Category Archives: Uncategorized

Настиване

Настивам. Всъщност настинах, а сега май ще хващам грип. Първо две вечери подред вечеряхме с Краси в заведения, в които или не бяхме влизали, или бяхме влизали само за питие и мезе, не за вечеря. Та първо си мислех, че съм се натровил с нещо, затова ми е толкова зле. Последния път ядох едни спагети болонезе, с кайма с разни гадости. Обичам много паста, но да си я направя сам или да си експериментираме двамата с Краси вкъщи над печката. Или тя да ги направи – облизвам си пръстите. Иначе в кръчмите спагетите са отврат, не знам защо никога не са ми харесвали, когато съм опитвал. Например тези бяха от най-най-тънките, имах чувството, че ям недоварено фиде. А и сосът нещо не беше готин, нали казах за каймата.

Вчера с баща ми пък решихме да излезем и да се поразходим в града и стигнахме до “Петте кьошета”. На мен нещо цял ден ми беше чоглаво, явно вече ме е събаряла настинката. Но все пак се държах и като минавахме покрай “кьошетата”, се огледахме за някое кръчме, където да се стоплим, да отморим и да похапнем. Не бях ходил в бирария “Петте кьошета”, но като се има предвид кръстовището, си беше логичен избор. Военният музей, дето е в посока НДК са го разчистили, съборили и явно ще строят нещо ново. Бях забелязал отдавна, но не знам какво ще строят и къде ще е музеят. Нота бене: да се разбере. На гърба на Военната академия има такъв музей и е обновен, и е отворен за посетители. Може там да е преместен, не зная. Нота бене: да ида да снимам там.

Та хапнахме добре и поговорихме за най-различни неща. По една овчарска, плюс кебапче и кюфте и по една шкембе чорба с наливна Каменица. Непретенциозен обяд, но за сметка на това – обилен. Шкембето беше вкусно, не бяха пестили млякото. На много места сервират отвратителен буламач за шкембе, може и оттам да идва отчасти недобрата слава на въпросната чорба.

От много време имам критерии за класата на кухнята на дадено заведение. Един от тях е как правят сиренето по шопски (някъде го наричат просто “сирене в гювече” или нещо подобно). То трябва да има достатъчно сирене, да не е прекалено солено, нито прекалено водно или мазно. Трябва да има домат, чушка (по възможност и сладка, и люта, или поне да питат дали искате люто), подправки и яйце. Не да е само парче сирене с чукнато яйце отгоре. Това, заедно с цената на кафето, ми е определящо за заведенията за хранене. То е ясно, че човек не може да прецени цялата кухня, затова аз си имам “представителни извадки”.

Друга такава “извадка”, критерий, е шкембе чорбата. Тя трябва по възможност да се готви в самото заведение. Но и да е полуфабрикат, не е болка за умиране, стига да не я разреждат до неузнаваемост. Ако е прекалено рядка и съответно цветът е по-“блед”, значи е “кръщавана” с повече вода от необходимото. Шкембето се застройва с кисело мляко, затова ако не е достатъчно бяло, значи са му поспестили нещо. Самите “шкембенца” не са кой-знае какъв деликатес варени, вкусът на чорбата идва от комбинацията с подправките и от застройката, затова ако е прекалено “прозрачно”, значи не е застроено както трябва.

Някои обичат по-рядка шкембе чорба, но класиката си е тя да е гъста и с плътен вкус. И подправките (чесън, лют пипер, оцет) да се ползват за “украса”, а не за създаване на вкуса.
—-

Вчера си взех сканираната лента от фото-то на Ломско шосе. Същата, която ми сканираха ужасно в Хит-маркет тия дни. Още не съм я прегледал, защото цяла нощ бях с много висока температура и силна треска. Днес Краси ще ми вземе черно-бялата Foma от едно фото Konica, пак на Ломско шосе. Като видя резултатите, ще пиша. Дано са я сканирали добре, това е първият ми опит с повечко поредни портрети при слабо осветление. На чувствителност 400 единици, с черно-бяла лента и всичко – на ръчен фокус. Малко е трудно да се “уцелва” фокуса с моя обектив, трябва следващия месец да започна да си събирам ръчнофокусни хубави М42-обективи. Сега лесно ми “бяга” фокусът, пръстенът за фокусиране е много хлабав и бърз. Но за идеята си струва. А и лентата не е от добрите. Ще видим как е станало ;)

Поставяне на релсите

Релсите, разбира се, са Ruby on Rails. Имам някакво силно влечение към Ruby от вече ужасно много години. Наистина години станаха – помня, че за първи път започнах да чета Programming Ruby под Windows, значи наистина е било преди много, много години ;) Май тъкмо бях влязъл в Университета.

Оттогава все отлагам доближаването, с което пък самият Ruby ми сатва все по интересен и желан. Най-накрая се престраших и посегнах отново – сега вече “наживо”, не само с четене, а и с “маймунски метод” на проба-грешка. Книги и статии си имам, имам си и колекция с препратки, част от тях в четеца, друга – като delicious tags. Но едва ли ще използвам всичките, защото си имам вече по-интересно нещо. Имам си ruby, днес инсталирах и rails. Вече започнах да чета за него и “ръчкам” :)

След дългите ми опити да се сближа със “змийския език” (колкото и да харесвам Monty Python, езикът python все ми се оплита в краката) и след приятните ми, но не многобройни часове със Zope, сега се настървявам да “вляза в релси” с Rails :)

—-

Единственият проблем е баналният… липса на време. Или казано по-точно и ясно – точно когато имам много грижи и трябва да свърша много неща, точно тогава си намирам нови занимания. Които, странно как, все се оказват страшно интересни… :)

Хит-маркет – лошо фотостудио

Преди малко прегледах съдържанието на диска, дето ми дадоха от “фото”-то в “Хит” маркет в Люлин. Допреди малко бях силно разочарован, сега вече съм отчаян и бесен едновременно…

Преди да продължа – не използвайте фото-то в “Хит”-маркет Люлин! Фото-то се води от веригата Фуджи – “Fujifilm Digital PRO Photo Center”. Други такива студиа, от тази същата верига са тези в другия “Хит”, в квартал Младост, на “Витоша” и на “Черни връх”. Има и по метростанциите “Фуджи”-та, те се водят “Foto Fantasy”, но там не съм стъпвал и не зная нищо. А, има “PRO Photo” и във Варна явно. Всичко това е информация от лъскавата картонена торбичка, в която ми дадоха проявената и сканирана лента.

За да не ми се ядоса някой фотаджия – това, което пиша тук е само за фото-то в Хит-маркет в Люлин. Нищо не зная за тези на другите адреси, но честно казано, след като видях резултата от “Хит”-а, хич няма кракът да ми стъпи във въпросните “Про” и “Фентъзи”… Фентъзи, блях – бедна ви е фантазията какви некадърници са. Та по темата…

Това са 100%-ови отрязъци от сканирани негативи. Вляво – от “Хит”-маркет, вдясно – от “Агфа” на “Ломско шосе”.

сега – Fujifilm PRO Photo
 преди – AGFA “Фототехника”
Fuji Superia 200iso, ръчен фокус отблизо при кратка експозиция и “от ръка”, фокусът е върху клончето. Сканирано на 1840х1232 във фото-то на “Хит”-маркет. Fuji Superia 100iso, автоматичен фокус от разстояние около два метра. Фокусът е върху лицето. Сканирано на 2400х1600 във фото-то “Агфа” в началото на “Ломско шосе”.

Отидох във въпросния магазин по препоръка на потребител на сайта “фото форум”. Там, във форумите на “форума” някой попита за сканирането и аз казах каквото знам за едно-две студия. Казах, че най-добре и най-качествено са свършвали работата във “AGFA”-та в началото на “Ломско шосе”. Там сканирането на една лента е 2 лева и резултатът е 2400х1600 точки (3.84 MP). Човекът във форума твърдеше, че в “Хит” сканират за 3 лева, лентата става за 30 минути и резултатът е 2240×3360 точки (7.53 МР). Над седем мегапиксела си звучи малко невероятно в българско фото… Не че не е възможно, просто у нас всеки гледа да те прекара, но аз повярвах и реших да отида да проверя на място. Носех една Fuji Superia 200 iso и една Fomapan Action 400 iso. Знаех, че черно-бялата “Фома” е за ръчно проявяване, но какво пък, ако стане – стане. Като докарват 7 меги в скан на негативи, може и ръчно да проявяват. Така си мислех тази сутрин.

—-

Цялата процедура ми отне четири часа. “Хит” в Люлин се намира всъщност в равното поле между Люлин и Обеля, на юг е Люлин, на север – Обеля. Два магазина са залепени един за друг – “Хит” и “Практикер” и се простират на запад от “Модерно предградие” и гробищата на “Бакърена фабрика”.

Има някакви измислени табелки “пътувайте с нас до Хит-маркет”, пръснати из околните квартали, които твърдят, че минавал някакъв рейс по няколко пъти на ден сутрин и следобяд. Е, аз не го видях и не вярвам да е минал, освен ако наистина не е бил при табелката в 12:44 и бързо-бързо да се е изнесъл. Бях там в 12:45 и чаках доста, а това в София рейс да дойде навреме – и да видя, няма да го повярвам. От кръстовището “Орион” до магазина трамбовах пешком. Далечко е, половин час нормален ход не ви мърда, но за 7 мегапиксела съм готов и на геройства.

Самият магазин е нещо неописуемо – сигурно има и по-големи халета в долината под Витоша, но толкова празен магазин с толкова много стоки не бях виждал. Наложи се на два пъти една кака с униформа и радиостанция да ме упътва. А пък уж съм висшист… То не бяха коридори между безброй щандове с храни, вина и чинии, то не бяха батерии и химикалки. Тук-там някой заблуден като мен. Като нищо някой, подлъгал се по 7-те мегапиксела. ;)

—-

Още преди да се впусна в разглеждане на магазина (и съответно пазаруване на пияни вишни, натурален шоколад, котешка, сто броя чаени свещи… все стоки от първа необходимост;) бях дал лентите във фото-то.

За суперия-та няма проблеми, тя си е на машинен процес С-41. За фома-та казах, че това е лента с ръчно проявяване, така че ако (ако!!) могат, моля да я проявят и да я сканират и нея. Ако не – здраве да е. Момичето каза да намина след 30 минути и ми даде бележка. Викам си “брей, човекът от форума прав се оказа за минутите, сигурно и 7-те мегапиксела са близо” ;)

След като направих обиколка на магазина и пих едно кафе с бисквитена торта в кафенето, бях готов да си прибера моето от фото-то. Даже оставих на момичетата повечко време – около 40-50 минути, че то 7 мегапиксела бавно се сканират, то това да не е мандра. А пък и ако са две ленти – още повече.

Взех си пакетчето с лентите, едно от момичетата каза “две ленти, да, ето ги – 6 лева общо”, аз доволен се бръкнах дълбоко в портфейла и доволен платих. Взех си фото-чантата с апарата от гардероба и излязох навън. Чак на пейка в паркинга се зачудих дали е станала фома-та и погледнах в плика по-подробно. Касетката на Fomapan си беше вътре. Не са я проявили явно, иначе големи магьосници трябва да са, та да проявяват неизваден от касетката филм.

—-

Малко се ядосах, че ми взеха 6 лева за една лента, пък във форума се твърдеше, че на лента излиза 3 лева. Но хайде, халал да са им, нали поне едната лента си е на 7 МР… Извадих от джоба лентата, която бях купил вътре в супера покрай шоколадите, Konica 100 iso и я заредих във вече празния фотоапарат. Бях треснал последния кадър точно преди да наближа прехваления супермаркет “Хит”, хареса ми една гледка от моста към старите къщи на “Модерно предградие”, а пък и нали трябваше да освободя лентата за 7-те меги. Включих апарата, той започна да си навива новата лента във вътрешната ролка и аз се заблеях, замислен за разликата между 6 и 3 лева. И изведнъж апаратът спря да жужи, погледнах екрана – беше на 25, затворът щракна и броячът спря на 24. Къса лента. А съвсем ясно си спомням, че взех лента точно под етикета за ленти с 36 кадъра. Егати денят…

А още повече се ядосах, когато отворих съдържанието на диска преди малко – наистина всички кадри, но във файлове със средна големина 750 КВ. И размери на изображението… (внимание)… 1840х1232 точки. 2.27 мегапиксела.

Вярно е, че в самото фото не са ми казвали, че сканират на въпросната висока резолюция. Но също така е и вярно, че след “добър ден” попитах веднага на каква резолюция, за колко време и за колко пари сканират. На директния въпрос успяха само да кажат, че стават много хубави и то за 30 минути само.

—-

Довечера ще оформя страници в уики-то ми тук за ревю-та на различните студия и ще се опитвам да поддържам информацията актуална. Но тези от “Хит” още отсега печелят няколко черни точки и имат много да наваксват. Засега наистина най-добре са ми сканирали лентите във въпросната “Агфа”. Не съм проверявал другаде, но предполагам, че и в другите фото-та от веригата е такова качеството.

Иначе марката “Fujifilm” я уважавам, но ако е написана върху кутийка на филм. Ако е на транспарант на улицата, вече я заобикалям.

Интерес към Pentax

Отскоро започнах да проявявам силен интерес към всичко с марка “Pentax”, както и всичко, което е или е било съвместимо с фотоапаратите на станалата вече легендарна японска компания за оптика Asahi Optical. Да си призная честно, основното в интереса ми е не друго, а съвместимостта. Точно тя е най-забелязващата се на пръв поглед отлика на фотографските системи Pentax при сравнението им с други такива известни системи, като тези на Nikon и Canon.

Първо, това са в основата си системи на огледално-рефлескни фотоапарати, оттам идва името “Пентакс” – (PENTAprism refleX). Ако не се лъжа, фотоапаратите “Pentax” са първите, комбинирали в себе си система от огледало и пентапризма. Нещо, което е неотменна част от всеки по-“сериозен” съвременен фотоапарат, SLR или DSRL. Все още не зная кой първи използва пентаогледала вместо пентапризма за намаляване и пречупване на образа към визьора, но дори и това да не е Пентакс, марката има всички данни да е “манияшка” и “фенска”.

Първият масов SLR на достъпна цена е отново Пентакс – моделът К-1000. Следва дълга линия от много, много и различни обективи, прикрепящи се на М42. Тази резба за обективи е наричана “универсална”, защото е била обща за огромен брой тела и обективи, при това на различни фирми.

“Чудесата” на Pentax и, съответно, на Asahi Optical не свършват дотук – първата в света система за мерене на светлината през обектива (TTL, through-the-lens експозиция) е във фотоапарата Pentax Spotmatic. Преди него фотографът задължително (ако се е интересувал от точна експозиция) е трябвало да мери само с външен светломер – или за отразена, или за падаща светлина, но все външен. Днес всеки SLR (а и част от компактните “сапунерки”) дава пълен контрол върху меренето на светлината от апарата.

Още не съм прочел достатъчно неща от многобройните фенски сайтове за Pentax, но три неща ми стигат, за да поддържам интереса си.

Първото е линията обективи Asahi Super Takumar, които фирмата прави през 1970-тте години и са прекрасни инструменти и днес. Дори особено днес, когато един наистина хубав обектив (тоест такъв, който може евентуално да се съревновава с тях;) струва ужасно много пари. А Super Takumar-ите на М42 са достъпни дори за беден българин като моя милост.

Второто е дългогодишното поддържане на М42, довело до интересна традиция на съвместимост в продуктите на компанията. Колкото и да казват, че Canon EOS е система със съвместимост, вече виждаме по-новите EF-S обективи и байонети. Старите EF не са съвсем “за тях”. Дори и да греша тук, само фактът, че преходниците за байонети на EOS са толкова много и толкова разпространени, говори сам. Pentax също променя системата си за прикрепяне на обективите. М42 е в историята и така и не е станала наистина “универсална”. Но по-новите електронни байонети на Pentax са съвместими помежду си. Поне видимо по-съвместими с тези на Canon и Nikon.

И дори и да си вземете преходник за съвременен Pentax и М42 ръчнофокусен обектив, имате предимството пред другите системи, че меренето на експозицията през обектива (TTL-измерването) ще работи безпроблемно. И в същото време ще работи индикацията за наличие на фокус. Което при апаратите Canon и Nikon не е така – при първите работи само меренето, при вторите – само фокусът.

Третата причина е достъпността. Компанията се е прицелила към най-ниския клас полупрофесионални DSLR-фотоапарати напоследък. След обединението със Samsung един след друг излизат все по-достъпни модели цифрови SLR-и.

Може би целта е повтаряне успеха на К-1000, но в условията на цифровата фотография. Не зная, но вече все повече се убеждавам, че когато отделя пари за цифров SLR, няма да гледам към Canon вече, а именно към Pentax.

Това не е реклама, изобщо не казвам, че трябва да се купуват новите Пентакси. Това, за което пиша е, че моделите Пентакс заслужават повече интерес. Старите модели – също. И особено моделите обективи. Аз вече имам интереса и като събера повече информация, ще напиша нещо по-конкретно тук. Горното е само разсъждение върху впечатленията ми.

Interest in Pentax

Recently I have started to show strong interest in everything that is related to the photo brand “Pentax” as well as all that is or has been compatible with the cameras from this nowadays almost legendary Japanese optical company Asahi Optical. To be honest the main thing that drives my interest is not something else but the compatability. It is the most recognizable diference of the Pentax photo systems compared with other well-known systems like these of Canon and Nikon.

Първо, това са в основата си системи на огледално-рефлескни фотоапарати, оттам идва името “Пентакс” – (PENTAprism refleX). Ако не се лъжа, фотоапаратите “Pentax” са първите, комбинирали в себе си система от огледало и пентапризма. Нещо, което е неотменна част от всеки по-“сериозен” съвременен фотоапарат, SLR или DSRL. Все още не зная кой първи използва пентаогледала вместо пентапризма за намаляване и пречупване на образа към визьора, но дори и това да не е Пентакс, марката има всички данни да е “манияшка” и “фенска”.

Първият масов SLR на достъпна цена е отново Пентакс – моделът К-1000. Следва дълга линия от много, много и различни обективи, прикрепящи се на М42. Тази резба за обективи е наричана “универсална”, защото е била обща за огромен брой тела и обективи, при това на различни фирми.

“Чудесата” на Pentax и, съответно, на Asahi Optical не свършват дотук – първата в света система за мерене на светлината през обектива (TTL, through-the-lens експозиция) е във фотоапарата Pentax Spotmatic. Преди него фотографът задължително (ако се е интересувал от точна експозиция) е трябвало да мери само с външен светломер – или за отразена, или за падаща светлина, но все външен. Днес всеки SLR (а и част от компактните “сапунерки”) дава пълен контрол върху меренето на светлината от апарата.

Още не съм прочел достатъчно неща от многобройните фенски сайтове за Pentax, но три неща ми стигат, за да поддържам интереса си.

Първото е линията обективи Asahi Super Takumar, които фирмата прави през 1970-тте години и са прекрасни инструменти и днес. Дори особено днес, когато един наистина хубав обектив (тоест такъв, който може евентуално да се съревновава с тях;) струва ужасно много пари. А Super Takumar-ите на М42 са достъпни дори за беден българин като моя милост.

Второто е дългогодишното поддържане на М42, довело до интересна традиция на съвместимост в продуктите на компанията. Колкото и да казват, че Canon EOS е система със съвместимост, вече виждаме по-новите EF-S обективи и байонети. Старите EF не са съвсем “за тях”. Дори и да греша тук, само фактът, че преходниците за байонети на EOS са толкова много и толкова разпространени, говори сам. Pentax също променя системата си за прикрепяне на обективите. М42 е в историята и така и не е станала наистина “универсална”. Но по-новите електронни байонети на Pentax са съвместими помежду си. Поне видимо по-съвместими с тези на Canon и Nikon.

И дори и да си вземете преходник за съвременен Pentax и М42 ръчнофокусен обектив, имате предимството пред другите системи, че меренето на експозицията през обектива (TTL-измерването) ще работи безпроблемно. И в същото време ще работи индикацията за наличие на фокус. Което при апаратите Canon и Nikon не е така – при първите работи само меренето, при вторите – само фокусът.

Третата причина е достъпността. Компанията се е прицелила към най-ниския клас полупрофесионални DSLR-фотоапарати напоследък. След обединението със Samsung един след друг излизат все по-достъпни модели цифрови SLR-и.

Може би целта е повтаряне успеха на К-1000, но в условията на цифровата фотография. Не зная, но вече все повече се убеждавам, че когато отделя пари за цифров SLR, няма да гледам към Canon вече, а именно към Pentax.

Това не е реклама, изобщо не казвам, че трябва да се купуват новите Пентакси. Това, за което пиша е, че моделите Пентакс заслужават повече интерес. Старите модели – също. И особено моделите обективи. Аз вече имам интереса и като събера повече информация, ще напиша нещо по-конкретно тук. Горното е само разсъждение върху впечатленията ми.

Формат за публикуване на текстове

Тези дни ще се заема с публикуването на голям текст и искам да помоля който се интересува от подобни неща – публикувал е, има принципно становище по въпроса или просто му е интересно, да даде съвет как точно да публикувам.

Целта ми е, естествено, текстът да бъде максимално достъпен. Затова ми е трудно да посоча веднага формата. Самият текст твърди много настоятелно, че в Интернет особеното на разпространението се крие в по-особеното отношение на формата и съдържанието.

Казано накратко, трябва ми такъв формат, който да е най-незабележим като “форма” и да поставя на преден план самото съдържание. Явно може да е някакъв XML. Така ще може от него да се “произвеждат” други конкретни форми, други “издания” на текста. Без допълнителна обработка и доизкусуряване.

Знам, че темата е много обширна за тези, които са изкушени от предпечата или от свободните формати. А пък изкушените от предпечата със свободни формати могат да ми кажат още повече неща. Затова питам тук – ако някой има конкретни препоръки, от които да тръгна, ще е супер.

Мога сигурно и сам да измисля нещо, но досега не съм подготвял така текст. Подготвял съм за преподавателите ми в Университета, но те ползват офиис-програми на MS и изборът беше лесен и естествен. Сега не искам да ограничавам читателя и себе си с формат, труден за преобразуване.

—-

И още по-кратко – как да обработя, да маркирам текст за публикуване в мрежата? Практически съвети?

Да укротиш утре

Сложно е да се укротява каквото и да е. Проблемът е, че всеки път решавам, че за това се искат усилия. А всъщност същността на укротяването е не да полагаш усилия, а да успяваш да ги поемаш. Това, което разпръсква усилия, навито на кълбо и сложно, и усилно, и неукротено трябва да бъде “издържано”. Във всякакъв смисъл.

Да укротяваш ще означава да поемаш чуждите усилия, да ги връщаш преработени, да отразяваш старанията с вътрешните си цветни огледала, за да може в някой момент неукротеното да се умори, да се изкаже и изрази, да стане кротко, укротено.

Това не е нечестно, всеки ден всеки прави някакво геройство с укротяване на нещо. И някой друг го изтърпява и го укротява. Разменяме едни усилия. Прескачат искри, разряди и на това му казват живот. Едното нещо, за което трябва да внимаваме, е не влагаме насила усилия в моментите, когато трябва да укротяваме, а другото е да не поемаме повече от чуждите енергии, отколкото можем да издържим. Ако тръгнем да търпим укротяванията повече от способностите си, свързваме двата края, но накъсо. Ако имаме бушони – добре. Но не е хубаво да се прекалява все пак.

Всеки има свои си граници. Предизвикателство е да ги опознае, но е ценно да оцелява в тези изследвания.

Утре.

—-

He is the king of all the land

in the kingdom of the sand

of a time… tomorrow…

He rules the sand worm and the fremen

in a land amongst the star

of an age… tomorrow…

(taken from Iron Maiden’s “To tame a land”)

Spirit off, spirit on…

Как бързо някои неща застанаха на мястото си. Не говоря чак за “просветление”, за него или не се говори, или се говори без нужда. А пък и моето усещане не е чак толкова тотално, колкото си мисля, че би следвало да е “просветлението”. Просто няколко от нещата ми станаха някак по-отчетливи. Тук се сещам за Павката и безкрайните словесни дуели с него по време на лекциите в СУ, превръщащи се на моменти при нужда в стихоплетски “състезания” под банките. От типа “куплет и половина от мен, куплет и половина от теб” и така докато издържим или докато професорът издържи да се прави, че не ни е видял. И който се е “поизложил” – черпи кафе на “Петия етаж” или в “Яйцето”… Та Павката още си има навика когато сме заедно и се запознаваме с някого, да избързва с едно “Той е ясен, а аз съм отчетлив”. Истината при Декарт е мисъл за нещо, която се явява “ясно и отчетливо” в разума. Познайте колко малка част от въпросните нови ни познати разбираха за какво иде реч. Но ние продължавахме с майтапа – когато се заблее, аз го отменям. И заедно сме истината. ;)

—-

Та подредиха се доста неща, вече зная какво искам да свиря. Какво искам да снимам. И как да го представям. Разбирам защо от толкова време искам да се занимавам с кино и знам вече какви са кинематографските ми интереси. Разбирам защо все нещо “не ставаше” и с рисуването като малък, и с китарата като по-голям. Казвах в разгорещените диалози с Дикс, че свиря за себе си и се сърдех, като ми казваше, че съм свирел за другите. Проблемът е бил, че не съм “свирел себе си”.

С рисуването също – дядо беше офицер, не е било прието да е и художник, но все пак е рисувал. За себе си. А аз рисувах донякъде заради него, заради спомените ми за него, донякъде и заради окуражителното отношение на нашите. А е трябвало да рисувам единствено заради себе си. Това е искал да ми каже другарят по рисуване, когато плахо влязох на първия (и един от малкото преди да се откажа) час на кръжока по рисуване, заедно с “големите” от прогимназията. Казваше ми да не гледам другите – аз си мислех, че ми казва “да не преписвам”, все едно може да се преписва като на контролно. А той ми е казвал да рисувам за себе си.

—-

Проблемът и разрешението е в киното, защото то е проблемно. Не може едно и също нещо да е холивудска боза и документален военен филм, без да е проблемно в същността си. Това, което разбирам лично за себе си е, че и музиката, и фотографията, и живописта са само начини на изразяване, но определящо винаги трябва да е изразяването, а не начинът.

Ограничаването в “начините” на изкуството е личен избор на твореца, различен вид усещане на вдъхновенията, нищо повече. Важно е самото изразяване, не процесът му, не нарцистичния авторов контрол, а изразът, който може да бъде уловен и усетен от другите. И може да не бъде уловен. Или усетен.

Това е и смисълът за мен на стария разказ за най-великата поема, която е на един обущар, но пък той е неграмотен. Не помня кой го беше казал, и може би така трябва. Важното е, че изкуството е най-великият хазарт – не виждаш на коя страна пада зарът. Нещо повече, не гледаш изобщо къде пада.

Почти толкова мащабно дело, колкото и животът.

—-

Другото е включване и изключване и включване и… Защо “spirit off – spirit on”? Не зная. Spirit of Baraka.

Ron Fricke

Вчера се видях с Диксън, отидох да го видя на работата му. По пътя взех две кенчета бирени и патронче коняк. После при него взехме кафенца от машина и като изпихме кенчетата, си доливахме от патрончето. След работа дойде при нас и Краси, аз се завъртях навън и взех половинка коняк и някакви меденки, които така и само пробвахме.

Не бях виждал Дикс от страшно много време, всъщност от сватбата му есента. Говорихме си за какво ли не – за сватбата и приятелите, които се събраха там, за филми и компютърни игри, за анархизъм и за музика… Разбрахме се принципно да наминавам да посвирваме заедно, те се събират с Емо и Сашо понякога. Сашо a.k.a “dzvero” е барабанистът ни. С Милен a.k.a. “beaubourg” и с Гери поддържаме връзка много по-трудно, защото са в другия край на татковината, чак накрай голямото мокро, във Варната.

Но трябва да се видим и с тях – може да се хвърлим с Краси на някое голямо “бу” и да кажем здрасти на морчо. Трябва и да намина да посвирим. Трябва и да се видим с Калин a.k.a. “majestic” и да свирим и с него. Вече си имам нов-новеничък кабел за китара, наскоро си го направих и много му се радвам. Време е да престана да му се радвам и да почна да го използвам.

—-

След работния ден им отидохме на гости. Свързахме се и с Емо и той дойде, за разлика от Ийори, когото намерихме, но зает.

Гледахме “Baraka” на Рон Фрике. Това е нещо, което просто не се разказва. Не мога да повярвам още на всичките безброй впечатления, оставил филмът в мен. Това е филм, който задължително трябва да се гледа:

1) или в силно емоционално и чувствително състояние,

2) или след разумна, но достатъчна доза алкохол,

3) или с джойнт.

… може и с комбинации от тях. Важното е да бъде усетен филмът. Всеки го прави по различен начин, на някои им се удава много трудно и имат нужда от външни стимуланти. Аз съм май по-“лесен” в това отношение – визията за мен е нещо толкова важно, че мога да се вживявам във филмите сравнително лесно. В “Baraka” няма никакви реплики, целият филм е чисто импресионистичен и музиката към него е прекрасно свързана, вплетена с визията, с импресиите. Днес вече търся данни в мрежата за филмите, в които е работил Ron Fricke и съм очарован – има още, не е само “Baraka”.

Засега съм си “заплюл” “Chronos” – май е филм пак в духа на “Baraka”, но почти изцяло с аеро-снимки и продължителни експозиции (или каквото е еквивалентното понятие в киното).

Вече ще следя нещата, които прави тоя човек. Бях чувал и преди за “Baraka”, да си призная честно. Мисля че дори в блоговете наоколо беше “минавала” темата, но това да ти казват някъде, че даден филм е добър, че трябва да го гледаш изобщо не може да се сравнява с гледането/слушането/вживяването именно в “Baraka”! Затова и аз млъквам, нямам какво друго да кажа, освен “гледайте го”. Гледайте го, но имайте предвид, че ако не се настроите така, че да “ви грабне”, само ще си загубите времето – филмът няма сюжет (в класическия смисъл), няма убиец, няма иконом, нито порно. Вживейте се в този филм и след това няма да съжалявате, ще сте стреснати, трогнати и очаровани. Като мен. Иначе ще ви е скучно да го издържите дори…

Приятно гледане!