието, развиването на общност, подобряване на услугата, каквото се сетите.

Но масово българските сайтове имат крещяща нужда от другата, техническата оптимизация. Защо? Краткият отговор е лесен — защото хората си плащат веднъж за калпави сайтове и след това многократно за оптимизиране. По-подробният отговор трябва да включва и защо тия хора правят така, защо нивото на родния уеб продължава да е на ниско ниво. Вярно, в последните години е с по-красив дизайн, тук-там ajax, тук-там копиране на наложили се функционалности от западни сайтове, но като цяло е нискокачествен. Не говоря толкова за масовите услуги — там така и така с времето нещата са се нормализирали някак. А и доста оптимизатори са наемани с годините, доста сисадмини и уебмастъри са се “преточили” през фирмите и като цяло има добри сайтове. Всичко отвъд няколкото десетки или стотина горе-долу добри сайта пада рязко надолу.

А това подбива цената на всеки, който се занимава с работа по сайтове. Стотина лева за дървен сайт, после няколко seo-та, които уж “ще направят чудеса”. Дето, ако наистина са “чудеса”, са нещо grey или black-hat. Вярно — клиентът е доволен, но той си е бил доволен и преди seo-то да почука на вратата му…

Простата истина, която лека-полека трябва да се осъзнае във фирмения уеб е, че SEO не е никаква панацея, нито е манна небесна, която храни сайта и увеличава посещаемостта и ползваемостта му “от нищото”. SEO е нещо, което е част от изработката на уебсайт. Даже самата думичка е тъпа и малко пошла — сайтът първо трябва да е оптимизиран за хората, които има за целева група. И чак след това и то евентуално — за търсачките.

Това може да е предизвикателство и към самите специалисти по seo-оптимизиране — вярвам, че малка част от тях могат с ръка на сърцето да кажат, че оптимизират за аудиторията на сайта. Образно казано, разбира се — не е нужно някой да отговаря и да се кълне — на фона на плачевните сайтове в българския уеб е нереалистично да се прави масово признание в искреност и честност при оптимизирането. Напротив — има безброй сайтове, за които само един поглед е достатъчен, за да се види, че някаква шашма е правена за “издигането” им. И защо? За какво?

Изводът, поне за мен — сайтове се правят както трябва и когато имат смисъл и се посещават сайтове, които са правени както трябва и посещението им има смисъл. Всичко друго са митове и легенди за SEO.

Споделяне или разговор с огледалото?

Има няколко приятеля, дето мине се, не мине време и ме заяждат, че съм бил я “тежка гемия”, я съм се оплаквал много, а пък то толкова много други хора имали деца и си ги гледали и ходели на работа и тем подобни. Нямам нищо против, но честно, избива ми някакъв вентил, когато за пореден път ме питат как съм, какво правя и след това се започва с атаката “ама ти какво се оплакваш”, “ти си мързелив, работи се каквото има, а не се подбира като тебе”, “те и (еди-кои си) имат бебе, ама ги виждам, а вас не мога да ви видя цяла вечност”… Хубаво де, питате ме как съм, какво става вкъщи и какво е отношението ми към офисната работа и/или тъпите шефове ли или искате да си излеете тия простотии?

Отдавна не пиша за такива неща тук, но какво пък.

Значи за мен, когато ми кажат “как си”, това е доброжелателна подкана за започване на разговор със споделяне на “нещата от живота”. Споделяне и от двете страни и изслушване. И то изслушване без заяждане, мрънкане и “аз нали ти казах”. Няма такава опера — ако някой иска да ми казва как според него трябва да се живее, какво, как и къде трябва да се работи и как трябва да се гледат деца… ами да ми каже отначало, че да знам да не подхващам тоя разговор с него. Защото ми е тъпо и обидно, егати. Смахнатото е, че такова отношение на “слушай сега аз да ти кажа къде бъркаш” най-често го изиграват стари приятели. Дето би трябвало да ме знаят прекрасно, че хич не съм по тази част.

Едно важно уточнение — аз може да съм по-категоричен в изказа си тук, но това е най-вече заради съкращаването и опростяването на този изказ. Когато съм писал за политика или за свободен софтуер, например, само съм излагал идеи и разбирания и никого не съм хващал в разговор, за да му натяквам кое е правилно и кое — не. Даже напротив — точно в такива разговори отстъпвам и оставям да се развие другата позиция. Не за друго, ами аз моята си я имам достатъчно развита, нека чуя обосновката на насрещната.

Но не — и наживо съм имал реплики ребром “ама ти си фанатик с тоя свободен софтуер” или пък “е какво се оплакваш, сестра ми има (еди-колко си) бебета, нищо особено не е”. Или пък “я кажи колко правиш на месец, като сам си си шеф, че да ти кажа аз колко правя на работа”. Скорошни реплики бяха “той Ясен не иска да работи, затова си стои вкъщи”, “ти пари за обективи не изкарваш, за какво Субару ми говориш”, “как така другите с бебета ги виждаме редовно, а точно вас не можем”, “хората ходят с бебета на работа и ги мъкнат по ясли, а вие сте ми все заети”…

Малко ми пука как другите си гледат децата и дали ги мъкнат на работа. Малко ми пука и дали другите работят в офиси и дали това им харесва или не. Да живеят. Е, пука ми, че не изкарвам достатъчно пари напоследък и че нямаме време вкъщи да излизаме по-често (или изобщо). Но това не значи, че трябва да се удря в челото, да ида в първия офис и после да кажа “ей, прави бяхте, мерси че ми отваряхте очите и ми досаждахте толкова често, трябваше цял живот да бъхтя в офиса и да метна бебето на ясла, ей ама какви сте гении”. А значи, че който наистина се интересува “как съм”, трябва да е готов да слуша какво споделям. А не да се проектира върху мен и да ме залива със своите разбирания, успехи и неуспехи и да ме мери със своите критерии. Ай сиктир!

Разхвърляно 11

Последното “разхвърляно” е отпреди рождения ми ден. Създавам май фалшиво впечатление за подреденост. Истинската причина да не съм написал досега това е, че ми е толкова разхвърляно, че чак не успявах да напиша. Или пък да се сетя писах ли вече, не писах ли…

Докторантурата

Ученето в БАН е едно от нещата, които май ще могат да ми дадат опора. Във всякакъв смисъл — дори и това, че ще получавам стипендия ще ми помага да избягам по-лесно от идиотията на офисното ИТ. Казвам “ще”, защото още не съм я получил. Вкъщи сме “на мускули” в очакване на забавената януарска стипендия. И преди, когато ходих на конкурса в СУ, бях казвал, че стипендията е един от стимулите. Който ви каже, че не го интересуват изобщо парите и въпреки това иска редовна докторантура, нещо ви ментосва. Ако наистина не му трябва стипендия — има толкова много свободни докторантури, да ходи и да си плаща и готово…

Има и друг ентусиазъм във всичко това — възможността на спокойствие да се занимавам с философия, при това с такава философия, каквато аз преценя и избера. Има и официална препоръка да се ориентираме към съвремието и към теми, засягани в публикации през този век, 21-ви. Идеално за мен, защото тематичната ми област събира съвсем скорошни неща. Не, не превъзнасям изобщо институционалното философстване. Май по-добре се чувствам в уеб, отколкото в институцията. Но и не отричам тази вид организирано философстване — пак казвам, участието в такава общност дава ресурса човек спокойно да се занимава с това, което го вълнува.

Има и тревоги около всичко това, разбира се. Само първата година май ми се падат към четири изпита от минимума. Чета конспекта на първия изпит и виждам, че самият е в три части. Едва ще съм приключил с минимума и ще трябва вече да предавам глави от дисертацията. И междувременно в тези три години трябва да имам време и за семинари, конференции и доклади. Както казва Гери, така е и затова има ЗЗД (Закон за защита на докторанчаата). С други думи — времето никога не стига. А моят проблем с това е, че ако не си разпределя много добре нещата, може наистина да не ми стига. Защото трябва хем да пиша, хем Краси да пише нейната дисертация, хем да гледаме Светко… и хем да изкарвам някакви парички “над” стипендията. Която вярно си е пари, но тия пари са нищо за тричленно семейство.

Бебо

Много му се радвам, но напоследък все по-често оставам без нерви край него. И това при условие, че отскоро Краси изцяло се занимава с гледането му, аз нарочно съм се “изнесъл” в “офис” в кухнята и дори рядко излизам с тях на разходки. Тоест трябва, един вид, да ми е много ларж. Да, ама не. Все по-уморен съм с всеки изминал ден. Почти не мога да чета философия, защото всяко бебешко изкрещяване или изплакване ми рестартира мозъка и постоянно кръжа над първите страници. Не мога и да обработвам снимки — по същата причина и заради постоянното припомняне “абе аз трябва да ровя за статии по темата” и съответното постоянно връщане към философията. Че не снимам — то си е ясно вече. Тия дни се видях с приятели от компанията ми от университета и специално изрових едни снимки, дето правих на Шази, Яна и Павката. Преди година и половина. Едва сега ги обработих и изпратих. Смъмриха ме (отново) за това, че уж съм много запален фотограф, а пък бавя снимките с години. На това съм свикнал, но си видях броя снимки преди и сега. Архивът ми е по месеци. Преди беше нормално да снимам по няколкостотин кадъра, особено ако сме излезли на стрийт. А пък аз “пестя” всяко щракване на затвора, тоест хич не снимам постоянно. А днес… я имам няколко десетки снимки на месец, я не. От този месец, например, са под десет… А така ми се иска да фотопиша като Evgord, например. Да се вдигна нанякъде с жената и детето, да пришпоря Субару-то към планините и да снимам, да снимам, да снимам… Е, първо трябва да си взема Субару. После — защо не, добра идея.

Ако можех, щях да си прекарвам цялото време с Краси и Светлин. В смисъл — с цялото внимание. Най-трудното работене е отглеждането на дете. Светлин ми показва и разказва толкова много повече за философията на познанието, колкото изобщо няма да мога да прочета в книги за тия три години учене на епистемоголия. Най-добрите и страхотни снимки са тези, които правя наум на сина си. Наум, защото напоследък все нямам ищах да вадя апарата постоянно (и това е заради другите ми тревоги, не заради бебето). Най-добрият уеб-експириънс е този с него в скута, когато ме кара да гледаме на компютъра “Нула̀, нула̀!” (снимки на Луната) или “Кууа̀, кууа̀!” (снимки на коли).

Време

Времето винаги ми е малко. Не зная дали е защото точно стигна до половината на това, с което се занимавам и малкият се затичва с боен вик в коридора “Тит-та̀, тит-та̀!” (тати). Или е защото се захващам с много неща, които са 1) наистина много на брой и 2) все без пари в тях.

Ето сега сигурно повече от час и половина пиша това, на няколко пъти “рестартиран” от Светли. И макар днес да съм се занимавал с много неща — с работа по “Свободна планета“, “Ново 20” и писане кода на Plasr (в момента там има инсталация на Laconica, пиша кода другаде), никой от работещите ми приятели от университета няма да нарече всичкото това “работа”. Даже доста хора ми го “намекнаха” наскоро и ми стана доста кофти. Да, мой проблем е да превърна в мое работене точно това, което ми е пирятно и с което искам да се занимавам. Но всичко е толкова времеемко. И все пак… Единственият начин да успея да задвижа моето си работене е да не се занимавам с друг вид такова. Мисля, че стипендията доста ще ми помогне за това. Ако работех както преди някъде в офис или пък фрилансърствах постоянно за насъщния, нямаше да имам начин.

Но сега нещата се нареждат. Вярно — много бавно. Но какво пък, може и всичко да е от дъждовното време и грипа, дето ме мори. Идва пролет, идват светлинки в дефокуса и красиво боке. Не че не харесвам зимата, но я харесвам през есента. Сега чакам пролет. Защото най-добрият сезон е “следващият”. :)

Деактивиране на бомбата

За гугъл-бомбата на правителствения сайт ще кажа. Не искам да съм “лош” в нечии будни блогърски очи, но разберете ме правилно — еднопосочната линк-кампания вече си свърши работата. Некадърно направената интернет-страница на българското правителство излиза на първо място при търсене в една от търсачките по ключова дума “провал”. Нещо повече — акцията си свърши работата “прекалено” добре. Сайтът на правителството ни вече има Google PageRank 8, като така стана един от адресите с най-висок ранк за Гугъл в целия роден Интернет.

Естественото питане тук е: Този висок GooglePR заслужен ли е? Входящите връзки стабилни и смислени ли са? Наистина ли government.bg е толкова авторитетен сайт, колкото е българската Уикипедия, например?

Затова въпросът ми днес е: След като всичко се получи, хората чуха гласа ни и търсачките индексираха и съхраниха мненията, коментарите и дискусиите ни по куция сайт на правителството и по самото куцо правителство, днес готови ли сте всички да изтрием тези линкове?

Защото вече лека-полека те започват да работят против първоначалната идея. IT-тата в government.bg все ще позакърпят сайта, той ще започне да се индексира, Google ще започне да събира адекватно и актуално съдържание от самия него и външните линкове ще започнат лека-полека да се оценяват само като “тежест” от влиятелни сайтове, а не толкова като смислов елемент в подреждането на индекса.

И така, ако тези линкове останат, полека с времето по-скоро ще пренасочват авторитет и GooglePR към домейна на правителството, отколкото изобщо ще внасят “провал” смислово.

Някой ще каже “ама те нищо няма да оправят в сайта и никой няма да обърне внимание” — да, може и така да стане. Но по-добре да изчистим терена за следваща такава бърза кампания. Ако пък оправят точно този проблем — да следим за други неадекватности там. Мисълта ми е, че дори и да не ни обръщат внимание на кампанията, не си струва да държим този уеб-натиск. Махнете линковете, върнете си PR-тежестта и я ползвайте отново следващ път. Не подарявайте линкове на government.bg без нужда.

—-

Някои хора вече предложиха нова кампания, с нова ключова дума — “корупция”. Макар емоционално да ми се иска да се съглася на момента, разумната ми част ме възпира — вижте, властта (и особено тази нашата власт) може да носи много негативи. “Провал” и “корупция” далеч не са единствените ключови думи, които биха могли да се използват за смислова атака на индексирането на правителствения сайт в търсачките.

Но все някъде трябва да спрем. Защото иначе ще събудим някой ден, за да осъзнаем, че сме прехвърляли тежест от многото ни сайтове към един-единствен, като сме се заблуждавали, че така променяме, порицаваме и поправяме смисъла му. А всъщност само сме му “преливали” pagerank и входящи линкове.

—-

Истинската работа е свършена. Съгласен съм с Юнуз, който в Re:TV каза, че това е спонтанна гражданска проява и гражданска оценка на нещо, което очевидно не сработва в обществото. Аз също си дадох гласа в тази кампания, макар и не от заглавната ми страница. Но вече всичко е казано и всичко казано е индексирано от търсачките.

Време е да “накажем” отново сайта на правителството и самото правителство, като махнем линковете и си вземем изкуствено дадения им уеб-авторитет. Да, всичко стана много бързо и да, минаха само ден-два — така е в Интернет. Ударът е понесен, време е за следващо действие.

Аз оставям текста си, но махам от него линковете към сайта на правителството. Вие готови ли сте да го направите?