Category Archives: Uncategorized

Нови преводи от Ила

Днес преводите в проекта “Нов живот за стари книги” се увеличиха с два – Ила Петрова преведе два разказа на Леонид Андреев. Разказите “Ангелче” и “Разказ на змията за това, как се появили отровните й зъби” могат да се видят на български в раздела за преводи на уики-то. Засега те, както и другите преводи от проекта, са описани като “в разработка” – това означава, че който има интерес към проекта, може да прегледа всички тези текстове за евентуални грешки и да ми ги съобщи, за да бъдат преводите още по-добри. В скоро време ще отделя специално място за завършените преводи, където ще са подредени и удобни за четене и изтегляне.

Ако някой иска да си отпечата на хартия текстове от проекта, препоръчвам да види дали версията за печат му върши работа. До нея се стига с препратката “Print” долу вляво на всяка страница в уики-то. За по-големите текстове това може да е голямо удобство – вместо да прелиствате и да отпечатвате страница по страница, използвате за печат само една, но дълга страница.

Преводите на Ила се публикуват с условията на лиценза CC-BY-ND. Можете свободно да използвате тези текстови, докато спазвате следните две условия: 1) името (псевдонимът) на преводача трябва да се указва на подходящото място и 2) не можете да правите производни версии. Ако някой иска да променя текста и да прави производни версии, трябва да се свърже с Ила за разрешение.

Ако някой иска да се включи в проекта, може да го направи много лесно – трябва само да ми се обади и да каже какво иска да превежда, за да не се дублират преводите. Оригиналните текстове трябва или да са с лиценз, позволяващ превода, или да сте получили изрично разрешение от автора, или (което ще е най-честият случай) да са с изтекли авторски права. Съгласно българския закон това означава да са минали 70 години от смъртта на автора. Не е нужно да можете да работите с уики-системата – достатъчно е да ми изпратите файловете с преводите по някакъв начин (е-поща или джабер) и аз ще имам грижата да ги обработя, форматирам и публикувам от ваше име :)

Благодаря на всички, които участват в проекта! Сигурен съм, че още много читатели ще са благодарни за преводите! :)

Градовете не се продават

Най-вероятно това с “купуването” на града е буря в чаша вода. “Монитор” е публикувал статия по въпроса, която опитва да налучка за кой град става въпрос. В статията се твърди още, че най-вероятно това е само шум в медиите и такава “покупка” няма. Да припомня – става дума за гръмко звучаща новина в английски вестник, според която тамошен милионер е “купил” български черноморски град и възнамерявал да го преустрои, обнови, застрои и накрая да му смени името, като го кръсти на себе си.
Според различни брокери на имоти е невъзможно всички парцели дори в малко село да се обявят за продажба. Това мен не ме впечатлява особено, защото ако човек има пари, винаги може да намери начин да стимулира хората да продават. Друго нещо е по-интересно – град с около 1000 жители край морето бил само Китен. Но пък там имотите се оценяват на над 80 млн. евро, което е много повече от въпросните 3 млн. британски лири. Но пък може да не става дума за град, а за село – такива има бол.
И все пак сигурно е кьорфишек – примерно за законна смяна на името на населено място е нужен първо местен референдум, след това указ от президента. Ако се стигне дотам, ще има новина. А не слухове като сега.

И все пак не съжалявам, че отворих дума тук. Макар всичко да беше по-жълто отколкото ми е по вкуса и да не беше съвсем за Arcane lore, все пак си е добър повод да се замислим кое прави градовете и селата ни. Хората в тях? Земята им? Къщите им? Може би улиците… мне, ако са като софийските – мерси.
За да има селище, трябва да има общи места. Да ги мислим като селския мегдан, примерно. В едно малко село именно той е общото и на практика той представлява цялото. Това, което сме свикнали да възприемаме като “градска среда”, в което се разполагаме според разбирането ни за “ърбан стайл”, градския начин на живот, е всъщност определено и съхранявано точно от общите места в селището. Независимо дали живеем на село или в най-големия град, това усещане се поддържа именно от местата и нещата, които са на всички и на никого. Наричаме ги “обществени”, “публични” и понякога само ги принизяваме до “общински”. Което е директна препратка към общината като правен собственик на имота, който може да продава и купува, да отчуждава и застроява тези общи земи.

Но основното не е че общото може да се продаде или отчужди – основното е, че то е необходимо за живота на общността. Както въздухът ни е нужен, както са уредени и неутралните води в моретата и океаните, както въздушното пространство е общо. А кой милионер коя къща на кой бряг е купил – това наистина са си скандални пикантерии. Имал бол пари – купил. Само да не ни загражда мегдана, че къде ще си правим седянките тогава? :)

Разбирането на “общото” е много важно и за една друга тема – тази за отказа от някои запазени права. Лицензите от вида “Creative Commons” и изобщо цялата тази концепция се изгражда именно върху разбиране за общото. Общото, което не просто трябва да се запази, а трябва и да се развива. Както когато правите нов квартал или нова курортна сграда трябва не просто да застроите всичко, което имате право, а и да оставите място за “общото”. Най-доброто градско планиране е свързано точно с прецизното разпределение на общото. Често споменаваната “градска инфраструктура” е на практика организация на точно това “общо”. Иначе, в частните имоти също има организация и планиране, но това не засяга директно града. Градът се интересува най-вече от общото – затова и слагаме скосени бордюри за хората с колички, затова пускаме звуков сигнал на светофарите за незрящите.
Въпросното “общо” трябва често да бъде поставяно на обсъждане и да се поддържа разбирането му. Защото в момента, в който престанем да го разбираме и започнем да го управляваме машинално и по навик, разрушаваме средата си.

Англичанин купува български град

Преди малко tech_noir ми даде препратка към статия в онлайн-издание. След първоначалното си учудване започвам да се питам защо няма никакви материали за това в нашата “преса”. Защо великите ни “медии” досега не са загатнали дори за въпроса. Не мога да повярвам, че частно лице може да “купи” цял град, особено град на известното ни и събиращо внимание черноморие, без нито една медия да се почеше по главата откъм тила, да смръщи вежди и да промърмори “може би това е новина все пак?”
Според статията в английския вестник “The Independent” милионерът Скот Алекзандър е купил цял български черноморски град за 3 милиона британси лири. Не се казва кой е градът, но е споменато, че е с население 1000 жители. Човечецът имал планове да преименува градчето на “Александър”, защото сегашното му име било “много трудно за произнасяне”. Фирмата му се казва “Ultimate Lifestyle Group Inc.” и ще строи апартаменти, хотели, казина. Щял да възстанови градчето и да построи болница.
Явно всичко това е истина, защото новината се потвърждава от друг източник. За въпросния милионер ще говорят тази вечер в изданието на сериала “Britain’s Biggest Spenders”. Ето какво пише в онлайн-програмата на телевизията ITV1, която го излъчва:

…and Scott Alexander owns two Lamborghinis, though he won’t be satisfied till he’s bought a town in Bulgaria and named it after himself….

Единственото смислено съвпадение при търсене в мрежата е извадка от статия в столичен всекидневник, в броя му от вчера. Статията не се чете, защото вестникът има в мрежата само резюмета и то само на текущия брой. Не ми се вярва едва вчера да е станала известна въпросната “продажба”. Колкото и бързо да работят в британските телевизии, едва ли за една вечер са подготвили епизода на въпросния сериал.

Никой не казва как се казва въпросният български град. Никой не пита защо родните медии не информират за това вместо за всички други глупости, с които ни заливат.
Може би да попитам аз? Защо не пишете за закупения град, кой е този град и как изобщо се “закупува” самоуправляваща се община?

Министерството проверява Иракли

В отговор на въпрос на народния представител Яне Янев министърът на околната среда и водите Джевдет Чакъров е казал, че министерството му е задвижило допълнителна проверка на местността Иракли “за да бъде защитена уникалната природа там”. Според министъра също така в момента течало проучване на възможността и обсъждане на предложението местността “Иракли” да бъде обявена за “защитена зона”. “Поел съм ангажимент, че ще представим цялата документация пред правителството и пред Европейската комисия за включване в мрежата по-рано – през ноември” – това е казал министър Чакъров. Проблемите с уточняването на защитените местности по проект “Натура 2000” и забавянето изграждането на национална мрежа от защитени обекти е една от основните забележки на Европейската комисия в доклада за напредъка в присъединяването ни към ЕС.

Това се е случило в петък, 2-ри юни, по време на парламентарния контрол. Информацията е взета от публикации в мрежата на netinfo и mediapool. Не зная достоверността на информацията, не съм гледал парламентарния контрол, а за повече медийни източници не ми се рови в мрежата. Предполагам, че министърът е казал нещо подобно по смисъл. Много често телеграфният журналистически стил така орязва думите, че им променя смисъла, но в случая нещата са казани ясно и сигурно наистина са се случили горе-долу така.

Това, което е намекнал министърът за нуждата от защита на уникалната природа и за проблема пред ЕС заради забавянето на “Натура 2000” е публична тайна – най-малкото аз съм писал тук неведнъж. В много други сайтове се публикуваха добри статии по въпроса, има и сайт и уеблог на обща интернет-кампания за спасяване на Иракли. Сигурно е, че за да не знаете за какво иде реч, трябва просто да не сте чели българските сайтове през последните месеци. И най-вече блогсферата, както винаги реагираща адекватно.

И министърът също би трябвало да е наясно с целия проблем, дори е нормално да го вижда много по-отчетливо и с повече подробности, които на обикновените граждани не са ни известни. Новината тук не е, че министър Чакъров най-накрая е разбрал за проблема и му се е наложило да се запознае с него. Новината е, че официално в отчет пред законодателното събрание е казано това, което от доста време вече много хора повтарят в мрежата. И което някои отидоха да защитят с жива верига пред подготвящия терена в очакване на разрешение за строеж багер.

Новината е, че МОСВ е поело отговорност. Това е хубаво, властта трябва да идва с отговорности, а не само да се радва на силата и правата си. Остава все пак да проследим как ще продължи всичко, дали отговорността ще се развива. Не е хубаво да остава същата, да се преповтаря при евентуално следващо парламентарно питане.

Остава въпросът кой всъщност е зад паравана на т.нар. “швейцарска” фирма. И защо продължава да се спотайва, след като вече е ясно, че никой няма да остави нещата както са. Дори и от петък така запитаният в парламента министър. В мрежата вече се говори за въпросната личност. И не, не е швейцарец, вие пък :)

Денят на Ботев

Втори юни, денят на Ботев. Преди малко сирените се включиха и после полека воят им затихна и беше избутан от вездесъщия градски шум. Ръмеше дъжд и бръснеше лек вятър – не много силен, но точно такъв, дето да те откаже да излизаш. Из кварталните улици сновяха през цялото време коли, никой не отби и не спря да помисли поне минутка за свободата, за стремежа, борбата и саможертвата. А за какво, мислите, пускат тези сирени, освен за да ни дадат официална възможност, да ни дадат оправдание да се замислим за такива неща? Самият вой е неприятен, никой не го пуска “празнично”. Но винаги може човек да поспре, ако е забързан навън или да стане до бюрото си, ако е на работа. И без да говори с колеги и шефове, без да се притеснява от случайни минувачи за необичайното си поведение да остане сам със себе си. И с воя на сирените. За две-три минутки само, преди отново да се включи в студената машина на ежедневното производство и потребление.

Христо Ботев е по-различна, по особен начин очарователна фигура в историята ни. Ако Васил Левски е хладният ум, спокойният и винаги намиращ изход таен революционер, то Ботев е тоталният изблик на всички таени с векове чувства. На всички стремежи за свобода и идентичност, които са се натрупвали и са се прочиствали вътрешно през годините на чужда власт. Само човек като Ботев може да запали такава надежда, смесена с чувство за ценност на саможертвата у четниците си, че да го цитира после Вазов в “Тих бял Дунав се вълнува”: “Хайде, братя, излезнете, тука ще се спрем и земята целунете, дето ще да мрем!”.

Днес въпросът за саможертвата в името на идеал за национална идентичност е почти неразбираем – ние усещаме духа на ботевата жертва, защото всичко това ни е близко по един или друг начин. Но дори и ние, българите, не можем докрай да разберем докрай подтика за такова действие. Днес сме настроени по по-различен начин към жертването в бой и дори малко трудно осмисляме щурмуването на нож от българската войска на вражеските позиции по време на войните за национално обединение. Когато навсякъде американци говорят за “заплахата от тероризъм”, за “самоубийствени атентати” и за “нападения над сили на коалицията” е малко по-трудно да се открие загубеното “по пътя” разбиране на мотивите на Ботев.

Но макар и трудно, вживяването в устрема на ботевата чета е достижимо и от нас – само трябва в деня на Ботев да спрем, да се изправим под воя на сирените и да се впуснем в търсене из дълбините на сърцето си. Там, където най-естествените и ценни човешки стремежи се крият и пазят от разрушителното ежедневие. Не е нужно да се жертваме – сирените вият за кратко и спират. Животът продължава, но е такъв, какъвто го живеем не само заради нас, но и най-вече заради жертвите на хора като Ботев. Вече 130 години.

Нов превод на LeeAnn

Проектът “Нов живот за стари книги” получи първия си резултат тези дни. Даниела Соколова преведе баснята на Жан де Ла Фонтен “Гарванът и Лисицата” (Le Corbeau et le Renard). Това е басня, която почти всички знаем от малки и сега вече има свободен превод. На 1-ви юни това е добър подарък за всички днешни и бъдещи деца, а пък защо не и за нас, “порасналите”. :)

Благодаря на Даниела за включването й и за ентусиазма, с който дава началото на проекта за преводи! Поздрави, LeeAnn!

Пълен текст на превода – тук. Оригинален текст – тук. Творбата на Ла Фонтен е част от сборника “Басни” и е без авторски права. Преводът на LeeAnn се публикува с някои права запазени (CC-BY). Това означава, че при всяко препубликуване трябва да се указва името на преводача. Срокът на лиценза CC-BY е максимум 20 години след публикуването.

В момента преводът е отбелязан в уики-то като все още като “превод в разработка”. Моля всеки, който иска да помогне на проекта с редактиране на преводите да провери за неточности и грешки в превода. При редактирането имайте предвид стила на преводача и търсете по-скоро смислови грешки, недейте да заменяте стила на преводача с ваш.

Текстът на “Гарванът и Лисицата” ще е заключен за редактиране, затова нека редакторите, ако имат забележки, да ги изпращат тук като коментар или на адресите за връзка с мен или с LeeAnn.

Текстът на “Баскервилското куче” от Артър Конан Дойл е запазен за превод от Владимир Георгиев. Творбите на сър Артър Конан Дойл са с изтекли авторски права. Владо, успешно и приятно превеждане!

Защита на личните данни с EncFS

Неприкосновеността на личните данни е нещо толкова подразбиращо се в днешния свят, толкова близко до ума, че все по-често хората започват да забравят какво означава тази неприкосновеност. Все по-често чуваме “ами нека ме наблюдават, аз нищо лошо не правя” или “да ми вземат данните, аз нямам тайни”. Все повече хора, водени от неразбиране или от някакъв особен страх от системата, с готовност предоставят данните си, като дори се надяват това предоставяне, тази излишна откритост да е гаранция за тях пред властите, че не вършат нищо нередно. “Ето, вижте ме, аз нищо лошо не правя! Ако правех, щях да се крия, нали? Е, аз не се крия, следователно съм чист…” Много хора, когато бъдат помолени от системния администратор да въведат паролата си, вместо това те с готовност му я издиктуват. “Аз бавно пиша, напиши я ти – тя е лесна, от 1 до 5”. Или “Паролата ми е 123sex, исках по-лесна, ама трябвало и букви, и цифри, затова е толкова неудобна”. Ужас и безумие…
Тази заблуда е така умело насадена в обществото и е достатъчно гъвкава, тъй че както позволява прекаляване с властта, благодарение на доброволното преотстъпване на лични данни и допускане в личното пространство от страна на самите граждани, така и в същото време може да бъде пропагандирана в медиите личната свобода и отговорност на всеки гражданин. Какво се получава – хем сме свободни, имаме отговорности, имаме личен живот и лични данни, които по подразбиране не са за чужди очи, хем ако защитаваме личното си пространство, значи “има нещо” – иначе защо бихме крили данните?
Това звучи нормално на доста хора, но всъщност е дълбоко извратено. Доста хора го приемат, сигурно защото просто нямат много данни в Интернет – понеже най-често става дума за защита и предоставяне на лични електронни данни. Те хората нямат с какво сирене да си купят, та камо ли да вземат да се тревожат за свободата и отговорността в Интернет.
И все пак сравнително ограниченото ползване на Интернет у нас не може да е оправдание да не защитавате електронните си данни. Представете си, че някой ви каже “защо не ми даваш ключ от апартамента си, да не би да криеш нещо в него?” или “защо отиваш сам в тоалетната, вършиш нещо нередно сигурно?”. Или пък си представете, че се приеме за нещо нормално да казвате на всеки pin-кода на дебитната си карта. Неприятно, нали? Не вършите нищо нередно, нямате откраднати телевизори вкъщи и откраднати пари в картата си, но все пак не раздавате ключове и кодове на всеки, който се усъмни, нали?

Как да защитим данните на компютъра си?
Първо – инсталирайте си GNU/Linux! Няма никакво оправдание да не го правите – всички ехидни забележки на уиндоус-феновете от типа на “Линукс е мно-ого назад още”, “трудно е с Линукс, за разлика от уиндоус, където всичко е лесно” и други подобни просто вече не вървят! За GNU/Linux, *BSD и другите подобни свободни системи има толкова много и качествен софтуер вече, толкова бързо се развива той и толкова голяма част от него е преведен на български (при това много добре), че наистина ви бяга лесното оправдание. Дори измъкването с “навика” и с трудното “свикване” с новата среда не е актуално – има такива дистрибуции, които са ориентирани изцяло към потребителя на графична среда и се инсталират почти автоматично. Дори в общия случай разпознават хардуера по-добре от уиндоуса ви и нямат нужда от допълнителни приставки от сайтовете на производителите. Вземете си Ubuntu, Knoppix или българския Tilix и престанете да се оправдавате с несъществуващи трудности! Уиндоус-“специалистите” ви лъжат – наистина да се работи с GNU/Linux е лесно, удобно, приятно и сигурно.
След като вече използвате правилния вид софтуер, можете да помислите по-мащабно за защитаване на данните си. Практически единственият начин е да използвате шифриране на данните. Терминът на английски е ‘encryption” и на български често се среща транскрибиран като “криптиране”. Без да съм специалист в областта (нека някой такъв ме поправи, ако правя грешка в момента;), смятам по-правилно на български да се казва “шифриране”. Думата “криптиране” идва най-общо от “скриване”, а когато говорим за “encryption”, имаме предвид такъв вид скриване на информацията, при който се използва ключ, шифър. Данните не са просто трудни за откриване, те имат нужда от уникален шифър, за да бъдат достъпени. Затова ще използваме думата “шифриране” за превод на английския термин “encryption”. (Още веднъж – ако някой специалист по език или по информатика има различно обяснение, нека го сподели).

Как най-удобно се шифрират данните?
Ще говорим с примери. Най-често и най-лесно ще шифрирате данните си по три начина.

Първият начин е да шифрирате всеки отделен файл с GnuPG (свободният аналог на програмата PGP и имплементация на стандарта OpenPGP), най-често през някой от графичните инструменти за работа с него. Неудобството на този метод е, че всеки отделен файл трябва да го разшифрирате преди употреба. И съответно трябва да го запишете другаде нешифриран, за да могат програмите ви да работят с него. Често остава винаги притеснението “изтрих ли разшифрирания файл с паролите ми, като тръгвах от вкъщи?”. Работата с така шифрираните данни не е прозрачна за програмите ви. Трябва да се грижите допълнително за сигурността на разшифрираните данни. Макар да има някои програми, които сами се грижат да изтриват временните разшифрирани данни, това е компромисно решение.
Шифрирането на отделни файлове е полезно и удобно в случаите, когато искате да направите архив и ще достъпвате данните си рядко. Тогава леко затрудненото им използване се превръща в предимство за сигурността им.

Вторият начин е да шифрирате цяло устройство с DM-Crypt. Така достъпвате данните си като отделно устройство, което може да е логическо и да представлява физически само един файл, но може и да е отделен дял на диска или отделен диск. Удобството е по-голямата прозрачност за програмите – веднъж разшифрирано, устройството може да се използва от всяка програма в системата ви все едно е най-нормално друго устройство за съхранение на данни.
Неудобството на този метод е, че се налага да пренастроите Linux-ядрото си за работа с него. Ако поддръжката на RAID (CONFIG_MD), Device mapper (CONFIG_BLK_DEV_MD), Crypt target (CONFIG_DM_CRYPT), AES (CONFIG_CRYPTO_AES) и Loopback device (CONFIG_BLK_DEV_LOOP) не е включена, няма да можете да използвате DM-Crypt. В повечето съвременни дистрибуции ядрата Линукс се пакетират с включени почти всички възможни настройки, така че много вероятно е всичко да е въпрос само на включване на съответните модули на ядрото.

# modprobe dm-crypt
Тази команда би трябвало да зареди всичко нужно, стига то да е било пакетирано в модулите. Ако нямате някои от нужните модули, ще трябва да пренастроите и прекомпилирате ядрото си, като включите описаните по-горе настройки.

След това ви трябват програмите cryptsetup и PAM-библиотеката libpam-mount. Възможно е вече да ги имате на системата си, инсталирането им е лесно и е описано в сайтовете им. Ако сте с базирана на Дебиан дистрибуция, командата ‘apt-get install cryptsetup libpam-mount’ ще ги инсталира. С cryptsetup създавате шифрираното устройство, а с libpam-mount можете така да настроите системата си, че потребителското ви име и парола да отключва и монтира въпросното устройство като ваша домашна директория. Така никой, дори и root няма да има достъп до личната ви домашна директория, защото тя ще е шифрирана.
DM-Crypt е много удобен начин за шифриране на данните, но има още един, който функционално е подобен, но е по-удобен, защото е преносим между различни системи, различни компютри, с различни ядра Линукс.

Третият и най-преносим и прозрачен за програмите начин е да шифрирате отделни директории с EncFS. EncFS използва модула към ядрото на FUSE (Filesystem in USErspace) за да монтира шифрирани директории все едно са друго устройство, както се монтират например мрежови устройства (като споделени директории от Уиндоус и Samba) или локални дискови устройства, записвачки, флопита, usb-памети. Удобството на FUSE е в това, че нямате нужда от отделен модул за всяко ново устройство – ако си поддържа от общия fuse-модул, монтирането е възможно. В повечето дистрибуции FUSE е включено по подразбиране:

# modprobe fuse
Това ще зареди модула, ако вече не е зареден. След това трябва да инсталирате пакетите encfs, libpam-encfs и gmailfs. Отново, в Дебиан това става с командата ‘apt-get install encfs libpam-encfs gmailfs’. Първите два пакета служат за работата с EncFS, а третият ще разгледаме накрая. Създавате нова шифрирана директория с командата:

$ encfs ~/.crypt ~/decrypted
Изберете настройката “p” за режим “параноя” с най-“затегнатите” подразбиращи се настройки. Това ще създаде шифрирана директория ~/.crypt и ще я монтира разшифрирана в ~/decrypted. В домашната си директория ще имате една скрита директория ~/.crypt, която ще е шифрирана и съдържанието в нея ще е това на директорията ~/decrypted. Когато създавате, променяте или копирате файл в ~/decrypted, той автоматично ще се шифрира и записва в ~/.crypt. Видимото, разшифрирано съдържание ще е в ~/decrypted само след монтиране с:

$ encfs ~/.crypt ~/decrypted
След като вече съществуват тези директории, ще бъдете попитани само за паролата, която сте задали при създаването им. И след това данните ще се монтират във видимата директория в четим вид. Ако сте задали “p” за най-“затегнатия” режим, освен по-високото шифриране, също така имената на директориите и файловете в шифрирания вариант ще бъдат разбъркани до неузнаваемост. Дължината на имената им и числата на големината им – също. Никой, дори root на машината или крадецът, добрал се до диска ви, няма да може да разбере дали имате нещо ценно в тази директория или има наистина ненужни и безсмислени данни. Каквито и да са, данните са си ваши и са защитени.
Когато искате да размонтирате директорията, защото сте приключили с работата по защитените файлове или просто искате да оставите компютъра на друг човек за час-два, изпълнете командата:

$ fusermount -u ~/decrypted
Това ще размонтира директорията, видимите данни ще изчезнат и ще останат само физически записаните като шифрирани файлове и директории данни в ~/.crypt. Всички промени, които сте правили по данните докато са били видими, ще се запазят – всъщност всички те се запазват в оригиналната директория още в момента на записването им. Видимата директория съществува само логически, на харддиска на компютъра съществува физически само шифрираната информация. Затова ако натиснете бутон с асоциирана команда ‘fusermount -u ~/decrypted’, веднага данните ще станат недостъпни. Също така при рестартиране на машината ще трябва да въведете паролата за директорията и да я монтирате с encfs, иначе данните са си недостъпни. Ако решите да изтриете бързо данните, може да го направите, като изтриете ~/.crypt. Все пак внимавайте и не го правете прибързано – това са личните ви данни :)

Шифриране на цял потребителски профил
В така създадената с EncFS директория можете да преместите всичко, което решите от потребителските си файлове. Офисни и други документи, които са само за вашите очи, файлове с пароли и други чувствителни данни и всичко, което прецените, че трябва да бъде защитено. Но можете да отидете още по-напред, като шифрирате цялата си домашна директория. Освен всички лични документи, изходни файлове от най-различни обработващи програми, там се намират и конфигурационните ви файлове. Настройките в скритите ви файлове (тези с точка в началото, те често не се виждат при подразбиращия се преглед) могат да бъдат много ценни за разбиващия системата ви и търсещия информация за вас. Там се записват, често в явен вид, имена и пароли в настройките на програми, различни специални настройки, също така и история на командите, които сте изпълнявали (понякога в самия ред на командата може да е добавена и парола) и т.н. Казано накратко – не само офисните ви документи съдържат ценна за претърсващия директориите ви информация. В много от скритите файлове с настройки в домашната ви директория има ценни данни.
Можете да създадете шифрирано устройство с DM-Crypt или шифрирана директория с EncFS и след това със съответния модул за PAM да настроите системата си така, че при влизането ви като потребител шифрираното устройство или директория да се разшифрира и да се монтира на мястото на домашната ви директория. Така абсолютно всичко, което правите на личния си компютър, ще бъде лично ваше и никой няма да може да следи действията ви. В случая с EncFS дори и администраторът (root) на системата ще вижда шифрираните данни в монтираната директория, защото монтирането и изцяло с правата на съответния потребител, в случая – с вашите и само вашите права. Само вие виждате собствената си домашна директория, независимо дали е монтирана или не.
Ето примерни описанния за настройка на PAM-модулите за EncFS и за DM-Crypt (на френски) и DM-Crypt с LUKS (Linux Unified Key Setup, считан от мнозина за бъдещия стандарт за шифриране на дискове под GNU/Linux).

Отдалечено монтиране на шифрирани данни в GMail
Освен всичко това можете да настроите системата си така, че шифрираната директория с EncFS да е не локална, а отдалечена, мрежова директория. Това може да е предварително монтиран споделен ресурс от друг компютър в мрежата, но много по-сигурно, много по-добре е да е независим и наистина отдалечен ресурс. Такъв ресурс е GMail. Това е електронната поща на Google и освен че е безплатна и е огромна (над 1 гигабайт ще стигне на всеки за домашна директория, поне за чувствителните данни), е и достъпна от програмите. Google се грижат повечето от услугите им да имат публично достъпен програмен интерфейс – можете през настолна програма да управлявате пощата, календара, сателитните карти и т.н.
За да можете да използвате поща в GMail като монтирана отдалечено директория, трябва да инсталирате gmailfs. Той също ползва FUSE, инсталирана за EncFS по-горе. Можете да монтирате пощенската си кутия в GMail и да я използвате като директория за съхранение на файлове с командата:

$ mount.gmailfs none ~/gmailfiles -o username=gmailusername -p
Където ‘gmailusername’ е името ви в gmail. Можете да добавите опцията ‘-e’ и тогава ще бъде използвана EncFS за шифриране на данните. Така в пощата ви в GMail ще има неразбираеми писма, които при монтиране с gmailfs с опция ‘-e’ ще бъдат видими само от вас.

Можете да стигнете и дотам, че да пожелаете да монтирате цялата си домашна директория шифрирано (с EncFS, с опцията ‘-e’) в поща в GMail (с gmailfs) и така освен че домашната ви директория с всички файлове с настройки на профила ви и личните ви файлове ще бъде защитена с EncFS, цялата тази информация ще се съхранява далече от вас в сървърите на Google. Така и най-умелият крадец на данни ще трябва освен всичките ви защити да разбие и тази на пощенската ви кутия в Google. Все пак преценете добре дали си заслужава – скоростта на обмен на файловете между компютъра и уеб-пощата може да е доста бавен. А при нормална работа много програми често пишат в домашната директория служебна информация и това може да забави ужасно много работата, ако се налага всеки път свързване с пощата на Google.
Но като оставим настрана този най-краен вариант, другите възможности – защитаване на отделни устройства, директории или домашни потребителски директории съответно с DM-Crypt или EncFS и отдалечено монтиране на шифрирани директории в GMail са все неща, които определено си заслужават да ги проучите.

Личните ви данни по подразбиране са само за ваше лично ползване, но ако не ги шифрирате всеки може да ги види, дори понякога и без да ги търси нарочно. Както не размахвате по улицата листче с написани кодове за достъп до картите и сметките си, така се грижете и за електронните си данни. Не е трудно.

Иракли: митовете

Все по-ясно проличава, поне за мен, че в дискусията за местността “Иракли” има някои неразбирания, приети “на доверие” предразсъдъци. Около Иракли витаят митове и понеже това са митовете на всяка подобна дискусия, на всяко обръщане на внимание към застрояването на чисти терени, тези митове трябва да бъдат разгледани, обговорени и разрушени. Трябва да се пристъпи към тях като към идол – “с чук в ръка”. И да се обсъждат, докато всички в разговора не чуят кънтенето на кухо.

Ще се строи се извън защитената местност
Защитниците на проекта за застрояване на Иракли постоянно повтарят, че проектът е да се построят малки хотелчета и вилни зони извън района, обозначен като защитена местност “Иракли”. Това е пропаганда. Пропаганда е, защото представя информацията избирателно – така хората чуват нещо, но не всичко и някой уверен в себе си общински архитект или местен кмет с твърд и нетреперещ глас им обяснява по телевизията, че всичко е наред, няма никакъв проблем, защото всъщност все още не са издадени разрешителните за строеж, а пък когато ги издадат, те щели да са за места извън “резервата”.

Истината е малко по-друга. Наистина в момента съществува защитена местност “Иракли” и, съвсем логично, в нея не може да се провежда стопанска дейност и да се строят постоянни постройки. Дотук – добре. Защитниците на застрояването и председателите на дружествата на собствениците обаче пропускат нещо, което е много удобно за тях да го пропуснат. Става дума за това, че при влизането на България в ЕС трябва да обявим 1/3 от цялата територия на страната за защитена територия. Това ще бъдат различни райони от страната, с различна степен на ограниченията в тях и с различна оценка на екологичната им стойност. “Защитена местност” е такъв вид защитена територия, която е с доста по-малко строг режим от този на “резервата” например. Това означава, че в защитените местности ще може да се организират платени екскурзии с водачи и други подобни щадящи природата бизнес-начинания. Но не – инвеститорите искат да застроят района около днешната защитена местност “Иракли”. Защо?

Отговорът е много прост. В момента процентът на защитените територии е по-малък от предвижданата 1/3. Някои местности дори вече са замърсени или незаконно застроени и трябва да бъдат извадени от списъка. Изготвен е преди време нов списък с описания и екологични оценки на най-различни местности в цяла България. Една от тези местности е “Иракли”. Но не “Иракли” в сегашните му граници, а цялата област от южния склон на нос Емине на юг до Обзор на север. Грубо казано, това е около два пъти повече от сегашната територия на защитената местност “Иракли”.

Проектът за застрояване, който някои се опитват да прокарат сега, е на точно тези допълнителни земи, които се предвижда да влязат в защитената местност, когато влезем в ЕС. За да се съобразим с европейските екологични норми. Това се прави точно в този момент и точно сега се пуска в ход пропагандата “ние ще пазим” и “ние строим извън резервата”, защото ако местността е застроена при влизането ни в ЕС, просто ще бъде избрано друго място за защита. Никой европеец няма да е толкова луд, че да препоръча създаването на защитена местност там, където има курортен комплекс.

Съответно след години в тази вече разработена строително земя ще може да се издигат и други курорти, и по-мащабни жилищни сгради. Ще може да се експлоатира на воля. С две думи – в момента битката е за “захапване” на Иракли. И за непозволяване на разширяването на защитената местност. Всичко друго като обяснение е прах в очите.

По-добре да има курорт, отколкото диваци да цапат
Вярно е, че много от хората, които са ходили през последните години в Иракли, са замърсявали с отпадъци. Но това не може да е оправдание да се построи курорт на място, предвидено за нова, по-голяма защитена местност. Аз съм ходил в Иракли сравнително отдавна, преди 6-7 години сигурно вече. Тогава нямаше такова замърсяване, а хора ходеха. Всъщност проблемът със замърсяването от къмпингуващите не е проблем на къмпингуването, а на културата на хората. И не става дума само за Иракли и само за морето – на много места в планините къмпингуващите замърсяват горите, изхвърлят си боклука на импровизирани сметища, които после остават да растат така с години.

И ако някой казва “на морето ходят да цапат софиянците”, то аз мога да му кажа, че на планина ходят да цапат морските. Не, сериозно, така си е – особено в по-нови курортни селища, като тези в Троянския балкан, където инфраструктурата, високите цени и мутра-традициите все още не са се наложили както в други места, наистина има хора, които вървят в гората, ядат вафла и хвърлят опаковката. Вярно – в гората замърсяването е по-“разпределено”, по-трудно се забелязва. Не е като на морето, където всеки цапа на плажа и край него и боклукът се вижда по-бързо и по-отдалеч. Но замърсяването е еднакво и замърсяваме всички, няма какво да се лъжем.

Сигурно причината да има такъв бум на битовото замърсяване е в ниския ни стандарт, малките ни заплати, отчуждеността ни и озверяващото ни отчаяние. Но това е културен проблем. Не проблем на застроеност или незастроеност. Замърсяването с битови отпадъци по време на почивка ще се премахне не като построим поредната почивна станция, а като възпитаме децата си да не хвърлят боклука си край пътеката.

Инвеститорът ще пази природата
Глупости – природата се опазва не от, а въпреки строителните предприемачи. Това, което разправят разните “инвеститори” – че щели да запазят природата, че те строели “екологично съобразено”, че само с инвеститорски интерес може да се запази природата там чиста, е пълна измислица. Ясно като бял ден е, че комплекс с бели къщички, между тях алеи и живи плетове и тук-там по някое дърво за сянка, “за цвят” не е място, където има дива природа. Вземете само всичките химикали, с които се обработва почвата и градинките, препаратите срещу комари, срещу кърлежи, отровите за плевелите и торовете за райграса и живия плет и става ясно – представата на предприемачите за екология е нещо много извратено.

В “Иракли” става дума не за поддържане на градски парк, както явно си го представят някои местни управници и чиновниците от ресорните министерства. Градски парк са например Западният парк, Северният парк, Борисовата градина в София. Южния да не го споменаваме редом с другите, че и там е започнало едно “опазване” от строителни предприемачи. Иракли не е и не може да бъде градски парк. Това е местност, която е оценена от екологични специалисти като ценна за запазване на биологичното разнообразие в района, в страната, в полуострова. Там и в близост не трябва да има паркове с химикали, асфалтови алеи и басейни в дворовете. Там природата трябва да се остави колкото е възможно да се регулира сама. Абсурдно е да твърдим, че построяването на курортен комплекс ще опази растителните и животински видове, ще накара птиците да продължат да гнездят там. Глупаво е да се казва, че инвеститорът ще “запазва природата”, при условие, че ще докарва сюрия туристи, които най-малкото ще притесняват животните и ще ги отблъскват навътре в гората.

Забележете – има различни видове туристи. Тези, които ще привлече един курортен комплекс, са от типа “да избягам от шефа с дайкири в ръка на фона на морето”. Нямам нищо против такива хора, аз самият понякога почивам така. Но има и друг вид туристи, които отиват на море заради морето, а не заради дайкирито. Едните искат да се запази морето, природата, спокойствието от естествената среда. А другите искат да се запази спокойствието от пиене на дайкири на фона на морето. Лошо няма, и двете желания са нормални. Но курорти, в които може да се задоволява това второ желание имаме толкова много по морето! Който иска, нека иде в “Златните”, “Албена”, “Слънчев бряг”, Созопол вече също е като център на мегаполис, както и Поморие, Несебър – почти всички градчета и села са станали курортни мега-центрове.

Ако търсите лукс на всяка цена, идете там! Не ходете в Иракли, оставете поне няколко местенца, където да могат да ходят и други хора – тия, дето ходят заради морето и неговото спокойствие, заради морето без хора.

Ще се застрои всичко, земята ще се залее с бетон.
Това казват някои хора, които са силно загрижени за съхранението на екосистемите в нормалния им, балансиран вид. По принцип те са прави – наистина където се започнат строежи, неминуемо се разрушава природата. Но има и естествен регулиращ механизъм на пазара – никой не е толкова луд, че всяко лято да ходи напуска асфалтовия мегаполис и да отива на почивка на море в комплекс без никаква зеленина. Имало море ли? Че кой ходи на курортен комплекс чак толкова заради морето? Заради морето се ходи на бунгала, на къмпинг, на палатка с приятели, на гости на бабата на човек от компанията, която има къща на село до морето. А на курортен комплекс се ходи заради баровете далеч от шефа, заведенията, където спокойно можеш да си поръчаш нещо, дето се консумира с бутилка вино и то два часа. Без да гледаш часовника заради обедната почивка. Там се ходи не заради плажа, жегата по улиците и морето, дето почти винаги е мръсно, бурно или претъпкано с досадни хлапетии. Там се ходи въпреки това и се ходи заради баровете, кафенетата, липсата на колеги и шефове, почивката за зумера на мобилния апарат, разходките в хладния вечерен въздух от ресторанта към квартирата. Никой не ходи на квартира в курортен комплекс заради морето и природата… моля ви се… :)

Та корективът е в клиентите – ако всичко се залее с бетон, ако не прилича на “луксозно село”, хората просто няма да ходят там. Защото ако не е луксозно село, значи е поредният мръсен град. А ние мръсни градове си имаме достатъчно, целогодишно.

Сигурно има и други предразсъдъци. Сигурно и тези тук не съм разгледал съвсем обстойно или пък съвсем правилно. Може и аз да бъркам нещо. Това са просто част от проблемите, видени от мой поглед. Опитвам се да бъда по-обективен, но всеки носи субективното със себе си. Ако имате реплики, ще се радвам на дискусия.

Иракли в опасност!

Днес научих, че в Иракли са започнали да заравняват земята за строеж. Не зная докъде точно са стигнали усилията на толкова много хора в Интернет, как са помогнали подписките, апелите до български и европейски административни органи. Не зная дали наистина ще построят курортното селище в Иракли. Не зная и дали ще успее проектът за обявяване на цялата местност (от южния бряг на нос Емине до Обзор) за защитена територия.
В момента мога само да се надявам на добра развръзка. И да се възмущавам от новината за багерите. Защото преди седмица Ростислав a.k.a. zbrox ми разказваше как е отишъл скоро на Иракли и е “уцелил” доброволната акция по почистване на района. Помня, че се зарадвах, че не е имало строежи и машини и че момчетата и момичетата са успели да изчистят плажа и гората.
Но явно сега Иракли има нужда от помощ!
—-
Ако случайно сте пропуснали новините от Иракли, ако сте били много заети или сте живели на другия край на света, сигурно не знаете, че преди време бавно и полека някои “заинтересовани” започнаха да сменят статута на земите около защитената местност “Иракли”. Иракли се намира точно по средата на българското черноморие, там, където Стара планина се спуска във вълните на Черно море. Намира се на север от нос Емине и на юг от село Обзор. Сегашната защитена местност е сравнително малка и съгласно нашето законодателство не й принадлежи “буферна зона”, както е при резерватите. Това означава, че може да се строи курорт и експлоатира земята на метри от границата на защитената местност.
Когато влезем в ЕС, трябва една трета от цялата територия на страната ни да е със статут на защитена територия. Това е положението, най-кратко и ясно казано. Под “защитена територия” се разбират по-слабо контролираните “защитени местности”, по-строгите “резервати”, както и “природен парк”, “поддържан парк” и “природна забележителност” (за малки местности и отделни обекти).
Съгласно проекта “Натура 2000“, изработен за целите на европейския ни присъединителен процес, цялата местност от южния склон на нос Емине чак до Обзор на север ще трябва да стане “защитена местност“. Причините са много и са все обосновани – в местността са обиталищата на много видове животни, както и на някои много редки за страната ни птици. Близостта на планината и морето е създала уникална среда за тях, която с промяната си ще доведе до прогонването им и до логичното им намаляване и дори изчезване от земите ни. Освен това целият район на Иракли е известен като богат на много редки растения, много от които също са защитени и застрашени от изчезване.

На фона на всичко това – проектите за голяма и добре уредена защитена местност с европейски статут, плановете за поддържане на екологично уникалния район, някои хора са решили да завладеят тези земи и да построят там курорт, от който да печелят добри пари. Нещо повече, тече постоянна кампания за убеждаване на местното население по черноморието ни, че видите ли, било много, ама много хубаво да си продадат земите на новите инвеститори, за да можело областта да се “развие” и после да има работа и за тях. Сигурно става дума за работа в лъскавите плажни барове…
Под влиянието на тази пропаганда, прокарвана на местно ниво от корумпирани кметове на общини, които се надяват така да “заделят” част от баницата и за себе си и семействата си, хората наистина са започнали да продават земите си. Масово. И то не от днес, а вече от поне четири-пет години. Резултатът може да бъде плачевен за курортите ни, които са по-застроени от американски мегаполис и всичко самобитно в тях е вече унищожено. Масово са застроени вече и самите плажни ивици – територия, която по закон е обществена собственост и никой няма право да строи частни постоянни постройки на нея. Има хотели досами прибоя, в пясъка.
Но по-важното е, че уникални с растителното и животинското си разнообразие местности като Иракли са на път да бъдат унищожени. Така птиците ще бъдат прогонени, няма да гнездят там, чакалите ще се скрият навътре на изток в планината, а уникалните растителни видове просто ще бъдат изкоренени, залети с бетон или посипани с чакъл за алеи и строителни отпадъци.

Преди време бях започнал тук кампания за защита на Иракли и за по-бързото въвеждане на новата защитена местност там. Както и много други хора, в много други сайтове писах за нуждата местността да бъде запазена. Не директната нужда на природолюбителя, който ще отиде там да наблюдава с бинокъл и опръстенява гнездящите там птици. Не криворазбраната от масовата публика нужда на летовника, който ще заеме част от големия плаж в северната му, близка по пътя част. Говоря за нуждата от опазване на биологичното разнообразие в района – нещо, което следва да засяга всички ни. И тези, които се изживяват като ултра-ърбан също трябва да знаят, че част от “градското разбиране” е толерантното отношение към природата. Градовете съществуват (според някои “все още”) не защото са откъснати от природата, а въпреки това. Точно градската култура е тази, която може да бъде балансьорът между апетитите на строителните предприемачи и притиснатите в ъгъла от високите цени и кметската пропаганда местни собственици.

Затова апелирам към хората, които се чувстват част от “градската” култура – независимо дали живеят в голям град или малко село, ако чувствате близка такава нужда от равновесие, ако усещате, че от вас зависи здравият разум да надделее, ако и за вас е ясно как някой се опитва да построи колкото може по-бързо “нещо” в Иракли, за да предотврати обявяването на защитената местност, направете нещо! Кажете на приятел, кажете на познат във властта! Споделете с близките си, обсъдете проблема с колегите или съучениците си! Бъдете будната съвест на гражданското общество по този проблем!

Нов живот за стари книги: проектът

Проектът “Нов живот за стари книги” е инициатива в Интернет, която има за цел да доведе до българската публика класически, известни ни още от детството преводни книги. Сегашните преводи на някои от тези книги, с които в ръка сме заспивали, са със запазени от издателствата права. Затова не може тези преводи да се публикуват свободно и да са обществено достъпни. Можем единствено да се надяваме издателствата да решат да пуснат ново издание и да имаме парите да си ги купим. Решението на проблема е в създаване на конкурентна среда, в която да можем да четем различни преводи и да избираме по-добрия и по-достъпния.

Продуктите на проекта за нови преводи ще бъдат лицензирани с някои права запазени (с лицензите от групана Creative Commons) или без никакви запазени права. Това означава, че преводите ще могат да се четат, разпространяват, изтеглят от Интернет и споделят с приятели. Редом с напълно свободната електронна версия на превода ще бъде налична и възможността за поръчване през Интернет на отпечатано тяло, като печалбите от тези продажби ще се разпределят между създалите продукта преводачи, редактори и дизайнери на текста и корицата.

Какво може да промени този проект?
Новите преводи могат да съберат енергията и ентусиазма на много преводачи, които искат да превеждат за хората, а не само за пазарните стратегии на издателите. Много филолози, които днес работят в друга сфера, не по специалността си и няма да имат възможността да преведат нещо за голям издател, могат да се включат в проекта и да зарадват читателите.
Имената на тези преводачи ще бъдат вписани в преводите и преведените текстове, след графично оформление, ще бъдат предоставени за публикуване в интернет-издателства. Това означава, че всеки, който иска да притежава хартиено копие на преведената книга, ще може да си я поръча срещу малка сума и ще знае, че цената, която плаща, отива в джоба на преводачите, редакторите и дизайнерите. И че с всяко купуване на книга от проекта подпомага пряко развитието му. Участва в осигуряването на прехрана на тези хора, като заплаща работата по специалността им. Вместо да продават по сергии и да работят в барове, те ще могат да превеждат, редактират, рисуват корици…

Какво е състоянието в момента?
Всяка книга, както и всяка друга творба на изкуството след създаването си автоматично получава защита на т.нар. “авторски права” от закона. В различните страни законите за авторско право са различни, но в съвременния западен свят (тоест и у нас, а и почти навсякъде по света) са сходни помежду си. Тези “авторски права” гарантират пълен монопол върху разпореждането с творбата след създаването и публикуването й през целия живот на автора и дори след смъртта му – у нас срокът е 70 години след смъртта на автора. Монополът на “авторските права” може да се преотстъпва и откупува – това е в основата на издателския бизнес, най-ценният ресурс там е откупеното авторско право. Понякога с договора издателите го откупуват временно, при определени условия, за определени употреби или направо откупуват пълните права от автора.

Авторите най-често нямат възможността сами да издават книгите си, затова подписват такива договори с издателите. И се прехранват с хонорари за творбите си. Както например навремето Ван Гог е рисувал или Достоевски е писал – следващата картина или следващият разказ е бил авансово изплатен и парите са отишли за наем и храна. Истинските права, които урежда законът, не са авторски, а издателски. Възникването на идеята за авторските права е свързано с началото на масовото издаване на печатни книги. Целта е регулиране на издателския бизнес и съответното му държавно облагане. Затова на практика законите за авторски права служат най-често и най-видимо на издателите, по-незабележимо за държавни такси и едва на последно място идва авторът.
Но какво става, когато авторът умре? Ако е бил собственик на правата си и ако книгите му се продават, може наистина да има малко пари за децата му. Но защо трябва давността на правата да е цели 70 години след смъртта на автора? Статистиките сочат, че почти всички книги са продаваеми масово през първата година на издаването си. Малка част – и през втората година. Едва много малко от книгите – тези, които издържат второ и трето поредно издание, могат да носят печалби повече години. Но във всички случаи става дума за период под десет години.

Книгите, които продължават да печелят пари от допълнителни тиражи и от постоянното си преиздаване, са много малко и са известни световни класики. Всички останали произведения попадат в пазарната им сянка и изчакват 70-годишния законов срок. Недостъпни за свободно обществено използване. Не става дума, че не са безплатни – тези книги нямат тираж, нямат нови издания, няма дори и бройки в по-малките библиотеки. Дори и за човек, който иска да плати за тях, те остават недостъпни.
Същата е и съдбата на филмите, между другото – много ясен и отрезвяващ пример е този с авторските права в киното. Огромен брой стари киноленти са безвъзвратно загубени вече, защото са се разпаднали химически, докато “чакат” изтичането на правата им. След като са стояли дълги години в хранилищата на филмовите компании, днес в кутиите им има само сив прах. Не е било легално възможно дори да се копират с цел физическо запазване – законът за авторското право се занимава именно с ограничаване на копирането.

Как можете да се включите и вие?
Проектът “Нов живот за стари книги” е постоянен, няма срокове и можете да го подпомагате както намерите за добре и когато имате възможност. Най-вече проектът ще има нужда от преводачи и редактори. Всеки, който има интерес към графичното и текстово предпечатно оформление също може да бъде полезен. Икономическата схема, по която ще се получават евентуалните печалби от продуктите на проекта не е съвсем уточнена, но едно е сигурно – основният ресурс винаги ще бъде връщан на самите преводачи, редактори и дизайнери. Това означава, че ако проектът успява да продава част от творбите, печалбите ще бъдат за създалите ги.

И по-конкретно?
Засега адресът на проекта е този:

http://yasen.lindeas.com/wiki/OldBooks.
Там ще се извършва работата по текстовете. В скоро време описанията там ще бъдат по-удобно подредени и работата ще бъде улеснена. Всеки е добре дошъл да добавя предложения за конкретни нови преводи и да се добавя в списъците като преводач или редактор.

В скоро време очаквам да се появят подобни проекти и в други сайтове. Дори призовавам който има интерес към идеята, да я подкрепи с проект на своя си сайт. Инициативата може да избегне неудобствата на централизирането си и да се развие разпределено. Когато отделните проекти в различните сайтове напреднат достатъчно и имат конкретни резултати, готови преводи на текстове, може да се започне събиране на хората на периодични срещи – на живо или, при невъзможност, през мрежата. Тези срещи ще имат възможността да прераснат в свободни литературни клубове. Посоките за развитие на проекта след това са много, различни и интересни. Най-добре да ги оставим на бъдещето :)