Category Archives: Uncategorized

Google ще ни спасява от Skype?

Появиха се слухове, след тях и официални заявления, че големият проблем в света на VoIP и моментните съобщения напоследък, бързо наложилата се програма Skype може да бъде “вкарана в правия път”. И то не от друг, а именно от Google. Често пъти тук съм се изказвал критично за Гугъл, най-вече заради силно агресивната им политика в областта на моментните съобщения. Всъщност може да са много по-агресивни в другите си проекти, но на мен единственото по-интересно от технологиите на Google са именно разработките им за XMPP/Jabber. Те правят много и различни неща, разхвърлят ресурс за най-различни проекти и много хора приемат това за успех. Но за мен най-важните им постижения могат да бъдат точно в технологиите за пренос на глас и в моментните съобщения. XMPP има огромен потенциал да замести съществуващи услуги, като е-поща например, и да отвори място за изцяло нови. Опитът на Google да влияе в тази област е нещо важно, защото влиянието им е силно.

Само напомням за хватката с кадифена ръкавица, в която държаха разработчиците на свободен XMPP-софтуер преди около година. Когато макар да се бяха появили няколко вече библиотеки за пренос на глас и имаше успешни опити за интегрирането им в jabber, огромна част от разработчиците стояха хипнотизирани от слуховете, че Гугъл ще пуска libjingle, тяхната си библиотека за пренос на глас. Пускаха библиотеката точно навреме, малко преди зяпналите с уста разработчици да се “свестят” и сега Jingle е “правилният” път за внедряване на глас в jabber. Нищо лошо в технологията – възмущението ми е в начина, по който я наложиха.

Сега се разчу, че Google имат планове за сътрудничество със Skype. Програмата за телефонни разговори Skype е отбягвана от привържениците на свободен софтуер поради това, че самата тя е затворена и несвободна. И въпреки че последните разработки в Gnomemeeting и последвалите в проекта-наследник Ekiga да достигат също толкова добри, а понякога и по-добри като качество разговори, след като веднъж е започнала да се налага Skype, сякаш няма спиране.

През няколко дни някой приятел ме пита дали “имам скайп”, за да се чуем. Ами нямам и това изглежда често като нещо странно и неправилно. Добре де, аз пък ползвам jabber и когато ми поискат контакт, давам джабер-името си. Понеже прилича на е-поща (има “@”), често го бъркат и затова обяснявам какво е и как се ползва. На което веднага следва възмутен отговор-въпрос “е хубаво, де, ами icq нямаш ли”. Нямам. Но не това е проблемът – в случая проблемът е, че човекът отсреща няма джабер.

Сега понеже Google и eBay са подписали споразумение, съгласно което ще трябва заедно със Skype да осигуряват гласова връзка между купувачите и продавачите, затова се е “наложило” да започнат да работят със Skype за някакъв вид свързаност на мрежите. И понеже “мрежата” за съобщения на Google е всъщност XMPP-федерацията, на практика едно отваряне на Skype към Google може да означава и евентуално отваряне към всички jabber-сървъри.

Разбира се, това взаимодействие между двете фирми може да доведе и до връзка само между тях. Което ще е жалко, защото самите Google (Lewis Lin, пазарен продуктов мениджър на Google Talk) заявяват, че свързаността ще се гради върху “отворени промишлени стандарти”. В случая това значи XMPP.

Ако всичко това е вярно, значи Google лека-полека се насочват към “пречещите” Skype. А това ще е добре. :)

Заключване на асансьора

Имам проблем с управата на входа – не сме на едно мнение по въпроса дали асансьорът може да се заключва или не. Всичко започна преди няколко години, когато на поредното събрание започнаха да се дават идеи за вграждане на ключалка на таблото на асансьорната кабина. Даваше ги човекът, който след това стана домоуправител и, естествено, побърза да постави ключалката. След това (може би вече година и половина – две) се хвали при всеки удобен момент, че много пари са се спестили от ремонтите на асансьора с този ключ. Спестило се е и от заниженото потребление на електроенергия. Макар, доколкото аз знам, единственото семейство, което няма ключове, да са баба и дъщеря и на последния етаж. Не са си били плащали някои от сметките (ремонт на покрива, асансьор) от много години и всъщност те са основната причина да се роди гениалната мисъл в главата на домоуправителя и да се заключи асансьора.

Моят проблем идва от твърдото ми разбиране, че асансьорът като обща собственост трябва да се ползва общо и наравно от всички. Не мога да приема, че когато родителите ми идват на гости, трябва да слизам, за да “ги взема”, при условие, че имаме асансьор и асансьорът е поставен точно за това – за да не се налага да слизам и да “вземам” хората от входната врата. Не мога да приема също, че всеки път, когато някой приятел иска да ми дойде на гости, трябва да се тормози в кабината и след това да катери стълбите до нас пеша.

Не мога да приема, че когато се връщам с жена ми от почивка и ключовете са някъде дълбоко в багажа, трябва да разопаковам на партера, за да си извадя безценното ключе от асансьора или да тръгна направо да катеря стълбите с куфари и чанти.

Не мога да приема за нормално и това, когато някой от нас излиза за десетина минути до близкото магазинче и остави нарочно асансьора отключен, за да не носи и търси после тъпия ключ, някой добросъвестен и обществено отговорен дядка да вземе да заключи асансьора, защото “така е правилно”.

Цитирам Закона за собствеността:

IV. Етажна собственост
чл. 38. […] Общите части не може да се делят.

Ясно е, че собствениците могат да решат да експлоатират отделни части от общия имот по различен начин. Включително и може да се заключва асансьорът. Но когато поне един е против, не виждам какво общо имат глупави доводи от сорта на “ама ако не е така, ще го спрат, няма да можем да плащаме, знаете ли колко струва, като го оставяте отключен други се возят за ваша сметка, ще го допуснете ли” и т.н. Това не са доводи, това е популистко бърборене. Някои от входа явно това силно ги впечатлява, но мен – не.

Някой знае ли какъв е редът за оплакване за такива проблеми? Изобщо как се подават сигнали в общината за битови проблеми? Все още ли е останала соц-практиката да не се приемат анонимни сигнали? И ако да, дали знаете защо това продължава, след като изричното искане за име на подалия сигнала автоматично намалява подадените сигнали няколко пъти? Може би в общината ги мързи да работят, затова външно намаляват броя на жалбите…?

И конкретно – какво може да се направи в конкретния случай? За мен истинското решение е ако някой има задължения и това пречи на групата хора, да се заведе колективен иск в съда, да се спечели делото и всичко да е наред. А не да се правят глупости със заключване на асансьора.

Pentacon auto 50/1.8

Тези дни напоследък са ми много богати на впечатления. Ако ми се случваха все неприятни неща, щях да кажа сигурно, че имам лоши дни. Но те далеч не са лоши, а напротив – едно след друго ми се струпаха все случки между сравнително приемливи до страхотно приятни. Да започна може би от приемливите – най-долу в тази класация стои новината, че започвам отново щатна работа. Ще го раздавам отново системен администратор на GNU/Linux. След като се поотдръпнах от активното взиране в монитора и изпълняване желанията на потребители, които и без това не знаят какво искат и след като работата ми с екипа на Lindeas не донася нужните доходи, отново се връщам на сисадминския стол.

Искрено се надявам този път да не е така продължително, както миналия. И когато реша да пренасоча всичките си сили отново към Lindeas, да съм по-подготвен и да можем и тримата от екипа там да се изхранваме само с нашата си работа по проекта. И да не ни се налага отново и отново да се обръщаме назад. Lindeas всъщност потръгна добре, но само в частта си за изработка на уеб-страници. Макар и там поръчките да бяха малко. Следващата “атака” на Lindeas ще бъде по-точно премерена и ще покрива освен уеб-разработки, и консултации за GNU/Linux, новини и интервюта с разработчици, статии и наръчници, философски консултации и др. Но дотогава ще съм админ. Едно от другите момчета, основният ни дизайнер, също е на нова работа… Приемам всичко това като тактическо отстъпление за прегрупиране. :)

Едно от другите неща, които ми се случиха и които определено са много приятни, са сдобиването ми с обектив Pentacon auto 50/1.8 и преходник Pentax K – m42 за него. Дължа тези две нови придобивки на bxmarkov и george. Марков ме зарадва с обективчето, което за някои фенове на винаги най-новата техника може и да е непретенциозно, но пред мен открива огромни нови полета за изследване във фотографията. Жоро пък бързо и неусетно за мен уреди преходника, който пасна перфектно на обектива и сега на практика имам два обектива на байонет К – този от комплекта на *istDL и светлосилния Пентакон. Последният със завитнен преходник и с временно “хакнато” заключване си е на практика обектив на К-байонет.

   

Благодаря ви, момчета! Наистина ме изненадахте страхотно и от два дни вече не мога да се спра да снимам само с 50-цата!

   

Вярно е, че навлизането в света на фотографията, при която слабата осветеност не е пречка, а инструмент и при която дефокусираният заден план участва видимо в композицията е трудно и ми коства много провалени опити. Но това е нещо, което отдавна чаках и към което така и така се движех – поне като гледам предишните си опити за постигане на по-изразено боке. Това, което преди донякъде и “на късмет” успявах да направя с обърнат обектив на филмовото ми тяло, сега го използвам директно като инструмент при снимането с 50/1.8 на цифровия Пентакс.

Ето някои от първите ми опити – първата снимка е съвсем първата, която направих с новия обектив. Снимките са в умален размер с препратка към пълния размер във фотодневника ми.

 

Вярно, че път пред мен за развитие – бол. Но еуфорията, че вече правя първата крачка е несравнима :)

Благодаря ви, че ми помогнахте да тръгна по този път! :)

На север, край море – част II

Когато спирачките на изтормозения микробус изстенаха жално на площада на селото, бяхме едновременно щастливи и много изморени. Аз, разбира се, бях и много притеснен и изнервен – все по-често взе да ми е така при пътувания. Работата като сисадмин не прощава, определено я смятам за изхабяваща. Разбива ти нервите и човек или ще пропуши от нерви, или ще откаже цигарите от много работа и пак ще се изнерви докрай. Като добавите и неусетното привикване към кофеина, работата става ясна – аз преди почти не пиех кафета. С приятели в сгоден случай в Университета гледахме да слезем в кафенето и да ударим по бира, малка водка или джентичка. Е, не до степента на алкохолизиране – само при повод и удобен случай. А пък вече бях администратор там. Но голямото вкофеинване и големите нерви дойдоха с истинското сисадминско място – имал съм дни, в които не съм успявал да запомня бройката на кафетата. От машината нескафета – дето са и по-силни. И това не е някаква прищявка – лека-полека човек започва да има такава нужда, така се събужда. Естествено, повишава се нервността, но пък тя се компенсира с друго типично админско средство – валериан. Винаги съм казвал, че сисадмините се изхабяват. И когато следващият път дойде на интервю при вас администратор и ви поиска голяма заплата, не го гледайте опулено, моля ви… Да сте видели по-възрастни сисадмини? Има хора, които остават в сферата, но по-скоро се занимават с управление. А, и ако ще кандидатствате самите вие за сисадмин някъде, не се подценявайте и искайте висока заплата и добри условия на труд! Не си струва да си разбивате нервите и да си разваляте очите, ако сте под средната за фирмата заплата. А пък ако на някой шеф парите му се струват много, нека сам си администрира компютрите – да, не е сложно, само трябва да се научи и да свикне първо.

Та пътувахме от Варна на север. Дълго се чудех дали да казвам къде сме били всъщност, защото хората може да харесат мястото и да вземат да се “изсипят” там догодина. Което ще е много жалко, защото по северното черноморие има места, които не заслужават изобщо грозната съдба, сполетяла южните курорти през последните години. И засега някак я избягват.

Когато на площада на Крапец шофьорът слезе да отвори задната врата, за да си вземем багажите, издърпах набързо куфара ни и се отдалечих. Две французойки се засуетиха малко и после с раници на гръб тръгнаха в посоката, която после разбрахме, че е към плажа. Не казах “благодаря, довиждане” на шофьора, защото му бях сърдит и леко ядосан. Не ми хареса как се държеше с нас, как караше, не ми хареса това, че се кара, когато хората отварят прозорците, а климатикът му работи само за предните седалки. Тоест – за неговата. И това, че в Шабла слезе и отиде да си купува някакви продукти от магазина, докато ние го чакахме в задушната маршрутка без климатик при изключен двигател също не ми хареса. И затова остана без “благодаря”, ще види той.

И така почивката ни на море, първата ни за тази година, започна. Изчакахме в една от двете кръчми в центъра дъщерята на хазяина да дойде с кола от Шабла. Да, кръчмите (“заведенията”, ако предпочитате) в Крапец са точно две и са на въпросния площад. Поне заведенията, които си заслужават за редовно посещаване. Иначе има хотел с ресторант и кафене в него, има няколко хотелчета-вили, в които има механи и ресторантчета. Но тези от другите места, които посетихме, бяха все с нещо неудобни – или обслужването ще е бавно, или на теб ще ти подадат менюто, а на групата руснаци на съседната маса ще им изнесат лекция върху него с препоръки за най-добрите манджи, като добавят цял куп усмивки и подхилвания на развален руско-български. Или пък ще е неоправдано скъпо.

Но двете барчета в центъра са друго нещо. И в двете освен заведение с маси за ядене и пиене има и магазини – оттам можете да си набавите всякакви хранителни глезотии – от пъпеши и сладоледи до вносно сирене и чипсове с томболи. Едното място се казва “Журнал”, а другото – “Бриз”. “Журнал” (явно на семейство Журналови, които също така дават и квартири под наем) е малко по-близо до площадчето, точно срещу кметството и е малко по-лъскавичко и по-ново. Отвън и вътре с лакирани дървени пейки и маси, там обслужването е бързо – бързо вземат поръчката ти (освен ако вътре не е пълно с чехи и руснаци, както беше веднъж и чакахме много дълго, за което жената след това учтиво ни се извини) и бързо и вкусно я сготвят. В “Бриз” пък е малко по-евтинко, но за сметка на това е леко по-мизерно и обслужването е чувствително по-бавно. Веднъж толкова дълго чакахме пикантните запечени крилца за Краси, че си допихме и доядохме почти всичко друго и когато дойдоха, бяха вкусни, но не бяха чак “запечени”. Да се чуди човек защо толкова ги бавиха. Привечер в “Бриз” се събират повечко местни, отколкото в “Журнал” и макар и в двете заведения да има климатици и да се поддържа приятна температура и чист въздух, в “Бриз” става по-задимено от усиленото пафкане на рибарите и младежите от къмпинга. А и често след мръкване можете да станете свидетели на редовна местна лека пиянска свада. Определено си заслужава да останете по-докъсно някоя вечер, като не правите впечатление и не се заговаряте, само за да видите малка селска кръчма в действие.

Като казвам, че в едното от тия барчета е малко по-скъпо, нека ви ориентирам за цените – в по-евтиното бирата е между 0.30 и 0.90 лева. 30 стотинки е 300мл наливна “Шуменско”, а 90 стотинки са най-скъпите бири – разни “Стела Артоа”, “Туборг” и подобни. Масово рибарите пият “Шуменско Светло” – от бутилките 500мл, с капачка без пръстен. За 50 стотинки. Два лева струва една порция скумрия на скара и е ужасно вкусна – препоръчвам там да опитате рибните ястия! Без пържената цаца, разбира се – на много малко места по морето могат да приготвят хубава цаца. Наистина не разбирам защо, може да е от някакво пренебрежение, но там цаца няма и ако има, не си заслужава. Но пък в Крапец порциите са стабилни – пържените картофи са по 350гр., порцията цаца също е 350гр. За сравнение – в София редовно цацата е 100 – 150гр., а картофките над 200гр. рядко се намират. Но там практически всичко от менюто на тия две заведения си заслужава да се опита. Без цацата, както казах. Но пък на кого ще му се яде някаква цаца, при условие, че има евтин и чудно вкусен всякакъв друг рибок?

Отбелязвам си, че Крапец е още едно от местата, където знаят как да приготвят джента. Джентата изобщо не е претенциозен коктейл (50% джин, 50% мента и лед в отделна чашка; някои слагат лимон за вкус, но ако се прекали, става гадно; гадно става и ако джинът и ментата не са точно 1 към 1). Но на много места ме питат най-подробно, преди да се съгласят. Да не говорим, че на много места не го знаят като “джента” и трябва да си кълча езика и да казвам “джин с мента”. Все пак джента ми правиха във въпросните две заведения, “Журнал” и “Бриз” – в механата на една вила бях поръчал, но първия път ми донесоха “погрешка” мента с водка, а вторият път не беше вкусна, явно съотношението не е било 1 към 1. Интересното е, че ментата отделно е неприятно за мен питие, джин отделно също не понасям. Мента във всякакви комбинации “1 към 1” става, универсална съставка е – върви и с водка, и с ракия, дори и с всякакви безалкохолни и т.н. Джинът пък е много капризен за смесване – на пръстите на едната ръка мога да изброя коктейлите с джин, които си заслужават. Но комбинацията с мента е уникална! Това питие може да разхлажда в най-топлите дни и да сгрява в най-студените. И е вкусно – сладостта на ментата и парфюмът на джина се неутрализират взаимно. И особено за жегите една малка джента (тоест 100мл общо:) определено е много по-приятно нещо от няколко бири.

Толкова за заведенията в Крапец. Имам много впечатления, но нека не досаждам :)

Следващия път ще ви разкажа за морето и плажовете. Дотогава ще подготвя част от снимките. Кръчмите не съм ги снимал и тази статия си е ок без снимки. Но морето е прекрасно и поне един-два кадъра може да излязат добри за показване.

После пък ще разкажа за някои случки там и за общото ми впечатление. За усещането ми за Крапец и “Къмпинга”, повлияно от видяното сега и от детските ми спомени. И най-вече повлияно от силната ми надежда това място на север да се запази горе-долу каквото е и каквото е било дълги години наред. Затова пак ви казвам – ходете там с малки компании и рядко. Пестете Крапец, за да има за по-дълго :)

Честит рожден ден, Дебиан!

Днес проектът Дебиан навършва 13 години от създаването си. Кръгла годишнина по тринайсетичната система – честито! 13 години определено са си много време – ето сега аз се опитвам да се сетя къде съм бил и какво съм правил по времето, когато се е създавал Дебиан. Хм… да, сещам се – това трябва да е времето, когато завършвах гимназия. Ходех с тъмни дрехи и въздългичка коса, защото си бях хевиметъл. Е, не слушах най-новите неща, а по-скоро по-класически групи от 70-те и 80-те. Нещо прекалено “мелодик” го раздавах, за да потръпвам приятно от звуците на дет и траш. Както правеха някои от съучениците ми. Всъщност малко от връстниците ми от времето на раждането на Дебиан се интересуваха от нещо по-старо. Във времето на големи промени в отсамната страна на разделена Европа почти всеки втори казваше, че слуша grunge. Е, друг е въпросът, че почти никой си нямаше представа какво значи това.

Все още се радвахме, че има нови групи и дори ги пускат по телевизията. Nirvana и Pearl Jam си бяха нещо задължително, RHCP – също. Масово момчетата започнаха да твърдят, че много се “кефят” на скейтбординга и всеки втори искаше да си вземе (или дори направи) скейт. Аз не – аз четях Стивън Кинг и слушах Iron Maiden.

Всички момичета пък постоянно бъбреха за абитуриентската вечер. На която аз така и не отидох. Сега хвърлям по някое око на американски сериал, в който всички абитуриенти лудват по тая вечер, но наистина тогава класът ни почти не се интересуваше от въпросното събитие. Знам, че май и други момчета не са отишли. Или са отишли, обаче са си тръгнали след час-два отегчени. Иначе, естествено имаше пълни улици с коли и много джангър, клаксони, викове и музики. Не беше като през последните години, когато вече се разсъбличат и се натискат из улиците, защото си мислят, че са много “куул”. Вярно, преди пък нямаше чалга. Поне не така “вкултурена” както сега. Но пък и метъл не слушаха, вярвайте ми – разходих се него ден около училището. И гръндж не пускаха.

По времето, когато е започван проектът Дебиан, аз бях поизоставил интереса си към компютрите. Май имахме вече машинка вкъщи, но имах други интереси. Интересувах се от писане на стихове и свирене на китара. Пръстите на лявата ръка си ми бяха с твърди мазоли, защото нямаше пари за електрическа китара и свирех на акустичната, с метални и високо опънати струни.

Какви ти компютри – в 7-ма гимназия с триста зора учителката по информатика беше издействала да оборудват залата с “Правец 16” и един 286. “Големият” 286 го играеше някакъв сървър – така и не разбрах как е сървър, като нямаше мрежа. А мрежа знаех какво е – в предишното ми, 14-то училище имаше богато обзаведена компютърна зала още от времето, когато бях 5-6 клас и с Явор от класа ми се записахме в компютърния кръжок. Явор май завърши компютърна специалност и сега прави сайтове. Аз завърших философия и и аз правя сайтове…

И след като часовете по информатика представляваха мъчително за съучениците ми писане на програми на Pascal за разни пермутации или чертаения на разни фигури, как можеше да ми е интересно… Написвах с леко променен начин програмите на хората от околните чинове (то няма как да промениш много такава проста програма), предавах си листа и сядах на някоя 16-ка да играя табла. Спомням си, че нарочно бях помолил даскалицата да инсталираме шах, но тя каза, че не можело игри и даже тази табла не знаела как е вкарана във всеки компютър. Скука ви казвам. Аз табла и до днес така и не мога да играя.

Трябваше да изляза от казармата, където упорито твърдях, че не разбирам нищо от компютри, за да не ме карат да пиша документи (забележете – на ръка), за да започна пак да се интересувам от софтуер.

След голямата криза от 97-ма в Университета се оказа, че имам доста колеги, които по подобен начин са лъкатушели в интереса си към информационните технологии.

И чак може би около пет години след началото на Дебиан се оказах пред конзолата на сървъра на “Минерва”. След като имах малък опит с домашния RedHat, Калоян Доганов ми предаде щафетата на въпросния дебиански сървър. Който, много скоро след като си тръгнах оттам, беше зверски преинсталиран с продукт на Microsoft и скоро след това изчезна от мрежата.

Но пък моят интерес към Debian си остана.

И днес, 13 години след началото, макар периодично да хвърля в потрес собствената си общност, проектът Debian продължава да е ако не “универсалната операционна система”, то поне най-приемливият за привържениците на свободния софтуер компромис.

На север, край море

Решихме да отидем тази година някъде на север на море. Поне на север от Бургас и залива му с бетонните курорти. Преди много харесвах морето на юг – с плажовете, с жежкото безветрие и почивния сезон, който продължава докъм средата на октомври поне. Винаги досега сме ходили на юг, изключая няколко “забягвания” в зимно време към Варна. Тези зимни уикенди си бяха страхотни, но ако говорим за почивка през лятото, за онова нещо с печенето и къпането, винаги първата асоциация е била с някой южен плаж.

Например Ахтопол с плажа си, до който се слиза по изтощителни пътеки и стъпала. И от който се качва след препичането под жаркото слънце и на гладен предобедно стомах по още по-изтощителните същи пътеки и стъпала. С уличките му, завързани на възли между баирчета и стълби пак. С главната, на която има чалга-заведение до чалга-заведение, но и рок-кръчма, където как да не седнеш на бира, след като тон-колоните отдалече те приветстват именно теб с “Nightwish”. С рибарското пристанище с пристана, където можеш просто да си стоиш и да наблюдаваш рибарите как се връщат с полупразни лодки. С огромната зона на лагерите с бунгала, може би по-голяма по площ от самия град. Бунгалата, които навремето явно са били поддържани от строящи социализма заводи и предприятия, но в наши дни са вече позападащи и безпарични.

Но как човек да иде днес в Ахтопол, след като за има-няма две години там са построили хотел до хотела и са урбанизирали всичко? Не, не ми е мечта на почивка да спя на земята чак, но все пак защо да ходя в Ахтопол днес, след като само ще се разочаровам – видял съм го красив, сега казват, че е застроен и че концесионерът на плажа не е оставил свободна зона и хората му даже бият, ако се “обясняваш”?

Или пък Варвара, откъдето от почивката прекрасни спомени има май само Арти. Варвара е прекрасно място, но преди година се чу, че и там всички земи в посока към брега са изкупени от някаква голяма родна петролна фирма. И щели да строят големи хотели на терените. Още хазяите там ни казваха, че много вили-хотели са построени през последните две-три години там. Е, сигурно няма да стане чак като в Поморие или в Созопол, където вече не знаеш дали си отишъл на море или погрешка си попаднал в Лас Вегас сред пустинята. Но и там строят, няма да го изпуснат. Не защото има голям плаж, който да привлече немските баби и руснаците. а защото на юг почти няма заливи с плажове – брегът е така изяден, че са останали заливи със скали. Не зная каква е причината, но си е факт – пътувайте от Ахтопол към Царево и гледайте брега. После идете на север и гледайте брега от Шабла до Дуранкулак.

Царево оставаше единственото място в района, което си заслужава и е непроменливо в същото време. Може би защото от доста години Мичурин се е развивал като по-големичък град и ърбан-настроението определено не му е чуждо. В Царево мога да се почувствам градски, без да се насилвам изобщо. И в същото време плажът на Нестинарка е на половин час път пеша на юг, закътаните кръчми и извитите улички в богатите квартали на Василико са още по-близо. На север пък с рейс бързо се стига до Арапя. И все пак Нестинарка е посрещнал това лято с чисто нов огромен хотел, голяма част от тополовата горичка там е отишла на кино, жертвана в името на новото хотелско строителство. От северната страна, в Арапя също строят – дочува се, че някакъв си богаташ бил изкупил цялата земя там и почнал да загражда с телени огради и да строи. Браво, бърза печалба сигурно? Е, честито…

За Поморие, Созопол и Несебър даже не ми се говори. В София новите блокове са по-ниски и по-старовремски от никнещите като гъби след дъжд в Поморие и Созопол. Несебър пък е дотам комплексиран по “античното си минало”, че вече му проличава психичното разстройство. В цял Несебър няма повече от 3 (три) стари къщи. От тях едната е музей, другата се опитват да я възстановяват май, а третата е полу-съборена. Само тази с музея е по-големичка, другите са малки. Всичко останало в “стария” град Несебър е ново строителство. Както казвах на Ванката миналата година, когато кръстосвахме стария град на Созопол, това са “сгради от периода жълтиус тухлус с елементи на бетоний”. “Парапетът” в стария Созопол, култово място едно време, днес не струва нищо – нацвъкали са заведение до заведение, кое от кое по-скъпо. На някои места трудно се минава – трябва да минеш през заведение, защото то просто е построено върху самата пътека.

Е, да – остава гъделът да идеш и да се снимаш с гаджето пред някоя “развалина” и да имаш в албума си “снимка от почивка”. Нещо като “ето, вижте ме тука, дето съм край едни развалини – това е почивката ми”. Браво, браво…

Единственото място по южното Черноморие, където си заслужава човек да отиде, ако не иска да прави компромис както с чисто градското, така и с почивното настроение, е Сарафово. Но Сарафово не е точно курорт, а квартал на Бургас. То всъщност това, като се замисля, май го спасява засега. Там има всички екстри на градския живот, големият град е на половин час път с автобус с градски билетчета. И въпреки това е по-квартално, по-отделено някак от жуженето на големия град място. Е, да – ако искате да почивате там, ще ви се наложи да свикнете с постоянното “фиууууу-фиуууу” на чартърните самолети с чуждестранни летовници. Защото Сарафово, освен всичко, всъщност е и летището на Бургас. Но с шума от самолетите се свиква, а и той не е много силен – след първите два дни няма да го забелязвате – особено ако човек е в къща по-близо до брега, шумът на морето е много по-осезаем. Другото леко неудобство на Сарафово е миризмата. Между Сарафово и Бургас има заблатени езера, повечето от тях – защитени територии с редки видове птици. Но заради заблатеността си при пътуването с рейса към Бургас се усеща силна и неприятна миризма на развалено. Отново, както с шума, след втория ден няма да забелязвате нищо, но на отиване си е стряскащо.

Та дълго се чудихме дали да не отидем отново в Сарафово на почивка. Но една идея дълго време зрееше в главите ни – тази година да отидем на едно място на север. Аз исках първо да изкарам шофьорски изпит и да взема някаква кола. Макар да съм против автомобилите, все пак за дълъг път си е по-добре. Така де – така и така нали се возим на рейсове – те замърсяват не по-малко. Истинският проблем с леките коли е, че сульо и пульо ги ползват да ходят на работа в града, нищо че там няма къде да се паркира. И нищо, че живеят на десет минути с обществен транспорт от офиса си. Важното е да имаш кола, да задръстваш с нея и без това задръстената до безумие София и да паркираш в уличка в центъра досами знака за забрана, “щот си пич, ръзиръш ли”.

Но не взех изпита, не взех и кола. Затова се чудех дали да не отложим пътешествието за догодина. Много неща се промениха от предишното ми море – вече сме семейство по всички официални начини, бюрокрацията на властта може да е спокойна и да ни вписва в документите си с еднакво име, за да не се обърква горката. Вдигнахме сватбено тържество, на което се събрахме с много приятели и всички имахме дълги месеци за разказване за това тържество. Аз междувременно напуснах работа и се ядосвам всеки ден с клиенти, които хем искат уеб-страници, хем ги искат без пари, но за сметка на това бързо. Някъде по средата на този разказ трябва да е денят, в който почина приятелят ни Венци, който ни беше станал наскоро и кум.

Изобщо – много разбъркана година, с много хубави неща в нея, но и с тъжни. Желанието да отидем на ново място надделя и в събота вечерта си събрахме багажа. След като бяхме проверявали разписания, адреси и дати и след като Краси се беше обаждала и накрая беше резервирала мястото на бъдещата ни почивка. Предния ден се видяхме с Иван и Петя и ги уговорихме да идват вкъщи за да хранят Арти и да му обръщат внимание. Той, милият, е пристрастен към вниманието.

Извикахме такси, излязохме набързо – докато котаракът ни гледаше уморено и учудено от дивана. На автогарата не чакахме много, но аз бях на ръба на нервите си и едвам се удържах да не се разпадна. Защото си бях втълпил, че не е добре да отиваме с толкова малко организиране и това лека-полека повиши нервността ми много. Истинската причина може би е, че очаквах тази година да пътуваме с кола и да не се ядосвам с шофьори, билети, неспазване на места и разписания, топли бири, студени банички и какво ли още не. Всичко, каквото си представях тогава в автогарата, а то беше много.

Качихме се на автобуса и аз лека-полека започнах да се отпускам. След като преди на два пъти сме ходили на море с котарака, всяко такова пътуване ми опъва нервите в началото. По навик явно. Когато рейсът тръгна и пуснаха глупавия филм, се успокоих. Нищо, че винаги пред мен (и в автобусите, и в кината) сядат разни дългучи, които не се сещат да се смъкнат малко, та да виждам и аз и постоянно мърдат наляво-надясно. Нищо – не бях отишъл да гледам филм и почти не го гледах.

Важното беше, че пътувахме. На север.

Във Варна се прекачихме на микробус, като преди това прекарахме времето за бърза сутрешна закуска в кафенето на бензиностанцията там. Около цялата автогара няма нормално място, където човек да хапне и пийне нещо. Ако ходите с рейс във Варна, просто закусвайте в бензиностанцията. И хич да не ви пука, че може да дойде някой шофьор клиент и за него да няма място. Кафенето е за всички, не само за шофьори.

После продължихме с микробуса. На север.

Иракли: Тревога, все пак строят!

Централните сайтове на кампанията за спасяване и защита на местността Иракли съобщават, че въпреки министерската забрана за строежи в местността, “инвеститорът” Swiss Properties е започнал експресни опити за застрояване. Парцелът, в който небезизвестната вече “чуждестранна” (дръжки, чуждестранна…) фирма има планове да построи курортния си комплекс се огражда с огради от бетон и телени мрежи. В района на парцела се разхождат пазачи, демонстриращи въоръжението си – палки, белезници и огнестрелно оръжие.

Пътеките към плажа, които пресичат “владението” на явно неспиращата се пред нищо, дори пред министерски заповеди фирма, се пазят от тази охрана на обекта и летуващите в момента на плажа на Иракли могат лесно да бъдат провокирани от иначе практически незаконната въоръжена охрана.

След като само преди около седмица министърът на околната среда и водите Джевдет Чакъров в следствие на силния обществен натиск и на пренасянето на проблема със “Суис Пропъртис” в публичното пространство на големи медии и интернет-сайтове издаде заповед, с която практически забрани всякакви строежи в района, днес вече това министерско разпореждане очевидно и грубо се нарушава.

Една от изтъкнатите причини в обосновката на заповедта на министъра за забрана на строежите е “предотвратяване на опасността от увреждане и унищожаване на консервационно значими природни местообитания”.

Ако някоя от кухите глави в Swiss Properties или някой от подведените защитаващи ги не разбира все още, това на всекидневен език означава, че местността трябва да остане непокътната, да не се поврежда и да не се унищожава, защото е жизненоважна за оцеляването на растения и животни в тази част на страната. С две думи това е “нещо важно”. Там не трябва да се строи, дори министърът го е казал.

И не е важно в случая дали фирмата-строител е създала фиктивни сдружения на собствениците и дали в медиите се опитва да се представи за “щадяща природата” и насочена към “еко-туризъм”. На всички е ясно, че това е рекламен трик и част от цяла кампания. Ако някой не е разбрал все още, че в Иракли явно играят доста пари и има хора, които няма да се откажат лесно да преследват печалбата там, нека само погледне какво става в момента. След като се стигна чак до заповед от министъра, сега експресно се опитва застрояване на парцела, най-вероятно за да може после да се дозастрои като “заварено положение”. Защото тъй де – така и така ако сега прецакат природата там, то няма да има смисъл от запазващи заповеди на министъра, няма да има нужда и от включване на цялата местност “Емине-Обзор” като защитена територия по проекта “Натура 2000“.

Няма да има смисъл, защото няма да има какво да се пази.

Значи като не могат да строят сега, хайде да излеят бетон, та да не може и защитена местност да има. Като няма какво да се защитава, тогава после ще си настроят всичко.

Върнах се тези дни от северното Черноморие, там е малко по-спокойно, но само защото сезонът е по-кратък и не е толкова изгодно да се застрои, колкото е на юг. Но с такава нагласа “предприемачите” ще застроят всичко чак до границата. Просто явно се бавят в момента, защото упорстват в дозастрояването на южните плажове. То това да не е работа за два дни – иска си време. Нищо, че не е никакъв ресурс за туризъм, а само дава бърза печалба при продажбата на отделния хотел. То какъв туризъм – кой е толкова луд, че да ходи в експлоатиран до крайност ърбан-плаж?

Хората по света възстановяват равновесието в такива екосистеми, изкупуват или отчуждават земеделски земи, за да засаждат диви гори и да пускат в тях изчезнали от района животни и птици. Разрушават или изоставят хотелски комплекси в близост до резервати, за да дадат на животните спокойствие в естествената им среда. Разширяват площта на защитените местности и печелят не от бандитски и бесен строежо-туризъм, а от посещения на групи с водачи за фото-сафарита в резерватите.

А нашите велики “строители на съвременния туризъм” какво правят? Гонят бързата печалба и “след мен – потоп”.

Те не виждат по-далеч от носа си и не разбират какво рушат, а тръгнали туризъм да правят.

Завръщане от почивка – ’06

Дадохме почивка на почивката. Да събира сили за догодина, а и ние да си посъберем и подредим спомените. Преди няколко дни в Троян, а после и в София ни валя дъжд и някак не се чувствам толкова “събрал слънце”. Сещате се – след нечовешките жеги по морето, които се издържат масово от подрастващата челяд благодарение на плъцикане в морето и от татковците и батковците благодарение на изстудените бири, мастики и дженти, остава едно особено усещане за топлина. Някъде малко под потъмнялата кожа. Сякаш човек е събрал така слънчевите лъчи и лятната топлина, че може да си ги пази едва ли не чак до зимата.

Абе направо “радиация” някаква… :) Като супер-герой от комикси… “Плажтрон” идва да спаси от измръзване бедните клиенти на “Топлофикация”, от които бяха откраднати поредните 20-тина милиона. Благодарение на случайно откритата си дарба да “събира слънце” и после да грее като печено пиле цяла зима.

Дъждът в Троян си беше истински балкански дъжд – с едри и студени капки и ме отрезви и “изстуди” както си трябва. Бързо-бързо осъзнах, че припичането върху безкрайния плаж със ситния пясък е отминало. Хм… както са отминали и евтините и вкусни обеди в кръчмите… Но спирам дотук, че ще отидете всички там и цените ще се вдигнат :) Дъждът в София си беше типичен гаден софийски дъжд. Нещо като спрей с кална водичка – служи за разкалване на улиците, за локвено отмъщение на шофьорите и за оборот на чадъропродавачите. Истинският дъжд те сварва винаги без чадър, но и да не беше така, чадърът не го спира.

Леко учуден, намерих сайта си в добро състояние, имаше и коментари. Предстои ми преосмисляне и промяна на доста неща в подготовка за зимата.

Тъй де – “отива си лятото, идва есента”, както се пее в песента. А ако сметките за парното и тази зима са такива угоени, както миналата… може много скоро да започна да съжалявам за тая въпросна “плажтрон”-радиация.

Но първо ще отпочина от почивката. Имаме и снимки за разглеждане, и котарак за нагалване, и пътеписи за написване.

Кратка почивка

Страниците ми тук ще излязат в кратка почивка от утре за около седмица. Причината е, че самият аз отивам на почивка – двамата с Краси ще отидем на място, което ще е отделено от тревогите на мрежата и големите обществени проблеми, с които ни притискат ежедневно медиите, ще са в най-добрия случай просто “нещо за гледане”. Тоест ще бъдат, ако решим да гледаме телевизия :)

Дълго се чудех дали изобщо да си взимам мобилния, но все пак ще го пъхна в багажа – за всеки случай. Предполагам, че ще го държа включен, но нямам идея дали там, където ще сме, ще има покритие. Даже тайничко се надявам да няма. Поне моят оператор да не е стигнал дотам.

Ще вземем обаче книжки за четене и фотоапарат за снимане :) Фотоапаратът може би е проблемен в някакъв смисъл – смятам да замъкна *istDL-а, но пък нямам силни батерии за него. Все още Pentax-чето кара на алкални, втори комплект откакто го взех. След снимане веднага го изключвам, за да се пестят тия мъници. Дори му бях изключил всички прегледи на снимките на екрана по едно време. Батерийките вършат работа – вярно, че трябва някой ден да се оборудва със зареждащи AA, но точно сега не ни е до този разход. Комплект четири батерии 2300mAh със зарядно са някъде между 70 и 100 лева, в зависимост от скоростта на зарядното.

Другият проблем с апарата е, че има само една SD-карта 512MB, а тя побира между 43 и 45 снимки в raw-формата на Пентакс. PEF-овете са много смахнат формат, защото освен пълните данни от CCD-матрицата съдържат и jpeg-копия в два или три размера. Общо всичко е между 9 и 11 мегабайта, в зависимост от кадъра.

Форматите за RAW е тема, която ме занимава много напоследък и мислех преди почивката да напиша нещо тук за различните собственически формати, за компромиса “DNG” на Adobe и за проекта “OpenRAW”. Ще напиша като се върна – предполагам, че ще имам още какво да кажа, след като съм се опитвал да събера десетина дни в само 40-тина кадъра. Смятам да снимам в JPEG-формат, за да събера повече снимки. Снимането в JPEG е ужасно занимание, но все ще се справя – миналата година снимах на лента, пък оцелях. Тъй де :)

Карта точно сега не ми се купува, по същите причини, заради които ще оставя алкалните батерии. Иначе Pentax *istDL може да поеме SD-карта до 2GB – приблизително 180 кадъра в RAW.

Но аз съм уеб-програмист и системен администратор на свободна практика, а това означава, че всъщност не мога да си позволявам такива разходи. Не и сега, не и в България. У нас има ужасно ниска работна култура при работа със специалист на свободна практика. Всеки гледа как да прецака такъв специалист и особено ако човек работи в ИТ-сферата, трябва да има много точни критерии с какво да се захваща и с какво – не, да си прави във всеки момент сметката, с една дума да стане “хиена”. А аз все още не успявам докрай.

Коментарите в сайта ще преминат на режим на модериране. Чудех се дали да ги оставя както са сега – свободни, с автоматична опция за модериране или да ги забраня съвсем. Ако си останат както сега, бас ловя, че бележника ми ще го напълзят спамери. Но и не искам да спирам коментарите съвсем – за мен концепцията за блог без коментари е отблъскваща.

Затова реших преди да замина да включа обща модерация – тоест всеки може да остави коментар, но той ще се появи чак след като се върна от почивка и реша да седна отново пред компютъра. Всъщност… “може” да се появи :) Всякакви спамове, обиди, нападки и коментари на латиница ще намерят по-кратък път.

Доскоро и приятни дни!

Monsters of rock – Bulgaria… ама друг път…

Тази година няма да има “Monsters of rock” във Варна. Тъжно, но факт. Аз така и нямаше да мога да ида — не само че нямам кога, а и нямам пари за пътуването, престоя и за билетите (а билетите струваха между 150 и 180 лева). И все пак новината идва като гръм от ясно небе. Фестивалът се отменя. Защо?

Официалната причина, поне обявената засега от организатора “Universum Entertainment” е съзнателното и нарочно проваляне на фестивала от Кирил Йорданов, кмета на град Варна. След като всичко е било уговорено и организацията е предвидила всички изисквания на общината, изведнъж тези дни кметът променя изцяло отношението към музикалния фестивал. Опитал се дори да забрани консумацията на алкохол и даже да промени вечерния час на концертите. И какво е искал — рок-концерт без бира и с “осем часът е, хайде по леглата, деца”?

Обвинението към общината и лично към кмета Йорданов е отправено от Меди Крос, шеф на агенцията “Универсум”, която уж щеше да организира и проведе фестивала.

Ако тези са истинските причини за провала на концертите, нямам думи. По-глупаво и недалновидно действие на общинската власт не съм виждал отдавна. На фона на това провалянето преди години на фестивала “Берксток” в Берковица е като детска игра. И там кметството беше “писнало” заради концертите цяла нощ и заради многото хора в градското паркче. Нищо, че тези хора бяха там само за три дни и две нощи, нищо че с купената храна и бира през тези три дни правеха оборота на малките магазинчета за половин година напред, нищо че събираха всички боклуци след себе си. Не, наистина – имаше “бригади” от доброволци всяка сутрин, които почистваха и за компенсация и стимул им се даваше по нещо от наградите от томболите и игрите. Я празна касетка, я фланелка — такива неща. Но кметът забрани музиката късно вечер и тогава почти никой не отиде на “детското матине” и фестивалът пропадна. Чак след години сега опитват да го възстановят, ама никога няма да е същото.

“Monsters of rock — Bulgaria” (или както се обявяваше от организатора “Чудовища на рока в България”) щеше да бъде най-големият от всички фестивали от “веригата”, правен някога. Още от започването на традицията на фестивала през 1980г. в “Донингтън парк” рок и метъл светът не беше виждал афиши с толкова много групи на едно място за фестивал, продължаващ цели пет последователни дни. А в поляните край Донингтън са виждали какво ли не — освен “Monsters of rock”, там са се провеждали един куп други по-малко известни фестивали — “Ozzfest” на две сцени, тридневният “Download”…

Със своите пет дни музика и с огромния списък световноизвестни групи второто родно издание на “Monsters of rock” щеше да е нещо незабравимо. Дълги години вече порасналите фенове сигурно щяха да разказват на децата и внуците си как са отишли под Аспаруховия мост във Варна и са слушали наживо най-големите имена в рока и метъла. Били са пред сцената на няколко поколения в рок-музиката, слушали са песните, с които са се учели как да изразяват социалния си протест в годините, когато разделенията между две политически системи са се рушали, падали са стени в Берлин, комсомолци са горели книжките си и цял народ се е събирал на митинги с надеждата за по-добро бъдеще.

Не е чак като “Woodstock”, но все пак е нещо. Нещо важно в културната история — не на страната, а поотделно личната на всеки, който слуша такава музика.

Кой е виновен за провала на така планирания фестивал? Може би виновна е община Варна, не знам. А може би виновни са организаторите от “Универсум”, най-вече шефът Меди Крос. Все повече си мисля, че май истинският виновник е именно Крос.

Колко некадърен promoter трябва да си, за да вдигнеш шум за нещо толкова мащабно и грандиозно, като петдневен фестивал със страшно много групи в афиша си, без да сключиш договор с общината? Колко невнимателен в планирането трябва да си, за да уговориш всички тези много групи, да започнеш дори да продаваш билети (май са продадени някъде над 2000 билета по 150 лева…), без да се уговориш с най-важния в цялата схема — този, който разрешава цялата проява и я “приютява” на общинска земя, кмета на града? И накрая, колко нагъл трябва да си, за да обвиниш веднага кметската управа, след като за кратката си кариера на импресарио в България си успял вече да провалиш концертите на “Scorpions”, Gary Moore… и да не си върнал все още парите за провалените концерти, между другото… Колко?

Ами много — много некадърен, много невнимателен и много нагъл.

О, да — Меди Крос е организирал един концерт, да. “Организатор” си е — единственият концерт, който е направил, е този на Бъста Раймс в София. Страхотно. Лично за мен нямаше да има разлика и ако не го беше организирал тоя концерт, ама нейсе…

На всички рокаджии и метъли, включително и на мен самия, пожелавам някой ден да имаме възможност да станем сутрин, да си опаковаме две-три фланелки с надписи на групи, да си вземем четка за зъби (кой знае, може и да решим да си ги мием, не пречи:), да метнем това в лека раничка и с достатъчно парички в джоба за път и за бири да идем на фестивал. На истински фестивал. Не на лъжа, организирана от Меди Крос, а на действителен рок-фестивал — някъде в друга държава. Например в Англия, на поляните край Донингтън. Където хората знаят как се правят концерти и където няма да треперим дали в последния момент няма да отменят фестивала.

Някъде, където рокът е начин на живот и където и импресариа, и кметове са възпитани в културата на свободната младежка музика и на фестивалите със социални послания. Някъде, но не в България.

А, и тогава да се видим, за да изпием по една бира заедно! :)