Category Archives: Uncategorized

Tour de Vitosha

В събота Краси беше на team building, бях и аз. Нейният беше организиран, премислен, с много работни проблеми за уточняване (поне по мои представи и впечатления). На спокойно и приятно място.

Моят беше дълго чакан и не съвсем както трябва организиран. И хич не беше спокоен, ама хич… Всъщност, като помисля, май хич не си беше team building, макар екипният му ефект да беше добър. Ние в отдела си се сплотяваме чудесно и без такива прояви, но обиколката ва Витоша не е за изпускане. ;)

Мда, правилно прочетохте – моя милост с още двама колеги в събота, 18-ти юни представи нашата скромна организация на ежегодната пешеходна и колоездачна обиколка на Витоша.

—-

Всичко започна преди около два месеца, когато шеф на съседен отдел, Стефан Гиргинов, виждайки ни тримата с Макс и Джони как всеки ден идваме с колела на работа, как си ги носим до стаята и в свободното време превръщаме админската обител в работилница за тунинг на велосипеди, ни предложи да ни заведе на обиколката. А той е отдавнашен участник, другарува с Павел Радев, който е основал самата въпросна обиколка. По странни стечения се оказа, че същият този Павел Радев е колега на баща ми и навремето, в студентските години и след това, като млади специалисти енергетици, са били в една и съща планинарска компания. А нашите (и майка ми естествено; те заедно са обиколили половин България;) тогава са били запалени планинари. Сещате се, предадох поздрави между двама мъже, които не са се срещали от младежките години – и зарадвах и двамата. Приятно е. Приятно е, когато е приятно на другите. ;)

Та почнахме ние да се “готвим”, обаче така и не отидохме дори и веднъж на “пробна” обиколка. А аз определено имам нужда от тренировки. Макс си кара доста, спуска се по планински склонове и други такива екстремизми прави, та той си е по-добре. Жоро пък в последня момент се оказа зает, а аз – свободен и така се очертах като “слабата брънка” (очаквано;), а в същото време групата ни намаля до трима.

—-

Преди обиколката минахме през “Тънката червена линия”, пихме по две бири и аз оставих момчетата да допият с коктейли, защото пък по друго съвпадение точно в същия ден баща ми имаше рожден ден ;)

Забравих да кажа, че се черпехме по случай деня на енергетика, който по още по-странно съвпадение е в същия ден, като “ден-ден”-я на баща ми.

Изобщо – съвпадения…

Същата вечер пък с малко съм се разминал с Любо, който е бил в същото заведение малко по-късно, дори имаше доказателство – снимка във “Фото-култ…

Май забравих да кажа – съвпадения…. ;)

—-

Другото? Другото е история. ;)

Сутринта станах в 4 часа, в 5 имахме среща близо до бачкането, оказахме се двамата с Макс само и потеглихме за старта – в Борово, от 6 часа. Точно след изгрев.

По пътя спряхме моя милост да си вземе за из път шоколадово десертче и една филмова лента.

В апарата (да не сте се усъмнили дали съм го носел) имах лента с около двадесетина пози, но реших, че ще ми трябва поне още една. Та нали все пак ще съм на Витоша, при това ще я видя “от всички страни”… И ще има гледки, гледки, гледки… и ще имам време за снимане… Тъй си мислех, де.

Но на тръгване в просъницата забравих да извадя следващия филм от хладилника и тръгнах само с апарата и филма в него. Е, взех си нов филм по пътя. Kodak Gold, цветен филм със страхотно качество, но пък и страхотна цена – почти два пъти моята Fuji Superia.

На старта видях Явор Конов, братът на Сашо, барабаниста на старата ми група (ех, как ми се свири…). И той – участник. Бях номер 76 – а пък съм 76-ти набор… Казах ли ви за съвпаденията?… ;)

—-

Старт. Повличане от групата. Малко по-бързо темпо от способностите ми. Уравновесяване на натоварването. Изкачване. Изкачване… До “Тихият кът” – все изкачване. Едвам издържах.

На “Тихият кът” – първи контролен пост и яко спускане до покрайнините на Владая. Изкефих се – спускане по горска пътека в борова гора на висока скорост. Хм… без изкачване. ;) Долу – втори пост и среща с Павел Радев и жена му. Жена му пък е била приятелка на майка ми пак по онова същото време.

След това започна “нагоре-надолу”-то, типично за планината. Момчетата ми прилагаха плоски психологически хватки (“още съвсем малко остана”, “супер се справяш, браво” и тям подобни), които все пак ми действаха и доживях до продължителното бавно спускане през гората някъде над Мърчаево и Рударци.

Това “спускане” всъщност беше най-тежката част за мен, защото след като от изкачването не си усещах краката, сега дойде ред на ръцете, а аз нямам най-яките бицепси на света, ама въобще! ;) При спускане се натоварват най-вече ръцете, особено през пресечен терен. А ние минавахме през зоната за водохващане и през тънката пътечка редовно минаваха разни бетонни улеи, имаше тук-там локви с кал и коловози.

Ръцете ми взеха да отказват преди да успея да завърша този етап. Не ме убедиха да не спирам и направих грешката – пуснах всички пред мен, намалих и спрях. Последва, естествено, сядане на първия удобен камък и пълен отказ на крайниците. Поне ако ставаше дума за по-тежки натоварвания, като ставане и качване на колелото, например. Беше ми причерняло. А пък и бях ял много малко. Моя грешка – нетрениран и гладен.

—-

За снимките ли – ами почти не успях да снимам. Изключая една снимка на старта, с изгряващото слънце в далечината, една след спускането към Владая (тя обаче още си търси фокуса и явно все не го намира съвсем;) и още една – на едно водохващане, увеличено с варио-обектива, та да мяза на водопад. Само че съм бил толкова уморен, че съм ударил два кадъра един след друг ;))

Язък за филмите, язък за мъкненето на апарата в раницата.

—-

“Бате Стефан” се върна да ме търси из горите, а аз вече бях събрал сили и се спусках с половин съзнание – както казах, направо ми причерняваше, та карах “на автопилот” по каменистата пътека и разни клонки ме биеха през лицето…

Та той ми каза колко има до пункта, че след малко има дънер край рекичка (въпросното водохващане) и отпраши да настига бандата. Те били закъснели заради мене с поне 40-тина минути…

Контролният пункт беше в село Кладница, на сто метра след излизане от гората. Там от джипа на планинската служба изскочи доктор, почна да ме разпитва (явно моите хора са го притеснили…). Докато си отпивах внимателно от бутилчица с топла вода, той ми премери кръвното и заключи, че съм луд да тръгвам на такова изкачване на половин кофичка кисело мляко само.

—-

Та реших да се откажа и бях дотам. Следващия път – повече. ;)

Общо изминах една четвърт от цялото разстояние – 25 от общо 100-те километра. От 600 се качих на 1100 метра надморска височина, като максимумът на маршрута е 1400 метра – някъде по средата на трасето.

За мен това си е постижение. ;)

Връщането обаче си беше кушия. ;) Спасителите ме “метнаха” до разклона за Мърчаево – то си е нанадолнище дотам, ама те викат да не съм губел време… После – уморително изкачване на Мърчаево, точно в най-голямата жега на обяд. А Мърчаево не е село, то си е баир…

След табелката на изхода на Мърчаево започва яко спускане, сложих си каската и съм пуснал краката чак на Руски паметник – чак там спрях. Вече изял шоколадовото десертче, имах сили и смелост за кръвосмразяващи скорости при това спускане… През Владая, Княжево, та до нас. Сигурно съм бил странна гледка – с колело и обувки, целите омацани с кал, с велосипедна каска, на гърба – червен номер “76”, а на лицето – очила и слоеве засъхнала сол.

Но, както казах – повече другия път. ;)

Mailman? Не, благодаря!

За тези, които не се сещат, GNU Mailman е софтуер за управление на пощенски списъци. Принципно добър… но не чак толкова.

Преди време започна една голяма мания по Mailman – всъщност и днес и аз самият се чувствам по-комфортно в списъци, управлявани именно от него. Но като потребител. Като администратор на пощенски списъци мога да кажа, че Mailman става само за несериозни задачки. За всичко по-гъвкаво и по-мащабно е трън задника.

Да дам примери? Добре, ще дам само един – от цяла вечност хората, включая моя милост, чакат разработчиците да въведат поддръжка на LDAP. За имена, пароли, съответствия, групи. За самите пощенски списъци дори. И какво – ами нищо. Всеки път вманиачените разработчици обещават “това ще го има в Mailman версия 3”. Тая “версия 3”, известна повече като “Mailman3” втръсна на цялата мрежа вече. Защо ли – ами има някакъв код, но първо за да го намери човек, трябва яко да се разтърси, и второ няма поддръжка за него, няма общност, на която човек да се опре. Причината? Ами, както казват, “то това все още е в разработка, още го измисляме. Като стане, ще видите колко ще е яко…”

Ами мерси много, но не. Ще си намеря друг продукт.

Сред другите решения са Exim4, Courier… Може би има и други, всъщност със сигурност има. Но тези двете ми се струват “най-сериозни”.

Exim4 не зная какво представлява, ползвал съм само стария Exim – а напоследък го “ползвам” съвсем за кратко, докато инсталирам някой нов Дебиан. Докато го настроя набързо, свърши инсталацията и започна “моите си” настройки, което включва забърсване на Exim с голямата гюдерия и инсталиране на Posffix. За Exim4 отдавна се усещаха големи надежди, сигурно е страхотна програма, но нещо в мен ме спира – същото, което ме кара да ми се повдига, като се сетя за “обещанията” за “новия велик Mailman3”. Не съм прав сигурно, но поне съм справедлив към нагласите си.

Courier ще е решението за мен. Така и така го използвам на въпросния сървър за IMAP4-ssl и POP3-ssl. Ще го навържа с директорината ни услуга тук. В Дебиан има отделно пакетче, courier-ldap.

—-

Сега виждам, че всъщност аз така и така използвам LDAP поддръжката на Courier. За достъп до кутиите, за imap и pop3 услугите. Просто ще видя как си правят списъци. Ако пък хватката е с организиране на самото LDAP-дърво, още по-добре. По-добре всичко да ми е подредено и натъкмено в директорията, отколкото да се занимавам с “манияшки” софтуери като GNU Mailman..

Когато някой реши да направи нещо “както трябва” и все не го прави, значи или е сбъркал заниманието си, или просто го използва за някакъв вид самозадоволяване. Като вманиачените в python разработчици на Mailman – знаехте ли, че Mailman3 ще се интегрира със Zope? Ухааа! Якооо! Все едно… ;)

Е, жалко само за удобния уеб-интерфейс. И за всичките надежди и очаквания около Mailman…

—-

Защото когато някой иска да направи нещо, го прави. Така, както може. Защото по-добре просто не би могъл. Със съзнанието, че всичко е междинен резултат. Животът, вселената… и каквото друго има.

Влизане през GDM без парола

Малко и кратко линукс-съветче, в паузата между две “обтревожвания” на бъдещата ми дипломна работа. Става дума за влизане в GDM без парола, само с указване на потребителско име – с изписване името на ръка или с избор от списък, ако графичната ви тема поддържа списък на потребителите.

Да, много хора не знаят, че GDM (Gnome Display Manager) има и цветен, шарен изглед, настройваем с различни теми. В Дебиан, например, по подразбиране GDM е настроен за “стандартно посрещане”, представляващо един прозорец с бутони и менюта. Но през този прозорец или пък от менюто на Gnome (Програми -> Системни инструменти -> Настройка изгледа на входната програма) можете да “пипнете” почти всичко в GDM.

Приемаме, че сте посетили GNOME Art, GNOME-Look или други подобни страници и сте се ориентирали коя тема ви харесва и съответно сте я инсталирали.

Остава нещо, което не е много за препоръчване, ако на машината ви сядат и други хора. Или поне такива, на които нямате пълно доверие. Става дума за влизането в графичната среда без парола. И трябва да прецените добре не защото могат да “вземат” данни от компютъра ви (чувам редовния напев на “ларж” потребителите “ама аз нямам нищо тайно, ако искате – влезте”), а най-вече защото с достъп до вашата машина *от ваше име* зложелател може да ви навреди, представяйки се за вас, докато върши неща, които вие не бихте направили.

(…реторична пауза, която читателят използва, за да си представи някои от най-неприятните варианти…;)

—-

Влизането без парола в GDM преди се указваше в настройките на програмата. Сега (от доста време…) за да влизате без парола, трябва да използвате PAM (Pluggable Authentication Modules). В почти всяка (ако не се лъжа, Slackware все още не включва PAM) съвременна дистрибуция на GNU/Linux са включени тези модули. Потърсете в пакетите на дистрибуцията си. Много е вероятно вече да имате инсталирани pam-модули.

Самите модули в Дебиан се намират в /lib/security/. Настройките на отделните програми ще откриете в /etc/pam.d/

Там е и файлът gdm, който отговаря за програмата за влизане. Ако вашата дистрибуция държи настройките за всички програми в един файл, то той най-вероятно ще се казва /etc/pam.conf. Разликата между този файл и директорията с файлове в моя Дебиан е, че във файла pam.conf първата колона указва името на програмата, за която се отнасят настройките. В случая с директорията името на програмата се взема от името на файла.

Следващата колона може да съдържа “account”, “auth”, “password” или “session”. В случая ни интересува редът “auth” във файла “gdm”. “Auth” може да е заместен с включване на общ външен файл, например:

@include common-auth

Независимо от вида на указването, редът трябва да добие следния вид:

auth required pam_permit.so

—-

Или рестартирайте компютъра, или излезте в текстова конзола (alt+ctrl+f1) и напишете “/etc/init.d/gdm restart”.

Честито, вече можете да влизате в GDM без парола!

—-

П.П.: Зная, че не е нищо особено, но дълго време аз самият се канех да си настроя така GDM и все се канех някой ден да попрочета документация, например “man 7 pam”, но все не оставаше време.

А търсенето в google за съвпадения с “gdm passwordless login” все нищо не даваха. Та току-виж тази статия помогне поне малко на някого. ;)

Дипломна работа… отново…

Така и така си взех три дни отпуск, точно между празниците, та смятам да се върна към пред-компютърната ми страст. И да не я смесвам с компютрите и интернетските ми активности. Тоест да си пиша дипломната работа по философия и да не се занимавам поне десетина дни с неща, нямащи пряка връзка с нея.

Завърших семестриално още през 2001г., значи наистина станаха 4 години вече… Ако и този път нещо объркам, накрая ще се окаже, че колкото съм бил “вътре” в Университета, толкова съм бил и “отвън, атакуващ завършването си”. Направо не мога да повярвам, че успях през тези години лека-полека, но сигурно да се уплета в примките на родното академично образование. То не че е толкова академично, да не говорим пък, че не е и толкова “образование”. И проблемът не е само в това, че миналата година ме скъсаха на защитата, проблемът е в мен. Основният проблем ми е, че не си преценявам винаги добре ресурсите. Или се хвърлям да върша няколко неща в момент, когато имам сили за едничко, или се ограничавам в едно, въпреки свободния ми ресурс, само защото “съм се опарвал” и гледам да не се разхвърлям…

Но аз не съм недоволен, че така се развиха нещата. Поне няма да тръгна да се тръшкам, я! ;) Ако през лятото на четвърти (или беше трети…) курс бях решил да взема първо изпита при доц. Минева, нямаше да участвам в създаването, оформянето и работата и до днес на екип “Проектория”. А изпита го взех, дори точно доц. Минева, може би без сама да предполага, открехна една врата на моя интерес, която аз впоследствие реших да отворя още малко и която някой ден със сигурност ще намеря време да изследвам по-обстойно. Става дума за интереса ми към философията на анархизма.

—-

Така че нищо не е загубено и, както много често казвам, най-доброто е това, което се е случило. Защото от всички наши възможни светове живеем в най-добрия.

Да се обадим на ВиК?

Вчера в работа се видяхме с Йовко Йовков, a.k.a. Aerion — внедряват някаква система тяхна, а пък нашите шефове си мислят, че така е по-добре и се развиваме. Нищо против системата, идеята е готина, ще стане ;) Просто се сещам за оня лаф за “чифте пищови”…, ама нейсе ;)

Та попривършиха работата си Aerion и неговият човек с моя шеф и аз реших да поработя малко, заех се с една дългоотлагана задачка-закачка с нисък приоритет. Времето беше хубаво, слънце влизаше през щорите… — защо да не се позанимава човек с LDAP?

Не зная дали ще ми повярвате, но откакто бачкам тук, наистина никога не ни е спирал токът. Освен за няколко минути при проверка на инсталацията, при смяна на UPS-и и подобни “нормални” неща.

Та значи почвам аз да тракам по-ритмично връз клавишника (не така “накъсано”, както при чат през jabber-а ми;) и точно в най-неподходящия момент (представете си да сте направили промени в 5-6 различни файла, отворени в съседни страници на gnome-terminal, плюс разни документации, прелистени до нужното място… абе нормална работна среда всъщност;) екранът ми става черен и чувам тишината. В първите няколко секунди позаглушена от спиращото свистене на всичките фърфолатори в стаята — по процесори, видеокарти, захранвания, дори онова, на малкия switch в ъгъла, дето почти “говори членоразделно”. :-O

Успях да кажа само едно “е, не!”, като в момента дори не осъзнавах, че наистина ни е спрял токът. Някои хора свикват да изпитват тази тръпка, аз явно съм разглезен тук. ;)

—-

Йовко не можа да повярва, след което започна с бъзиците. Е, всички шефове на отдела се разтичаха по коридора и беше кофти да се подхилкваме пред тях, а пък и Йовко си беше приключил задачката, затова си казахме “чао до скив” и останах само аз подхилкващ се.

Причината за изключването, естествено, беше много сериозна — голяма авария, която засяга и нас и това като се е съчетало с “нещо си там” на UPS-а, той си дърпа сам шалтера — и язък, че си мислим, че сме зад UPS. Не зная точната причина, но си беше сериозна и колегите се потрудиха доста, явно. Но пък те са си специалисти — може от компютри бъкел да не отбират, ама иначе са все “енженери”… ;)

—-

Интересните неща, дето исках да споделя, са две, всъщност…

Първо странно ми стана, че след възстановяването на захранването и тръгването на всичко имах много особено изживяване именно с въпросния LDAP. Бях работил по съседно разклонение на структурата, съседен OU (Organisational Unit) на LDAP-дървото, но много тайнствено бяха изчезнали данни от друг, важен OU. Които, колкото и странно да ми беше, лека-полека сами си се “възстановиха”.

Обяснение пълно не мога да дам и на себе си, но може би е станало нещо, което се е отразявало в непълни отговори на запитванията за търсене в дървото. Понеже всички LDAP клиенти всъщност търсят в базата със запитвания разни. Станалото “нещо” не би трябвало да е нарушение на целостта на данните на базата върху диска — ако беше така, нямаше да успея въобше да заредя ldap-сървъра. Не зная какво е, но явно по някаква причина търсенията връщаха “извадка” от истинския отговор. И тази “извадка” се увеличаваше, докато сравнително скоро след включването на машините лека-полека се изравни с правилния отговор.

Тоест данните “се възстановиха”… Странно, наистина.

—-

Другото е, че по време на аварията, след като не успявах да сдържа усмивката си пред колегите и шефовете в коридора, за да не ядосам някого с това подхилкване (хората са напрегнати, разбирам ги, и аз съм така при проблем със сървърите…) взех да подпитвам колегите от стаята ми:

— Да вземем да се обадим на ВиК?

— Ми що да им се обаждаме?

— Може да помогнат нещо…

— Е как ще ни помогнат ВиК? Няма смисъл…

— Не знам, аз пак си мисля да вземем да звъннем на ВиК…

— Защо??

— Ами имам чувството, че няма смисъл да звъним в Енергото…

;)

За сигурността в Jabber

Да, става дума за сигурност. Преди да продължа и да кажа, че общуването през Jabber/XMPP може да бъде несигурно, нека ви напомня нещо.

Именно, че общуването през всичките нароили се други протоколи *не е сигурно*. Когато някой от вас ми казва “ами хайде, сложи си “Q” или “Яху”, щото нали най-важното за месинджърите е колко хора ги ползват, кво се правиш” все се сещам за онези времена, когато се използваха наистина масово т.нар. “icq клиенти”. На половин година излизаше нова версия, но пък за сметка на това всеки месец излизаше по някоя нова програмка-“инструмент”. Я за подслушване, я за заливане до отказ на клиента, я за крадене на списъка с контакти…

Любимият ми пример всъщност е този с “невидимостта” в icq. Не зная как се осъществява състоянието “невидим” в днешните собственически програми за моментни съобщения и не ме интересува, честно казано. Но навремето сътсоянието “невидим” (“invisible”) в небезизвестното icq беше направено по супер-балъшки начин.

Значи минавате вие в “невидимост” и какво става? Ами много просто – icq-то ви казва на всички, че сте невидим. Невидимо е не *то*, а… *вие*. Получава то запитвания за състояние и на всяко запитване отговаря, че състоянието ви е “невидим”. Нещо като “Мен ли търсите? О, мен ме няма, не мога да говоря по телефона, защото ме няма. Приятен ден!”. После е ясно откъде се появяваха т.нар. “un-invisiblisers”.

Тоест всичко е измисляно “през пръсти”. Пък ако мине номерът – мине…

Правилният начин, както може би сте се досетили, е в състояние “невидим” на запитвания за състояние да не се отговаря. Така де – когато “няма никого вкъщи” не отваряте вратата, нали? ;)

Jabber също не отваря вратата, ако още се чудите. ;)

—-

Но въпросът е за сигурността. Най-важното за сигурността е, че трябва да бъде осигурявана.

Глупаво е да се мисли, че има универсални решения. Всъщност аз бих могъл да ви кажа, че е глупаво да се мисли, че изобщо има решения. Повлиявам се от философския си background, ще кажете вие. Добре, тогава бих добавил, че е човешко да бъдем глупави.

Но все пак в среда, в която можем да бъдем “моделирани”, среда, в която определяща е само информацията и не толкова това, което ни я дава, в среда, в която всяко “сигурно” нещо може да бъде фалшифицирано и то по “сигурен” начин, в такава среда просто трябва да бъде естествена реакция грижата ни за сигурността.

Трябва да имаме security reflex. ;)

Защото колкото и закони да пише държавата, в Интернет едно е ясно – винаги невинният може да бъде набеден по достатъчно убедителен начин. И виновният може да не остави достатъчно убедителни следи. Въпрос на гледна точка.

Освен ако не държим на сигурността и не използваме в общуването достатъчно сигурни (поне към днешни дни) механизми за шифриране да информацията.

—-

След като ви казах, че използвайки собственическите програми за моментни съобщения вие почти сигурно говорите “голи”, да кажа и за Jabber.

Jabber поддържа няколко нива на защита на преминаващите данни.

1) шифрирана връзка към сървъра (c2s, client to server) през SSL (Secure Socket Layer) на друг порт, 5223

2) шифрирана връзка към сървъра (c2s) през TLS (Transport Layer Security) на стандартния порт за нешифрирана връзка, 5222

3) шифрирана връзка между сървърите (s2s, server to server) през SSL

3a) други варианти на подобна схема на s2s шифриране.

4) шифрирана връзка на цялата комуникация между двата клиента (e2e encryption, end to end encryption) чрез подписване и шифриране на данните с електронни ключове.

Въпросите тук са два:

1) кой вариант или кои комбинации са достатъчно сигурни и

2) кое доколко е въведено в наличните днес сървъри, сървърни компоненти и клиенти.

Първият въпрос е лесен за отговаряне.

Най-сигурният вариант е 4). Когато всичко е шифрирано от единия край до другия, данните са най-добре защитени.

След него се нарежда вариант 3) в разновидностите му, комбиниран с 1) или 2). Тогава данните изминават следния път: първо клиент1 ги шифрира до сървър1, след това сървър1 ги шифрира за вътрешния обмен между процесите си и/или до сървър2 (ако разговорът е между хора към различни сървъри) и накрая сървър2 ги шифрира до клиент2.

За да работи тази схема са нужни две условия – и двата клиента да са свързани през SSL или TLS към сървъра си и всеки от включените в разговора сървъри да е настроен да шифрира данните.

Въпреки че тази схема е доволно добре изглеждаща, има слаби точки. Тези точки са двата сървъра, или по-точно администраторите на двата сървъра. Съответно – сигурността на двата сървъра, защото ако са несигурни и незащитени, има възможност някой си друг да стане практически “администратор” и… сещате се;) Обяснението е, че всяко нещо, което минава нешифрирано през машината и зависи от програмно осигурената услуга да бъде шифрирано, е уязвимо. Да обясня с пример: ако кракер1 добие достъп до, да речем, сървър2, то той може така да промени софтуера на машината, че, примерно, да изпраща нешифрирано копие на данните до кракер-клиент1. Или още по-“яко” – да изпраща шифрирано от кракер1 копие.

А най-опасното е да имате или връзка със сървъра през SSL, или връзка между сървърите през SSL, но не и двете едновременно. Най-лошо е, защото си мислите, че сте защитени (понеже, примерно, “катинарчето” на клиента ви е заключено), но не сте (в случая – защото между сървърите всичко е в прав текст).

—-

Да видим каква е реалността. Доколко тези възможности са внедрени в сървърите, компонентите, клиентите.

От компонентите ни интересуват най-вече транспортерите към другите протоколи. При тях положението е ясно – няма защита. Защо ли? Ами много просто – доколкото поне на мен ми е известно, защита нямате и в самите въпросни собственически протоколи, как Jabber сървърът да я “измисли” тази защита? ;)

При клиентите също нещата са ясни – все пак клиентите ги “виждаме”, пред нас са. Списъкът им се променя много често, все по-често излизат и нови версии. И все пак единственият клиент, който хем е колкото може по-съвместим с протокола, хем поддържа SSL, TLS и e2e шифриране, е Psi. С Psi направо можете да си настроите електронните ключове – вашия и този на събеседника ви и след като минете в засекретен режим, да говорите спокойно. Без това да бъде “нещо специално”. Както казах, просто рефлекс за сигурност. ;)

В другите клиенти положението не е чак толкова добро, но има проблясъци – Gaim, колкото и оплюван от Jabber-общността, поддържа шифриране и всичко останало, макар и през допълнителни приставки.

В някои други клиенти има наченки в новите версии на e2e crypt – Kf, Gajim.

В някои клиенти пък изобщо липсва такава възможност. Много са, но ще спомена само един от най-качествените сред тях – Gossip, бъдещият стандартен Jabber-клиент за настолната среда Gnome. Колкото и да е странно, в пощенския списък на Gossip като че ли битува едно разбиране, според което ако хората използват SSL връзка със сървъра, всичко е наред – и “пей, сърце”. Дано в дълго готвената нова версия включат и шифриране между клиенти. Макар силно да се съмнявам – просто понякога се прекалява с “user friendly” обяснението. Gossip малко прекаляват с прекалената изчистеност. Аз използвам Psi в среда на Gnome и съм доволен от интеграцията му. Пък и ако “съвместимост със средата” означава да нямам сигурност на данните защото “било трудно за новия потребител”, ами… майната й на съвместимостта…

При сървърите положението едва напоследък започна да става по-розовичко. Доскоро, именно до 20.01.2005г., когато излезе версия 1.4.4, един от най-разпространените (и всъщност първият, оригиналният;) сървъри, jabberd14, *НЕ* поддържаше SSL връзка в междусървърната комункация.

Новата версия, 1.4.4 поддържа.

Другият разпространен сървър, jabberd2 също доскоро не поддържаше шифриране. Ето едно примерно доказателство.

Последните версии поддържат. Проблемите с внедряването на s2s SSL бяха най-вече свързани с трудността при критериите за автоматичното приемане на сертификатите – някои сървъри може да имат изтекли, самоподписани сертификати и т.н. А администраторът да решава “на ръка” за всеки сървър и да следи дали сертификатът е валиден… си е гърч ;)

Третият най-използван сървър, руският написан на Erlang ejabberd и в момента *НЕ* поддържа s2s шифриране. В сайта му вижте най-долу. За всеки случай ще цитирам:

Misfeatures of ejabberd

No support for authentification and STARTTLS in S2S connections

Трябва да се отбележи, че фактът, че някои от сървърите отскоро вече имат възможност за s2s шифриране *НЕ* означава, че на практика тази възможност е настроена в самите сървъри. Или че изобщо сървърните пакети са обновени. Затова – проверявайте. Добрият клиент трябва да поддържа ServiceDiscovery (“disco”) и да може да дава подробна информация за сървъра.

—-

И сега – какво? Ами… нищо – аз си ползвам шифриране с електронни ключове в моя Psi. И говоря свободно само с малкото хора в списъка ми, които са включили тази настройка, защото разбират положението на нещата.

Говоря и с другите; някои от тях са ми близки приятели. Но внимавам какво пиша и давам чувствителни данни само ако те се съгласят и след като им кажа, че връзката не е сигурна. И го правя с нежелание.

Но какво да се прави. Всъщност то все още има линуксчии, всякакви други хора, вярващи в софтуерната свобода, които продължават да използват icq, yim, msn и какви ли още не бозици.

А пък аз съм тръгнал да говоря за сигурност…

В обобщение: използвайте колкото се може по-близък сървър. Не само заради скоростта на връзката до него, а и заради по-голямата възможност да познавате администратора му и/или да имате по-голямо доверие на специалистите и защитните стени около машинката. ;) Проверявайте версиите и другите данни за сървъра – от уеб-страница за състоянието му или през disco.

И второ – използвайте винаги SSL/TLS връзка със сървъра. Не вреди, а пък в редки случаи може да повиши сигурността на връзката. Е, поне паролата ви към сървъра е защитена. ;)

И накрая, но най-важно – използвайте GPG за шифриране клиент-клиент. Намерете си клиент, който го поддържа и разкажете на хората в списъка ви за предимствата.

За да може някой ден да приемаме сигурността като нещо естествено, а не нещо супер-специално и прекалено user-unfriendly. Да си изградим security reflex. ;)

Администратор? На кого му пука…

Да не се подлъгват неопарените – няма никаква файда в работенето в известно място. Важно е да имате мегдан за действие и това, което направите добре, да е нещо, за което да ви уважават. Важно е трудът ви да се признава.

Да, добре е и да получавате добра отплата за труда си. Но невинаги огромната заплата е най-добрата такава отплата.

—-

Ха – какво говоря аз, дето седмица преди заплата отново съм на червено и си броя левчетата дали ще ми стигнат за изпита LPI201 на WebTech2005…

Преди малко ми вдигнаха кръвното с глупости. Влиза един колега и вика “Яска, какъв тип е сървъра ни (еди-кой си) и сървъра ни (еди-кой си друг)?”.

Седя, в началоно мигам на парцали, после с леден глас успях да промърморя “кой пита”. Обикновено съм доста (дори прекалено, за админ) приятелски настроен към разни най-разнообразни *тъпи* искания. Доста често дори засенчвам собствената си представа за “съпорт по телефона”, например. Макар, честно казано, да не се виждам как го правя постоянно – по-скоро се “лигавя на моменти”, като угаждам на разни малоумници, намерили ме в добро състояние на духа.

Обаче тоя въпрос направо ме удари в земята. И наистина нямаше да отговоря, ако на моя въпрос не бях получил “ами чехите питат тук, статистика правят”… Абе аз.. а-ма-ха…

Казах какъв *тип* са сървърите.

Но така е тъпо. Ако някой иска да прави статистика, да плати малко пари (всъщност доста в сравнение със заплатите у нас) на някого, който да направи одит на мрежата. И всичко – точно. Е, друг е въпросът, че в България сред толкова измислени фирми и измислени “специалисти” и да има хора, които могат да извършат такъв одит, то те са забутани някъде на неподходящи позиции. Иначе щеше да има поне една фирма, която да предлага такива услуги, щеше да има общност на специалистите по сигурността, а не всяка информация да се предава в срещи наживо или пък през (изпростяващи напоследък) пощенски списъци като lug-bg…

А пък ако *моят работодател* иска да има статистика, защо, аджеба, не вземе първо да направи статистика на заплатата ми. Да види откога не ми е повишавано възнаграждението (че после да ми каже, щото и аз не помня вече…), да реши най-накрая да сложи климатик в стаята на администраторите (трета година в парник, трета!)… Тъй де, да се поинтересува малко.

А пък после, ако толкова им е интересно, да ме питат какъв е Линуксът. Но преди това да вземат да ми платят някакъв курс или поне конференция. Защото за моите умения тук никой не ми е платил – все аз съм плащал.

То така е много лесно – развърташ се из “пазара”, намираш си някой безработен специалист и си го държиш няколко години.

Просто ей-така. Да ти работи.

Пък той – колкото издържи. Нали на пазара има други… :(

Шмръкльо и Борко

В събота посадихме две дръвчета. Не защото имаше някаква акция по почистване на града – въобще не знаехме даже кога точно е въпросната акция. Медиите, естествено, бяха понавдигали пушилка няколко дни преди това, но ние, като съвестни граждани, стремящи се всячески да се отърват от зависимостта, наречена “телевизия”, бяхме пропуснали да чуем за точно кои дни иде реч.

Е, въпросните дни били този уикенд. Или поне едни от дните за почистване. Страхотно беше не само, че успяхме най-накрая да засадим Шмръкльо, а и Борко, а и че имаше толкова много хора, които просто решили в топлия съботен следобед да излязат за малко и да посъберат поне част от грязта, дето се валя по улиците на квартала. Дето я настъпваме, вдишваме вкарваме в домовете си, в които после спим, ядем… Грязта, дето цяла община има създадена най-вече да се грижи за липсата й. Защото помслете малко – за какво всъщност съдествува и е създадена общината? За да събира данъци? Не, те са средство. За да храни раздута и корумпирана администрация? Не, макар и изродена, и администрацията е средство. За да застроява тревни площи и да строи паркинги за милите гадни автомобилчета? Хм… това се прави от строителни фирми, за “община” имаме отделна дума…

Общината съществува, за да регулира страстите. Да прави всичко възможно в услуга на две неща: да е възможно всяка лична позиция да е бъде чута и да няма сблъсък на интереси. Тоест да ни бъде 1) уютно и 2) спокойно. А една от най-важнте предпоставки за уюта е чистотата.

Та прецакани сме и от общината, ама нейсе – няма да говоря тъжно точно в понеделник сутринта. ;)

—-

Въпросният “Шмръкльо” кой е, питате, значи. Ами за Коледа решихме с Краси да не си взимаме клончета или отрязано дърво, а истинско, живо дръвче. И донесох аз вкъщи красива малка коледна елхичка. С корени с пръст, увити в хартия. Посадихме я в голяма саксия, настанихме я в стаята, ориентирана правилно по посоките на света (по-развитата страна трябва да е към юг – така растат в природата, влияело им;) и я оставихме на Арти да си играе с нея. След това имаше стъклени играчки, сняг от памук, гирлянди – все големи забавления за котарака ни, който редовно си отъркваше мустаците в клончетата – опитваше да си оставя миризмата, но пък елхичката има свое мнение за телесната си миризма, а пък е и жива, не съхнеща, та не му се даваше на котака.

И понеже видът на домашното ни иглолистно е смърч, затова го кръстихме Шмръкльо. ;) Дълго време и след новата година стоя вкъщи, после го изнесох на площадката на стълбището между етажите. Гледахме да го поливаме, но малко дълго време го задържахме непосадено – когато го засаждахме в събота, доста от игличкие бяха покафенели и падаха при допир. Но пък има още живички, та дано се съвземе. Борко пък е другарче на Шмръкльо и е борче. Вътре в корените на смърча имаше едно мъничко борче – с малки коренчета и високо не повече от десетина сантиметра. Понеже е бор, логично стана “Борко”. Не успяхме да ги засадим преди най-вече заради липсата на инструменти – във входа няма бел, няма кирка, едно гребло даже няма. Е, сега се оказа, че домоуправителят е взел и права лопата, и гребло… само дето е забравил да напише на едно листче, че има акция по почистването. Оказа се, че хората просто не знаят. Както и ние не знаехме.

И посадихме дръвчетата, и почистихме една от градинките от камъни, безброй найлони от цигари и прогизнали фасове. Почистихме и външната страна на бордюра – там, където се събира най-много кал, откъм улицата. Не беше чистено поне от около примерно пет години. В нашия квартал минават само да изхвърлят контейнерите с боклука, никой вече нито мете, нито мие. Просто сме по-далечко от местната община. В съседната част, там, при общината, метат всеки ден и няма такива набити покрай бордюра калища. Е, поне няма толкова много.

—-

Усещането е страхотно, отдавна се каня да попрочиствам градинката по малко. Може например да си взема овощарски ножици и метла с дълга дръжка. И след бачкане да отмарям, като подрязвам тук-там дръвчетата и с метлата леко замитам попадалите листа и цветове. С раничка с лаптоп, естествено. Хм, трябва да възстановим с комшиите поне някои от изчезналите пейки в градинката. За да може след овощарството да сядам и да отварям за малко лаптопа. ;)

Емил Димитров и китовата акула

Колкото и да казват, че човек се приспособява към всичко и оцелява всякак, истина е, че винаги има нужда от постоянни неща. Жалони, колчета, ориентири. Някои ги наричат “ценности”, незнайно защо пренебрегвайки ценността на другото, на свободното пътешестване. Някои пък наричат това придържане към ориентирите “намиране на себе си”, сякаш е възможно човек да загуби себе си. Както интересен е българският, защото казваме “загубих се”, когато сме изгубили всъщност ориентирите — все едно мислим “през другите”; “другите ме загубиха, значи аз съм вещта, която бе загубена”…

Но както и да ги наричаме, ориентирите не са нещо лошо, а нужно. Когато имаме нужда от нещо, в повечето случаи дори не ни стига дъх да се спрем и да се запитаме добро ли е всъщност то или не. Най-често, естествено, дори да се запитаме, отговорът е, че е не просто добро, а прекрасно. Полезно и красиво, завършено и търсено. Убиваме Земята, но това е само страничен ефект от така нужната ни и (разбира се) правилна и полезна устременост към “човешки прогрес”, каквото и да значи подобна глупост.

Емил Димитров почина вчера.

А той е такъв ориентир, без който за цялото си съществуване българската съвременна музика не би оцеляла. И определено дори нямаше време да се огледа и да се запита за нуждата й от него. Та Емил Димитров просто “Е” българската съвременна музика. Без него някак е трудно дори да се мисли цялата “естрада”. Едва ли биха били същите всички около и след него — Лили Иванова, Богдана Карадочева, после Васил Найденов, Много други — Орлин Горанов, а пък да не говорим, че пътят на групи като Щурците и Сигнал идва ли би бил същият. Каквито ги знаем нямаше да бъдат Диана Експрес, Митко Щерев нямаше да напише същите песни, ФСБ пък кой знае дали и каква музика щяха да правят…

И най-странното е, че през цялото време Емил Димитров не беше “премислян” много. Никой чак пък толкова не го следеше с прожектор, нито пък и самият Емил е търсел центъра на публичното внимание. Но въпреки това влиянието му, значимостта му за музиката е огромно.

Ако някой каже, че “звезди” са хора като Майкъл Джексън и Мадона, нека се замисли какво значи певец, текстописец и композитор от страна като България, малка и без “шоубизнес”, да издаде 30 албума, да продаде в целия свят над 50 милиона копия и да е един от най-обичаните изпълнители в страната си, в СССР, целия соцлагер и Франция. Да е пял на една сцена с Франк Синатра, Ал Бано, Том Джоунс и не само това, а и да е признат от тях за приятел, страхотен артист и голям талант. И какво значи няколко поколения българи да са живели повече или по-малко с песните на Емил Димитров. Някак да са “звучали” около тях, около детските им игри, израстването им, влюбването, очарованията и разочарованията им.

Да е бил ориентир, да е светел в далечното тъмно — като старите морски фарове, които хората възприемат по-скоро като част от природата, отколкото като груба намеса на човека в морския покой.

Вчера изгледахме с Краси предавнията по телевизиите в памет на Емил Димитров. Стари интервюта, бенефисни концерти, дори архивен запис от “Златния Орфей”. “Орфеят” беше прекрасен — все едно гледах някой от най-големите по време на най-добрите им изпълнения наживо. Картината беше стара, но се усещаше духът; виждаше се как публиката едва успява да поеме дъх и как дори между песните представлението е живо. Как “не се изпуска” публиката дори и за миг — нещо, което никой от прехвалените днешни певци и групи не го могат. Те или изобщо не могат да държат внимание, или успяват да “завладеят” само част от публиката с дадена моментна нагласа и настроение. А това е гавра със сцената; и въпреки това го правят постоянно, наричат го “бизнес”.

И аз, като Краси, за пореден път реших, че Емил Димитров е тъжен. Песните са красиви, завладяващи, живи, различни и все особени, уникални. Но тъжни. Не че е лошо, просто дори и да са с весели нотки, има една тънка-тънка леко горчива жилка във всяка от тях.

—-

След това останах до късно, за да гледам Animal Planet. Имаше филм за китовата акула, който ме завладя тотално. За китовите акули науката не знае почти нищо, всички данни са от аутопсии на загинали край южноафриканските брегове животни. Живеят около 100 години, не се знае колко по-точно, достигат до 18 метра дължина и се хранят само с планктон. Затова са и “китови” — и те като китовете филтрират водата за планктон. Оказало се е, че нямат определени маршрути за миграция — движат се постоянно, винаги плуват нанякъде, защото нямат мускули на хрилете и ако не се движат, спира притокът в хрилете им и се задушават. Но накъде плуват не се знае. Всяка акула си избира случаен (явно) маршрут за миграция и изминава по 1000 километра на месец. Движейки се постоянно. През целия си живот изключително рядко среща индивиди от своя си вид, още по-рядко — от срещуположния пол. Женската може да носи в утробата си няколкостотин зародиша в различна степен на развитие и ги ражда живи през дълъг интервал от време. Защото за целия си живот може да е срещнала мъжки едва веднъж или два пъти.

Почти всеки от хищниците на океана й е потенциален враг – всеки би могъл да я изяде, защото зъбите й са закърнели и е бавноподвижна. А пък и е едно от най-кротките същества в моретата. Но рядко я нападат, явно защото рядко я срещат и винаги китовата акула е “странен непознат”. И така плува в целия световен океан, търсейки път във водна шир, която за нас е неизразимо огромна, а за нея е… просто твърде малка.

—-

Мислех си за нещо, което винаги може да ми даде сили, когато поредната несправедливост или пък ненужната дивашка жестокост на хората ме потисне. Става дума за това, че не е важно кой човек какво и къде е направил. Дори не е важно всички вие какво сте направили с живота си. Или пък аз. Важното е, че във Вселената наистина възможностите са неограничени и комбинациите са безброй. И тъй като всичко е възможно, а полето на проявление е безкрайно, значи всяко нещо става.

Затова е жалко, че хората сме толкова “велики”. Като всъщност не сме. Като всъщност докато ние си живеем “великия живот”, някъде угасва някой от фаровете ни, които все не сме забелязвали, докато е светел, а пък виждаме тъмната му липса или пък някъде в океана бавно и величествено някоя китова акула, по-възрастна от бащите ни, броди из неизбродимото и не знае за нас.

Едно ми дава сили.

Че светът ще преживее хората.

Planet FSA, кодировката…

Вчера следобяд променях настройките на уеб-сървъра, обслужващ Свободна планета. Заради моя грешка от тогава до преди малко страницата на агрегатора се е доставяла с грешна подразбираща се кодова таблица.

Агрегаторът на Свободна планета е кодиран в Уникод, а се зареждаше с таблицата CP-1251. Това не е голям проблем за по-опитните в проблема с кодовите таблици; една смяна на таблицата на уеб-четеца показва всичко ОК.

Но е досадно. Извинявайте всички, които използвате Свободната планета! Доста хора я използват и като отправна точка към дневниците на хора от общността, но дори и да не чете човек целите статии в агрегатора, счупената кодировка е досадно нещо.

Още веднъж — извинения! ;) Имам навика да хвърлям поглед на нещата, за които отговарям, но вчера следобяд и тази сутрин бях се заинатил да довърша една инсталация на Gentoo в съседен дял на компютъра ми. И се бях разкапал от чакане за източване и компилиране на няколкото неща, които щяха да ми дадат в ръцете любимия mc (Midnight Commander).

—-

С планетата има още два големи проблема.

Единият е, че има блогове, които не се показват коректно. Единият е на Калоян, който идва явно със счупена кодировка. Другият е на Силвина — не разбирам защо, но файлът от Blogspot ту се анализира от системата правилно и текстът се появява, ту нещо се обърква и виждаме само заглавието на статията на Силвина.

По проблема с коректното визуализиране на блоговете ще поработя, обещавам. ;)

Другият голям проблем е, че понякога feed-овете на агрегатора са със статии, отбелязани като обновени, без самите статии да са променяни в оригинала си. Дано и за това намеря решение.

—-

Някрая, за пореден път да напомня, че търся уеблоговете на членовете на ССС. Ако някой има блог и иска да се включи в онлайн-тайфата, да ми драсне ред! ;)

А, и също така ако на някого му харесва да бъде част от тази “сборна формация” и иска да стане част от нея, да не се бави, ами да подаде документи за членство в ССС! ;)