Category Archives: Uncategorized

Galeon 1.3.20 – фокусът на открадването

Focus stealing <-> Stealing focus…

Излезе версия 1.3.20 на уеб-четеца Galeon. С кодово име “In Soviet Russia focus steals you!”. Имам удоволствие от това и поради факта, че малко преди излизането на тази версия довърших изцяло превода на български. Е, сигурно ще излязат грешки и неточности, но поне вече съм на етапа на поправянето.

Най-новото в новата версия е дългоочакваното размазване на буболечката, която крадеше фокуса. Става дума за това, че в последните версии на новия Galeon имаше доста досадна грешка – когато страница отдолу се дозареди, тя “открадва” фокуса. В някои от версиите го крадеше изцяло, горната страница ставаше съвсем “неактивна”, в последно време го крадеше само от полетата за въвеждане – тоест ако не въвеждате нищо, сте си ок.

Много досадна грешка, но е интересно да се отбележи, че не се появява винаги. Може би заради динамиката на браузването се забелязва по-рядко. Но това я прави още по-коварна – ако човек не внимава, може да си изпрати чувствителни данни в тази друга активизирала се страница…

—-

Преди някой да избърза да каже лоши думи по адрес на проекта Galeon, имайте предвид, че въпросната грешка всъщност е в Mozilla и всеки от проектите, базирани на Gecko “решава проблема си сам”. И екипът на Galeon имаше затруднения в това отношение през последните няколко версии. След преминаването към серията 1.3.

А пък и тази грешка се проявяваше в не всички версии. Важното е, че вече всичко е ОК – тази статия я пиша през именно 1.3.20 ;)

Поздравленията отиват за екипа на Galeon, част от който е и “нашият човек” Янко Канети.

До Пловдив и обратно

Преди половин седмица бяхме с Краси в древния, но вечен Пловдив, точно за деня на освбождението. Леко странно е да се пише така, след време, но аз свиквам; предполагам, че доста от пишещите в Интернет са изкушени от писането “на момента”, докато всичко е още свежо, ярко и необработено от паметта. Аз, дори и да се изкушавам, някак все не успявам да пиша скоро. Понякога нямам клавиатура наблизо, да, това си е причина. Но не винаги. Има дни, когато, загледан през прозореца на кола в града или автобус или влак по пътищата на татковината, оставям настрана стремежа си към същинското писане и пиша ли, пиша наум.

Може би това е, което и ме кара да имам нужда от Arcane Lore – просто трябва някъде да “изсипвам мислите си”. Мислите трябва да бъдат измисляни, стремежите – достигани. Спомените трябва да бъдат само “спомняни”, и да минават на все по-заден план. Думите трябва да бъдат изписвани. Дори и да не бъдат четени. Вярно е, че по принцип нещо се пише, за да бъде прочетено, но всъщност има и друга, по-скрита причина – нещата се пишат, за да бъдат написани…

Как ли са пишели големите майстори на пътеписи? Дали всичко са събирали, събирали и след това, в безсънни нощи над листа вкъщи, са редели ред след реда? Или пък са водели бележки, за да отбелязват по-точно моментните си впечатления и после да могат да се връщат към динамиката на настроенията си? Всъщност може би няма рецепта. Тя и не е нужна. ;)

Ако решите да ходите в Пловдив, една от възможностите е да пътувате с автобус. Ако изберете нея, идете на централната автогара в София, но не си губете времето да обикаляте гишетата, да питате изнервени какички или да ровите в електронния указател. Влезте откъм входа за автобуси и идете към първите стоянки отдясно. На всеки кръгъл час има рейс за Пловдив. И тръгва по-рано, в случай, че се напълни. Така че идете право там, вземете си билет и гледайте света отвътре, вече удобно настанени. Почти всички пътувания до Троян са ужасни – фирмата “Транс5”, завзела повечето от рейсовете дотам, има отчайваща политика към правостоящите, към отношението на шофьорите с пътниците. Само между другото, ако пътувате за Троян, вземете рейс на “Нешев” – те са по-добрите, нищо че рейсовете са по-нарядко.

Та до Пловдив се пътува лесно и удобно. Два часа път от София по магистралата.

Вече на пловдивска земя, започнахме да си припомняме общо няколкото ни кратки посещения поотделно в града. Аз първия път бях транзит за Стрелча и едно от великите ни празнувания на 8-ми декември. Помня жп-гарата и някакви интересни шарки на тротоарните плочки – все искаха да подскочат, та да ги разгледам по-отблизо, но не им се давах. Не, бях си добре – всъщност това пътуване тогава ще запомня най-вече с тоста ми за Ранди Роудс във влака за Стрелча – говоря аз, че човекът преди еди-колко си години е загинал, колко добър китарист е бил и т.н. и хората не забелязали как аз почвам за изливам бутилката. Така де, човекът е починал…

Но този път посещението в Пловдив беше заредено с очакването на новото и тръпката от свободата да вземаме импулсивни решения ни тласкаше все по-напред и по-напред. Към центъра.

Аз помнех отделни сгради от предишните ми визити, при това съвсем малко сгради, наистина. Стигнахме до градинката в центъра, водени почти само от усета си за ориентация. Там видях сгушено в ъгъла заведението, в което не успяхме да влезем на срещата на Сдружението преди (май) две години. Дончо и Камен ни заведоха до въпросното “Central Park”, за да открием, че няма места. И при двете ни минавания край него сега беше празно и някак необитаемо. Като че ли специално за организираната ни среща са ни “прецакали”, като са създали заведението, хората в него и т.н., а сега, неподготвени, не са изпреварили светкавичното ни посещение с Краси.

Площада пред паметника на Гюро Михайлов, хотел “Тримонциум” (a.k.a. “Лимонциум”;) и естественото продължаване по главната към стария град. Край мястото, където трябва да се е намирал рок-клубът “Ухото” (или пък беше “Устата”… не, имаше нарисувани уши по стените), където бях гледал страхотна група, но не бях запомнил името й. Някъде в района сега са поставили паметник на седнал на бордюра човек, свил длан във фуния около ухото си. Приятно и някак нереално.

Но рушащо се. На няколко места видяхме табели, предупреждаващи, че фасадите са опасни за минувачите. И наистина на следващия ден обедното слънце разтопило някаква буца лед и тя понесе със себе си парче от мазилка или перваз от високите етажи. Хоросанът се разби на плочките на не повече от метър от преминаващо момиче.

Имах неприятната постоянна убеденост, че Пловдив се руши. Като изоставените градове в Англия от “Денят на трифидите” на Джон Уиндъм. Или като губещите качество неща в остарелия и изхабен свят от “Ланголиерите” на Стивън Кинг.

Намерихме си хотел и оставихме там целия си багаж – моята раница, която щеше да бъде недопустимо лека, ако не бях забравил да извадя калъфа си с дискове и други неща, останали от бачкането. Въоръжени с малка карта на центъра, нападнахме стария град, но се предадохме бързо – не отивайте на екскурзия, дори в град, леко облечени като мен или с неудобни обувки като Краси. Видяхме галерията-музей “Филипополис” в Хаджи Алековата къща. Прекрасно място, през лятото сигурно има страхотен изглед към града. А пък и ме амибцира да изровя албумите с репродукции… а и защо не да почна пак да рисувам. Така де, да се опитвам. ;)

Вечеряхме в “Чучура”, сгушени до пламтяща страхотна отворена камина. Пихме и вино с цвят като кръвта на загиналите в стремеж към националния ни идеал предци. Навсякъде ни честитяха празника, а и на много места продаваха по улицата трибагреници. Не бях виждал другаде така – виждал съм по балконите на хората, като малък – на всеки трети стълб, редом със съветски флаг, но не знаех, че пловдивчани приемат нещата така присърце. Дори бях на границата да се изкуша и да купя национално знаме на националния празник. Но реших, че знамената в сърцата са по-важни, пък и другите трябва да ги държим някъде, а гарсониерата е мъничка.

А, и нещо друго – в Пловдив има много котки. Улично куче не видяхме, но пък на котки се нагледахме. В къщите, в магазините, в заведенията. Най-вече на площада пред Джумаята, в краката на бронзовия Филип Македонски. И така са свикнали с хората, че не се плашат като софийските, дето, милите, са от трева по-ниски. Ядохме и сладки традиционни десерти в сладкарницата в Джумаята.

—-

Изобщо, заслужава си човек да се огледа след края на работната седмица. И ако шефовете му не го “държат под ръка за през празниците”, направо да грабне човека до себе си и да отпраши нанякъде! Е, който сам пътува, да се грабне само себе си. И да отиде на някое от тези места, за които все казваме “абе ще отида някой ден” и все не отиваме, а така си остаряваме, остаряваме до момента, когато е доста късно и оправданията ни са повече.

Ставайте и заминавайте! В България или защо пък не дори и в чужбина – живее се веднъж. Не е нужно да изхарчвате безумни суми пари, важното е да стигнете и да се върнете. ;)

Ах, пък скоро ще махнат границите и цялата Европа ще ни се окаже в задния двор. Иха-иха! От половин година не сме отваряли касичката, колко ли стотинки са се събрали?…

Админ изповедания

Странно натоварващо е заниманието на системния администратор.

Като оставим настрана шеговития образ, създаван от BOFH нагласата, остава умората от работата, която трябва да се свърши “от вчера за оня ден” и дългите промеждутъци, запълвани с доста “леко странични” занимания и скука.

Не, не е лошо да е скучен денят на сисадмина – всъщност това значи, че преди това е свършена добре работата.

Приказката ми всъщност беше за друго – за гадното неудобство да се ровичка човек в нещата, които потребителите приемат, че са “лични” или поне “неприкосновени”.

Имам гигабайти с логове, повечето архивирани и очакващи евентуалното си изтриване. Понякога решавам да поупражнявам grep и регулярни изрази в perl върху тях. Някои са в различна форма – няколко варианта на принципно еднакво съдържание. Дотук – всичко добре…;)

Имах договорка с едни колеги да имат ма-а-алко по-свободен режим на използване на ресурсите, като за сметка на това поемат някои ангажименти, конкретно да не теглят големи неща от мрежата. Мина много време и аз бях позабравил за тази договорка, която беше “доразвита” от допълнителни изисквания на прекия им шеф… Изобщо беше станало малко объркано, но работеше идеално.

Днес забелязах, че колегите от ИТ-отдела имат много тясна линия навън, статистиките ми показаха почти постоянна запълненост на външната ни линия. От два дни.

Няма нищо лошо човек да изтегли няколко филма от някъде, но пък от друга страна ангажиментите също са готино нещо.

И така моя милост се зае да търси дупката, от която изтича пясъкът. И понеже съм човек, все пак, и забравям, трябваше да се поразровя доста в скорошните логове. По-специално тези за достъпа до Интернет.

За усещането от това иде реч. За не винаги удобната супер-позиция, която те прави освен всичко друго и уязвим. Уязвим по един странен начин – знаеш, че знаеш всичко. Но също така знаеш, че може да има друг, който да знае, че ти знаеш всичко. Но не знаеш кой е.

Пред изповедника се представят лични данни нарочно. А изповядващият се не знае нищо за сигурността на поверителните си данни, които предоставя. Не знае и му остава само да вярва.

Позицията на системния администратор съчетава тези двете. Админът знае, защото пред него са данните. Но в същото време е постоянно застрашен от несигурната поверителност на неговото знание, именно – че знае тези първи данни.

Най-странното в случая е, че мен хич не ме вълнуват особено тези въпросни данни, от които тръгва всичко. Не ме вълнуват като съдържание. И затова може би съм добро попадение като админ ;)

Но ме вълнува все пак другото – аз “само карам колата”, но това доколко ме прави част от бандата все пак? Да, знам, отговорите могат да бъдат различни и въпросът е по-скоро реторичен, но все пак… така де, това си мислех днес, докато най-накрая се сетих къде трябва да пипна в настройките, за да оправя “проблема”. И въпросните колеги вече да нямат специално отношение.

Първата “Локализация! Локализация!”

В събота, 26-ти, се събра една завидно разнородна и в същото време мотивирана група преводачи (и не съвсем;) на свободен (и не съвсем;) софтуер. Срещата беше организирана от Владимир Петков (a.k.a. Kaladan), основна фигура в “GNOME на български!” и движеща сила там. И не само там, както пролича от срещата. Самата конференция мина под заглавието “Локализация! Локализация!” и се проведе в Червената Къща. Присъстваха почти всички ангажирани по някакъв начин с преводите на софтуер, най-вече свободен, у нас. Е, страшно много хора отсъстваха, но пък кой е казал, че тази среща ще е последна?

Идеята се заформи преди около две седмици, явно родена в ума на Каладан. В разговори през джабер се разбрахме “да бъда свободен” въпросната събота. Впоследствие разбрах, че Владо е провел такива разговори и с други от бъдещите участници, но, което беше най-приятно изненадващо, разговорите далеч не са били много на брой. Тоест за две има-няма две седмици общността на преводачите на софтуер у нас успя така да се мотивира и организира, че да присъства представително и дори да успее да представи разноликите си интереси във, все пак, краткото за такова събиране време. На практика беше показано, че нещо така близко на всички потребители (независимо дали харесващи или не преведените програми), каквито са проблемите на преводите, успя да събере толкова хора, колкото бяха “ядрото” на фестивалите OpenFest. За нищо време с нищо ресурс общността на преводачите направи огромни крачки към сплотяването си. Призна си и си постави проблемите.

И най-важното, поне за мен – за цялата “официална” част, продължила общо три часа и половина, не си тръгна никой. За неформалната част някои хора си тръгнаха, но размениха контакти за бъдеща работа или продължаване на обсъжданията. И дори намалели като бройка, на оживено обсъждане в “Халбите” отидохме над 20 души.

Самото събиране беше с обявен начален час 10:30 сутринта. Аз успях да стигна някъде в 10:15 и бях радостно посрещнат от ентусиазирания Каладан. В залата вече имаше петнадесетина човека, от които първият ми поглед веднага срещна Явор Доганов, който беше дошъл с нощния влак от Варна със синчето си. Каладан ме разведе из няколкото коридорчета на къщата, които за външен посетител като мен наистина бяха объркващи, “виещи се”. ;) Най-голямата зала (ако не се лъжа, нарича се “Червената зала”;) наистина, както решихме там, е прекрасно място за такива еднодневни събития, посветени на свободния софтуер. Периодични мини-фестивали в подобни зали могат да бъдат доста по-ценни, отколкото мащабния OpenFest, който с право има грандиозно влияние, но пък… как да кажа… случва се прекалено рядко – само веднъж на година ;) Та и двамата “заплюхме” къщата за евентуални бъдещи проекти на общността. “Ако и когато”, както обича да казва Владо (друг Владо, не Каладан;).

До вратата на топло, облегнати на радиатора, говорехме за съвместните дейности на ИнтерСпейс и Червената Къща, за идеите за подобряване на сайтовете на “GNOME на български!”, но най-вече с вълнение очаквахме започването на конференцията. Покрай нас минаха упътвани голяма част от участниците. Дойдоха хората от екипа за превод на OpenOffice.org – Христо Христов, Сергей Димитров. Също и Михаил Балабанов, известен в средите ни не само с участието в този превод, а и със статии, мета-текстове за преводите, както и с участието си в някои “исторически” флеймове в преводаческия пощенски списък. Спорове, променили много правилата на българските преводи. Дойде Златко Попов от екипа на КДЕ, с когото се познавах само задочно, от времето, когато “ръководех” проекта за превод на КДЕ. Беше малко странно, но готино да стисна ръката на човек, с когото някак “по подразбиране” съм се познавал само от е-писма.

Дойдоха и други хора – преводачи на Mozilla, Opera, SuSE, Skype, GNUstep, а също и такива, които не превеждат, но се интересуват принципно или пък имат желание сега да започнат по конкретни проекти. След започване на откриването се “намъкнаха” Сашо Шопов и след него Кристина Хараланова и Матю Лютфи. Споменавам само някои имена, защото от всички тези познавам лично само част, другите зная отпреди, от мрежата, задочно.
—-

Общо взето, цялата конференция мина под мотото на бъдещи нови срещи и с усещането за “започване” – засегнаха се много въпроси, накрая имаше свободно обсъждане, което отвори много теми, но всичко беше представяно и обсъждано с мисълта за продължение. Може би заради малкото и недостигнало ни време, може би заради факта, че срещата е първа, но важното е, че ще има още издания на “Локализация! Локализация!”. Важното е, че има интерес към такива срещи. Вярвам, че ще има и полза.;)

Конкретни резултати от срещата нямам нито сили, нито пък голямо желание да търся и да ви изброявам. Обсъдиха се страшно много неща и се решиха много висящи въпроси. Поеха се много ангажименти – по-малки и не чак толкова. Особено в разговорите в мазето на “Халбите”, където заехме почти всички маси, дори специално заради нас управителят реши да позволи пушенето близо до прозореца, за да не изгуби като клиенти 20-тина и кусур човека само заради няколкото пушачи.

Пък и не само че не мога да опиша всичко, а и като се замисля, никога не съм успявал да го правя… Преди, като координатор на превода на КДЕ, опитвах да пращам в един-два пощенски списъка ежемесечни “отчети”. Май успях да изпратя само три или четири, все по-кратки.;)

Както винаги казвам, в света на свободния софтуер най-доброто е това, което се прави в момента. Затова най-точни данни могат да се получат само от пряко участие в преводите. Общността на преводачите на софтуер е една от най-динамичните. А като се замисля, у нас май е най-динамичната изобщо. С най-големи и най-променливи резултати. Съответно – с най-голям “вътрешен ентусиазъм”, който да позволява такава динамика.

Затова – който поне малко се е “запалил” от успешността на “Локализация Локализация!”, нека дойде на следващата среща.

Няма да съжалява, защото толкова пряко участие в граденето на култура винаги носи удовлетворение.

Jabber.org – проблеми след проникването

Преди около месец, на 21 януари, администраторите на публичния сървър на Jabber фондацията jabber.org откриха, че системата е била пробита. Машината hades.jabber.org, която движеше най-вече проекта-хранилище за jabber програми JabberStudio е била компрометирана приблизително една година преди това. След щателната проверка се оказа, че не са намерени улики за някакво влияние на нарушителя върху целостта и съдържанието на файловете от проектите.

В момента тече възстановяване на JabberStudio, като всеки проект се проверява за евентуална неоткрита намеса и се сверяват контролни суми, пазени преди разбиването и/или на други места и от други хора, най-вече ръководителите на проектите.

За нуждите на Jabber фондацията и на цялата общност инсталираха услугите на нови машини. Изобщо – картинката наистина е розова.

Казвам “розова”, защото ще излезе, че това е било възможно най-“доброто” разбиване, което по принцип може да се случи на такава публична система. Сигурно никога няма да се разбере със сигурност дали нападателят просто “е забравил” за разбитата система или нещо му е попречило да се възползва от достъпа си. Или пък дали не е било единствено с “учебна цел”.

Все едно – оценката на системите е и ще бъде работа на хората, които се занимават с този именно сървър.

Но какво остава за нас, потребителите на jabber-услугата и на различни уеб-страници, свързани с jabber проекти? И изобщо потребители на всякакви “неща”, за които трябва да даваме някаква по-чувствителна наша информация?
Не говоря само за имена и пароли. Не говоря пък изобщо за номера на кредитни карти (не за друго, просто нямам такава;)

Става дума примерно за общуването ни през мрежата за моментни съобщения. За историята на розговорите ни, за списъците ни с контакти…

В случая с jabber.org е бил разбит само www.jabber.org, което е уеб-сървърът. Но представете си смешната ситуация, в която биха се оказали много от потребителите, ако някой влезе в сървър за моментни съобщения и… просто седне и “се ослуша”! ;)

Jabber сървърите и клиентите поддържат възможност за шифрирана връзка клиент-сървър. Връзката между сървърите също може да е шифрирана, и в повечето случаи вече е. Но как да сме сигурни, че това, което казваме, няма да може изобщо да бъде подслушано? Понеже ако някой разбие сървъра (или ако за зла съдба администраторът си пада гадняр;), то той ще може да чуе всичко.

Вариантите са, общо взето, два:

  1. Винаги използваме SSL връзка към сървъра и стискаме палци на защитите на сървъра. ;)
  2. Използваме шифриране на самото съдържание на съобщенията. Тогава не ни интересува много-много дали сме през SSL или не. Текстът се шифрира (примерно с GnuPG), изпраща се като текст и от другата страна се разшифрира.

Изводът?

Първият извод е, че е добре изобщо да не се случват такива лошави работи на публични услуги. Защото сега, например, моят JID е използваем само от някои сървъри. Понеже преинсталират и проверяват всички сървъри на Jabber фондацията, има промени и по jabber сървъра. И не само че често го презареждат, но и често губи връзка с други сървъри в мрежата. В момента има връзка само с JID-ове от jabber.org и jabber.com.

Вторият извод е, че винаги трябва да използваме шифриране на данните, които предаваме през такава толкова несигурна среда, каквато е Интернет.

Третият (който е много спорен в jabber средите) е, че е най-добре да използвате сървъри “in your vicinity”. Тоест щом сте в България – използвайте jabber.minus273.org. Така ще се избегне ненужното претоварване на “централни” (разбирай “известни”;) сървъри, какъвто е jabber.org.

Аз ползвам и turin@jabber.org (status), и turin@jabber.minus273.org (status).

Ако някой не ме намира на единия, може да използва другия. Страхотно е, че се появи този първи “наш си” сървър.

Но все пак най-важното си е да не се случват неприятни произшествия. И в jabber мрежата да не се късат връзките между сървърите. Тогава няма да има значение дали съм към jabber.minus273.org или към jabber.org.

Докато работех за превода на КДЕ на български, без сам да разбирам, без да си го поставяме за цел в екипа превеждах предимно програмите, които използвам. Тези, които съм свикнал да отварям често и да им гледам зле преведените интерфейси. Стремеж някакъв към “чистофайничество”; не мога да почистя това, което не виждам, нали? ;)

Казвам, че не е било цел на екипа, защото наистина символ-верую беше (а и вярвам че и днес е) класацията на преводите в Интернет. В страницата на КДЕ, едни графики с приятно зеленичко… има ги подобни за превода на Gnome. Само че в “GNOME на български!” не се прехласваме чак толкова по тях. А пък и статистиката е “приятелски настроена” така или иначе ;)

Едно от нещата, с които не бях съгласен с Радостин Раднев, който днес ръководи проекта, беше неговата визия за това кое трябва да се превежда и кое – “не трябва”. Или по-скоро “трябва да не се превежда”. Моето мнение е, че щом някой е отделил време и всякакъв различен негов си ресурс за превода на *нещо*, то това нещо трябва да бъде представено пред хората като заслуга на човека, трябва “да се даде кредит”. Ако преводът не е добър, големите разбирачи в екипа са за това – да помогнат на човека да довърши качествено започнатото.

Защото пределно ясно е, че това е доброволна работа. И ако не поощряваме доброволната работа с една блага дума поне, накъде сме тръгнали въобще?…

“Не самодейността, не обичам тази дума… любителското изкутсво! Любов трябва на изкуството, а не интриги!” (“Вчера”)

Докато бях в екипа, се опитах да подобря малко поне доста остарелия превод на Quanta, дело на Борислав Александров. Честно казано, не помня дали успях да предам последните си преводи, преди да напусна екипа, ама вече бях поработил малко. Но едно е факт сега: една от настолните програми, които ползвам най-често, Quanta, вече е без превод.

Преводът още стои в клона KDE_3_3_BRANCH на cvs. Радостин явно го е изтрил от HEAD и в новата, 3.4 версия на КДЕ просто няма да го има.

Аз вече не използвам КДЕ, стремя се всички настолни програми, с които работя, да са от проекта Gnome. Мисля, че *така трябва*, защото работя по подобряването на българския Gnome. А и наистина ми харесват повече. ;)

Но Quanta е прекрасна програма и Bluefish и Screem успяват само да се доближат до нея засега. Вярвам, че някой ден ще мога да се чувствам достатъчно удобно с Bluefish или Screem, за да забравя за “другата” програма. Още повече, че тя започва все повече и повече да зависи от KParts – нещо прекрасно за КДЕ програма, но само ако се изпълнява в среда на КДЕ, а не ако се извиква от “Gnome като моя” ;)

Да, някой ден ще спра да обновявам Quanta и ще я изтрия, може би.

Но дотогава ще ми е много тъпо, че ще ми тръгва без превод. Да, знам, че в превода имаше грешки, ама я сериозно – някой оплакал ли се е от тях? Ако да – защо не ги е оправил? Преводът си беше използваем, все пак… така де, аз поне го използвах…

Който не иска превод, да си го изключи.

Пробни jabber клубове

Една от очакваните с интерес нови възможности на клиентите и сървърите в мрежата на jabber е описаната в разширението на протокола № 144 (JEP-0144) – Roster Item Exchange.

Качествено новите възможности на джабер, които се очакват с нетърпение включват също и пълно внедряване на PubSub, което от своя страна ще доведе до безброй нови неща, сред тях стандартен начин за обмяна на rss новини, обмяна на аватари на потребителите и много други.

Но специално 0144 се занимава с нещо доста по-конкретно – става дума за възможност за обмен на записи от списъка на потребителя. В списъка (roster; защо казвам точно “списък” можете да прочетете тук) може да има най-различни записи, включително и абонаменти за новини, реализирани с въпросния PubSub (JEP-0060) и др.

Това, което прави 0144 е просто да обменя записи. Когато очакваният момент на внедряване на това разширение в клиентите и сървърите дойде, обмяната, синхронизирането на списъците, също така и автоматичното поддържане на служебни списъци, например добавяне името на нов колега и изтриване имената на двамата напуснали в служебния джабер сървър – всичко това ще бъде лесно, достъпно. Ще бъде възможно.

Днес тези неща се правят от админите със скриптове на обвивките. Не че едно решение със скриптове не може да бъде елегантно, просто 0144 ще даде тази свобода в ръцете на потребителите, не само на скриптиращите админи. И правилно – списъкът е мой и трябва да мога да го управлявам. ;)

Засега няма внедрен 0144. Има много планове за скорошно внедряване, но екипите, които се опитвам да следя, все решават, че много по-важно е да се програмира PubSub.

Днес попаднах на пробна реализация на Roster Item Exchange. Компонентът е наречен “Clubs” :) Инсталиран е на сървъра jabber.cd.chalmers.se – пуснете откриване на услугите (disco) на този сървър и ще видите услугата.

Имайте предвид, че това е пробна реализация и нямам никаква представа дали и как работи. Авторът Magnus Henoch твърди, че всичко работи, в основни линии.

Както неведнъж съм казвал, в света на свободния софтуер най-доброто е това, което се прави в момента. ;)

Аз ще пробвам Clubs, а вие? ;)

“Отблизо”, описанието… И брадите на хората

Преди два дни с Краси двамата се юрнахме да ходим на кино. Не че св. Валентин е страшно традиционен празник, нито пък винаги на Трифон Зарезан зарязваме лозите…

Знам, че се изписа много и тази година за празниците, защо, кога и кои трябва да се празнуват и т.н. Нямам нито категорично отношение, нито пък ми се пише за такова. Просто отидохме на кино. А за нас това напоследък е събитие.
Всъщност искахме да идем на театър, но в Сатиричния билетите бяха свършили. И затова – в Мултиплекс-а, тъкмо видяхме Дикс, който бачка там. ;) Вечерта беше готина, пък и освен Дикс в НДК видяхме и Генчо (a.k.a. Gengata), когото не бяхме виждали цяла вечност. Последният ни разговор на бира на старата агитка, Павката, Ванката, Генчо и аз, беше още почти по студентско време. Темата беше О’Шипка и тогава ми харесваше да говорим за тая дупка. Сега го мразя – единственото нещо, което оправдава съществуването й, е че долу се свири музика наживо. Всичко друго е бля-я-я. (Лично мнение;)

—-

Сега се сетих как през най-големия студ тази зима, във снежната виелица, отидохме с премръзнали крака, едва-едва се добрахме до заветното “O’…” и бяхме качествено прекарани. Отидохме в съседното “Вещиците”, където веднага се намери място за нас на маса за двама и то до камината. Приятното впечатление се разреждаше от разтапящия се скреж по брадата ми. ;)

Е, едно е сигурно за “Вещиците” – наистина се различава, защото понякога там е готино. Понякога – изобщо съвсем не е. За разлика от съседното място, където винаги е отвратително. Имам предвид ако си отишъл да хапнеш, не говоря за живата музика. ;)

—-

Като казах за брадата… След нова година бях с променен дизайн малко ;) Бях с брада. Малко хора ме видяха с нея; освен най-близките май само хората от екипа на “Gnome на български!”. Лека-полека я намалявах, докато накрая приличах на подстриган вариант на Джеймс Хетфийлд от едно време. Махнах я, когато при поредното “намаляване” се порязах гадно.

Има нещо интересно в брадите, което чак сега разбрах – всъщност като носиш брада не си с брада. Ти си си както си се знаеш, просто другите около теб виждат брадата ти. Като посвикнах да я нося и като престана да ме дразни, си се чувствах “най-нормално-обръснат”. А пък хората ми казваха “о, брада си пуснал”… странна работа. Сега пък, като я махнах, се хващам, че леко посягам да я “пригладя” ;)

—-

Казвах ви за киното. Гледахме “Отблизо” (“Closer”). Не го гледайте. Тъп е.

В описанието на филма пишеше “романтична комедия”. Е чий болен мозък е измислил, че филмът е “романтичен” и че е “комедия”, не зная. Но на нас ни беше смешно, защото така се бяхме настроили – да ни е весело.

Иначе, за въпросния “измисляч на описания” – мой човек, ако това ти е “романтичната комедия”, не ми се мисли кое за теб е тъжно, тежко и трагично! Ама наистина! ;)

Събор на гномчета

Тази неделя Владимир Петков a.k.a. Kaladan събра в офиса на ИнтерСпейс част от все още мърдащите преводачи на свободен софтуер у нас. По-специално гномските такива. Kaladan, Владимира Гиргинова, Стойчо Станчев, “шефчето” на екипа ни Сашо Шопов и моя милост. Другите не можаха да дойдат по обективни причини най-различни. Но остава желанието да правим тези срещи периодични, като лека-полека участието в екипа “Gnome на български” ще става все по-престижно, все по-яко и куул ще е да участваш пряко с превод или просто да си фен на Gnome и на българския му превод.

Поне така искаме да стане. А когато толкова много хора искат нещо достатъчно конкретно и осъществимо, каквото е това, то ще стане, няма как ;)

Всъщност най-важното е, че на всички ни харесва. Харесва ни да правим нещо ценно, което се използва от хората, харесва ни също така и да работим заедно, да приемаме критиките и предложенията на другите и да не се караме. Защото е безкрайно ясно, че го правим в свободното време и “за кеф”.

Никое предложение няма да бъде пренебрегнато, ничия протегната ръка няма да бъде отхвърлена. Всеки интерес на общността към проекта ще бъде радост и гордост за участниците.

—-

Да, в проекта за превод на Gnome има правила, общи положения, насоки и идеи. И ще има още по-изчистени текстове за тези препоръки.

Но се надяваме да не изпадаме никога в положението на издаващи заповеди, които … лека-полека се оказва, че … просто нямат останали подчинени, които да ги изпълняват.

—-

Цялото настроение на Gnome средата, от която лъха спокойствие и стремеж към изчистеност и красота е настроението, което ще ни води, когато отваряме някой файл за превод, редакция или стандартизиране.

Надявам се. А вярвам, че се надяваме всички ;)

Една година по-късно…

Измина една година от началото на бележника ми. Най-старото съобщение е това, от 20-ти, но всъщност първият запис е този. Има запис “hello”, има “2”, но “1” няма ;) Всъщност, ако търсим точност, най-“старият” запис в този бележник е този , справка — датата му :)

Но не това са важните неща…

—-

Една година, която определено трудно ще отмина и забравя. Време на големи радости и надежди и, както се оказа накрая, още по-големи разочарования.

Но нека карам подред. Не искам да пиша дълго, защото трудно издържам напоследък да чета дълги текстове. Така де, мисля за вас ;)

Някои други от публикуващото братство ни дадоха подобни “годишници”. Някои бяха обобщение и преглед на случилото се, други пробваха началото на една бъдеща обосновка на това лудо явление, желанието да се “блогва”.

Аз едва ли ще напиша нещо кон-цептуално, пък и в това мое контра-цептуално настроение… :Р (трябва да престана да си играя с думите толкова, или поне някой ден да ги питам дали не им е гадно;)

—-

Как?

Това е техническият въпрос, най-вече как “компютърно”. Около новата година някъде (може би през януари, а може и декември) хора около мен започнаха да си правят лични страници от този нов вид. Аз бях забелязал появата на софтуер за тях от редовните ми “apt-get update” на Дебиан. Бях пробвал цял куп от тях, но точно това, което не ми харесваше, се хареса после на повечето от другите. Всички ползваха база данни за съхраняване на статиите, паролите и какво ли още не. Аз се радвам много на сървърите за бази данни, всъщност на тези, които са свободен софтуер…;) Но въпросът беше принципен, идеята KISS (Keep It Simple, Stupid) беше нарушена. А една малка лична страница, която никога няма да има нито броя записи, нито броя едновременни посещения, че да се оправдае използването на качествена SQL база, има нужда точно от това — от KISS и “оставяне на спокойствие”.

Файловата система е достатъчна като база данни за всичко, от което изобщо някога ще се нуждае един блог. Или поне моят бележник, ок.

Изборът падна доста бързо върху Blosxom (“блосъм”) и той послушно движи страниците ми и днес. Настройването с малко повече от две-три щраквания с мишката, както е при други известни блог-машини, всъщност изобщо не беше трудно и ако е било малко по-продължително, то всъщност… е било и интересно.

—-

Какво?

Трудно е да се пишат накратко неща, които са много. И по свой си начин всичките важни. Все пак през годината съществуване на Arcane Lore имаше един провал и един успех. Първо се явих на дипломна защита на магистърски текст по философия. Чак сега набирам “скорост” и хъс да пиша отново.

Успехът е завръщането в действителността на философския екип “Проектория“. Видимото завръщане стана сравнително късно, през зимата, но двамата с Юнуз го подготвяхме още от средата на годината някъде…

Разбира се случваха с много, много други неща. Например блог-общността се разделяше и обединяваше, вълнуваше се от едни и същи неща или пък съвсем не, появяваха се нови страници на нови ентусиасти. Също така и няколко страници бяха затворени. По разни причини, най-вече, защото “така не можело”. И в двата смисъла — понякога не можело по принцип, понякога самият човек не можел и не искал повече така.

Появи се уеб-агрегаторът Planet FSA.

И аз се преместих във владенията на Проектория, които и Юнуз вече обитаваше отдавна.

Другото? Ами най-вече губя приятели. Силно се надявам само така да ми се струва. Но е тъпо да не можеш да видиш или дори чуеш важни за теб хора, а да виждаш всеки ден по няколко пъти шефа си, да речем. Че и да говориш с него…

Не ви го пожелавам. Просто отделяйте от времето си за “простотии”, като например шматкане по улиците, висене пред чаши с кафе, или гледане на (тъп) филм. Стига това да значи, че може да си сверявате часовника на приятелството.

Това е жертване на иначе превъзнасяни неща, като “професионален успех на всяка цена” или “колкото може повече пари вкъщи”.

Аз мисля, че донякъде успявам. И поне с няколко човека успях да не прекъсна връзка ;)

—-

Защо?

Да, наистина, защо изобщо се пишат такива страници?

За мен отговорът е пределно ясен, а самото писане е необходимост. Именно затова човек лесно пише в сайта си, защото “пише”, не е споделяне пред някого, а в известен смисъл наистина “пред себе си”. И единствената причина, поне за мен, такова споделяне да се “затвори” в “таен личен дневник” е някакъв странен фетишизъм.

Става дума за неща, които така или иначе човек казва на другите. Но някои хора предпочитат да ги “запазват за себе си”. Дори да имат отделен сайт, отделен дневник.

Да, сигурно е въпрос на личен избор и няма нищо лошо. Но аз се радвам, че имам такова място и че това място е истинско, “живее”. Не се налага дори да се насилвам, за да го правя близко до настроенията и разбиранията ми. Внимателното му отглеждане от “малко” го е направило… готино, поне за мен.

Затова имам нужда от това писане, колкото и рядко или кратко да е то.

И новите ми интереси ще намират мястото си тук, в нови и интересни форми. Новите ми текстове, всяко нещо, което е ценно за мен и което съм готов да споделя. Нямам отделен дневник за по-“тайни” и потайни неща.

—-

Най-хубавото нещо в това да имаш такъв бележник е, че правейки го такъв, какъвто ти харесва, правейки го готин, той става ценен и близък.

Най-хубавото е, че не бих изтрил нищо.

Това за мен е идеята на блогването.